Марион Дели
Между две души (6)

VI

Господин Де Гилиак пристигна след няколко дни в О Сапен. Валдере си беше облякла празнична премяна — тъмносиня рокля, извънредно скромна, лошо скроена от една малка селска шивачка. Много бледа, с хлътнали от безсънието бузи, тя седеше в залата до майка си. Господин Де Гилиак влезе, въведен от старата Кретиен, чийто поглед под натежалите клепачи го разглеждаше от главата до петите. Той се поклони на госпожа Де Ноклар, после на Валдере, изказвайки и с няколко ловки фрази благодарността си. После, хващайки малката, леко разтреперана ръка, той се докосна с устните си до нея и сложи на пръста й годежния пръстен.

Словоохотливостта на господин Де Ноклар и крайно свободното светско държане на маркиза помогнаха на Валдере, през чието свито гърло едва минаха няколко думи, да се съвземе.

Господин Гилиак започна да разправя с оживление за една дребна случка, станала по време на пътуването му, която изтъкваше една от характерните черти на контоазци. От време на време той се обръщаше към Валдере. Тя му отговаряше с няколко думи, крайно смутена от този блестящ събеседник и от леката ирония, която съзираше у него, и притеснена също от тия пронизващи, много загадъчни очи, чийто поглед срещаше често.

— Валдере, ето един слънчев лъч, ти би могла да покажеш на господин Де Гилиак гледката, която се открива от терасата — каза ненадейно господин Де Ноклар.

— Ако това би могло да ви интересува, господине?…

— Но да, разбира се, госпожице! — отговори той и стана бързо.

Валдере сложи наметката си от тъмнокафяво сукно и излезе първа в градината. Те тръгнаха редом по главната алея. Валдере, все още под влияние на непреодолимата стеснителност, не намираше дори дума да каже на своя толкова коректен и студено любезен годеник. Ала Ели де Гилиак не беше от тия хора, които биха се смутили при каквито и да било обстоятелства. Той започна да разпитва Валдере за всички местни обичаи и младото момиче, превъзмогвайки стеснението си, му отговаряше просто, разкривайки така своя изтънчен, много проницателен ум. Тя беше много по-образована, отколкото си бе въобразявал вероятно господин Де Гилиак, защото той каза внезапно с тон, в който прозираше лека изненада:

— Аз мислех, че не сте напускали никога този малък провинциален кът, госпожице. А вие изглеждате много образована…

— Възпитавана бях до 16-годишна възраст при бенедиктинците в „Сен Жан“, съвсем близо оттук. Под ръководството на крайно интелигентната ни игуменка преподаването е много сериозно. Тук, през редките ми свободни часове, аз работих още… Но не мислете, че в мене ще намерите модерно, всестранно, толкова разнообразно образование — прибави тя с усмивка, свенлива и прелестна усмивка, която придаваше на лицето й неизказано очарование.

— О, аз не държа на това, уверявам ви! — каза живо той. — Нашите модерни девойки учат всевъзможни работи, но какво им остава от тази наука?

Те стигнаха до терасата и изкачиха бавно стъпалата й. Замръзналият сняг скърцаше под нозете им, Ели се опря на разкъртената каменна ограда и съзерцава дълго бялата равнина, боровите гори, покрити с бялата си премяна, скалистите склонове, между които се бяха издълбали дълбоки пропасти.

Тази гледка беше величествено красива под бледите слънчеви лъчи, които хвърляха на снега големи трептящи петна, а от напудрените борови клони блещукаха сребристи светлини.

— Тази гледка е чудна, но видът й е много строг — каза господин Де Гилиак, обръщайки се към Валдере. — Тук животът трябва да е много тъжен за вас?

— Никога не съм имала време да забележа това. Впрочем аз обичам много моето родно място, а полето дори през зимата има голямо очарование за мене.

— В такъв случай Арнел ще ви хареса много. Този замък е великолепно разположен в най-хубавата част на Анжу. Околностите са чудесни. Там ще можете да намерите няколко приятни семейства. Обичате ли светските развлечения?

Той се обърна съвсем неочаквано с този въпрос към нея.

Тя отговори веднага:

— О, никак! В тези неща съм съвсем невежа, но онова, което съм слушала да разправят за светския живот, не ме е изкушавало. Винаги съм желала спокоен живот и да се занимавам с полезни работи.

Ели хвърли бърз поглед на това лице с чудно правилни черти, осветено от слабата светлина на зимното слънце, което полагаше златисти отражения върху великолепната коса, сресана с крайна простота. В хубавите кафяви очи внимателният наблюдател можеше да прочете пълна откровеност.

— Вие сте права, госпожице, и одобрявам напълно вашите мъдри думи — каза той със сериозен тон. — Виждам, че Гюйемет ще бъде в добри ръце, което й е липсвало досега, както изглежда.

Както изглежда! Този израз се стори малко странен на Валдере. Тя каза свенливо:

— Дали ще може това дете да свикне с мене? Какъв е характерът му?

— Признавам, че не зная! Аз почти не познавам дъщеря си и не мога да ви осведомя по този въпрос… О, спомням си, майка ми е разправяла за Гюйемет, че е малко мрачна вследствие слабото й здраве, но много кротка.

— Значи вие не я виждате никога? — каза тя, вдигайки поглед към хубавото гордо лице, обърнато към нея.

— Не, виждам я понякога, когато съм в Арнел. Но не се занимавам много с нея. Досега това вършеше майка ми, сега вие ще се заемете с тази работа, щом приемате да носите моето име.

Тонът беше студен, рязък и смрази бедната смутена и изплашена Валдере пред това пълно бащинско равнодушие. По всяка вероятност господин Де Гилиак бе забелязал произведения от неговите думи ефект. Ала той не благоволи да го смекчи. Променяйки разговора, Ели запита, след като хвърли поглед на годежния пръстен, чийто великолепен диамант блестеше на слънцето:

— Харесва ли ви пръстенът, госпожице? Избрах го по моя вкус, който не подхожда може би на вашия. В такъв случай кажете ми искрено това.

— О, пръстенът ми харесва, господине! Впрочем аз не отбирам много от скъпоценности.

На Валдере й се искаше да прибави: „Това е толкова дребна работа за мене в сравнение с толкова много други важни въпроси!“.

— Обичате ли скъпоценностите, госпожице?

— Никога не съм мислила да ги желая, признавам това.

— Ще ми бъде много приятно да ви подаря някои хубави скъпоценни украшения. Но бих желал да зная вашия вкус.

— Изберете ги по вашия, моля ви, така ще е много по-добре.

— Тъй да бъде — каза той с тона на човек, който е задал въпроса само от любезност, но намира, че разрешението е наистина разумно.

Те напуснаха терасата. Господин Де Ноклар и Марта бяха излезли да посрещнат двамата годеници. Те се завърнаха заедно към дома, чиято стара архитектура бе разгледана от господин Де Гилиак с окото на художник. На влизане в салона Валдере ги остави. Кретиен страдаше днес много от ревматизма си, трябваше да й се помогне да приготви вечерята за този случай.

Докато Валдере опасваше голямата престилка, Кретиен вдигна лицето си и каза натъртено:

— Сгреши, че се съгласи да се омъжиш за този красив парижанин, дъще моя. Той не е за тебе.

— Откъде знаеш, добра ми Кретиен? — отвърна Валдере, опитвайки да се усмихне.

— Не е трудно да се разбере. Виждаш, че лицето му и маниерите му могат да завъртят много глави, но ти не си от тях: на тебе ти е нужно нещо по-сериозно. Макар да е маркиз и да има толкова милиони, това няма да ти донесе щастие. И това също…

Тя посочи пръстена, който блестеше на пръста на Валдере.

— … Не ти отиват тия работи и аз се боя много, че не ще можете да се разбирате!

— Каква лоша пророчица си ти, бедна ми Кретиен! Нека се надяваме, че твоите лоши предсказания няма да се сбъднат.

Кретиен поклати глава, мърморейки нещо. Тя беше почти винаги мрачна и най-малкото събитие я караше да прави страшни предсказания.

В случая обаче Валдере бе склонна да мисли, че старата жена вижда правилно всичко. Валдере чувствуваше под любезната външност на светския човек една страшна студенина.

Да, той беше всъщност най-студеният измежду годениците. По време на вечерята Ели разговаря най-много с господин Де Ноклар — за конни надбягвания, за театър, за елегантни спортове — теми, които харесваха на бъдещия му тъст и бяха непознати на годеницата му.

Впрочем Валдере не би могла да поддържа разговора, защото беше принудена да наблюдава допълнителната слугиня, наета за случая. Два или три пъти, въпреки навъсването на баща й, тя бе принудена да стане, за да помогне на прислугата. Обаче Валдере стори това с такава грация и простота, че си остана въпреки всичко прелестна и благородна.

Господин Гилиак сякаш не забелязваше нищо. Като истински аристократ, който знае да се приспособява към всички положения, той се чувствуваше толкова добре в тази обедняла среда, както и у дома си, обкръжен от внимателната си прислуга. Изглеждаше, че скромната, но добре приготвена вечеря му хареса, макар че бе свикнал на изтънчената кухня на своя готвач, комуто плащаше цяло състояние за неговото изкуство.

Валдере смени веднъж сама чинията му и той хвърли поглед на малката, красива по форма ръчица, но почерняла и загрубяла от домакинската работа, после погледна своята бяла и нежна ръка, която бе толкова грижливо гледана — като ръката на най-изтънчената жена. Лека усмивка се появи за миг на устните му и неопределен израз мина през погледа му, който се спря бързо на хубавото лице, леко поруменяло от топлината в стаята, а преди всичко от вълнение.

Той се оттегли почти веднага след вечерята, за да вземе вечерния влак. Преди това бе решено венчалният обред да стане след шест седмици.

— Толкова рано! — прошепна неволно Валдере.

Тя се изчерви пред учудения, леко ироничен поглед на Ели.

— По-късно ще бъда много зает и затова бих желал нашата сватба да стане по възможност по-рано — каза господин Де Гилиак. — Обаче ако вие намирате тази дата много близка, ние ще я отложим за когато искате.

Валдере се бе овладяла вече, тя мислеше, че по-добре ще е най-сетне неизбежното събитие да не се протака. И датата, установена от Гилиак, не бе променена.

Този странен годеник изчезна после за дълго време и напомняше за себе си само с всекидневното изпращане на кошници цветя — истински чудеса, които караха госпожа Де Ноклар и Марта да надават възторжени викове, а в това време Кретиен клатеше глава и мърмореше:

— Ето пари, хвърлени на вятъра! Не ще ли е по-добре този красив господин да дойде да навести годеницата си?

Валдере обаче си казваше, че предпочита да бъде така. После, през тия последни момински дни в живота си, тя можеше да размишлява спокойно, да се окуражава чрез молитвите и съветите на добрия свещеник за близкото бъдеще — страшното бъдеще, което щеше да я постави във властта на този чужд човек, от когото се боеше и едновременно желаеше да го опознае по-добре.

Даровете най-сетне пристигнаха. Валдере гледаше равнодушно родителите си да разгръщат скъпите копринени материи, кожи, дантели, да изваждат скъпоценните украшения от кутиите им — една диамантена огърлица и друга от изумруди…

— Всичко това е много скъпо! — каза госпожа Де Ноклар с прегракнал от възторг глас. — Погледнете това кожено палто! То е царско! А тия алансонски дантели!

— Ах, Гилиак е в състояние да подари такива работи на жена си, пък и много други! — отвърна господин Де Ноклар с тон, в който се чувствуваше гордо задоволство и завист. — Можеш ли да си представиш, Валдере, какво богатство представляват тия подаръци? О, но ти не ги гледаш дори! И това било годеница! Какво си се замислила така?

— Питам се, татко, защо ми изпраща господин Де Гилиак всички тия работи, щом ще трябва да живея на село?

— А, така ли мислиш? Аз пък не вярвам, че ще е така, защото според мене всичко това означава, че твоят годеник, след като е видял, че си достойна да носиш подобни украшения, ти готви по-блестящ живот, отколкото си мислиш.

— Аз не го желая! — каза тя боязливо.

— Е, ще видим какво ще говориш, малка дивачко, след като вкусиш от него! Ти не си въобразяваш дори какъв ефект ще произведеш… Дявол да го вземе! Какъв вкус има във всички тия работи! Ах, Гилиак разбира от изтънченост! Ти ще попаднеш в добра школа, за да се подготвиш за салонния живот, дъще. И вижте как е подбрал онова, което най ще подхожда на красотата на неговата годеница! Тия изумруди отиват чудесно на косите ти, Валдере!

Той сложи на челото на дъщеря си една малка изумрудена диадема, а в това време Марта обвиваше сестра си в една изтъкана със сребро материя.

— Да, ти си създадена да носиш подобни украшения, миличка! — провикна се с възторг госпожа Де Ноклар.

Валдере сне мълчаливо диадемата и я сложи в кутията й, тя сгъна великолепната материя и отиде да снеме прането от тавана, за да го изгладят.

С каква радост би дала тя всичко това в замяна на малко взаимна обич, взаимна симпатия!

Една кратка бележка за нея придружаваше подаръците. Това писмо бе шедьовър на изтънчена елегантност, на студена любезност и приличие. Трябва да признаем, че господин Де Гилиак не се стараеше да проявява чувства, които не изпитваше.

Валдере се видя принудена да му отговори. Обикновено нейният стил беше лек, хубав, ала този път задачата й се виждаше свръх силите й. За този наистина непознат за нея годеник сърцето й си остана нямо и умореният й ум отказваше да намери няколко достатъчно коректни фрази.

От всичко това Валдере получи ужасно главоболие, което се увеличи на следващия ден със силна треска и господин Де Ноклар бе принуден да отговори сам на бъдещия си зет, уведомявайки го за неразположението на дъщеря си.

Учтив както винаги, Де Гилиак телеграфира веднага, за да иска сведения за годеницата си и прави редовно това през следващите дни до момента, в който Де Ноклар му телеграфира: „Валдере напълно здрава“.

В О Сапен Валдере слушаше непрестанно хвалебствия за годеника си от страна на близките си. Вярно бе, че семейство Ноклар не можеше да изпитва към него друго чувство, освен благодарност. Гилиак предложи много деликатно на бъдещия си тъст една рента, чиято цифра бе неочаквана и възхити господин Де Ноклар. Едновременно с подаръците за годеницата пристигнаха подаръци и за госпожа Де Ноклар и за Марта, съпроводени с няколко любезни думи. Безспорно Гилиак беше щедър и щеше вероятно да стане още по-великодушен в бъдеще. Това бе без съмнение едно родово качество, улеснено от грамадното богатство, което не измъчваше неговото сухо сърце.

— Господи, помогни ми да се привържа към него! — молеше се Валдере. — Направи така, че той да бъде за мене добър и сериозен съпруг.

И Валдере си спомни за него, когато той говореше с баща й на леки теми, или пък когато разкри пред годеницата си пълното си бащинско равнодушие… Какъв характер имаше този човек? Това бе най-дълбоката и страшна загадка за Валдере.

Маркиз Де Гилиак пристигна в О Сапен два дни преди религиозния брак. Той донесе на годеницата си снимка на малката Гюйемет и й каза, че е ходил да навести детето в замъка Д’Арнел, където беше отишъл да хвърли поглед и върху приготовленията, които се правеха за посрещането на младата маркиза.

— Съобщих й за вашето пристигане — прибави той. — Уверен съм, че ще можете да преобразите бързо това дивичко дете, чиито възпитателки не са си давали труда вероятно да изучат характера му.

Валдере гледа дълго слабичкото детско лице с големи тъжни очи.

— Тя не прилича на вас, само може би в очите — каза Валдере, гледайки Де Гилиак.

— Не, тя прилича на майка си — отговори рязко той и свъси вежди.

Те се намираха сами в приемната, тъй като госпожа Де Ноклар, под предлог, че е малко изморена, се беше качила в спалнята си. Господин Де Ноклар се бе заловил да търси книжа, които искаше да покаже на бъдещия си зет й двамата родители намираха, че тия прекалено официални и коректни годеници трябва да бъдат оставени малко насаме.

Де Гилиак се наведе да оправи едно дърво в запалената камина и каза:

— Вие ще видите утре майка ми и по-голямата ми сестра, виконтеса Де Тролен. Моята сестра Клод, за голямо нейно съжаление, не ще може да дойде от Австрия.

— Но тя ми писа едно много мило писмо, съпроводено с един прелестен подарък. Тя трябва да е много мила?

— Да! Тя е много добра и приветлива и аз съм уверен, че ще ви хареса много повече от Елеонор. Елеонор въплъщава типа на съвременната жена, което ще ви се види малко странно. Впрочем тя е много умна и има име в литературата като романист и поет. Чели ли сте нещо от нея?

— Да, няколко стиха, струва ми се.

— Е, харесаха ли ви?

В кадифените очи на Валдере се изписа леко смущение.

— Трябва да ви призная, че не ги разбрах много добре — каза тя искрено.

Гилиак се разсмя — тоя младежки, лишен от ирония смях не му бе присъщ.

— Ах, те са шедьоври на символистичния стил! Вие сте много невежа, госпожице… и аз също, бъдете спокойна! На тая тема Елеонор и аз често имаме дребни недоразумения, но опитайте се да убедите в обратното една жена, уверена в своето интелектуално превъзходство и виждаща на всичко това отгоре мъжа си в екстаз пред най-мрачните й творби!

Той изглеждаше много весел днес, не толкова студен и сякаш се стараеше да разгърне цялото непреодолимо обаяние на своя ум заради скромната си малка годеница, с която се занимаваше повече този следобед. От време на време погледът му, отправен към нея, ставаше по-нежен, гласът му добиваше по-голяма мекота и Валдере, едновременно смутена и замаяна, мислеше, че може би най-сетне не ще е толкова трудно да открие добрите страни в неговата душа и да се привърже към него.

— Ние още не сме говорили за нашето сватбено пътешествие — каза той малко по-късно. — Предпочитате ли да тръгнем веднага след брачната церемония или след като прекараме няколко дни в Арнел?

— Бих желала, ако обичате, да отида да се запозная веднага с вашата малка Гюйемет — отговори тя.

— Тъй да бъде! И после ще заминем където искате. Коя страна бихте предпочели да видите?

— Струва ми се, че бих желала много да видя Италия!

— Класическото сватбено пътешествие! Но и аз самият съм горещ почитател на тази хубава страна и ще ми направи голямо удоволствие да ви запозная с нея. На минаване ще спрем в Мантон, за да ви представя на мои добри сродници, херцог и херцогиня Де Версанж, които са там от един месец, както всяка година. На връщане от нашето пътешествие ще можем да прекараме известно време в Кан, където имам вила. Една разходка по море с моята нова яхта, чието обзавеждане ще бъде съвсем довършено след два месеца, ще ви бъде може би приятна тогава, ако понасяте морето. После ще се завърнем в Париж, където ще трябва да се явя на заседанието по случай приемането ми за член на Академията към края на април.

Тя го слушаше изненадана и в недоумение. Къде оставаше във всички тия планове Гюйемет, чието слабо здраве изискваше, както бе заявил той по-рано, постоянното й пребиваване на село?

Всъщност Валдере се плашеше малко от тази промяна в живота — бедната Валдере, която не бе ходила никога по-далече от Безансон и която в пълното непознаване на себе си си въобразяваше, че стои много по-долу от онова, което можеше да очаква от нея господин Де Гилиак.

Тя имаше и други причини да се бои, а това бяха бъдещите й сродници. Графиня Сербек, втората сестра на Ели, херцог Де Версанж, вуйчо на Гилиак, и неговата жена й бяха изпратили по едно много мило писмо, заедно с великолепните си сватбени подаръци. Обаче писмата, които съпровождаха подаръците на госпожа Де Гилиак и на по-голямата й дъщеря, бяха банални и студени. И тъкмо тия две жени безпокояха малко Валдере. Тя знаеше, че те са светски дами и се боеше, че не ще погледнат с добро око на избора на Ели. Обаче те си направиха труда и двете да дойдат в студ сред зима в Жюра, въпреки неудобствата при пътуването и при престоя, колкото и кратък да бе той. Ако те бяха толкова недоволни, нямаше ли да намерят повод да не идват на сватбата?

Как ще изглажда тя сред тези толкова различаващи се от нея жени? Мнението им не бе важно лично за нея, но тя сега имаше желанието да се хареса на господин Де Гилиак.

— Вие ще ми кажете какво ще трябва да правя, нали, защото аз не зная светските обичаи — му беше казала тя в деня на пристигането му, когато се сбогуваше с него след вечерята.

Той се усмихна, срещайки хубавия плах поглед.

— С удоволствие, ако видя, че ще е необходимо. Вие сте по инстинкт светска дама и мисля, че ще се приспособите лесно към обстоятелствата.

Валдере се изчерви леко. Това бе първият комплимент, който той й отправяше. И погледът, който го съпровождаше, накара сърцето на Валдере да трепне от непознато вълнение.