Любен Дилов
Атомният човек (4)

Джими открива Америка

Утринта настъпи ведра и свежа с тръпчивия полъх, който идеше откъм Атлантика, с кротките лъчи на късното есенно слънце. Нюйоркската есен се задържа през тази година по-дълго топла и влажна. Денят настъпваше отрано, наситен с деловитото оживление на хората от двадесет и втория век.

Двамата приятели не можаха да спят дълго и още с изгрева започнаха от време на време ту единият, ту другият да вмъкват нетърпеливи глави през вратата на спалнята, където спеше Атомният човек. Практичен и съобразителен, Бентам бе успял вече да обмисли линията на по-нататъшното поведение, което трябваше да се провежда спрямо него. Долу пред всички входове на сградата дежуреха вече постове на Човешка сигурност, за да не допускат събралите се още от тъмно журналисти и любопитни граждани. Домашният визофон биде изключен, а на аероплаца, който се намираше върху покрива, всички вертолети и колеоптери бяха разположени така, че да не могат да кацват чужди машини. Човекът от миналото трябваше да бъде пощаден от настоящето, поне докато стане способен да го възприема.

Джими се събуди чак към обяд. Полежа малко със затворени очи, след това стана, огледа любопитно стаята, поразкърши ръце, направи малка гимнастика и спря пред дрехите си, като внимателно се вслушваше, за да долови някакъв шум. В този момент на прага застана Бентам.

— Здравейте! Наспахте ли се? Как е самочувствието?

— Благодаря — отвърна също с усмивка Джими. — Гладен съм като куче.

— Обедът е готов, но аз ви препоръчвам по-напред да вземете един душ. Елате да ви заведа в банята!

Джими неохотно тръгна след него, ала скоро след това излезе от ваната по-бодър и с повишено настроение.

„Добре — мислеше той, докато весело се плискаше и сапунисваше. — Щом са решили на всяка цена да ме правят комунист… Засега не се чувствувам зле. Да видим по-нататък…“

Той съвсем изведнъж, още щом се събуди, съзна, че ако тези хора искаха да му направят нещо лошо, отдавна можеха да го сторят, защото имаха пълна власт над него. Тази мисъл го успокои и заедно с продължителния сън възвърна крепкостта на неговите нерви.

В салона около наредената маса го очакваха Бентам, Светозар и младата красива лекарка. Двама мъже, от които нищо лошо не бе видял досега, и една хубава жена, па макар и лекарка. Джими поздрави с преднамерена фамилиарност и лека разпуснатост:

— Добро утро, приятели! Драго ми е да ви видя заедно…

Тримата скочиха от местата си в радостна изненада. Но Джими, без да им обръща повече внимание, седна на свободния стол и лакомо се нахвърли върху многобройните ястия. Обедът премина в напрегната тишина и многозначителните погледи, които се разменяха, бяха повече от предпазливите реплики за времето и за здравето.

— Искате ли сега да разгледаме заедно Нюйорк? — предложи накрая Бентам.

Джими се облегна на стола и скри ироничната си усмивка зад тънката салфетка.

— С удоволствие. Но имайте предвид, че аз съм живял доста дълго в Нюйорк и го познавам на пръсти.

— Още по-хубаво! Ще видите сега колко се е променил.

— Аха, значи се е променил? — засмя се Джими и по стар навик смигна на другите, ала в гърдите му затрептя една тревожна струна.

— Наистина се е променил и всекидневно се променя — потвърди Светозар.

Радостта и на тримата бе попарена, защото сега, без да се споглеждат, те едновременно разбраха, че тази промяна в настроението на госта им не означаваше това, което бяха очаквали. А в същото време Джими се радваше, забелязал тяхното объркване. Чувствуваше се отпочинал, предишният сковаващ страх бе изчезнал и той изпитваше желание с нови сили да продължи борбата срещу нечувания заговор и шантаж, които му устройваха.

— Е, хайде, тогава да тръгваме! — подкани той с насмешка.

— Да тръгваме! — стана Бентам решително от мястото си.

Излязоха вкупом на площадката пред стълбата. Един асансьор, който приличаше повече на уютна чакалня за лекарски кабинет, бързо ги понесе към покрива. И тук Джими за пръв път през този ден се разколеба. Пред него неочаквано се разстла едно огромно бетонно летище, чиито краища се губеха и което беше изрязано на големи и в тях по-малки квадрати. Малките квадрати бяха очертани с пъстри фаянсови плочки, а големите свършваха със зиналата паст на широките булеварди. Пред Джими и около него почиваха десетки чудновати машини, някои от които напомняха хеликоптери, а по-нататък, докъдето му очи виждаха, непрекъснато излитаха или кацваха такива машини из бетонните квадрати като рояци деловити пчели от восъчна пита. Всичко това малко приличаше на Нюйорк, ала далеч на югоизток той забеляза смътния и като че ли познат силует на някакви планини. Не са ли това Апалачите? А това там на изток? Тази безкрайна сивосинкава блещукаща равнина не е ли океанът, не е ли Долният залив? Виж очертанията на брега. Не са ли същите? Джими поразтърси глава, сякаш за да се отърве от привидения, и рече с изкуствена веселост:

— Имате опасна техника. Това трябва да ви се признае.

— Да. Но заповядайте! — Бентам застана до един от големите вертолети и подкани да се качват.

Един човек в спортен костюм приближи и се здрависа приятелски с геофизика, като не снемаше любопитни очи от Джими. Беше завеждащият аеропарка при техния жилищен дом. Той твърде настоятелно предложи да води вертолета, познавал много добре града, а и щял да им даде възможност спокойно да го разглеждат. Бентам се съгласи.

Джими не усети кога се откъснаха от малката бетонна писта и се намериха във въздуха. Вътрешността на самолета беше широка и удобна. Голяма част от стените му бе остъклена и това позволяваше свободно да се наблюдава на всички страни. Изкачиха се високо и пред погледите им се ширна целият огромен град, чийто краища се губеха в нежната слънчева мъглица.

— Заповядайте! — подаде му Бентам един малък бинокъл и Джими го вдигна към лицето си с разтреперани пръсти. Това, което виждаше долу и около себе си, беше едно твърде странно зрелище. Този град наистина смътно приличаше на Нюйорк по формата на своите квартали. Островърхите ъгловати кули на небостъргачите ги нямаше. Нямаше го Манхатан, който от птичи поглед приличаше на рядка гора от високи вкаменени дървета. Всичко беше равно и само тук-таме стърчеше някоя по-висока сграда. Ала формата на острова беше същата. От двете му страни течеха широки реки. По тях — параходи, параходи. Ха! Колко много прилича това на старата добра Худзон! Ето тя влиза в морето… Горният залив — малък, с формата на разкривено балонче, после един къс проток (не е ли това Нарроуз?), после — Долният залив, ставащ все по-широк и по-широк, докато на хоризонта се слее с безкрайната линия на океана.

Вертолетът едва пълзеше из въздуха и често спираше като закован, ала под тях картините се движеха като в калейдоскоп. Джими свали за миг бинокъла и потърка очи. По дяволите! Халюцинираше ли? Та това може да бъде само Лонг Айленд! И без бинокъл виждаш как се е проточил и как е забил островръхия си нос далече в морето.

— Ще ми позволите ли да ви обясня някои работи? — наруши Бентам продължителното мълчание. Гласът му беше сериозен, но в него трепна и една дяволита нотка.

— Да чуем — отвърна Джими с гробовен глас. — Искате да ме убедите, че това е Нюйорк? Добре, но трябва да ви кажа, че досега видях твърде малко прилика.

— Ние ви предупредихме, че се е променил. И все пак не толкова много както някои други градове. Погледнете, сега се намираме над остров Лонг Айленд. Реката с многото мостове е Ист Ривер. По ваше време те са били само четири. Районите Куинс и Бруклин, които са на острова, едва ли ще ги познаете, защото цялата тежка индустрия е изместена или преобразувана. Впрочем чакайте! Ало, Вили! Свали ни, ако обичаш, колкото се може по-ниско над Бруклинския мост!

Моторите зашумяха. Самолетът се обърна и заслиза над реката. Отдясно изплува познатата стоманена плетеница на Бруклинския мост. Джими потръпна. Мостът несъмнено беше същият. Построен през 1883 год., той представляваше тогава едно от чудесата на техниката, но и днес хората на комунизма му се удивяваха така, както по времето на Джими цивилизованите граждани се възхищаваха от стария Римски водопровод или от Хеопсовата пирамида. Колко пъти бе минавал той по този мост и ако го попитаха как изглежда едва ли би могъл да каже, ала сега, когато го видя пред очите си, той го позна така, както би познал веднага дядо си, чийто образ отдавна бе забравил.

— Същият е, нали? — попита Бентам и без да дочака отговор, продължи: — Онзи остров оттатък е Стейтън! Там е старият квартал Ричмонд, но него, горният, съвсем няма да познаете. Той се е променил най-много.

Вертолетът отново се издигна и Бентам заобяснява бързо и нетърпеливо, сякаш се боеше да не го прекъснат:

— Ей там, наоколо са някогашните предградия Ню Арк, Джерси сити, Патерсън, Йонкерс, а сега те са почти в центъра на града. Та вижте само докъде се е разширил! Започнал е да се катери дори и по Апалачите. Вили, братко, карай пак над стария център!

Набраха височина и бързо се стрелнаха към Манхатан. Двадесеткилометровите широки авенюта все така го разсичаха на равни части от юг към север. Джими неведнъж бе летял над Манхатан и тази картина му беше позната.

— На източната част ли е Харлем? — запита Светозар.

— Да, между реките Ист Ривер и Харлем. Но нашият приятел никога не ще познае бившия негърски квартал. Там и сега живеят повечето негри, ала вижте как изглежда!

Действително тази част на острова, гдето някога тънеха в мизерия стотици хиляди негри, китайци и европейски емигранти, сега по нищо не се отличаваше от другите. Нямаше ги сивите мрачни казарми, които приличаха на големи мръсни сандъци от бетон, нямаше бараките по брега на реката. И тук от високи светли сгради с равни покриви непрекъснато излитаха самолети, и тук по големите булеварди се зеленееха рошавите корони на дърветата, разстилаха пъстроцветните си поли паркове.

Джими бе престанал да слуша обясненията и слисано рееше безцелни погледи над това море от сгради, набраздено само от прорезите на улиците и лъскавите извивки на каналите и реките. Бентам забеляза това и се наведе над ухото на човека, който седеше зад кормилото. Прошепна му нещо и усмихнат отново се обърна към Джими:

— Другарю Кук, искате ли да се разходим двама с вас пеша по Бродвей и Петото авеню?

Джими трепна. Една малка надежда, че всичко това, което досега бе видял и чул, все още не е истина, проблесна в съзнанието му. На Петото авеню се намираше неговата редакция. На Бродвей той всеки ден си пиеше аперитива и флиртуваше с Лулу от „Занзибар“.

Лазов се опита да възрази, ала геофизикът го прекъсна:

— Не, по-добре е да сме сами!

Вертолетът направи кръг и заспива неусетно надолу. Скоро от двете му страни се спуснаха като завеси гигантските стени на сградите. Поблясваха прозорци, пъстрееха украшенията на фасадите. Малък тласък… и те се намериха върху гладък като огледало плац, заобиколени от десетки самолети с най-разнообразни и причудливи форми.

Бентам подаде ръка на Джими, помогна му да слезе и го поведе през един подземен тунел, чийто мрамор така отразяваше бледата флуоресцентна светлина, че не се забелязваше почти никаква разлика от сиянието на слънчевия ден, което лежеше над града. Излязоха на широкия тротоар и Джими видя оттам как лекарката и Светозар им махаха с ръце през прозореца на издигащия се вертолет. Необикновената красота на многоетажните домове не направи на Джими впечатление. Това той бе видял и в Одеса, и в София. Ала изведнъж… Какво беше това? Поиска му се да разтърка очите си. Затвори ги, отвори ги пак. Не можеше да бъде! Та ето я милата, родната, до болка познатата Бродвей! Същите огромни реклами в червени, сини, зелени ярки светлини, филмови плакати с голите крака на Рита Хейуърд и стандартната усмивка на Хеди Ламар. Насочени пистолети, а зад тях зловещият ковбойски силует на Гери Купер, „Пакард, Кока-кола, Паркер, Кямел…“ поглъщаше с ненаситни очи Джими познатите марки на коли, на питиета, на писалки, цигари. Да, това беше неговата Америка, сгушена между грозните зъбери на небостъргачите и заключена в дъното от островърхата кула на черквата. Но сега тук почти нямаше хора. Редките минувачи се спираха и оглеждаха рекламите, а така оживеното някога платно на улицата беше празно.

— Как ви се струва? — засмя се Бентам. — Това познато ли ви е?

Джими не отговори. Дишаше тежко и прекъснато. Тогава геофизикът го хвана дружески под ръка и съчувствено се наведе над него.

— Да, приятелю, обаче това е само една част от вашата Бродвей, оставена да съществува като музеен експонат. Уви! Но нека продължим…

Джими, омекнал и безволев, тръгна след него, ала няколко пъти се обръща да зърне още веднъж скъпата гледка. В гърдите му се надигаше нещо тежко и горчиво, което напираше в гърлото, овлажняваше очите. Тъпа болка мачкаше сърцето му.

Излязоха на един необикновено широк булевард. Колкото и внимателно да гледаше, Джими не би могъл да познае в него някогашната най-видна улица в Нюйорк — Петото авеню. Геофизикът, който често спираше угрижени погледи върху потъмнялото му лице се поколеба, но после решително го дръпна за ръката.

— Да влезем тук!

Джими вдигна глава и прочете над входа неголям, лъскав надпис: Музей на империализма. Сградата му се стори позната. Това беше гигантски небостъргач, който поразително приличаше на Емпайер Стейтс билдинг^[1]. Безкрайна, въртяща се стълба ги отведе към горните етажи. Като прескачаха от по-бързо движещите се ленти върху по-бавните, двамата слязоха на десетия етаж, над чиято врата пишеше отдел „Печат“.

— По-долу можете да видите една истинска атомна бомба — каза Бентам. — Но ще отидем там друг път. Сега искам да ви покажа нещо по-интересно.

Той го остави да седне в просторната и светла читалня, в която имаше твърде малко посетители, и изчезна зад една от страничните врати. Джими поседя малко замислен, след това стана от мястото си и тръгна по безкрайния коридор вдясно, където зад стъклени витрини бяха подредени множество вестници, списания, книги и снимки.

— Невъзможно! — шепнеха устните му. — Невъзможно!

Зад стъклата се мъдреха пъстрите корици на „Тайм“, едрите заглавия на „Нюйорк пост“, на „Дейли телеграф“. Ето и скандалната книга на бившия му колега Харвей Матусоу „Лъжесвидетеля“. Неволно той се вгледа под заглавието на един от броевете на „Дейли Хералд“. Със ситни, но ясни цифри там стоеше датата 12 март 1969 год.

— Боже мой!…

Джими извърна глава и отмина. Върна се пак, прилепи нос до стъклото. Датата продължаваше да си стои на мястото. Загледа я тъпо и безсмислено, докато зениците му се премрежиха, и тя затанцува пред тях, разкривена и страшна. Тогава той се дръпна уплашено и с проклятие се отдалечи. Погледът му, който блуждаеше по стените, попадна върху една отделна витрина, над която с едри букви се съобщаваше, че зад нея са изложени новооткрити експонати. Нещо като мълния прониза мозъка му и го накара да спре за миг, окаменял. С подгъващи се колене и бързо-бързо мигащи клепачи той доближи витрината. Протегна ръка, която неудържимо трепереше, и докосна студената гладка повърхност. Лицето беше станало пепелносиво, а очите сякаш опипваха края на някаква бездънна пропаст. Внезапно едно задавено хриптене разтърси тялото му и той се хвърли със свити юмруци към витрината. Звънко отекнаха ударите по стъклото, ала Джими не знаеше, че отдавна не съществуваше вече чупливото стъкло. Озверен, той не преставаше да бие, да бие, но само пръстите му отскачаха, натъртени и окървавени.

— Хей, другарю! — дотича изплашен някакъв човек. — Какво правите? Бива ли такова нещо?

Той се опита да го задържи, но Атомният човек го блъсна и продължи да удря ожесточено, докато юмруците му паднаха отмалели. Отпусна се, залюля се като припадащ и грохна с лице върху витрината.

— Приятелю, какво става с вас? Елате на себе си!

Дочул врявата, Бентам пристигна разтревожен заедно с посетителите на читалнята. Прихванаха Джими през кръста, за да го отведат, и в този момент геофизикът забеляза над рамото му корицата на един ръкопис. „Атомът — естествена смърт на комунизма“, философска студия от Д. Х. Кук, пишеше върху картонената папка. Той се усмихна, разбрал причината за това изстъпление, но после още по-загрижено се зае с нещастния атомен Джими, който след двеста години неочаквано бе срещнал плода на своята глупост и заблуждение. Бентам не предполагаше, че тази малка разходка из миналото можеше да бъде така ужасяваща за неговото откритие. Той го въведе в един от малките работни кабинети, след което помоли другите да ги оставят на спокойствие. Затвори след тях вратата и разтревожен седна срещу Джими, който с клюмнала глава, смазан и жалък, лежеше върху облегалката на креслото. Геофизикът остави вестниците, които носеше под мишница, на масата и извади от джоба си кутия цигари.

— Вие нали пушите? — обърна се той умолително към Джими. — Ето намерих цигари за вас. Запалете една, може да се успокоите.

Джими не отговори. Беше затворил очи и лицето му имаше цвета на човек, умрял от задух.

— Слушайте, Джими Кук! — продължи по-високо Бентам. — Аз ви разбирам и съчувствувам, но това, което стана с вас, е непоправимо. Волю-неволю ще трябва да живеете в нашето общество. А това, уверявам ви, няма да бъде никак лошо. Ние ще ви помогнем да разберете нашия живот и да заживеете с нас. Та разберете най-сетне, че не ви заплашва нищо! Вие би трябвало да се радвате… Вместо сега да сте никому неизвестен, изгнил в земята предшественик, станахте съвременник на един нов свят…

Бентам съзнаваше, че не казва може би това, което е нужно, ала неподвижното мъртвешко лице пред него го дразнеше и забъркваше едновременно и той напразно търсеше по-силни изрази, за да го извади от това вцепенение. Още дълго се стара той да говори кротко и успокояващо. После нервите му не издържаха. Той сграбчи отпуснатия Джими през раменете и така силно го разтърси, че главата му се залюля сякаш прекършена.

— Хей, Джими! Съвземи се! Какво си се размекнал като гъба? Пред теб стои един живот, хубав, интересен… Цялото човечество ще те гледа като галено дете. Колумб, когато е открил Америка, е подскачал от радост, а ти…

Джими бе отворил очи, но го гледаше така, сякаш го виждаше за първи път. Постепенно кръвта се върна в лицето му.

— Дай ми една цигара! — проговори той ненадейно с гробовен глас.

Бентам зарадвано се изправи и бързо му поднесе кутията и запалката. Джими вдъхна няколко пъти дълбоко и пак така неочаквано през облака от дим като плах слънчев лъч заигра бегла усмивка на безкръвните му устни.

— Значи така, подскачал от радост?

Геофизикът облекчено се засмя:

— При това Америка тогава е била дивашка страна, а ти откриваш една Америка, сто пъти по-хубава от твоята.

— Да — рече бавно Джими и в тази думичка се долавяше примирение. — Но Колумб е търсил Америка, а аз нито съм търсил, нито съм искал вашия комунизъм. После… Той е имал на кого да се похвали, че е открил Америка, а аз?… Не ми остава нищо друго, освен, както казвате вие, комунистите, да си направя самокритика и…

— Ето така те искам! Няма място за отчаяние! Всичко е толкова весело и хубаво! Гледай например — Бентам разлисти вестниците, които беше донесъл. — Има ли нещо по-интересно и по-комично от това, човек да чете собствения си некролог? Това събитие за пръв път се случва в историята на човечеството. Четете, Джими Кук!

Развълнуван и зарадван, геофизикът му говореше ту на „ти“, ту на „ви“. Джими поиска отново да се усмихне, ала успя да постигне само една разкривена и разтреперана гримаса. Пред лицето му се разстилаше един брой от вестника, в който работеше някога. Тлъсто черно заглавие съобщаваше в сензационен дух за неговата смърт. Под него се мъдреше малък портрет на собствената му наперена физиономия. Бентам разгърна и следващите броеве, в които се съобщаваха подробности по геройската смърт на храбрия журналист. Джими не можа да си спомни нито една от тези подробности и находчивостта на някогашните му колеги го развесели. При това за разлика от някога в некролога те го хвалеха. Джими си представи как ли са се радвали завистливите му колеги, когато са писали тоя некролог, и изведнъж се сети, че всички тези хора отдавна са мъртви, а той самият е жив. Жив! Жив! И тази къса думичка звънна в съзнанието му с такъв възторжен, победоносен тон, че той за миг забрави всички страхове и тревоги, които така жестоко го бяха измъчвали през последната седмица.

— Е, няма какво… — рече той бодро. — Трябва да се живее! Аз, знаете ли, и по-рано съм си мислел, че комунизмът е велика сила и че рано или късно ще победи в целия свят.

Бентам се ухили весело:

— Слушай, братко, знам, че няма да ти бъде леко да се промениш, но това се налага! Сега хората са съвсем други…

Джими преглътна смутено. Беше забравил, че неговото име и писанията му фигурираха в този музей под рубриката „Врагове на комунизма“. Той сведе очи и погледът му падна върху оголената книга, на която блестеше Бентамовият часовник:

— Аз тогава… на острова взех вашия часовник… — смутолеви той и бързо откачи верижката.

— Нищо, нищо, нека да ти бъде спомен от мен! Набавих си вече друг. Но хайде да вървим! Предстои ни много работа. Трябва да се въоръжиш с голямо търпение. Днешните журналисти не са по-малко досадни от колегите си по твоето време, а ти сега си една световна сензация.

Чудесната въртяща се стълба скоро ги изсипа пред входа на музея и двамата отново се намериха на улицата, която гъмжеше от хиляди коли и пешеходци. Джими изведнъж се почувствува в своя Нюйорк като жалко и объркано селянче, попаднало за пръв път в града. Така силно му се натрапваше сега смайващата грандиозност на сградите, на превозните средства, на паметниците, сред които се движеха великолепно облечени едри и хубави, но някак си чужди нему хора.

— Ще се живее… — мислеше с една нова, по-друга тревога в душата си Джими. — Ще се живее, но как?

Един непознат свят разтваряше пред него своите прегръдки, ала те бяха така могъщи и загадъчно красиви, че го смущаваха и плашеха…