Метаданни
Данни
- Година
- 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- K–129 (2014 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Mandor (2014 г.)
Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 1,2,3,4,5,6/1958 г.
Очевидно — съкратен вариант на романа, предназначен за публикуване в периодика.
История
- — Добавяне
Петте слънца
— Това небе започва да ми действува вече на нервите. Имам чувството, че всеки момент носът ми може да се забие в него и аз ще нагълтам някой облак.
Другият се позасмя и погледна нагоре. Над главите им се кълбяха валма от бяла пара и мръсни сиви облаци, които изглеждаха толкова ниско, сякаш е достатъчно да протегнеш ръка, за да ги докоснеш.
— Прав си. Същото изпитвах отначало и аз, но разбира се, не можах да му намеря такъв оригинален и образен изказ. Ти си роден за писател и напразно си се заровил из нравите на капитализма.
— Не се подигравай, а виж!
Двамата спряха на бетонната пътека, която беше натрапена от хората на тази гола камениста земя, и почти едновременно сложиха длани над очите си, за да ги запазят от острите стрели на една странно сребриста светлина, която се промъкваше тук и там между облаците. Някаква едра бяла птица се откъсна от небето и заописва безшумни кръгове из мътния, прогизнал от влага въздух. Имаше нещо необикновено в нейния полет.
— Какъв прекрасен екземпляр! — възкликна младият човек, който се опасяваше да не нагълта облаците. — Ех, защо я няма сега пушчицата ми!
— Станал си кръвожаден като канибал, Светозаре! Та погледни! Той едва се държи на крилете си. Търси място да кацне.
Албатросът наистина слизаше все по-ниско и по-ниско и дългите му тесни криле умерено провисваха надолу. Изведнъж той се отпусна, полетя към близките скали, ала не можа да се задържи и тупна като камък върху твърдата земя. Двамата приятели хукнаха към него. Птицата тропна уплашено, опита да раздвижи крилете си, но те едва-едва помръдваха. В очите й гореше безмълвен ужас. Дългата жълтеникава човка беше отворена и като че ли не успяваше да даде достатъчно въздух на изтощените гърди, които бързо и прекъснато се вдигаха. А този въздух беше горещ, толкова горещ, че караше да заври кръвта, свикнала да бие с ритъма на антарктическите вихри.
— Дали ще умре? — попита Светозар.
— Ще се опитаме да го спасим. Да го внесем някъде на хладно!
Когато човешките ръце се протегнаха към него, албатросът направи опит да се отбранява. Якият клюн се стрелна няколко пъти стремително към злокобните пипала на тези „големи животни“, но няма нищо по-ловко и умело на света от човешките ръце. Те притиснаха крилете му, стегнаха като в клещи лопатестите му крака и го понесоха. Той беше виждал тези „страшни зверове“ неведнъж през своя дълъг живот, беше ги оглеждал от гордата висота на своите далечни полети над океана и знаеше, че са много силни и жестоки. Те можеха да улавят и извличат като дребни рибки царете на океана — непобедимите китове и кашалоти, да товарят в своите огромни плаващи гнезда безброй убити тюлени. Ала отблизо той никога не бе ги виждал. И ето сега техните пипала неумолимо стискаха изтощеното му тяло и го носеха към някакво друго, също така огромно като скалите каменно гнездо. Там ли щеше да дойде и неговият край?
Албатросът не знаеше, че тези пипала могат да бъдат и добри, че са по-често добри, отколкото лоши, и винаги по-добри от клюновете на черните кондори, които неведнъж бяха го нападали от скалите на топлите острови, където прекарваше зимата.
Всяка година в края на ноември или началото на декември, когато арктическата пролет пристъпяше плахо с топлата си усмивка над океана и над безкрайните снежни простори на Антарктида, той напускаше бреговете на Огнена земя и заедно с хиляди свои събратя отлиташе към оня континент, който и лете, и зиме спеше под вечната покривка на ледовете. И само през два-три месеца от годината слънцето слизаше на тази земя, за да прогони за кратко страшната бяла нощ. Тогава кресливите чайки се спускаха на ята по голите крайбрежни камъни, където важно се разхождаха пингвини. Тюлените джавкаха оглушително и дори мрачните морски лъвове излизаха да се поискат лениво на оскъдните слънчеви лъчи.
И тази пролет албатросът и буревестниците тръгнаха на своето пътешествие през океана, който гневно мяташе гребести вълни. Ала неизминали и половината път, те почувствуваха, че е станало нещо необикновено. Една нова светлина сияеше оттам, където се раждаха снежните бури, и вместо ледения полъх на Антарктида гърдите им срещнаха топли мъгли, които с мъка влизаха в дробовете и затрудняваха дишането. Насреща им с пронизителни крясъци се връщаха чайките и повечето албатроси и буревестници се върнаха с тях, изплашени до смърт от огнедишащата неизвестност.
Какво беше станало?
Старият албатрос не се уплаши. Неговите двуметрови криле бяха силни. И най-продължителните бури на Великата вода не успяваха да ги сломят, и най-свирепите виелици не разколебаваха храброто му сърце. Той смело продължи своя полет към бреговете на заледената земя. Но този път тя не му изпращаше отдалеч своя студен поздрав, а го посрещаше с гъсти облаци от сивобяла пара, изливаше върху него тежки парливи дъждове, мъчеше се да го спре с горещи урагани.
Много дни наред той мълчаливо и упорито се бори с мъглите и видя през тях как някакво жарко слънце плуваше ниско над Ледения континент, от който се дигаше бялата пара. После видя още едно такова слънце, и още едно. А старото добро слънце, което се показваше от време на време встрани на замъгления небосклон, гледаше пребледняло на страшните свои събратя и бързаше да се скрие, задушено навярно от тази необичайно топла мъгла. Албатросът видя още когато слизаше да почине върху гребена на някоя вълна, как ужасени на цели стада бягаха от тези слънца китовете и кашалотите, морските лъвове и рибите. Видя да плуват в крайбрежните води умрели от горещината тюлени, а между скалите, там дето започваха преди безкрайните ледници, ту тук, ту там рукваха мътни порои вода, които помитаха пред себе си обезумелите тромави пингвини и с шум се излизаха в океана. Дори той, великият и всевечен океан, беше безпомощен да угаси тези нови слънца и след като много седмици наред напразно хвърля своите водни планини към тях, притихна под тежките облаци и само в размразените заливи и по бреговете вълните му все още гневно биеха земята, сякаш тя беше виновна за тези страшни промени.
Какви бяха тези нови слънца, които така безмилостно изгаряха хилядолетните ледове и ги превръщаха в бяла пара и сиви облаци? Албатросът не можа да научи това. Техните лъчи опърлиха крилата му, задушните изпарения сковаха несвикналите му гърди, а умората го хвърли в ръцете на човеците. Гордият обитател на антарктическите висини склопи очи, примирен с близкия край на своя бурен живот.
Внесоха го в лабораторията, поставиха го на пода, вързаха краката му и въпреки неговата съпротива наляха с тънка стъклена тръбичка в човката му ледено студена вода, птицата потрепери уплашено, после облекчено запреглъща.
— Ако се съвземе, ще го подаря на Зоологическата градина в София — рече Светозар. — Мисля, че нямат такъв голям албатрос.
— Сега положително имат десетина такива. От всички страни са плъзвали експедиции за ловене на полярни животни. В тая горещина дори кашалоти можеш да хванеш живи.
— Тогава какво ще го правим?
— Той е твой, макар че искаше да го убиеш.
— Ако може да се опитоми — замечта се младият българин, — ще го подаря на Лина.
— Само че трябва да му построиш голям басейн за риба или да се преместите край морето — усмихна се Бентам. — А там албатросът ще литне и ще ти каже „Сбогом, спасителю мой!“ Не, все пак е по-добре да го дадеш в Зоологическата градина. А сега донеси от кухнята малко риба да го нахраним!
Албатросът беше отворил очи и с плахо учудване гледаше странните животни, от които очакваше своята смърт и които сега с вода и храна възвръщаха силите му. Като постави пълната с дребни рибки чиния пред клюна на птицата, Бентам погледна часовника си и се изправи.
— Хайде и ние да закусим, че ни чака работа.
Напуснаха лабораторията и отново се отправиха по бетонната пътека към трапезарията, където мнозина от техните колеги бяха заели местата си и сред шеги и смях очакваха следобедната закуска.
— Аз ще изям само един сладолед — каза Светозар. — Тая жега ми убива апетита.
Те седнаха до една свободна маса. Висока тъмнозелена палма беше надвесила чадърестите си листа над главите им.
— Палми зад полярния кръг! Седиш под палми и ядеш сладолед там, където преди хората не са могли без риск за живота да свалят кожусите от гърбовете си дори само за минутка. На това, братко мой, трудно се свиква. Все ми се струва, че сънувам…
— Почакай, скоро и на самия полюс ще има палми! — отвърна Бентам. — Какви чудеса ти предстоят да видиш още! Възможно е дори и на шах да бъдеш бит, макар да си ми гост.
— Виж, такова чудо не мога да си представя!
Очите им се срещнаха и двамата едновременно се засмяха. Единият звънко, по младежки, другият — по-сдържано, но със същата веселост в гласа.
През време на една партия шах беше се родило тяхното приятелство. Това стана преди няколко години, когато в Нюйорк се срещнаха на турнира отборите на София и Нюйорк. Тогава Едуард Бентам за пръв път видя мургавото лице на Светозар Лазов пред себе си. Стори му се твърде млад и неопитен и той, един от фаворитите на американския отбор, започна партията си със смели и рисковани ходове. Ала българинът дори не трепна. Спокойно провали всички атаки на белите, после сам премина в настъпление и с удивителна и точна игра застави американеца да се предаде.
Бентам ахна от изненада, когато изведнъж разбра, че е изправен пред неизбежен мат. Той бързо осъзна всички допуснати грешки, но беше късно и не му остана нищо друго, освен да се възхити на красивите и оригинални комбинации на българина. След турнира той го покани да му погостува. Играха още много приятелски партии, но в тях неизменно победител излизаше Светозар. Стремежът на американеца да изучи играта му и да намери победни варианти се разбиваше в чудната комбинативна способност на този весел, надарен с остър ум и богато въображение младеж.
В дългите съвместни разходки, в разговорите над шахматната дъска те си допаднаха и по характер. И двамата освен привързаността към шахмата носеха в душите си една безкрайна любознателност, която разкри у тях много общи вкусове и в литературата, и в музиката, и в науката. А различията в основните им професии (Едуард Бентам беше геофизик, а Светозар Лазов — асистент по история на капитализма) ги допълваше, тъй като и двамата проявяваха живо любопитство към научните занимания на другия. Така се установи тяхната дружба, въпреки че американецът беше точно двадесет години по-стар от своя приятел. Но тази разлика във възрастта почти не личеше. Те бяха еднакво високи, едри и силни. Лицето на Бентам беше по-мъжествено и разбира се, той показваше навсякъде в практиката на ежедневието по-голяма житейска опитност от своя млад приятел, който обичаше цветистите изрази и народните поговорки, заети от страниците на старите книги, и не винаги можеше да се опази от чисто младежките лудории. Но в шахмата Светозар си остана непобедим.
Тяхното приятелство не се прекъсна и когато той се върна в София. Те често си гостуваха или продължаваха да се състезават, като си съобщаваха ходовете по визофона. А когато след време Бентам отиде с експедицията, която работеше по размразяването на Антарктида, Светозар не закъсня да си вземе отпуска и жаден за приключения, долетя при него на остров Шарко — един пустинен остров сред Белинсхаузеновото море, на стотина километра от бреговете на шестия континент.
Ала сега островът съвсем не беше пустинен. Цял един град с грамадни сгради се издигаше между скалите, в подножието на които вече цъфтяха първите цветя и зеленееше млада тревица. На високото и равно плато в центъра на острова се ширеха няколко модерни летища, от които постоянно излитаха огромни транспортни самолети, а в близкото пристанище сновяха безброй риболовни кораби, които ежечасно разтоварваха богатия си улов. Хиляди мъже и жени от целия свят се бяха струпали тук, за да проучват и събират несметните богатства на събудения за нов живот континент.
Столетия наред хората бяха обръщали очи към тази неизбродна и труднодостъпна земя, наречена Антарктида и открита една през 1860 година от смелите руски пътешественици Белинсхаузен и Лазарев. Учените твърдяха, че в нея са скрити чудни съкровища, но освен изследователските експедиции само китоловните флотилии се осмеляваха да слизат до нейните покрити с вечен лед брегове. А мнозина храбреци, дръзнали да навлязат в нея, бяха намерили смъртта си в борба със страховитите снежни урагани, които почти непрекъснато бушуваха в този тайнствен край на света. Тук човекът се сблъскваше с най-суровите климатични условия, които съществуваха на неговата планета. И нямаше никакви следи от живот по безкрайните пространства на покритата с лед земя, в чието сърце спираше южният край на земната ос. Упорито, търпеливо и самоотвержено учените проникваха стъпка по стъпка в нейните безбрежни простори. Изучаваха структурата й, пробиваха скованите й недра; пускаха над нея въздушни сонди, чертаеха карти, но по тези карти личеха само пътищата на ветровете, имената на планини и ледени реки и нито едно човешко селище. Бялото петно на глобуса, каквото представляваше тя, макар и вече не така тайнствено, си оставаше бяло петно. И едва сега, когато човекът успя със своя разум и своите ръце да освободи неизчерпаемите сили, скрити в атомите на елементите, и да ги накара да заблестят във вид на изкуствени слънца, той поде и последната, решителна борба с ледовете, които спокойно царуваха тук в продължение на много стотици хилядолетия.
Две години преди да намерим нашите приятели на остров Шарко, един колектив от петдесетина учени завърши подготвителните работи за осъществяването на най-грандиозния проект, който познаваше дотогава човечеството — проекта за стопяване ледовете на Антарктида. А една година по-късно над различните краища на необятния континент, на около десет хиляди километри височина, блеснаха пет изкуствени слънца, които, ограничени от магнитното поле на Земята, бавно и равномерно се завъртаха около полюса и заизливаха своята адска горещина върху ледовете. Това бяха изкуствени мъглявини от различни йонизирани газове, в които по подобие на старото добро слънце, чийто лъчи така ярко милваха тоя континент, водородът, получил първоначален тласък от човека чрез далечен взрив и ядрено обстрелване, се превръщаше в хелий и повличаше със себе си в това преобразуване и другите по-тежки газове. В този процес са освобождаваше огромна топлинна енергия, която под формата на слънчеви лъчи струеше върху този онеправдан досега край на света. Голяма част от стигащата до милиард градуса горещина се губеше извън атмосферата но все пак всяко едно от слънцата успяваше да нагрява близо осем милиона квадратни километри с температура от 30 до 50 градуса.
Само за няколко денонощия петте слънца разбудиха Антарктида от вечния й зимен сън. Тя бавно разтърси плещи и ледовете неохотно се размърдаха. Омекнаха твърдите им лица, заблестяха обсипани в бисерни сълзи. После тия сълзи станаха толкова много, че потекоха на вадички, вадичките се превърнаха в порои и скоро там, където преди не можеше да се види нищо друго освен вкаменен сняг, рукнаха гигантски пенливи реки и се понесоха с рев към низините и океана. Страшните вихри, които се раждаха във вътрешността на континента и които сковаваха с ледения си дъх чак бреговете на Нова Зеландия и Южна Америка, стихнаха за миг, сякаш сепнати от великата дързост на човека, после с още по-голяма ярост се хвърлиха да защищават своето разклатено господство. Много месеци вилняха те в безумния порив на своя предсмъртен танц, а след това, обезсилени и стоплени, започнаха полека да стихват и да се примиряват с незавидната си роля да мотаят към небето облаците пара, която се издигаше от размразената земя. Тази пара все повече се увеличаваше, докато загърна под горещото си покривало цялата Антарктида и скри от очите на хората нейното бурно и чудно преобразяване. Ала човекът беше станал неимоверно могъщ. Той имаше вече изкуствени очи и изкуствени уши, които виждаха и чуваха през облаци и мъгли надалеч, далеч околовръст…
Пред тези очи и уши седнаха двамата приятели, няколко минути след като привършиха следобедната си закуска.