Вацлав Павел Боровичка
Столетие на чакалите (2)

РАВАШОЛ И АНАРХИСТИТЕ

От вчера градчето Фурми е на крак. По тротоарите са се скупчили хора и възбудено спорят. В кафенето до кметството са се събрали мъдри мъже и осъждат действията на висшестоящите. Впрочем Исаак, заместник-префектът на околийския град Авен, е поискал помощ от армията. Затуй вчера майор Шапу, възседнал бяла кобила, начело на пехотинците навлезе в улиците на Фурми. Срещу стачкуващите французи застава френската армия — в пълна готовност и с бойни патрони в патрондашите.

Стачкували, защото били недоволни. Текстилци, духачи на стъкло от стъкларските фабрики и надничари. В края на краищата кой освен господа фабрикантите би могъл да бъде доволен от положението през пролетта на 1891 година?

Навсякъде безобразия. Президентът на републиката Греви имал предприемчив зет на име Уилсън, който се захванал с изгодна търговия. Използвал високия пост на тъста си и срещу тлъсти подкупи започнал да продава правото за членство в Почетния легион. Французите винаги са се гордеели със своите славни, отличени с най-висши почести личности, но не по-малко чувствителни са и по отношение на дейността на политическите аферисти. Аферата предизвиква негодувания, президентът на републиката е принуден да подаде оставка.

Тъкмо настъпило относително спокойствие и дошъл следващият крах — Панамският скандал. Хората неволно дошли до убеждението, че в правителството и сред банкерите, които определят хода на събитията, има негодници. На събрания започнали да се чуват гласове, призоваващи за радикална промяна. Вместо нея — отново насилие. На Първи май в работническото градче Фурми срещу работниците се изправила войската.

Един от хората, вдигнали стиснати юмруци, се навежда за първия камък. Хвърля го. После срещу омразната армия полита залп от чакъл. Майор Шапу дал команда за стрелба. На паважа останали деветима убити, между тях три деца, които са нямали и понятие защо е всичко това. Четиридесет демонстранти се озовават в болница.

Същия ден и в почти същия час в едно кафене в парижкото работническо предградие Клиши се събрала групичка работници. Поспорили малко за неудържимото положение, покритикували буржоата, управляващи нацията, допили кафето, станали и излезли на улицата. Марширували по средата на платното, сред тях и една жена. Тя развявала червеното знаме, издигала го над главата си. Парижани, които са свикнали с демонстрации — а тази протичала спокойно и с достойнство, не обърнали много внимание на маршируващата дружина. Но полицейският агент побързал да изпрати донесение и в полицейския участък вдигнали тревога.

Тъкмо в момента, когато демонстрантите спрели недалеч от складовете за търговия на едро с вино и жената вече свивала знамето, като се готвела да го прибере в калъфа, на ъгъла се появил полицейски взвод. Предишния или по-миналия ден полицаите били получили нови указания: сурово да потушават и най-малкия опит за революционни манифестации, за работнически демонстрации.

Първо посегнали към червеното знаме. Ала не се задоволили с трофея. Искали да арестуват и онези които марширували под него. В сблъсъка не отстъпвала нито едната, нито другата страна. Победили полицаите, завързали пленниците и ги откарали в полицейския участък. Там, зад затворените кепенци, си уредили сметките с тях. После, пребити до неузнаваемост, ги изхвърлили на улицата. Но трима от тях останали зад решетките — Дардар, Декан и Левейе.

След няколко дни ги изправили пред съда. Държавният обвинител Бюло ги обвинил в организирано насилие и въоръжено нападение срещу пазителите на закона и настоявал пред съда за най-високо наказание — за назидание. Ей тъй, за нищо, невинните получили сурови присъди. Декан — пет години принудителен труд, а Дардар — три. Левейе, когото освободили да се завърне у дома, разказал за ужасите при полицейския разпит.

И тъй, както някога в царска Русия, когато в случая със студента Боголюбов вестта за изтезанията на арестуваните предизвикала буря от протести и младата Вера Засулич решила да отмъсти за невинните, така и в Париж гражданите започнали да се застояват по тротоарите, събирали се в кафенетата и работилниците и не говорели за нищо друго освен за потисничеството, терора и неудържимото политическо положение. Така от дълбината на чувството за социална несправедливост се родила идеята за реванш.

Това са истинските причини, които довеждат до серия терористични актове във Франция през 1892—1894 година.

За работниците Декан и Дардар вече никой не говорел другояче освен като за „мъчениците от Клиши“. Петнадесет дни по-късно къщата на доктор Бюло, който живеел на улица „Клиши“, била хвърлена във въздуха. Междувременно избухнала опасна бомба и край стената на казармата.

Буржоата се изплашили. Предчувствували, че това не са деяния на смахнат насилник и че сигурно серията експлозии тежат на съвестта на група организирани терористи. В края на краищата анархизмът отдавна се бил превърнал в политически метод, а бомбата — в пропагандно средство. Френският рентиер винаги се е страхувал най-много от организираните действия, а редица атентати подсказвали, че парижките съпротивителни сили готвят революция. Мисълта за революция действувала като плашило. Тя изнервяла. Хората не се чувствували сигурни, взаимно се подозирали. Всяка кутийка, захвърлена на тротоара, предизвиквала ужас — та нали неизвестни атентатори биха могли да скрият навсякъде динамитен заряд с часовников механизъм.

Хората се страхували от всичко, което дори и малко намирясвало на анархизъм. И нищо чудно — Париж се превърна в престолен град на програмирания терор.

Във всеки брой списанията „Ла лют сосиал“ и „Л’аксион революсионер“ давали указания за това, как да се разтърси съществуващият строй. Пистолетът, камата, направената саморъчно надве-натри бомба или поне бутилката с разяждащо вещество, натровените плодове — всички достъпни средства трябвало да бъдат използвани за подкопаване на позициите на управляващата класа. В Хавър се появил дори плакат, подписан от неизвестен изпълнителен комитет: „Извадете ножовете от джобовете! Грабете! Палете! Опустошавайте! Да живее бунтът! Да живеят подпалвачите! Смърт на експлоататорите!“

Времето на анархистите съзрявало години наред, но бунтарите се занимавали повече с теория, отколкото с практика. За осем години — 1880—1888 — били извършени само няколко, и то по-скоро пробни атентата.

Мосю Гало хвърлил бутилка с киселина върху търговските посредници на парижката борса, но никого не изгорил, стрелял по чиновниците, но никого не ранил, тъй че застанал пред съда в ролята на несръчен неудачник и никой не виждал в негово лице безстрашния анархист, на когото обществото трябва да козирува. На 16 март 1892 г. през портала на Дирекцията на полицията в Париж минала около четиридесетгодишна жена, показала на часовия личната си карта и се качила на третия етаж. Там предала следния рапорт: „Рапорт на агент X2 1 от 16 март 1892 г. Долуподписаният агент X2 1 е в постоянна връзка със съпругата на преподавателя Шомартен от техническото училище в Сен Дени. При един личен разговор тя заяви, че нейният съпруг е един от организаторите на атентата срещу председателя на съда Беноа. Според думите на госпожа Шомартен съпругът й смятал за свой дълг да отмъсти за демонстрантите, осъдени неотдавна от горепосочения юрист. Преподавателят в техническото училище не е пряк участник в ответната акция, но е посветен в плана за въоръженото нападение и е по всяка вероятност един от главните инициатори на атентата. За взривяването на бомбата в дома на булевард «Сен Жермен» 136 се погрижил някой си Леон Леже.“

Протоколистът предал протокола на висшестоящия инспектор. Той веднага изтичал при секционния началник. Още същата вечер двама господа с бомбета почукали на вратата на преподавателя Шомартен в Сен Дени, качили го в чакащия файтон и го откарали в Дирекцията на полицията. Там го разпитвали опитни криминалисти. Без много усилия те измъкнали от неопитния теоретик на анархизма онова, което им трябвало.

Шомартен потвърдил, че Леон Леже е извършил атентата. Разкрил, че Леже е способен на всичко, че бил дошъл в Париж от провинцията, където преди няколко години имал неприятности с полицията. Затова и не използвал истинското си име.

— Кое е истинското му име? — извикал нетърпеливо комисарят.

— Наричат го Равашол — отговорил преподавателят.

— Откъде е взел бомбата?

— Извинете, не зная, но може и сам да си я е направил.

— Кой му е дал материалите?

— Откраднал е динамит от Соази-су-з-Етоал. Комисарят си отдъхнал. Най-после се добрали до истината. Впрочем неотдавна неизвестни престъпници били влезли с взлом в склада на строителната фирма „Куези“ в Соази-су-з-Етоал, откъдето задигнали голям брой динамитни патрони. Новината се разнесла, журналистите се хванали за случая, хората започнали да се страхуват. Но ето че сега вече знаели името на престъпника.

До сутринта преподавателят Шомартен издал всичко, което знаел. Когато го попитали под какво име да търсят Леже, отговорил:

— Всеки го знае под името Равашол!

— Къде се укрива?

— Може би изобщо не се крие. Живее на „Ке дьо ла Марин“.

Чукали напразно на вратата. И когато със сила я отворили, установили, че квартирата на Равашол е празна. Атентаторът бил успял навреме да се измъкне.

Въпреки това оставил много веществени доказателства. Те потвърждавали правдивостта на показанията на Шомартен. Сега вече нямало съмнение, че в жилището на „Ке дьо ла Марин“ атентаторите са произвеждали бомби.

Лично началникът на полицията Лозе следял за акцията, полицията разпратила до всички всекидневници приблизително описание на издирвания атентатор и па другия ден па първите страници гъмжало от написани с едри букви заглавия, в които се срещало името Равашол.

Цяла Франция се впуснала да издирва опасния престъпник, а началникът на полицията привлякъл и големия специалист Бертийон, откривател на метода на антропологичното измерване и дактилоскопията. След известно време Бертийон установил, че Равашол бил попадал някога в ръцете на полицията в Сент Етиен, където го картотекирали. И тъй вече знаели името на престъпника, ръста му, широчината на раменете, гръдната обиколка, размерите на главата.

Имали описанието, но не знаели къде да го търсят.

Няколко дни по-късно — в неделя, на 27 март, била хвърлена във въздуха къщата на улица „Клиши“. Бомбата ранила няколко души, но генералният прокурор Бюло, за когото бил предназначен терористичният акт, се спасил. На другия ден във всекидневника „Льо Голоа“ се появила статия с невероятна историйка. Непосредствено след атентата редакторът на вестника Жарзуел бил получил в редакцията вест от самия атентатор. Равашол бил поканил журналиста да се срещнат на Площада на Бастилията. Жарзуел, както бил обещал, не съобщил на полицията и отишъл на срещата сам. Разговарял с Равашол, който бил облечен във фрак и носел цилиндър. След като измъкнал от редактора честна дума, че няма да го предаде, му продиктувал декларация. В нея заплашвал банкерите и политиците, че щял да хвърли всички във въздуха. Признал, че това е кървав метод за постигане на целта, но бил готов да извърши и други атентати, само и само да осигури щастлив живот на човечеството.

След тази статия избухнала паника, полицията устроила хайка за анархисти, но Равашол не се оказал сред задържаните.

Парижани се страхували и си отваряли очите. Подозрителността на оберкелнера Леро се оказала полезна. Той станал герой. На 27 март, когато в ресторант „Вери“ на булевард „Мажанта“ разнасял аперитиви и кафе с разбит каймак, на една масичка в неговия район седнал биещ на очи мъж. Бил висок, пълен, изглеждал като професионален борец, имал мустаци и жълтеникав тен и не бил добре облечен. Заприказвал се с келнера.

Говорел за отмъщение заради безправието и очите му пламтели, развивал пред изплашения келнер теории за анархизма, очевидно бил добре информиран за подробностите от последния атентат и с охота разказвал за бомбите и експлозиите. Известно време келнерът го слушал, но накрая си рекъл, че клиентът му е типична съмнителна личност и май точно такива ще да са анархистите. Отишъл в кухнята, казал на касиерката, че трябва да отскочи донякъде, свалил фрака и изтичал до полицейския участък, където се изповядал на старшия.

— Не трябваше да го изпускате — упрекнал го полицаят.

— Какво можех да направя. Клиентът заплати и си отиде. Нима можех да го хвана за пеша.

— Трябваше да ни повикате!

— Как?

— Добре, идете си. Но ако тоя човек се появи още веднъж, позабавлявайте го и изпратете пиколото при нас.

Келнерът Леро не чакал дълго. След няколко дни здравенякът пак седнал на масичката. Пиколото изтичал в полицейското управление и не след дълго пред ресторант „Вери“ се появил полицейският комисар Дреш с четирима помощници.

Равашол тъкмо закусвал. След като разбрал, че е попаднал в клопка, бръкнал в джоба за пистолета си, но опитните полицаи го изпреварили.

Арестуваният терорист се отбранявал, по пътя се опитал да избяга, бил се с полицаите, издигал лозунги, после в помещенията на парижката „Сюрте“ удрял наляво и надясно като бесен. Нищо не помогнало.

Данните в картона, съставени по метода на Бертийон, уличили арестувания. Внушаващият страх Равашол бил наистина Леон Леже.

Казвал се по баща Клодиен Франсоа Кьонигщайн, а Равашол било неговото „ном дьо гер“^[1]. Приел бащиното име на майка си, като съзнателен патриот не искал да се подвизава с немско име. Роден е на 14 октомври 1849 г. в Сен Шамон. Баща му, по произход холандец, бил работник в металургичен завод в Изийо. Равашол растял в работническа среда в покрайнините на града, изкарвал си прехраната като надничар в различни фабрики, изучил бояджийския занаят, но не бил доволен нито от заплатата, нито от условията на работа, открай време все бил в опозиция, но, както изглежда, главно защото не му се работело.

Напуснал работа и тръгнал да търси късмета си, но го търсел там, където не би могъл да го намери. Искал възможно най-бързо да забогатее: отначало се свързал с контрабандисти, по-късно намерил малка ръчна преса и започнал сам да сече сребърници. Не сполучил, неговите франкове били некачествени и фалшификаторската работилница фалирала. Останал без средства и бил принуден да търси нов начин за препитание. Решил да тръгне по пътя на престъплението. Още в родния му град му се носела славата на брутален човек, говорело се, че биел собствената си майка и неведнъж бил заявявал, че ще я убие.

Недалеч от Сен Шамон в полупразна еднофамилна къща живеел старият маркиз Риволие с единствената си слугиня. През нощта Равашол се отправил с кама и чувал, пропълзял през градинската ограда, и изненадал деветдесет и три годишния старец, убил го и ограбил жилището му. Гнусно престъпление. Клетият Риволие едва намирал пари да преживява. Касата му била празна.

Равашол се прибрал у дома и зачакал. Явно не открили следите му. Полицията нищо не подозирала. Така живял цели пет години и едва тогава решил да предприеме нов обир. Някой му бил казал, че последното желание на баронеса Роше-Тайе, неотдавна погребана в семейната гробница, било да сложат в ковчега й любимите й бижута.

Мисълта за семейното съкровище на баронесата омагьосала Равашол. През нощта се отправил към гробището. Навярно бил страшно силен, щом като успял да отмести тежката мраморна плоча и да разбие ковчега. За свой ужас обаче констатирал, че близките на покойната били сложили в гроба само дървена молитвена броеница и петфранков медальон с емайлирана мадона. И този път Равашол загубил играта по всички линии. Не успял дори да измъкне пръстена на мъртвата.

Напуснал гробището сърдит на всички и на всичко. Към каквото посегнел напоследък, все не сполучвал. Затова решил да предприеме следващото убийство с цел грабеж. Вярвал, че има изключителен нюх.

На един склон на планината Форез в самотна къщичка край гората живеел отшелникът Брюнел, който предсказвал бъдещето на суеверните жени. Хората вярвали, че той поддържа преки и полезни връзки с провидението, посещавали го и го молели да се застъпи за тях пред небесното началство, като му се отплащали с кокошки, стари дрехи и тук-там с милостиня. За удоволствие на клиентите старият Брюнел ги приемал години наред, пестял сребърниците и ги криел в гърне под леглото. Равашол научил за спестяванията му, убил отшелника и задигнал тридесет и пет хиляди скъпернически франка.

Този път обаче полицаите се досетили кой е престъпникът и го арестували по подозрение в убийство. Но Равашол имал не само пари, а и късмет. Успял да избяга.

През нощта на 27 юли неизвестен престъпник убил по брутален начин две стари дами на улица „Руан“ в Сент Етиен и подозрението отново паднало върху Равашол. Убийството било извършено с цел обир, но този път плячкосал само петдесет франка. Отново успял да изчезне. В полицейското управление обаче разполагали с картона на Равашол с нанесените данни по метода на Бертийон. Полицаят ги бил попълнил още през 1889 г. при едно арестуване на Равашол, заподозрян в кражба. Именно чрез тези антропологични данни по-късно разобличили Равашол.

Цяла Франция търсела Равашол, а той през това време спокойно си живеел с любовницата си Мариет Субер в парижкото предградие Сен Дени. Влязъл в работническата среда под името Леон Леже и заедно с приятеля си Жю Беалу се присъединил към някаква група анархисти, които се борели срещу милитаристичната политика на правителството. Или поне се опитвали да се борят.

Равашол ги слушал благоговейно. Идеите им го вдъхновявали. Имал чувството, че едва сега неговия живот придобива смисъл, че най-после може да придаде на своя разбойнически занаят елегантна одежда. Поставил се в услуга на група, която планирала атентати, и не след дълго се оказал полезен за анархистите — успял да ограби склада за динамит в Соази-су-з’Етоал.

Несъмнено е бил роден престъпник. И лесно се вживявал в новата роля на отмъстител от името на потиснатите. Научил за несправедливата присъда на двамата работници и решил да поеме справедливостта в свои ръце. Готвел се да убива в името на велика идея. Явно е търсел някакво оправдание, защото в действителност, както и преди, чувствувал единстве-но потребност да върши насилие.

Равашол далеч не бил революционер и парижката полиция знаела добре какъв силен морален удар ще нанесе на анархисткото движение, след като разкрие пред обществеността, че едно от главните действуващи лица е професионален престъпник и неколкократен убиец обирач. Въпреки това легендата превръща Равашол в революционер — може би защото пред съда той се държал като безкористен защитник на онеправданите.

— Действувах от името на анархистите — заявявал, — а те скоро ще станат единственото голямо семейство на този свят. Ще доживеем времето, когато няма да има гладуващи. Моите действия целяха да сплашат преди всичко буржоата, да ги предупредим, че сме тук и сме това, което сме: единствените защитници на потиснатите.

Съдят го два пъти. Първо в Париж заради двата атентата. Осъждат го на доживотен затвор. За убийство с цел грабеж и за други престъпления го съдят в Монбрисон, в съответния, според мястото на извършеното престъпление съд, и го осъждат на смърт. На 10 юли го екзекутират и той незаслужено се превръща в легендарна фигура на безстрашен борец срещу социалното потисничество. Никога не е бил такъв, а е авантюрист, престъпник, един от онези умопобъркани заговорници единаци, които се появяват в историята с неумолима последователност. Понякога обаче общественото мнение се подхранва с фикции.

Преди да започне процесът срещу Равашол, анархистът Мьоние извършил нов атентат, може би от симпатия към насилника и в знак на протест срещу делото. Хвърлил бомба в ресторант „Вери“, в който полицията е заловила Равашол. В резултат на взрива били убити собственикът на „Вери“ и някакъв клиент. Оберкелнерът Леро спасил кожата си, но лесно се досетил, че терористът се е прицелвал именно в него и набързо изчезнал. Страхувал се от отмъщение, затова поискал от полицията убежище и доброволно влязъл в затвора. С осъждането на Равашол не приключва терористичната дейност, напротив, атентатите се превръщат в почти редовна заплаха и келнерът Леро се е чувствувал в безопасност единствено зад високата стена на затвора.

Станал надзирател и за по-голяма сигурност престоял по коридорите на затвора за криминални престъпници цели десет години.

Мьоние изчезнал, но все пак след две години открили следите му. Той признал, че е извършил атентата в ресторант „Вери“, и разкрил на полицията, че експлозията в казармата е също негово дело. Осъдили го на доживотен принудителен труд.

Равашол е престъпник, но другите организират атентати по политическо убеждение. И макар че мотивите им за деянията са неясни, те действуват от името на хората, принадлежащи към потиснатата класа, която с право се бори срещу насилието. Още през есента на същата година неизвестен престъпник хвърля бомба от динамит в канцеларията на полицейския участък на улица „Де бон-з-анфан“. Загиват петима души. След около една година осемнадесетгодишният обущар Леотие напада сръбския посланик Джорджевич по време на вечеря в ресторанта на Дювал и смъртно го ранява.

След залавянето му при разпита той заявява, че бил се спрял на дипломата и стрелял в него заради чудесния му костюм, тоест от ненавист към представителите на управляващата класа. Осъден е на каторга, там участвува в бунта на каторжниците и е убит при престрелка.

Само след месец хвърлил бомбата си и Огюст Вайан. За своя цел избрал заседанието на парламента в Бурбонския дворец, промъкнал се в галерията за публиката, прицелил се в министър-председателя Шарл Дюпюи, типичен представител на реакцията, но не му провървяло. Може би е бил твърде възбуден от намерението си, може би лошо се е целил, бомбата се ударила в една от подпорните колони на галерията и ранила случайни зрители, докато тези, за които била предназначена, се измъкнали без драскотина. Съществува още едно обяснение за неуспеха на атентата на Вайан но към него ще се върнем в края на разказа.

Вайан е борец за правата на потиснатата класа. Преживял е трудни години на пролетарско извънбрачно дете без родители. От малък е расъл сред мизерията и отчаянието на експлоатираните и е изкарвал прехраната си с труд във фабриката. Беднотията го следвала от град на град и докато синовете на богатите седели по чиновете на гимназията, той плавал за Алжир в трюма на един кораб, търсил, но не намерил щастието си в Африка и продължил, за да стигне далеч от нея, чак до аржентинските пампаси.

Обсебил земя, осигурил си малко добитък и се опитал да стане фермер. Нямал късмет, може би му липсвали способности. Но в никакъв случай не му липсвала упоритост. И когато се завърнал с малката си дъщеря в старото отечество, нямал нито су в джоба си. И тъй, след години започнал оттам, откъдето бил тръгнал; но сега вече не бил сам, трябвало да се грижи за детето си.

Намерил работа за осемдесет франка месечно. С тези пари едва се живеело. А при това всички, които по-късно давали показания пред съда, заявявали, че Вайан бил амбициозен човек и добър работник, само дето бил малко мечтател и непоправим идеалист. Много четял, скоро осъзнал класовите различия между хората и решил да се бори.

Съдебният процес срещу Вайан бил само една формалност. Никой не се съмнявал в това, че ще бъде освободен. Но процесът привлякъл вниманието със защитните слова на атентатора. Тъкмо неговите думи, произнесени пред съдебните заседатели и многобройната публика, обяснили факта, че не всички тогавашни анархисти са авантюристи. Вайан вече долавял същността на класовия разкол.

„Експлоатираните могат да се разделят на две групи. Едните не размишляват какво става с тях, нито пък за начина, по който трябва да се живее. Приемат живота такъв, какъвто е. Родили са се роби и мислят, че така трябва да бъде, и се радват на всяко късче хляб, което изкарват. Другите обаче не могат да бъдат доволни от съдбата си. Премислят, четат, внимателно гледат какво става около тях и знаят коя е причината за социалната несправедливост. Трябва ли да им се сърдим, че виждат проблемите такива, каквито са, че изпитват чувство на състрадание към ближните?

В момента, в който разбират какво става в света, започват да се борят и да отмъщават за потиснатите, Аз също спадах към тази група. Навсякъде по света виждах клетници, страдащи под игото на капитализма. Навсякъде бях свидетел па едни и същи мъки, на едни и същи сълзи, дори и тъй далеч от хората, в рядко населените краища на Южна Америка, където човек, уморен от цивилизацията, би си помислил, че тук, сред природата, ще намери спокойствие и удовлетворение. Там и навсякъде другаде разбрах, че капиталът като вампир изсмуква последните капки кръв на нещастните парии. Не можех безучастно да гледам страданието на ближните. Не можех да продължа да водя съществувание, изпълнено със страдание и малодушие. Хвърлих бомбата си преди всичко върху тези, които са отговорни за човешкото страдание. Но не мислете, че избухването на бомбата е резултат от отчаянието на един самотен човек. То е израз на нищетата на цяла една класа…“

Осъдили го на смърт. Когато на 5 февруари се изправил на ешафода, извикал към целия свят: „Смърт на буржоазното общество! Да живее анархизмът!“ Погребали го в малкото гробище в Иври и дълго, много дълго време на неговия гроб се нижели тълпи парии. Мъртвият терорист се превърнал в символ на борбата срещу управляващата класа.

Хората повтаряли думите от завещанието, което той изпратил от затвора на дъщеря си: „Единствената цел в живота, малката ми, е да не се вреди на ближните, Иначе бе трябвало всеки да бъде свободен безпрепятствено да прави това, което намери за добре. Свобода на действията, свобода на словото! Живей за единствената цел — за щастието на човечеството. Работи над себе си, за да се радват хората на всяка дума, която ще произнесеш, на всяка постъпка, която ще извършиш. Тогава ще живееш плодотворен живот, тогава, когато трябва да го напуснеш, ще изпиташ същото удовлетворение, което изпитва твоят баща в смъртния си час — защото аз умирам заради всички клетници, живеещи в ада на това общество!“

Само пет дни анархистите били в траур заради другаря си. После в луксозното кафене на парижкия хотел „Терминюс“ избухнала нова бомба — двадесет ранени, един убит. И един бягащ атентатор. Преследвали го, той бяга и стреля наоколо. Накрая полицаите все пак успяват да му сложат белезниците. Пред съдия-следователя твърдял, че се казва Льо Бретон, но не издържал дълго с тази маска.

Отмъстителят за смъртта на Вайаи се нарича Емил Анри. Той е с една категория по-високо от своя мъртъв образец, както и Вайан е една категория по-високо от своя предшественик Равашол.

Бил на двадесет и една години, произхождал от класата, срещу която се изправя, на пролетарската барикада го довеждат не нищетата и не гладът, а копнежът за освобождението на човечеството. При разпита признал, че и атентатът на улица „Де бон-з-анфан“ бил негово дело. Тогава, през ноември 1892 г., бил хвърлил бомба със закъснител в бюрото на компания „Кармо“. Наистина пазачите навреме я открили, извикали полицаи, които я отнесли в най-близкия участък, но там тя избухнала. Четирима убити и много ранени.

Анри произхожда от богато буржоазно семейство. Бил е изключителен ученик, още па шестнадесет години му предложили да постъпи във Висшето политехническо училище, където следвала по-голямата част от бъдещите щабни офицери на френската армия, но той отказал. Ненавиждал униформите и всичко, което напомня за военна служба. Тръгнал да търси щастието си по света — във Франция работил в семейни предприятия, после попаднал във Венеция и накрая започнал да изучава часовникарски занаят. Така открил целта в живота си — пожелал да стане изпълнител-анархист, а часовниковият механизъм е все пак основа на всяка бомба със закъснител.

Председателят на съда:

— Защо избрахте тъкмо кафенето на хотел „Терминюс“ за цел на своето нападение?

Анри:

— Исках да убия колкото се може повече хора.

Председателят на съда:

— Направо ли отидохте в кафенето на „Терминюс“?

Анри:

— Не, преди това погледнах в няколко други локала, но в повечето от тях имаше малко хора.

Председателят на съда:

— Вижте какво, Анри, искали сте да убиете трудови хора. При това дори не сте ги познавали. В края на краищата не бихте могли да ги ненавиждате. И въпреки това стоите тук безчувствен и равнодушен пред тези, които сте осакатили и които ви гледат от скамейката на свидетелите.

Анри:

— Напълно безразлични са ми. Вие също, господин председателю. Тези хора са на страната на буржоазията. Имат дял за мизерията и нещастието на обществото. А личното им нещастие ли? Не ме интересува. В живота си съм видял вече друга мизерия. И ако на този свят има виновник за нея, то са именно те и цялата им класа.

Заучена поза, верую или силно желание да се жертвува в името на възвишената идея? Нима цинизмът е бариера, която той издига около себе си и зад която се прикрива? Или Анри е бил наистина такъв, че е вярвал на всичко, което казва?

Емил Анри получил възможност да обясни на съдебните заседатели подбудите и становището си. Като от амвон при неделна служба той проповядвал възгледите си, за които бил убеден, че ще спасят прогнилия свят.

Председателят на съда:

— Защо хвърлихте бомбата тъкмо в бюрото на миннодобивната компания? Та вие не сте познавали никого от намиращите се там чиновници?

Анри:

— Зад бюрата седяха буржоа. Със своите пет стотарки месечна заплата те винаги стоят на страната на управляващата класа. Те са опасни, те са най-опасните!

Председателят на съда:

— Господин Анри, та тези невинни хора нямат понятие от нищо!

Анри:

— Никой не е невинен! Всеки отговаря за всичко. Тия, които не се противопоставят на буржоата, наливат вода във воденицата им.

Председателят на съда:

— Мислите си, че воювате за по-добро бъдеще, за социална справедливост, а при това сте съвсем несправедлив. Със спокойна съвест решавате да убиете човек за когото нищо не знаете, никога не сте говорили с него, нямате понятие дали е добър или лош.

Анри:

— Никой не е без вина. Всички, които принадлежат към буржоазната класа, носят отговорност за неволите в този свят и за упадъка на човешкото общество. Всички те тровят въздуха, дори само защото са от един дол дренки.

Председателят на съда:

— А от какви подбуди се ръководехте, господин обвиняем, когато решихте да хвърлите бомба в кафенето на хотел „Терминюс“?

— Там също седяха такива като тях. Цялата класа трябва да изкупи греховете си и всеки, който е на тяхна страна, който живее като буржоа, който действува и който мисли като тях!

Председателят на съда:

— Но това е много несправедливо становище, не предоставя никакъв шанс на политическия противник.

Анри:

— И те не ни дават шанс. Буржоазията също не прави разлика между анархистите. Вайан бе сам, анархист единак. Не бе член на никоя група, нямаше помощници, никой от нас не знаеше, че подготвя атентат. Сам хвърли бомбата си. Но въпреки това полицията, тоест изпълнителната власт на вашата класа, започна да преследва всички анархисти без разлика. Защо? Какво общо имаха те с Вайан? Деветдесет процента от тях изобщо не знаеха кой е той! И това вие наричате справедливост? Вие започнахте. Прехвърляте отговорността за постъпката на едного върху всички ни. Аз само ви го връщам със същото. Бесехте в Чикаго, сечахте глави в Берлин, убивахте в Херес и стреляхте в Барселона, в Монбрисон и в Париж изпращахте на гилотината, но никога не ще успеете да ликвидирате анархията. Нейните корени са твърде дълбоки. Тя избуя от прогнилото, разлагащо се общество. Тя е навсякъде, не ще успеете да я вкарате в капана, всички ви ще унищожи!

Емил Анри обявява война на буржоазията. Той не съжалява, не се отказал от нито една своя дума, съдът го осъдил на смърт и в края на май той се изкачил към гилотината. Неговите последни думи са пожелание на умиращ и апел към последователите:

— Смелост, приятели, да живее анархията! Анри не е бил размирник-единак. Имал е приятели и другари. Един от тях, Повел, взел присърце пламенния му призив, но не успял в делото. Грабнал направената саморъчно бомба, пъхнал я в джоба и тръгнал към парижката катедрала „Мадлен“ по време, когато бива препълнена. Искал да инсценира демонстративна експлозия, готвел се да разбунтува отново общественото мнение.

Успял обаче да предизвика само сензация. Конструкцията на часовниковия механизъм се оказала несполучлива, зарядът избухнал в джоба на Повел и разпръснал плътта му по стените на божия храм.

През юни италианецът Санто Касерио се подготвял за най-големия удар в живота си. Въоръжил се с кама, отишъл в Лион и там изчакал до двадесет и четвърти. През този ден на колониалното изложение пристигнал президентът на Френската република Сади Карно. Едва ли пролетарият Касерио е знаел програмата на президента, разчитал е по-скоро на случайността и когато научил, че държавният глава се готвел да отиде вечерта на театър, бил убеден, че провидението му подава ръка за помощ.

Скрил се сред любопитните зрители па тротоара, изчакал да се появи по средата на платното кавалерийският ескадрон от бели коне. Когато отминали парадните униформи, затичал се като на състезание, скочил в каретата на президента и с няколко удара с кама го убил. Постъпка на фанатик ли е това или един от сигналите за протест?

Касерио не е типичен представител на анархизма.

Той е бил фантазьор и по всяка вероятност психически разстроен човек. Страдал е от душевна неуравновесеност и за да отреагира на вътрешните противоречия, е избрал пътя на анархията. Навярно случайно.

С постъпката си поставил точка на ерата на анархистичните акции в тогавашна Франция. Временно. Анархизмът обаче не е чисто френско явление. По онова време подобни социални усложнения преживяват и други страни. В цяла Европа се издават книги по теория на анархията, както и помагала как да се направи адска машина от достъпни материали и как да се манипулира с нея. Излизат анархистки списния, като се започне от тези с научен тон и се свърши със съдържащите само пламенни призиви за ликвидирането на прогнилия свят. Анархисткото движение минава през много държавни граници и се разпространява като ерес. Полицията предприема кръстоносен поход срещу него и преди всичко се стреми да вмъкне свои агенти сред редиците на конструкторите на бомбите със закъснител. В някои случаи успешно. Издател на анархисткото списание „Ла революсион сосиал“ бил Серо — доверено лице на полицията. Той успял да провокира акция за разрушаване на паметника на бившия президент Адолф Тиер, като се надявал, че след това веднага ще може да предаде на съда цяла група опасни анархисти. Нямал късмет, те действували с нехайно изработена бомба. Некачественото изделие избухнало вдигнало шум, но паметникът останал невредим.

Въпросът за полицейските агенти анархисти, служещи на двама господари, излиза отново на преден план при обсъждането на някои обстоятелства около атентата, извършен от Вайан. След като бяха издадени мемоарите на полицейския комисар Ернест Рейно и след проучванията на френския историк на анархизма Метрон, изчел полицейските протоколи от онова време, се появява предположението, че терористичната акция на Вайан в Бурбонския дворец е била идея на полицейски провокатор.

Безрезултатното избухване на бомбата, която, общо взето, никому не навредила, казват, не било случайно. Полицията знаела за замисъла на Вайан и му пъхнала в ръцете халосна бомба. След атентата това твърдял един от анархистите — Жако, и тъй като случилото се било позор за полицията, той трябвало да изчезне и да постъпи в психиатрия.

Това предположение се потвърждава и от факта, че полицията, която знаела за подготвяния бомбен атентат, не взела никакви предпазни мерки. Навярно тази тактика е била преднамерена. Не звучи правдоподобно и това, че е изгубила Вайан от погледа си, както впрочем и повечето от известните анархисти, след като го е следяла ден и нощ. Последното донесение на полицейския агент, който е следял Вайан, запазено в делата, е от 7 декември, тоест един ден преди експлозията в Бурбонския дворец. Следователно не е изключено и в този случай, който по-късно става причина за строги полицейски мерки, да е имал пръст някой провокатор, тоест сред атентаторите да е имало анархисти с две лица.