Марион Дели
Между две души (3)

III

Снегът бе затрупал големия двор на О Сапен, закривайки по тоя начин от погледите неравните плочи, покрива на старата сграда, жалкото състояние на керемидите и полуразрушените каменни фигури, които красяха по-високите прозорци…

Побеляла беше също и дълбоката долина, където се бе сгушило селото Сен Савиниен, бели бяха и боровите гори по стръмните склонове.

Валдере де Ноклар шеташе из двора и снегът скърцаше под малките й дървени обувки. Тя пренасяше прането от пералнята — стара пропукана сграда до кухнята. Избеляла синя ленена престилка бе вързана около кръста й. Под старата, лошо скроена рокля се очертаваше крайно елегантната й фигура. Валдере беше висока и добре сложена. Качулката, която покриваше главата й, пречеше да се вижда лицето, но лесно можеше да се установи, че и в домашната си работа девойката не губеше грацията в движенията си.

Тя се спря внезапно сред двора, виждайки едно съвсем малко момиченце, което се бе появило на стълбата.

— Какво искаш, Сесил? — запита Валдере.

— Бертран каза, че е време за закуска, Валдере — каза тънкият, леко заекващ гласец. — А татко се сърди, защото не може да намери ключа от тавана, където са старите книги.

Валдере пъхна бързо ръката си в джоба на роклята.

— Вярно, забравила съм да го окача на мястото му! Ела да го вземеш, Сесил.

Детето слезе и тръгна с дребни бързи крачки. Момиченцето взе ключа, който му подаде сестра му, но застана неподвижно, вдигайки към Валдере неспокоен поглед.

— Е, какво чакаш? — запита лукаво девойката.

— Но… Бертран иска да закуси!

Прелестен и свеж смях се изтръгна от устата на Валдере.

— И госпожица Сесил също, нали? Хайде, върви бързо вкъщи, ще дойда след пет минути. Гледай да не загубиш ключа!

Тя се наведе, за да вдигне наметката на детето, която се бе спуснала надолу, и качулката й, която не бе добре завързана, падна при навеждането. Между бледосивите облаци, с които бе осеяно небето, се промъкна един слънчев лъч в този миг и освети лицето с хубави черти, чудно бялата кожа и тънките златисторуси къдрави коси.

— Валдере, един господин! — прошепна Сесил.

Малкото й пръстче сочеше оградата. Валдере обърна бързо глава в тази посока и видя зад железата един висок млад човек, който й беше съвсем непознат.

В тоя миг чужденецът отвърна устремения си към Валдере поглед и позвъни енергично.

Младото момиче направи движение, за да иде в жилището и да остави прането. Но не, тя не можеше да остави този непознат да чака в снега. Валдере тръгна към пътната врата с товара на ръце, оправяйки, доколкото може, качулката си.

Младият човек сне шапка, запитвайки:

— В О Сапен, у господин Де Ноклар ли се намирам, госпожице?

Валдере кимна утвърдително с глава и отключи вратата.

— Дали ще му е възможно да ме приеме? Ида от страна на граф Д’Есил…

Сериозното и свенливо лице на Валдере светна веднага.

— Няма съмнение! Господин Д’Есил е добър приятел на нашето семейство. Влезте, господине!

Той я последва в двора. Проницателните му сини очи я обгърнаха с изпитателен поглед, сякаш да отбележат най-малките й движения.

— Сесил! — извика Валдере.

Ала момиченцето бе изчезнало. Валдере се обърна към непознатия:

— Качете се, господине! — каза тя, сочейки разклатените стъпала, чието жалко състояние бе скрито от снега. — Ще оставя прането и веднага ще се върна.

Тя се отдалечи, а в това време младият човек се изкачи по стълбата и влезе в един широк вестибюл със сиви каменни стени, на които за украса бяха закачени стари ловни трофеи, имаше и три-четири пейки от дъбово дърво…

„Наистина всичко това показва голяма мизерия“ — помисли той, хвърляйки поглед наоколо си, и съблече бързо богатата си шуба.

Валдере се върна почти веднага, без престилка и без качулката си. Тя въведе госта в голям, почти празен салон, където бяха останали само няколко стари, доста хубави мебели и портрет, представляващ някакъв благородник от XVI столетие с кордона на Златното руно.

— За кого да съобщя на баща си, господине?

Задавайки този въпрос, Валдере вдигна очи към чужденеца. И тия очи, тъмнокафяви, толкова големи и дълбоки, бяха най-хубавите сред всички ония, които бе виждал Ели досега. В тях имаше поразителен израз на гордост и кротост, те излъчваха чистата и сериозна душа на Валдере.

— Маркиз Де Гилиак, госпожице — отговори Ели, кланяйки се.

Тя леко трепна от изненада и се изчерви малко. В нейния поглед Ели прочете голямо учудване, почти недоверие. Младата провинциалистка, макар че не познаваше света, бе все пак чувала за тази знаменитост и се питаше смаяна какво можеше да търси човек като него в О Сапен.

Валдере се отдалечи с пъргав, много грациозен вървеж. Де Гилиак се приближи до един прозорец, който гледаше към градината, покрита със сняг. Очите на маркиза следяха играта на слънцето по бялата премяна на боровете.

„Забавен е този мой братовчед Д’Есил със снимката отпреди три години! — помисли си той с леко насмешлива усмивка. — Не исках да взема хубава жена, а попаднах тъкмо на такава! Наистина великолепна! И колко от нашите салонни млади дами биха завидели на естествената й грация, на аристократичната елегантност на тази малка провинциалистка, загубена в снеговете и боровете, облечена лошо и заета с неприятна домакинска работа. И при това с несравнима морална свежест, в това съм напълно уверен, защото тия очи не лъжат… Интересен сюжет за проучване!“

Той се обърна, чувайки вратата да се отваря. Един висок човек, сух, с благородна външност и посивели коси влезе бързо в стаята. И той изглеждаше много учуден и едновременно възхитен.

— Каква любезност, господине! При това лошо време!

Той не знаеше какво да говори в изненадата си. Без да дава вид, че вижда смущението на домакина, Гилиак обясни целта на посещението си с няколко любезни думи и подаде писмото от Д’Есил.

Докато Де Ноклар четеше, Ели го разглеждаше крадешком. Това подвижно лице с меки черти даваше да се отгатне характерът на този човек, непоправим в разточителността си, със слаба и едновременно упорита душа, който бе разорил семейството си и не бе имал никога смелостта да се опита да изплува срещу течението.

— Наистина каква щастлива идея е имал моят приятел Д’Есил, че си е спомнил за нашите стари хроники! — провикна се Де Ноклар, щом довърши писмото. — На това дължим неочакваното ви и ласкателно посещение, господине. Уви! Аз не съм вече парижанин! Но зная какво място заемате… Седнете, моля! Извинявам се, че ви приемам така. Този салон е просто ледник!…

И действително Ели съжаляваше, че бе съблякъл шубата си.

— Ако бих се осмелил? — продължи Де Ноклар, колебаейки се. — Ние ще минем в семейната зала, както казват децата. Ще имам голямото удоволствие да ви представя на жена си и да ви предложа чаша чай. А в това време най-голямата ми дъщеря ще иде да ви донесе хрониките. Тя се занимава с тия стари работи, признавам, че не отбирам нищо от тях.

— Много ще ми е приятно да се отнасяте към мене без церемонии, господине, и ще бъда много щастлив да поднеса моите почитания на госпожа Де Ноклар.

— Позволете тогава да я предупредя.

Той се отдалечи и се върна почти веднага, канейки своя гост да го последва. Те минаха през вестибюла и влязоха в една зала, украсена със стари мебели от орехово дърво, грижливо поддържано.

Няколко птички чуруликаха в клетка до прозореца. В голямата камина от сив камък гореше силен огън, разпръсвайки приятна топлина в просторното помещение.

Една около четиридесетгодишна жена седеше в едно кресло близо до огнището. Тя обърна към госта прозрачното си лице с мрачен и изморен поглед и му протегна ръката си с няколко мили слова, изказани бавно.

Де Ноклар му подаде най-хубавото кресло, отиде да поръча чая и се върна бързо, като човек, който не иска да изпусне и минута от това толкова ценно посещение. Той седна в един ъгъл, а на лицето му се четеше искреното съжаление, което изпитваше този петдесетгодишен човек за някогашния си лекомислен живот.

Едно четиринадесетгодишно бледо и сухо момиченце, но с будно лице, се появи скоро с поднос, на който бяха наредени хлебчета, намазани с масло. Зад детето влезе Валдере, носейки чаши и чайник.

— Моята най-голяма дъщеря, която видяхте вече преди малко, господине — каза Де Ноклар. — А това е Марта, по-малката.

Валдере започна да поднася чая. Разговаряйки с присъщия си чар, Ели не изпускаше движенията й от погледа си. Той притежаваше рядката способност, ценна за един писател, да издебва у другите най-малките нюанси и да изглежда изцяло погълнат от разговора.

Валдере му поднесе чаша чай. Той я взе и я сложи до себе си на една масичка, след като благодари на Валдере. После, вдигайки поглед към младото момиче, Ели каза с усмивка:

— Не трябва да забравяте малката поръчка, която моята братовчедка Д’Есил ми даде за вас.

И Ели й подаде едно малко пакетче, вързано с панделка, което Валдере взе, като му благодари свенливо.

Валдере отиде да донесе хрониките и се завърна скоро със свитък пожълтели пергаменти. Гилиак се извини учтиво за безпокойството, което й причиняваше, и започна да разглежда старите книжа, продължавайки да разговаря с домакина. Сегиз-тогиз той прекъсваше работата си, за да поиска някое обяснение от Валдере, за която баща й бе казал, че е в течение на старите хроники на страната. Тя отговаряше с голяма яснота и простота, макар че се чувствуваше смутена пред този блестящ чужденец, чийто дълбок поглед искаше сякаш да проникне до дъното на душата й.

— Съжалявам, че не мога да ида по-надалеч в моите изследвания. Уверен съм, че бих намерил тук интересни работи — каза Гилиак, завивайки грижливо пергаментите.

— Но вземете ги с вас, господине! И не се стеснявайте да ги задържите дотогава, докогато ще имате нужда от тях! — провикна се любезно господин Де Ноклар, който изглеждаше във възторг от госта си.

— Но аз ще лиша може би госпожицата? — каза Ели, обръщайки се към Валдере.

Тя поклати отрицателно глава.

— Аз нямам вече време да се занимавам с тия издирвания. Отнесете без страх книжата, господине.

Ели се поклони и хвърляйки поглед на стенния часовник, стана, след като забеляза, че е време да мисли за заминаване, ако не иска да пропусне влака.

Гилиак се сбогува с госпожа Де Ноклар и Валдере и излезе във вестибюла с господин Де Ноклар.

— Е, какво е това? Валдере, не можеш ли да се погрижиш за тия деца? — провикна се Ноклар раздразнено.

Във вестибюла Сесил и едно момченце на същата възраст се забавляваха да пъхат лицето си в меката и благоуханна шуба на Гилиак.

— Но това не е важно, господине — каза Ели усмихнато.

Валдере се бе завтекла веднага. Леко зачервена от смущение, тя хвана децата за ръцете и ги отведе в съседната стая. До ушите на Ели стигнаха следните думи, произнесени с нежно строг тон от мелодичния глас на девойката:

— Много лошо е да си играете с дрехата на този господин!

И един детски глас отговори:

— О, Валдере, дрехата е тъй топла и мирише на хубаво!

— Струва ми се, че имате много деца, господине? — каза Гилиак, обличайки шубата си с помощта на внимателния домакин, тръгвайки към вратата на вестибюла.

— Да, господине, и то хубави деца, но за нещастие хубостта невинаги е достатъчна.

— Не, невинаги… Но не се безпокойте, господине! Не искам да ме изпращате навън.

Връщайки се в залата, Де Ноклар се провикна с възторг:

— Какъв чудесен човек! Каква елегантност! Всичко, което бях чувал за него, е далеч от действителността. Това е мъж, който би могъл да завърти всички глави, какво ще кажете, Жермен?

— О, безспорно, да! — отговори госпожа Де Ноклар, която бе изтръгната от болезнената си неподвижност с това посещение. — Каква изненада ни направи господин Д’Есил! Господин Де Гилиак е много любезен… но и горд!

— И има право да бъде горд! О, ето един мъж, на когото всичко се усмихва в живота! — промълви Де Ноклар с въздишка.

Той започна да се разхожда надлъж и нашир навъсен, вдишвайки нежното благоухание, което се носеше още в топлия въздух на стаята.

Валдере влезе и започна да разчиства масата, където бе сервирала чая. Баща й се спря внезапно пред нея.

— Слушай, не можа ли да смениш роклята си? — каза сухо той. — Мислиш ли, че е прилично да се явяваш с тази стара дрипа? Какво мнение ще си състави за тебе господин Де Гилиак, свикнал на такава елегантност?

— Но, татко, вие знаете много добре, че не ми остана време! Роклята ми е стара, това е вярно, но е чиста… Най-сетне, важно ли е за нас мнението на този чужд човек? Той видя, че сме бедни, което не е позор, щом умеем да запазим достойнството си.

— Да, той видя това!… Колко неприятно е да бъдеш принуден да приемаш човек като него в тая мизерна къща, и с такава дреха на гърба! — каза той, сочейки старата си оръфана дреха. — Неговите слуги биха ме изгонили на улицата, ако бих се явил у него така!

Ноклар вдигна рамене и поде разходката си из залата. След като Валдере излезе, той се приближи до жена си.

— Какво странно дете е тази Валдере! Съвсем не е кокетка! И то с красота като нейната!

— Да, тя е много хубава… и непрестанно се разхубавява.

Госпожа Де Ноклар млъкна, поколеба се за миг и пошушна:

— Забелязахте ли, Луи, че господин Де Гилиак я гледаше много?

Де Ноклар вдигна отново рамене.

— Е, да, гледал я, защото заслужава това! Но не си въобразявайте, че той би се влюбил в нашата дъщеря! Първо, казват, че сърцето му не пламвало лесно, после, на нашата бедна Валдере й липсват много работи, за да може да се хареса на такъв изтънчен светски човек като него, и толкова умен! После, той се числи към нашата най-стара аристокрация и е приказно богат… а ние сме бедни, разорени дребни благородници, годни най-много да възбудят неговото презрително съжаление — довърши с горчивина Де Ноклар.