Азаря Фархи
Пет дни на Луната (7)

VII. По следите

Свечеряваше се, когато майор Гранитов се прибра в министерството. От няколко дни той работеше усилено с института. Както и предполагаше, работата се оказа много трудна. С помощта на заместник-директора на института той се опита да възстанови по памет целия процес по сглобяването и изпитването на уредите на кораба. Оказа се, че в тази работа са участвували повече от петдесет души. Към четиридесет души са изпитвали отделни детайли, а изцяло са работили по проверка на уредите девет души. Това облекчи работата на разузнавача. Той трябваше да търси добре замаскиралия се враг между тези девет души. Но кой беше той?

Ето този въпрос вълнуваше Гранитов, когато влизаше в кабинета си. Той седна на работния си стол, отключи секретното чекмедже и постави на бюрото си девет папки, на всяка от която пишеше „лично дело“. Гранитов разтвори първата и внимателно се зачете. След това прегледа втората, третата…

Особено впечатление направи на разузнавача личното дело на професор Стоянов. В младежките си години професорът живял нашироко и разполагал с много средства, без по-късно да може да се установи техният източник. Дружел и с чужденци. Преди около двадесет години Стоянов бил арестуван във връзка с един шпионски процес, но бил освободен поради недоказаност. Понастоящем по мнение на заместник-директора той е един от най-ценните работници на института. Очевидно трябваше да провери всичко за него.

От това му занимание го откъсна лейтенант Горчев:

— Викали сте ме, другарю майор!

— Да… Нещо да сте забелязали?

— Тъй вярно! — отвърна офицерът. — Днес тъкмо се канех да дойда да ви докладвам, когато ме повикаха. Случи се едно интересно събитие. Един от вертолетите на института — този, който ползува професор Стоянов, е превозвал някакви външни хора, които пушат цигари без марка, вероятно чуждестранни. При проверка на машината прегледах един пепелник и намерих няколко угарки.

— Много добре, Горчев! — зарадва се Гранитов. — Носите ли угарките?

— Тъй вярно! — отвърна офицерът. — Заповядайте! — И той извади носната си кърпичка, в която бяха увити цигарените остатъци, и я остави на бюрото.

Гранитов взе една угарка, извади от джоба си малка лупа и внимателно разгледа остатъците. Нямаше съмнение. По този начин не се работеха цигари в страната. Той стана и натисна бутона на звънеца.

На вратата се появи секретарката на отдела.

— Иванова — започна той, — трябва незабавно да предадете тези угарки в лабораторията. Помолете капитан Борисов да ги изследва веднага и да ни съобщи от какъв произход е тютюнът.

След като хлопна вратата зад секретарката, Гранитов отново се обърна към лейтенанта:

— Кой е карал вертолета?

— Доколкото можах да разбера, машината е пилотирал нов летец — отвърна офицерът. Той се замисли за момент, а след това по лицето му се изписа неприятна гримаса. — Много лошо впечатление прави този човек!… Неразговорлив, винаги мрачен и с белези от изгоряло по лицето. Избягва да гледа хората в очите. Човек би казал, че съвестта му не е много чиста. Никой не го обича в работилницата!…

— А какво ще кажете за професор Стоянов?

— Той е един от най-строгите началници в института. От него се страхува не само техническият персонал, но и младите научни сътрудници. Не го обичат. Напоследък е страшно раздразнителен. Мисля, че го поддържа и има особено разположение към него заместник-директорът на института професор Божков. За Стоянов разправят, че има много голяма заслуга в изнамирането на новата, свръхиздръжлива сплав. Дружи с професор Дренков, старши научния сътрудник Георгиев и др.

Внезапно силно иззвъня телевизорът. Гранитов включи.

На екрана изникна фигурата на капитан от МВР.

— Тютюнът е от турски произход, но преработен в някоя друга страна — докладва той. — Подобни цигари без марка на фабриката сме намирали в някои заловени диверсанти.

— Така и предполагах. Благодаря ви, капитане! — каза Гранитов и изключи телевизора.

— А сега, Горчев, на работа! Една нишка имаме. Продължете работата си в института. Ние ще изпратим покана на професор Стоянов, а вие не изпускайте из очи летеца. Освен това трябва да свършите още една работа — каза той и тихо пошепна нещо на ухото на лейтенанта. — Ясно, нали?

— Тъй вярно, другарю майор! Ще бъде изпълнено! — каза Горчев и се обърна кръгом.

След два дни при майора се яви силно разтревожен професор Стоянов. За да го успокои, Гранитов се опита да поведе непринудена беседа с професора по различни въпроси. Той се заинтересува за научните работи на учения, за по-нататъшните изследвания на новата сплав. Това помогна. Постепенно професорът започна да се успокоява, макар и да разбираше, че майорът не го е извикал от интерес към неговите научни трудове. Тази мисъл го накара отново да почне да се вълнува.

— Досещам се за какво ме викате, другарю майор — започна той с треперещ глас. — За междупланетния кораб. Но аз нямам никаква вина. Още от времето, когато допуснах онази голяма грешка, аз скъсах с тях и съм работил честно за прогреса на страната.

— Успокойте се, другарю Стоянов — помъчи се да му помогне Гранитов. — Ние не ви обвиняваме в нищо. Просто ви поканихме, за да ни помогнете да издирим истинските виновници. Пушите ли? — майорът му подаде кутия с цигари.

Професорът взе цигара и запуши. Като гледаше внимателното отношение на майора и грижата, с която се отнася към него, постепенно ученият се успокои напълно.

— Какво ще кажете за работата по изпитването на уредите на „ЛИ–7“?

— Мисля, че беше извършена много добросъвестна работа от целия наш колектив в института — отвърна професорът. — Що се отнася до мен, аз участвувах в изпитването на уредите и съм готов да гарантирам с честта си, че работата по изпитването е добре свършена. И все пак не мога да си обясня какво е станало с междупланетния кораб.

— Възможно ли е да се повредят някои уреди в кораба от тласъка при излитането? — зададе нов въпрос разузнавачът.

— Вероятността е малка. Много по-възможно е някои от уредите да са повредени тук на Земята. Казвам ви това честно, другарю майор, макар и да зная, че преди всичко много подозрения ще паднат върху мен, като се има предвид моята дейност в миналото. В себе си съм убеден, че на кораба е извършено вредителство. За свое оправдание мога да ви кажа само това, че направих всичко, което беше по силите ми, за да извърша добре възложената ми работа — завълнува се пак професорът.

— Подозирате ли някого?

Ученият се замисли, а сетне със сигурен глас отговори:

— Не, не подозирам никого от нашите колеги!

— Добре, благодаря ви! — отвърна майорът. — Имам един последен въпрос. Къде сте били през миналата седмица с вашия хеликоптер?

— Непрекъснато съм бил в института и не съм излизал от столицата, за да ползувам машина! — учудено отвърна ученият. — Ще запитам пилота. Може би той е отивал да си вземе багажа. Впрочем да ви обясня. От петнадесет дни вертолетът ми има нов летец. Старият напусна. Търсих човек доста време, докато не ми помогна професор Дренков. Той ми изпрати един нов пилот, негов познат или далечен роднина, ако не се лъжа — отвърна той и отново учудено погледна офицера.

— Това бяха моите въпроси. Само ще ви помоля за нашия разговор да не разказвате никому. Във вас не се съмнявам — още веднъж се опита да го успокои майорът.

— Благодаря ви за доверието — вече радостно каза професорът, като от гърдите му се откъсна дълбока въздишка. — А разговорът ще остане само между нас.

Успокоеният учен се ръкува и излезе.

Останал сам, Гранитов се замисли. След разговора със Стоянов за него беше ясно, че професорът е невинен. Трябваше да се залови летецът. Той можеше да разкаже много неща. Но летецът не беше в института, когато се изпитваха уредите. Значи този, който е извършил вредителството, е още в института. Кой може да бъде? Може би Дренков?

Майорът отново извади личните дела и внимателно започна да разгръща делото на Дренков. Най-напред прегледа анкетния лист. Вгледа се в снимката. От нея го гледаше мъж с правилни черти, с тъмни очи и прошарени коси. „Вероятно като младеж е бил много хубав“ — каза си Гранитов. След това съсредоточено се зачете в данните. Издал пет големи научни труда. Известен е и в чужбина. В института е един от най-ценните сътрудници. Многократно пътува в чужбина с различни научни делегации, главно в страните на демократичния лагер. Преди около двадесет години бил изпратен на специализация в Източна Германия. Две години прекарал в Берлин.

„Какво ли е вършил през тези две години?“ — запита се разузнавачът.

Майорът обърна анкетния лист и потърси сведенията. За този период обаче сведенията бяха малко. Работил в пет завода. Отзивите от предприятията са добри. Слушал лекциите на академик Шулце. Живеел скромно. Но в едно от сведенията се оказа една къса бележка, на която той преди не беше обърнал внимание. Той я прегледа, а след това я препрочете и подчерта едно изречение с червен молив. Известно време Дренков живял с някаква богата вдовица Хилда Краузе, която имала къща и вила.

Гранитов се замисли отново, стана, разходи се из кабинета си, пак седна и запали цигара. Сетне включи телевизора и се свърза с началника на управлението.