Джон Гришам
Бялата къща (3)

Тъй като в неделя се почиваше, къщата ставаше по-тясна, защото родителите ми, баба и дядо се заемаха с малкото позволена работа. Опитвахме се да подремнем, но се отказвахме заради жегата. От време на време, когато напрежението се усилеше, родителите ми ме качваха на камиона и отивахме на дълга разходка. Нямаше нищо за гледане — земята се ширеше равна и покрита с памук. Гледката беше същата като от верандата ни. Важното беше да се махнем.

Скоро след като Стик си тръгна, аз бях изпратен в градината да набера зеленчуци. Приготвяхме се за път. Напълнихме два кашона. Бяха толкова тежки, че баща ми трябваше да ги сложи в каросерията. Докато потегляхме, семейство Спрюл се беше пръснало из предния ни двор. Почиваха си хората в най-различни пози. Не исках да ги гледам.

Седях отзад между кашоните със зеленчуци и гледах как прахта се кълби зад камиона на сиви облаци, които се издигаха бързо и надвисваха над пътя в тежкия въздух, преди бавно да се разпръснат сред безветрието. Нямаше и следа от тазсутрешния дъжд и калта. Всичко пак беше горещо: дървените дъски на пода на каросерията, ръждясалата му небоядисана броня, дори и току-що измитите от майка ми кочани царевица, картофи и домати. В нашата част на Ар-канзас валеше сняг два пъти в годината и аз копнеех за едно дебело студено бяло юрганче върху голите, останали без стръкче памук зимни полета.

При реката прахта най-после свърши и ние залазихме по моста. Изправих се, за да видя водата под нас, гъстата кафява река, която едва се влачеше покрай бреговете. В каросерията имаше две бамбукови въдици и татко ми беше обещал да ловим риба, след като оставим храната.

Семейство Лечър бяха изполичари, които живееха на километър и нещо от къщата ни, но все едно бяха в друга страна. Схлупената им барака бе построена на един завой на реката. Брястове и върби опираха до покрива им, а памукът стигаше почти до предната веранда. Около къщата нямаше трева, а само един кръг пръст, където играеха децата им. Аз тайно се радвах, че живеят от другата страна на реката. Иначе сигурно щеше да се наложи да играя с тях.

Те обработваха трийсет акра и деляха реколтата със собственика. Половината от малкото, което изкарваха, си беше направо нищо. Семейство Лечър бяха бедни като църковни мишки. Нямаха електричество, нито кола или камион. От време на време мистър Лечър идваше вкъщи и молеше дядо да го вземе при следващото си ходене в Блек Оук.

Пътят до къщата им беше направо тесен за камиона ни и когато спряхме, верандата вече беше пълна с мръсни личица. Веднъж преброих седем деца, но точните сметки бяха невъзможни. Трудно различавах момчетата от момичетата; всички имаха чорлави коси, слаби лица със сиви очи и до едно бяха облечени в дрипи.

От разнебитената веранда слезе мисис Лечър, която бършеше ръце в престилката си. Успя да се усмихне на майка ми.

— Добър ден, мисис Чандлър — каза тихо тя. Беше боса, а краката й бяха тънки като вейки.

— Радвам се да те видя, Дарла — рече майка ми. Баща ми си намери някаква работа по каросерията и се заглавика нещо с кашоните, докато жените си разменяха учтивости. Не очаквахме да видим мистър Лечър. Гордостта му пречеше да излезе и да приеме храната. Жените да се занимават.

Докато говореха за реколтата и за жегата, аз слязох от камиона под зоркия поглед на всички деца. Отидох до стената на къщата, където най-високото момче се разхождаше на сянка и се правеше, че не ни забелязва. Казваше се Пърси и твърдеше, че е на дванайсет години, но на мен не ми се вярваше. Не изглеждаше достатъчно голям за дванайсет-годишен, но тъй като никой от тяхното семейство не ходеше на училище, нямаше как да бъде причислен към връстниците си. Беше бос и без риза, а кожата му беше тъмно бронзова от дългото стоене на слънце.

— Здрасти, Пърси — казах аз, но той не отговори. Странни хора бяха това изполичарите. Понякога говореха, а понякога само те гледаха тъпо, сякаш искаха да ги оставиш на мира.

Огледах къщата им, една квадратна кутийка, и за пореден път се зачудих как може толкова много хора да живеят толкова натясно. Че то бараката ни за инструменти беше горе-долу с тия размери. Прозорците бяха отворени, а дрипавите пердета висяха неподвижно. Нямаше мрежи, които да спират мухите и комарите, да не говорим за вентилатори.

Съжалих ги. Баба обичаше да цитира Библията: „Блажени са бедните духом, защото тяхно е царството небесно“ и „Винаги ще има бедни“. И все пак ми се струваше жестоко някой да живее така. Нямаха обувки. Дрехите им бяха толкова стари и износени, че те се срамуваха да ходят в града. И тъй като нямаха електричество, не можеха да слушат мачовете на „Кардинале“.

Пърси никога не беше имал топка, ръкавица или бухалка, никога не беше играл бейзбол с баща си, никога не беше мечтал да победи „Янкис“. Всъщност сигурно никога не беше мечтал да избяга от памука. Тази мисъл направо ме срази.

Баща ми извади първия кашон зеленчуци, майка ми обясни какво има в него, а децата слязоха на стълбите и го загледаха нетърпеливо, без обаче да дойдат до нас. Пърси не помръдна; той гледаше нещо в полето, което нито аз, нито той можехме да видим.

В къщата имаше момиче. Казваше се Либи, петнайсетгодишна, най-голямата от всички. Според мълвата в Блек Оук тя беше бременна. Бащата още не беше известен; носеха се слухове, че отказвала да признае дори на родителите си от кого е бременна.

Блек Оук не можеше да понесе подобна клюка. Новини от фронта, юмручен бой, някой болен от рак, автомобилна катастрофа или ново бебе на законно женена двойка — всичко това спомагаше приказката да върви. Една смърт с прилично погребение, и градът не млъкваше с дни. Арестът и на най-изпадналия гражданин се нищеше със седмици. Но незаконната бременност на петнайсетгодишно момиче, пък било то и дъщеря на изполичар, беше толкова необичайна, че градът не можеше да дойде на себе си. Само дето бременността още не беше потвърдена. Имаше единствено слухове. Тъй като семейство Лечър никога не напускаха фермата си, хич не беше лесно да се намерят сигурни доказателства. И понеже ние живеехме най-близо до тях, явно майка ми трябваше да проучи как стоят нещата.

Тя пък беше хванала мен. Разказа ми част от клюките и тъй като цял живот бях гледал домашните животни да се плодят и размножават, знаех достатъчно по въпроса. Само че не исках да се меся. Освен това не бях сигурен защо трябва да удостоверяваме бременността. За нея се говореше толкова много и целият град вярваше, че горкото момиче е бременно. Голямата загадка беше кой е бащата.

— Мен няма да ме натопят — бе казал дядо една събота в кафенето и всички старци бяха изпокапали от смях.

— Как е памукът? — попитах аз Пърси. Също като двама истински фермери.

— Още си стои необран — отвърна той и кимна към полето, което започваше само на два-три метра от нас. Обърнах се и се загледах в памука им, който беше досущ като нашия. На мен ми плащаха долар и шейсет за всеки петдесет кила. Семейство Лечър не плащаха на децата си нищо.

После отново погледнах къщата, прозорците, пердетата, провисналите дъски и задния им двор, където на едно въже висеше прането им. Огледах пътеката, която водеше от къщата им до реката, но не видях и следа от Либи Лечър.

Вероятно я бяха заключили в някоя стая, а мистър Лечър пазеше вратата с пушка. Някой ден щеше да роди и никой нямаше да разбере. Просто още един член на семейство Лечър щеше да се мотае гол пред къщата.

— Сестра ми я няма — каза Пърси, все още забил поглед в далечината. — Нали нея търсиш.

Зяпнах от учудване, а бузите ми пламнаха.

— Какво? — едва успях да изрека аз.

— Няма я. А сега се връщай в камиона.

Баща ми занесе останалата храна до верандата и аз оставих Пърси.

— Видя ли я? — прошепна ми мама, докато тръгвахме.

Аз поклатих глава.

Докато се отдалечавахме, децата се струпаха около кашоните, сякаш не бяха яли цяла седмица.

Щяхме да се върнем след няколко дни с нов товар продукти за втори опит да потвърдим слуховете. Докато държаха Либи скрита, семейство Лечър щяха да похапват добре.

Според баща ми река Сейнт Франсис беше дълбока петнайсет метра, а долу под моста имало гигантски риби, подобни на морските котки, които тежали по трийсет кила и поглъщали каквото им падне. Големи мръсни рибоци, които се движели само когато край тях има храна. Някои живеели по двайсет години. Според семейната легенда Рики хванал едно от тези чудовища, когато бил на тринайсет години. Тежало двайсет и пет кила и когато разпорил корема му с огромен нож, на пода на дядовия камион се изсипало какво ли не — автомобилна свещ, стъклено топче, куп полусмлени бодливки, дребни риби и разни съмнителни боклуци, които в крайна сметка се оказали човешки останки.

Баба никога повече не пържила от тая риба. Дядо изобщо престанал да яде каквото и да било, хванато в реката.

С червени червеи за стръв аз клечах над плитчината за платика и риба-луна, дребни риби, които бяха многобройни и се ловяха лесно. Шляпах бос през топлите плискащи се води и понякога чувах мама да крещи: „Да не си посмял да влезеш по-навътре, Люк!“ По брега се редяха дъбове и върби, а зад тях беше слънцето. Родителите ми седяха на сянка върху едно от одеялата, които жените от нашата църква шиеха през зимата, и похапваха пъпеш от градината.

Говореха тихо, почти шепнешком, а аз не се опитвах да подслушвам, защото това беше един от редките моменти през сезона за бране, когато те можеха да останат насаме. Вечер след цял ден на полето сънят идваше бързо и рядко ги чувах да си говорят в леглото. Понякога седяха на верандата в тъмното и чакаха жегата да отмине, но не бяха истински сами.

Реката ме плашеше доста и гледах да внимавам. Още не се бях научил да плувам — чаках да се върне Рики. Той беше обещал да ме научи идното лято, когато щях да стана на осем. Стоях близо до брега, където водата едва покриваше стъпалата ми.

Не беше трудно да се удавиш и цял живот бях слушал живописни разкази за големи мъже, попаднали на подвижни пясъчни брегове и отнесени пред ужасените очи на семействата си. Спокойните води изведнъж ставали буйни, макар аз лично да не бях виждал нещо такова. Най-страхотното удавяне станало в Сейнт Франсис, макар точното място да се менеше според разказвача. Едно дете си седяло невинно на пясъчния брод, когато изведнъж пясъкът се завъртял, детето се оказало заобиколено от вода и било завлечено към дъното. Братчето му видяло какво става и се хвърлило във водовъртежа, но попаднало в силно течение и също било отнесено. Каката чула виковете на първите две деца, скочила в реката и влязла до кръста, преди да се сети, че не може да плува. Въпреки това смело се хвърлила напред, като викала на братчетата си да се държат, защото тя все ще стигне някак до тях. Само че пясъкът се срутил напълно като при земетресение и във всички посоки тръгнали нови течения.

Трите деца били отнасяни все по-далеч и по-далеч от брега. Майката, за която не се знаело дали е била бременна и дали е можела да плува, тъкмо правела обяда под едно дърво, когато чула виковете на децата си. Хвърлила се в реката и на свой ред била повлечена.

Бащата ловял риба на един мост, когато чул врявата и вместо да губи време да изтича до брега и да влезе в реката оттам, просто скочил от високото и си счупил врата.

Цялото семейство загинало. Някои от труповете били намерени. Някои не. Едни били изядени от рибите, а други отнесени в морето, където и да се намираше то. Не липсваха предположения какво се е случило с телата на това злощастно семейство, което, кой знае защо, бе останало безименно през всички тези години.

Историята се повтаряше безкрайно, за да могат децата като мен да разберат колко опасна е реката. Рики страшно обичаше да ме плаши с нея, но често омешваше различните версии. Майка ми твърдеше, че всичко е измислица.

Дори и брат Ейкърс успя да вмъкне тази история в една от проповедите си, за да покаже как сатаната никога не спял, а само сеел мъка и горест на тоя свят. Разбудих се от дрямката си и се заслушах внимателно, а когато брат Ейкърс изпусна частта за счупения врат, си казах, че и той си измисля.

Аз обаче бях твърдо решил да не се давя. Рибата кълвеше — малки платики, които хващах и хвърлях обратно. Беше почти толкова забавно, колкото и бейзболът. Следобедът бавно отмина, а аз бях благодарен, че съм сам. Фермата ни беше пълна с непознати. Полето ме чакаше с обещание за кански труд. Бях видял да убиват човек и бях успял да се замеся в цялата работа.

Тихото ромолене на плитките води ме успокояваше. Защо просто да не си ловя риба цял ден? Да седя до реката на сянка? Всичко друго, само да не бера памук. Нямаше да ставам фермер. Не исках да се упражнявам.

— Люк! — долетя гласът на татко откъм брега.

Измъкнах кукичката и червея и отидох при родителите си.

— Да, сър.

— Седни — каза той. — Дай да поговорим.

Седнах на самия край на одеялото, възможно най-далеч от него и мама. Не ми се видяха сърдити; всъщност тя гледаше дружелюбно.

Гласът на татко обаче беше достатъчно строг, за да ме разтревожи.

— Защо не ни каза за боя? — попита той.

Нямаше измъкване от тази тема. Не се изненадах от въпроса.

— Беше ме страх.

— От какво?

— Да не разберете, че съм ходил да гледам как се бият големите.

— Защото ти казах да не го правиш ли?

— Да. Съжалявам.

Да гледаш бой не беше сериозно непослушание и всички го знаехме. Какво да правят момчетата в събота следобед, когато градът е задръстен от хора и всички са пълни с енергия? Мама се усмихна, защото се извиних. Опитвах се да изглеждам колкото се може по-оклюмал.

— Не се притеснявам, че си гледал бой — каза баща ми. — Но тайните могат да те вкарат в беля. Трябваше да кажеш какво си видял.

— Видях как се млатят. Не знаех, че Джери Сиско ще умре.

Логиката ми го спря за миг. После татко продължи:

— Нали каза истината на Стик Пауърс?

— Да, сър.

— Един от братята Сиско ли взе пръв дървото? Или Ханк Спрюл?

Да кажа истината означаваше да призная, че преди това съм излъгал. Да си призная или да излъжа, този въпрос си оставаше. Реших да позамажа положението.

— Ами честно казано, всичко стана страшно бързо. Навсякъде хвърчаха тела. Ханк ги млатеше като стой, та гледай. А хората ръкомахаха и викаха. После видях дървото.

За мое учудване този отговор го задоволи. В крайна сметка аз бях само на седем години и просто бях попаднал сред тълпата мъже, които гледаха ужасен побой в центъра на града. Кой можеше да ме съди, че не съм сигурен какво е станало?

— Не казвай на никого за това, ясно ли е? На никого.

— Да, сър.

— Малките момченца, които имат тайни от родителите си, не вървят на добре — обади се майка ми. — Винаги можеш да ни кажеш истината.

— Да, мамо.

— Сега върви да ловиш риба — каза татко и аз хукнах обратно към реката.

Седмицата започна в полумрака на понеделнишкото утро. Срещнахме се до трактора, за да идем на полето. Пътят се скъсяваше с всеки изминал ден, тъй като беряхме все по-далеч от реката и все по-близо до къщата.

Никой не продумваше. Пред нас бяха пет безкрайни дни кански труд и жега, следвани от събота, която в понеделник ни изглеждаше не по-близо от Коледа.

Погледнах надолу от гнезденцето си в трактора и се помолих час по-скоро да дойде денят, когато семейство Спрюл ще напусне фермата ни. Те се бяха притиснали един до друг и бяха не по-малко сънени и замаяни от мен. Трот не беше с тях и нямаше да идва на полето. В неделя вечерта мистър Спрюл беше попитал татко дали Трот може да остане в предния ни двор цял ден. „Не му понася жегата“, беше казал той. Баща ми не се интересуваше какво ще прави Трот. И без това нямаше полза от него на полето.

Когато тракторът спря, взехме чувалите си и изчезнахме сред редовете памук. Никой не обели нито дума. Час по-късно слънцето взе да припича. Сетих се за Трот, който си пилееше времето под дървото, спеше когато си иска и сто на сто се радваше, че изпуска работата. Може и да беше малко чалнат, но в момента той беше най-умният от семейство Спрюл.

Когато беряхме памук, времето спираше. Дните се влачеха едва-едва, сякаш никой не искаше да отстъпи място на следващия.

На вечеря в четвъртък дядо обяви:

— В събота няма да ходим в града.

Доплака ми се. И без това беше тежко да се бъхтиш на полето цяла седмица, но без наградата от кино и пуканки си беше направо жестоко. Ами дажбата ми кока-кола?

Последва дълго мълчание. Майка ми ме наблюдаваше внимателно. Не изглеждаше учудена и останах с впечатлението, че възрастните вече са обсъждали това решение. Сега просто се правеха на изненадани заради мене.

Реших, че нямам какво да губя, скръцнах със зъби и попитах:

— И защо?

— Защото аз така казвам — сряза ме дядо и разбрах, че си търся белята.

Погледнах майка ми. На лицето й играеше любопитна усмивка.

— Да не те е страх от братята Сиско? — попитах аз, като почти очаквах някой от мъжете да ме сграбчи.

За миг настъпи мъртва тишина. Баща ми се окашля и каза:

— Най-добре е семейство Спрюл да не ходят в града известно време. Обсъдихме въпроса с мистър Спрюл и решихме в събота всички да си стоим вкъщи. Дори и мексиканците.

— От никого не ме е страх — изръмжа дядо от другата страна на масата. Аз отказах да го погледна. — И не ми се прави на интересен — добави той за по-сигурно.

Широката усмивка на майка ми още си стоеше на мястото, а очите й блестяха. Тя се гордееше с мен.

— Трябват ми някои неща от магазина — каза баба. — Малко брашно и захар.

— Аз ще ти купя — отвърна дядо. — Сигурен съм, че и мексиканците ще искат нещо.

По-късно те седнаха на предната веранда, но аз бях твърде обиден, за да ида при тях. Лежах в тъмното на пода в стаята на Рики, слушах мача на „Кардинале“ по радиото през отворения прозорец и се стараех да не чувам тихите провлачени гласове на възрастните. Опитвах се да измисля нови начини за мразене на семейство Спрюл, но скоро се предадох пред безбройните им прегрешения. По някое време рано вечерта съм заспал на пода.

Обикновено съботният обяд беше радостно събитие. Работната седмица беше свършила. Отивахме в града. Свършеше ли се веднъж със съботното жулене на задната веранда, животът ставаше чудесен, макар и само за няколко часа.

Тази събота обаче не се задаваше нищо хубаво.

— Ще работим до четири — каза дядо, сякаш ни правеше кой знае каква услуга. Чудо голямо. Един час по-рано. Иска да го попитам дали ще работим и в неделя, но в четвъртък вечер бях приказвал достатъчно. Той се правеше, че не Ме забелязва, както и аз него. Това цупене можеше да продъжи с дни.

Така че вместо да отидем в Блек Оук, ние се върнахме в полето. Дори и мексиканците май се дразнеха. Когато ремаркето спря, взехме чувалите си и бавно се изгубихме сред памука. Аз берях по малко и си почивах по повечко, а видях, че хоризонтът е чист, си намерих едно местенце и легнах да подремна. Можеха да ми забранят да ида в града, можеха да ме накарат да ходя на полето, но не и да ме принудят да работя много. Мисля, че този следобед си подремнах доста. Майка ми ме намери и двамата с нея отидохме до къщата. Тя не се чувстваше добре, а освен това знаеше, че съм жертва на несправедливост. Набрахме малко зеленчуци от градината, но без да се увличаме. Изтърпях омразната баня и вече чист, изтичах в предния двор, където Трот прекарваше деня си в пазене на семейния лагер. Нямахме представа какво прави по цял ден; пък и никой не се интересуваше. Намерих го да седи зад кормилото на техния камион, да се преструва, че кара, и да издава странни звуци с устните си. Погледна ме и отново се залови да шофира и да си свирка.

Когато чух трактора да идва, влязох в къщата, където намерих мама да лежи на леглото. Това никога не се случваше през деня. Разнесоха се гласове, уморени гласове пред къщата, където се изсипваха семейство Спрюл, и отзад, където мексиканците се влачеха към плевнята. Аз се скрих за известно време в стаята на Рики, стиснал в едната си ръка ръкавицата, а в другата топка за бейзбол, и си мислех за Диуейн, за близнаците Монтгомъри и останалите ми приятели, които седяха в киното, гледаха съботния филм и ядяха пуканки.

Вратата се отвори и на прага застана дядо.

— Отивам до Поп и Пърл за едно-друго. Искаш ли да дойдеш?

Поклатих глава, без да го погледна.

— Ще ти купя кока-кола — каза той.

— Не, благодаря — отвърнах аз, все така забил поглед в земята.

Илай Чандлър не би молил за милост и наказателния отряд, камо ли пък седемгодишно дете. Вратата се затвори и секунди по-късно моторът на камиона забръмча.

Тъй като се боях от предния двор, отидох в задния. До силоза, където трябваше да се настанят семейство Спрюл, имаше полянка, на която можеше да се играе бейзбол. Не беше толкова широка и дълга като игрището ми пред къщата, но беше достатъчно открита и стигаше до края на памука. Хвърлях над главата си колкото можех по-високо и не спрях, докато не хванах десет топки подред.

Отнякъде се появи Мигел. Той ме погледа една минута и от сценична треска аз изтървах три поредни. Хвърлих му топката леко, защото той нямаше ръкавица. Хвана я без усилие и ми я прати обратно. Аз я хвърлих във въздуха, ударих я в земята, вдигнах я с крак, хванах я и отново я запратих към него, този път малко по-силно. Миналата година бях научил, че много мексиканци играят бейзбол, а Мигел очевидно разбираше от тая игра. Ръцете му бяха бързи и плавни, а и хвърляше по-точно от мен. Подхвърляхме си топката няколко минути, а после Рико, Пепе и Луис се присъединиха към нас.

— Имаш ли бухалка? — попита Мигел.

— Естествено — отвърнах аз и хукнах към къщата да я взема.

Когато се върнах, при нас бяха дошли Роберто и Пабло и заедно с останалите подхвърляха топката ми във всички посоки.

— Ти удряш — каза Мигел и се зае с ръководството. Сложи на земята парче стара дъска на три метра от силоза и каза „хоум“. Останалите се пръснаха по инфилда. Пабло, в дълбокия център, беше до края на памука. Рико приклекна зад мен, а аз заех позиция в дясната страна на хоума. Мигел се засили да хвърли, за миг ме изплаши, а после метна една лека топка. Аз замахнах силно, но не улучих.

Пропуснах и следващите три топки, а после улучих няколко. Мексиканците се смееха и ме поздравяваха за всеки успешен удар, но не казваха нищо, когато не уцелвах. След няколко минути дадох бухалката на Мигел и двамата разменихме местата си. Започнах с бързи топки, но той не изглеждаше изплашен. Удряше линии и силни топки по земята, някои от които мексиканците хващаха лесно, а други просто оставяха. Повечето мексиканци бяха играли и друг път, но двама-трима никога не бяха хвърляли бейзболна топка.

Останалите четирима в плевнята чуха шума и дойдоха при нас. Каубой беше без риза, а панталоните му бяха навити до коленете. Изглеждаше с една глава по-висок от другите.

После Луис взе бухалката. Не беше опитен като Мигел и моето различно хвърляне лесно го подведе. За свое огромно удоволствие забелязах Тали и Трот да седят под един бряст и да гледат.

После дойде и татко.

Колкото повече играехме, толкова повече се разгорещяваха мексиканците. Викаха и се смееха на грешките на другите. Един господ знаеше какво си казваха за моето хвърляне.

— Да направим един мач — каза баща ми. Бо и Дейл бяха дошли, и те боси и голи до кръста. Попитахме Мигел и след няколко минути планиране решихме да играем мексиканци срещу американци. Рико щеше да бъде кетчер за двата отбора, а аз отново отидох в къщата, този път за ръкавицата на баща ми и другата ми топка.

Когато се върнах за втори път, Ханк се беше появил и беше готов за игра. Не ми се щеше да бъда в един отбор с него, но не можех да кажа нищо. Освен това не ми беше ясно какво ще прави Трот. А пък Тали беше момиче. Що за унижение — момиче в отбора. И въпреки това мексиканците бяха повече от нас.

След още уговорки решихме, че ние ще нападаме първи.

— При вас има малки — каза с усмивка Мигел.

Сложихме още дъски за бази. Баща ми и Мигел уговориха правилата, които бяха доста свободни при такова криво игрище. Мексиканците се пръснаха по базите и всички се приготвихме за игра. За моя изненада Каубой отиде до възвишението и започна да загрява. Беше слаб, но жилав и когато хвърляше топката, мускулите по гърдите и раменете му се издуваха и огъваха. Тъмната му кожа лъщеше от потта.

— Бива си го — каза тихо баща ми.

Неговите движения бяха плавни, хвърлянето — безупречно, но топката се изстреля от пръстите му право в ръкавицата на Рико. Каубой хвърляше все по-силно.

— Много е добър — каза баща ми и поклати глава. — Това момче е играло доста.

— Първо момичетата — каза някой. Тали взе бухалката и отиде до хоума. Беше боса, с навити до коленете тесни панталони и широка риза, стегната отпред на възел. Коремът й се виждаше. Отначало тя не погледна Каубой, но той определено си я зяпаше. Той пристъпи към хоума и хвърли първата топка слабо. Тали замахна и не улучи, но все пак замаха й си го биваше, поне за момиче.

После очите им се срещнаха за миг. Каубой въртеше топката из ръцете си, Тали размахваше бухалката, а девет мексиканци бърбореха като свраки.

Следващата топка беше още по-бавна и Тали я улучи. Топката стигна до Пепе на трета база и ние имахме свой човек на първа база.

— Удряй, Люк — каза баща ми. Отидох до хоума самоуверен като Стан Мюжъл, надявайки се Каубой да не ми хвърля трудни топки. Щом като остави Тали да улучи, сигурно щеше да направи същото и за мен. Застанах на мястото за удряне и се заслушах в хилядите побеснели фенове на „Кардинале“, които скандираха името ми. Стадионът беше претъпкан, а Хари Кери крещеше по микрофона. После погледнах Каубой и сърцето ми се сви. Той не се усмихваше, нищо подобно. Държеше топката с две ръце и ме гледаше така, сякаш възнамеряваше да ми отнесе главата с бърза топка. Какво щеше да направи Мюжъл? Да удари скапаната топка!

Първото хвърляне беше слабо и аз отново започнах да дишам. Топката беше висока, аз не замахнах, а мексиканският хор не си замълча по въпроса. Второто хвърляне беше долу в средата и аз замахнах, за да прехвърля оградата в левия край на игрището на сто и повече метра от мен. Затворих очи и замахнах за трийсетте хиляди щастливци в „Спортсманс Парк“. Освен това замахнах за Тали.

— Страйк едно! — извика баща ми, според мен прекалено силно. — Опитваш се да я разкъсаш, Люк.

Естествено. Опитах се да я разкъсам и при третото хвърляне, когато Рико ми хвърли обратно топката, аз се видях изправен пред ужаса да имам вече два страйка. А да ме извадят в аут за страйкове беше немислимо. Тали току-що беше улучила топката без усилие. Тя беше на първа база и с нетърпение чакаше аз да ударя топката, за да може да напредне. Играехме на мой терен, с моята топка и моята бухалка. И всички тези хора гледаха.

Стъпих встрани от хоума. Умирах от ужас, че може пак да се проваля. Бухалката натежа в ръцете ми. Сърцето ми биеше лудо, а устата ми беше пресъхнала. Погледнах към баща си за помощ, а той каза: „Давай, Люк. Удари топката.“ Погледнах Каубой, чиято гадна усмивчица беше станала още по-гадна. Не знаех дали съм готов за топката, която щеше да хвърли.

Затътрих се обратно към хоума, стиснах зъби и се опитах да мисля за Мюжъл, но поражението не ми излизаше от ума и замахнах за много лека топка. Когато за трети път пропуснах, настъпи гробна тишина. Пуснах бухалката, вдигнах я и без да чувам нищо, се върнах при отбора си с разтреперани устни, като едва се сдържах да не заплача. Не смеех да погледна Тали, а още по-малко баща ми. Той не каза нищо, но сигурно ме проклинаше наум.

Исках да избягам вкъщи и да заключа вратите.

Следващият беше Трот, който хвана бухалката с дясната си ръка точно под надписа. Лявата му ръка както винаги висеше безпомощно и малко се смутихме, като гледахме как горкото момче се опитва да замахне. Той обаче се усмихваше и беше щастлив, че играе, а в момента това беше най-важното. Пропусна първите две топки и аз започнах да си мисля, че мексиканците ще ни победят с двайсет точки. Все пак Трот успя да изпрати следващата топка в лека парабола зад втора база, където поне четирима мексиканци я изпуснаха. Тали мина втора база и стигна до трета, а Трот се дотътри до първа.

И без това огромното ми унижение стана още по-страшно. Трот на първа, Тали на трета и само един аут.

Следващият бе Бо и тъй като той беше голям мъж без видими физически проблеми, Каубой отстъпи назад и хвърли с всичка сила. Първата му топка не беше много бърза, но докато стигна хоума, горкият Бо вече трепереше. Замахна едва след като Рико вече бе хванал топката, и Ханк се разтресе от смях. Бо му каза да си затваря устата, Ханк му отговори нещо, а аз си помислих, че може да стане семейна кавга в средата на първия ининг.

Втората топка беше малко по-бърза. Бо замахна малко по-бавно.

— Накарайте го да я хвърли отдолу! — изкрещя ни Б о, като се опитваше да го обърне на майтап.

— Ама че лигльо — каза Ханк. Мистър и мисис Спрюл се бяха присъединили към публиката и Бо погледна към тях.

Очаквах третата топка да бъде още по-бърза; явно и Бо мислеше така. Вместо това Каубой хвърли лека и Бо замахна много преди топката да стигне до него.

— Страшно е добър — каза баща ми за Каубой.

— Сега е мой ред — обяви Ханк и пререди Дейл, който не възрази. — Ще ви покажа как се играе.

Докато загряваше, Ханк подмяташе бухалката като клечка за зъби, сякаш ей сега щеше да запрати топката през реката. Първата топка на Каубой беше бърза и далечна и Ханк не замахна. Тя тупна в ръкавицата на Рико и мексиканците за пореден път закрещяха доволно.

— Хвърли топката над хоума — извика Ханк и ни погледна за подкрепа. Надявах се Каубой да му забие една топка в ухото.

Втората беше много по-бърза. Ханк замахна и не улучи. Каубой хвана топката от Рико и погледна към трета база, където стоеше и чакаше Тали.

После Каубой хвърли кърв, който полетя право към главата на Ханк, но когато той приклекна и отпусна бухалката, топката зави и като по чудо премина през страйковата зона. Мексиканците избухнаха в смях.

— Страйк! — извика Мигел от втора база.

— Не е страйк! — изкрещя Ханк с почервеняло лице.

— Няма съдии — каза баща ми. — Не е страйк, ако той не замахне.

Каубой нямаше нищо против. Той се подготвяше да хвърли още един кърв. Отначало изглеждаше съвсем безобидна, много бавна топка, която се насочи към центъра на хоума. Ханк се засили. Топката обаче зави надолу и навън и се удари в земята, преди Рико да я хване. Ханк удари само въздуха. Изгуби равновесие и падна на хоума, а когато мексиканският хор отново избухна в смях, помислих, че може да ги нападне всичките. Изправи се, изгледа Каубой и промърмори нещо, след което отново зае позиция на хоума.

Два аута, два страйка, двама по базите. Каубой го довърши с една бърза топка. Ханк заби бухалката в земята, когато спря да маха по топката.

— Не хвърляй бухалката! — каза баща ми високо. — Щом не можеш да губиш, няма да играеш.

Излязохме на игрището, а мексиканците се отдръпнаха. Ханк изгледа баща ми с отвращение, но не каза нищо. Кой знае защо, решиха аз да съм питчер.

— Хвърляй през първия ининг, Люк — каза баща ми. Не исках. Не можех да се меря с Каубой. Щяха да ни засрамят на собствен терен.

Ханк беше на първа база, Бо на втора, а Дейл на трета. Тали беше ляв централен аутфилдер, сложила ръце на хълбоците си, а Трот беше в десния аутфилд и търсеше четирилистни детелини. Ама че защита! При моето хвърляне трябваше да подредим всичките си играчи възможно най-далеч от хоума.

Мигел прати на хоума първо Роберто, сто на сто нарочно, защото горкият човечец никога не беше виждал бейзболна топка. Той удари една лека и висока топка, която баща ми, който играеше шортстоп, хвана веднага. Пепе удари висока топка, която татко хвана зад втора база. Двама батери, два аута, добре ми потръгна, но знаех, че късметът ми няма да трае вечно. Следваха сериозните играчи, които удряха топката из цялата ни ферма. Пробвах бързи топки, бавни топки, кървове, все същата работа. Те отбелязваха точка след точка и страшно се забавляваха. Бях нещастен, защото губехме, но пък ми беше забавно да гледам как мексиканците танцуват и пляскат при всеки успешен удар.

Мама и баба седяха под едно дърво и гледаха представлението заедно с мистър и мисис Спрюл. Всички бяха тук освен дядо, който още беше в града.

Когато те отбелязаха десетина точки, баща ми прекъсна играта и дойде на питчерското възвишение.

— Стига ли ти толкова? — попита той.

Що за въпрос.

— Май да — отвърнах аз.

— Почини си — каза той.

— Аз мога да хвърлям — изкрещя от първа база Ханк.

Баща ми се поколеба за миг и му хвърли топката. Исках да отида в десния аутфилд при Трот, където не се случваше нищо особено, но треньорът ми каза да ида на първа база.

От опит знаех, че Ханк Спрюл е забележително бърз. Беше натръшкал тримата братя Сиско за секунди. Затова не се учудих, че хвърля така, сякаш е тренирал с години. Изглеждаше толкова уверен и като хвърляше, и като хващаше топката от Рико. Хвърли три хубави прави топки покрай Луис и най-сетне катастрофалният първи ининг свърши. Мигел съобщи на баща ми, че те са отбелязали единайсет точки. На мен ми се струваха петдесет.

Каубой се върна на възвишението и продължи в същия дух. Дейл се представи зле и баща ми излезе да удря. Очакваше бърза топка и когато тя дойде, той я удари силно и я запрати далеч във фал, навътре в памука. Пабло отиде да я търси, докато ние използвахме другата ми топка. В никакъв случай нямаше да си тръгнем, докато не намерехме и двете топки.

Втората беше силен кърв и коленете на баща ми се огънаха още преди да види хвърлянето.

— Това беше страйк — каза татко, като клатеше удивено глава. — Освен това беше професионален кърв — добави той на себе си, но достатъчно силно, за да го чуят всички.

Той удари дълбоко в централния аутфилд, където Мигел хвана топката с две ръце и отборът на Арканзас отново започна да губи. Тали отиде до хоума. Каубой спря да се мръщи и пристъпи напред. Хвърли й две-три леки топки, като се опитваше да улучи бухалката й и тя най-накрая удари една бавна топка към втора база, където двама мексиканци се бориха за нея достатъчно дълго, за да може нашият рънер да стигне на първа база. Аз бях следващият.

— По-кротко го давай — каза баща ми и аз го послушах. Бих направил всичко. Каубой ми хвърли още по-лека топка, а аз я запратих към центъра на игрището. Мексиканците полудяха. Всички ме поздравяваха. Малко се смущавах от целия този шум, но определено беше по-добре от първия път. Напрежението спадна; бъдещето ми като играч в „Кардинале“ отново изглеждаше светло.

Трот замахна на първите три топки и ги пропусна с поне трийсет сантиметра.

— Четири страйка — каза Мигел и правилата отново бяха променени. Когато водиш с единайсет точки във втория ининг, можеш да си позволиш да бъдеш снизходителен. Трот чукна топката и тя се търколи обратно към Каубой, който на майтап я хвърли към трета база в напразно усилие да хване Тали. Тя беше вече там; базите бяха пълни. Мексиканците се опитваха да ни дадат точки. Бо отиде до хоума, но Каубой се върна на възвишението. Хвърли една лека и Бо я заби в земята, където шортстопът Пабло я изпусна. Тали отбеляза точка и аз напреднах към трета база.

Ханк взе бухалката и замахна два-три пъти за загрявка. Тъй като базите бяха пълни, той мислеше само за едно — голям шлем. Каубой имаше други планове. Той отстъпи назад и спря да се усмихва. Ханк се надвеси над хоума и загледа втренчено питчера, като го предизвикваше да хвърли топка, която би могла да бъде ударена.

Шумът на игрището замря за миг; мексиканците пристъпиха напред на пръсти, любопитни да видят какво ще стане. Първата топка беше мълниеносна; прелетя през хоума частица от секундата след като Каубой я хвърли. Ханк не си и помисли да замахне; нямаше кога. Отстъпи от хоума и сякаш се призна за победен. Погледнах баща си, който клатеше глава. Колко силно можеше да хвърля Каубой?

Тогава мексиканецът хвърли топката в парабола, която изглеждаше изкушаваща, но излизаше извън зоната. После силна топка, която полетя право към главата на Ханк, но в последната секунда падна на хоума. Лицето на великана стана кървавочервено.

Още една бърза топка. Ханк се хвърли към нея. Два страйка, базите запълнени, два аута. Без сянка от усмивка Каубой реши малко да си поиграе. Хвърли бавен кърв, който излезе извън полето, а после по-силен, който накара Ханк да приклекне. После по-бавен, който планинецът едва не улучи. Останах с впечатлението, че Каубой може да завърти топката около главата на Ханк, ако поиска. Отбраната отново бърбореше на висок глас.

Третият страйк беше лека топка, която плавно прелетя до хоума; изглеждаше толкова бавна, че и аз бих я улучил. Само че потрепваше и леко променяше курса си. Ханк замахна с всичка сила на педя от нея и отново падна в прахоляка. Изпсува високо и хвърли бухалката до баща ми.

— Мери си приказките — каза татко, като вдигна бухалката.

Ханк промърмори още нещо и се отърси от прахта. Нашата половина от ининга беше свършила.

Мигел отиде на хоума в края на втория. Първият удар на Ханк полетя право към главата му и едва не я улучи. Топката отскочи от силоза и се изтърколи до трета база. Мексиканците мълчаха. Вторият удар беше още по-силен и на две педи навътре. Мигел отново падна в прахта, а съотборниците му започнаха да мърморят.

— Спри с тези глупости! — извика баща ми от мястото си. — Просто хвърляй страйкове.

Както обикновено Ханк се изсмя. Хвърли топката над възвишението, а Мигел я отпрати надясно, където Трот играеше защита с гръб към хоума и гледаше към далечните дървета край реката. Тали хукна след топката и спря, когато стигна края на памука. Сто процента троен.

Следващата топка беше последната за мача. Каубой беше батер. Ханк замахна с всичка сила и хвърли бърза топка право към Каубой. Мексиканецът приклекна, но не успя да отскочи достатъчно бързо и топката го улучи право в ребрата с ужасния звук на пръснат върху тухлена стена пъпеш. Каубой изкрещя, но веднага хвърли бухалката ми като томахавка, завъртайки я възможно най-бързо. Тя не улучи Ханк там, където трябваше — между очите, а се удари до краката му и рикошира в пищялите му. Великанът изпсува и се понесе към Каубой като разярен бик.

И други хукнаха натам. Баща ми от мястото си. Мистър Спрюл иззад силоза. Някои от мексиканците. Аз не помръднах. Стоях си на първа база, твърде изплашен, за да направя и крачка. Всички крещяха и тичаха към хоума.

Каубой не помръдна. За миг остана напълно неподвижен; мургавата му кожа беше влажна, дългите му ръце бяха стегнати, а зъбите му оголени. Когато бикът стигна на няколко педи от него, ръцете на Каубой бързо се плъзнаха по джобовете му и извадиха нож. Едно рязко движение и дългото острие изскочи — лъскава блестяща стомана, и то добре наточена, дума да няма. Чу се изщракване, което години наред нямаше да забравя.

Каубой вдигна ножа пред очите на всички, а Ханк се закова на място.

— Пусни го! — извика той от пет крачки разстояние.

С лявата си ръка Каубой направи лек приканващ жест, сякаш искаше да каже: „Ела де, фукльо. Ела си го вземи.“

Ножът сащиса всички и няколко минути цареше тишина. Никой не помръдваше. Чуваше се само тежко дишане. Ханк гледаше втренчено острието, което сякаш растеше. Никой не се съмняваше, че Каубой вече го е използвал, умее да борави с него и с удоволствие би обезглавил Ханк, ако той направи още една крачка.

Тогава баща ми, стиснал бухалката, застана между двамата, а Мигел отиде до Каубой.

— Остави ножа — повтори Ханк. — Бий се като мъж.

— Затваряй си устата — каза баща ми и заплаши и двамата с бухалката. — Никой няма да се бие.

Мистър Спрюл дръпна ръката на сина си и каза:

— Ела с мен, Ханк.

Татко погледна Мигел и рече:

— Заведи го в плевнята.

Останалите мексиканци бавно се скупчиха около Каубой и направо го избутаха встрани. Най-накрая той се обърна и тръгна, но ножът още се виждаше. Ханк, естествено, не помръдваше. Стоеше и гледаше как мексиканците се оттеглят, сякаш така демонстрираше победата си.

— Ще го убия това момче — заяви той.

— Стига си убивал — каза баща ми. — Сега върви. И стой далеч от плевнята.

— Хайде — повтори мистър Спрюл, а другите — Трот, Тали, Бо и Дейл — се понесоха към предния двор. Когато мексиканците се изгубиха от погледа ни, Ханк тръгна тежко след тях.

— Ще го убия — мърмореше той достатъчно силно, за да го чуе баща ми.

Събрах топките, ръкавиците и бухалката и хукнах след родителите си и баба.

— Аз поне не знам — каза тя. — Веднъж ходи на север. Изглежда, е имало проблеми. Но така и не разбрахме какво е станало.

Сигурен бях, че навсякъде, където отидеше Ханк, щеше да има проблеми.

Сайлърс Крийк минаваше по северната граница на фермата ни и се вливаше в Сейнт Франсис. От двете му страни имаше големи дървета, така че през лятото обикновено беше безопасно място за къпане и плуване. Само че често пресъхваше.