Читателски коментари (за „Парфюмът “ от Патрик Зюскинд)

В очакване съм да прочета „Парфюмът“ от П. Зюскинд. Тази книга някой, още в студентските ми години, беше ми я споменал с някакъв повърхностен анонс и я асоциирах с „Франкенщайн“ на Мери Шели: че, в конфликт с морала, стремежът към съвършенство добива приоритет спрямо любовта и възлиза в уродливо лице. И се запознах сега в Уикипедия и, разбира се, натъкнах се на едно тривиално, интелектуалистко, псевдо-хайдегерианско тълкуване: че, видиш ли, книгата бичувала (с един гротесков, изстъпленчески израз) „културата на сетивата“, като същевременно таяла носталгия по „културата на словото“… Надушвам ницшеанското в тази творба: че тя е нещо като екранизация на „Тъй рече Заратустра“. И че в нея етичното бива убито в полза на плътско-естетическото, свръхчовековото… А натурализмът на книгата не е изобличение и критично автовнушение: че едва ли не и ироничен апотеоз към фината, словесната духовност — а е една пресъздаваща референция към Ницшевия изтънчен анти-идеализъм. И не само това. Но в извод бива наложена ницшеанската идея, че в последна сметка свръхчовековостта не може да бъде волево развита изот една фрагментарна гениална способност (и примерно Хитлеровия реторичен талант или Сократовия диалектически талант — чиято отсамност е нищетата и отвъдност — пустотата), а следва да бъде едно мистично-съдбовно избраничество на отведнъж завършеността. Ала, питам се, дали да имаш вродено средство да направиш себе си или пък да си (нечовешки) роден направен? И дали мощта е предмет на воля или волята е предмет на мощ? И ето една дилема в мисленето, която се разрешава в идеята, щото да си роден (и да не представляваш нищо друго освен) едно цялостно и завършено средство да направиш себе си. Т. е. директно да имаш (и да си) сетиво към политическата мощ, а не и просто за (чрез) мирис или чрез друга фрагментарна, опосредителна сетивност. Та единствено в политическото сетиво човек може да си надвие над дарбата. И що да речем относно т. нар. едно „морално израстване“, освен че е изискване на бягството? И ще речем, щото философът страни, но не бяга от живота. И че философията е преди всичко ретроспекция, житейска ретроспекция. Героят на романа е — от наше гледище — социопат, психопат. Но откъде следва, че социопатията е психопатия? — Ами от заровените ни в пустинния пясък глави.