Надя Брайд
Сабрина (3)

III

Валеше топъл летен дъжд и обвиваше като в мъгла Ню Йорк. Сабрина гледаше навън към течащата в ниското бавна река Хъдсън и към крайбрежието на Ню Джърси, които се открояваха неясно под тъмното небе. Въздух беше зноен и душен.

Телефонът иззвъня. Сабрина вдигна слушалката.

— Разбира се, Тревор, Майкъл трябва да изчака да премине проливния дъжд.

Една назъбена светкавица раздра небето и непосредствено след това се чу тътен от гръмотевица.

— Какво казахте, Тревор?

— Майкъл смята, че може бързо да достави кутията с филмите — каза гласът от другата страна на линията.

— И дума да не става! Много ще се радвам, ако най-после настинката му е преминала. Само това му липсва да хване нова хрема. Обяснете това, моля ви, на Майкъл.

Тя затвори. Малко по-късно на вратата се почука.

— Да, моля. — Сабрина остави настрана папките, в които тъкмо беше сложила изпълнените поръчки. — Какво има?

Влезе нейният секретар — сериозен и благонадежден млад мъж…

— Разпространителите на филми се нуждаят неотложно от филма.

Сабрина въздъхна. Обърна стола си и погледна загрижено навън към силния дъжд.

— Лари върна ли се вече?

— На път е. Взел е метрото.

— С велосипеда? Не ми се вярва.

Тревор сви рамене.

— Ако това ще ви успокои, той е пласирал баретите с на шия фирмен знак…

— Великолепно.

Телефонът иззвъня отново.

— Куриерска служба „Кулен“ — съобщи Тревор. — Какво можем да направим за вас? — Докато слушаше напрегнато, все повече и повече се изчервяваше. — Слушайте, господине — едва се владееше той, — ако продължава така ще глътнете слушалката! — ядосан тракна телефона.

Сабрина потискаше смеха си.

— Какво искаше този мъж?

Тревор повдигна вежди.

— Както обикновено — измърмори той.

Сабрина се засмя.

— Ах, Тревор, защо винаги се вълнувате толкова? Защо просто не се усмихвате на глупостите на хората? Те най-сетне са доказателство за това, че фирмата ни е известна в града и обичана. Неотдавна някъде прочетох: „Куриерска служба «Кулен» ви предлага услугите си. Тя е бърза. Тя е опитна. Тя работи на изгодни цени. Тя гарантира, че ще останете доволни“. Жалко само, че го нямаше телефонният ни номер.

Тревор направи гримаса и без да каже нищо се обърна, за да излезе.

— Приемете всичко на шега — извика Сабрина след него.

Но той вече беше затворил тихо вратата след себе си.

Тя погледна календара. Беше сряда. Затвори очи и се вслуша в трещящата гръмотевица. Наистина ли бяха изминали три дни от уикенда в Уестхемптън?

Мислеше за тайнствения непознат и й се струваше, че все още усеща докосванията му. Изчерви се. „Не, край на това, Сабрина Кулен!“ С усилие внесе ред в мислите си. „Първо работата, после удоволствията!“

От приемната се чу оживен разговор. Телефонният секретар избръмча. Сабрина натисна копчето.

— Да?

— Марчи и Бил се върнаха — съобщи Тревор.

— И отново пак на път — изкиска се Марчи.

Сабрина се засмя.

— Чудесно. Тук при мен има още един пакет, ще го вземете ли и него?

— Разбира се. Идвам, шефе — отговори Бил.

Сабрина му даде пакета и каза адреса.

— Всичко е ясно. — Бил изкозирува и изчезна.

Сабрина усмихната застана пред огромния план на града, който напълно заемаше лявата стена до бюрото. С цветни кабарчета тя маркира адресите на фирмите и частните поръчки, които трябваше да изпълнят днес. До най-малките подробности умуваше над най-удобните маршрути за всеки един от служителите си и състави точен план за времето, за което ще го изминат. Изведнъж сбърчи чело.

— Тревор?

Младият мъж показа главата си от вратата.

— Да.

— Как така Майкъл поема три поръчки наведнъж. Той трябва поне още малко да се пази.

Тревор с престорено отчаяние завъртя очи.

— Аз му ги дадох — въздъхна той. — Не мога да изляза на глава с него.

— Разбирам — кимна Сабрина. — Пратете някой да го замести. Къде се намира той сега?

— При кафето на ъгъла, между Лексингтън Авеню и Двадесет и първа улица.

— Добре. Като се обади след изпълнението на поръчката, кажете му, че трябва да се подчини и да изчака смяната.

— Ясно.

Тревор излезе.

Сабрина седна на стола си и отвеяно се взря в натрупалата се купчина от документи върху бюрото. Още отрано телефонът звънеше без прекъсване. Всичките служители бяха заети с работа. Бизнесът вървеше успешно и повече не можеше да желае. Но от друга страна графиците изискваха от Сабрина пълна концентрация и това й костваше доста нерви. Тя със сигурност знаеше, че всеки, който иска да се включи в играта, е длъжен винаги да е във форма. В една куриерска служба като нейната трябва да има точност, акуратност и благонадеждност. Конкуренцията не прощава на никого. Само най-добрият има шанс.

С въздишка посегна към купа с новите поръчки. Започна бързо й систематично да ги подбира и подрежда. Остави настрана някои от бързите поръчки. Отново погледна през прозореца. Дъждът все още не беше спрял. Остри светкавици прорязваха черните облаци. Сабрина премисляше. Всички куриери бяха на път. Но бързите поръчки не можеха да чакат. Тя нямаше друг избор — сама трябваше да ги изпълни. Натисна копчето на телефонния секретар.

— Тревор.

— Да, мис Кулен?

— Има няколко спешни поръчки за изпълнение. За днес преди обяд вие поемате ръководството тук. Разчитам на вас.

— Но… вие не можете да тръгнете в такова време! Аз бих…

— Тревор! Първо, назначила съм ви като секретар и второ — вие живеете отскоро в Ню Йорк. Ще се изгубите в лабиринта от улици. Не, Тревор, аз познавам джунглата на този град и аз ще се поразтъпча с колелото. Вие поемете нещата тук.

Сабрина облече непромокаемите дрехи, предназначени за подобни случаи, нахлупи широкополата си шапка и тръгна.

Взе последния фирмен велосипед, който стоеше навън под навеса и излезе на улицата през тясната желязна врата. Напредваше бързо по оживените улици. Дъждът шибаше почти хоризонтално по дрехите й и тя се накланяше силно напред към кормилото, където се люлееха пет малки пакета за трима различни получателя.

Без затруднение намери адресите и остави пратките.

Малко преди единадесет часа спря пред кафето на Лексингтън Авеню. Заключи колелото и почти останала без дъх влезе вътре. Майкъл засия като видя шефката си. Отиде при Сабрина и я прегърна.

— Вие сте съкровище — извика той.

Сабрина се изчерви и смутена се отдръпна. Това небрежно докосване я караше да си спомни за нежния непознат. Мълчаливо наблюдаваше младия мъж, който й се усмихваше приятелски. Той ли беше непознатият? За момент тя затвори очи. Как щеше да продължи всичко това? От три дни се вглеждаше във всеки срещнат мъж с подозрение и се питаше дали е онзи, промъкнал се при нея в гардероба… Тя се засмя пресилено и изостави Майкъл, който й бе предал филма. След това изпрати младия мъж с едно такси в службата, седна отново на колелото и упорито започна да се бори с дъжда, за да занесе стоката до получателя.

Към обяд дъждът, понамаля и скоро съвсем спря. Небето стана ясно и Сабрина си свали шапката. Отметна глава назад и разтърси дългата си тъмна коса. Тя обичаше Ню Йорк. С удоволствие живееше в него, въпреки всичкия му шум и деловитост! Погледът й попадна върху едно такси, което спря близо до светофара. И внезапно тя го разпозна.

Вцепени се. Сабрина познаваше това лице. Волевата брадичка, плътните устни, взискателния поглед на ясните сини очи й бяха много близки. Мъжът изпитателно я изгледа от глава до пети. Той се усмихваше. Сабрина бързо се обърна.

Светофарът светна зелено. Таксито тръгна и профуча край нея. Сабрина стоеше неподвижно и проследи с поглед жълтата кола, докато се изгуби в далечината. Хиляди мисли и чувства нахлуха в главата й. Сърцето й биеше от радостна възбуда. Очите й блестяха. Щастлива усмивка проясни лицето й. Тайнственият непознат беше Джефри Харпър — по-големият брат на Кевин.

Джефри! Разбира се. Той отдавна я заглеждаше. Сабрина изтика колелото от платното, подпря го на един стълб, потърси телефонна кабина и позвъни в бюрото.

— Всичко наред ли е, Тревор? — попита тя ведро. — Имате ли още поръчки за мен?

Тревор въздъхна.

— И още питате? Не можем да си поемем дъх от поръчки. Планът на града е заприличал на огромен лабиринт.

— Е, чудесно. — Сабрина се засмя. — Значи чакам указания.

Тревор се поколеба.

— Да, мис Кулен. Това е малко… необикновено поръчение. Поръчение, което трябва да се приеме като твърде лично, от едно бюро в центъра на града.

— Така ли? Е, добре, какъв е адресът?

— Но вие не трябва да отивате там.

— Защо не трябва?

— Работата ми се струва подозрителна. Не, няма да ви пусна сама в този случай. Сигурно е мръсна измама. Забравете за това.

— Адресът, Тревор!

— Само през трупа ми! — Гласът на Тревор прозвуча непоколебимо.

Сабрина се усмихна одобрително.

— Добре, Тревор, ще дойда да ви взема. Разрешавам да ме придружите. Разбрано?

— Разбрано.

Когато Сабрина зави, видя Тревор да я чака на тротоара. Без да я погледне той се метна бързо на колелото си.

— Тръгваме ли? — попита я несигурно и с усилие се опитваше да запази равновесие.

— Сигурен ли сте, че искате да ме придружите?

Тревор кимна.

Те мълчаливо слязоха на платното.

— Тревор! — извика Сабрина ужасено. — Кога за последен път сте се качвал на колело?

Тревор измърмори нещо неразбираемо и олюлявайки се, си проправяше път през натовареното улично движение.

— О, не! — изстена Сабрина. — Слизайте от колелото и се връщайте в службата — заповяда енергично тя.

— Ще дойда с вас — упорстваше Тревор.

Сабрина отправи молитва към небето и тръгна напред.

Без сериозни произшествия двамата стигнаха на посочения адрес. Когато Тревор усети твърда почва под краката си, колената му започнаха да треперят. Покорно, като някое кученце, запристъпва след Сабрина. И докато неговата шефка събличаше непромокаемите си дрехи, той поведе разговор с дружелюбното момиче от приемната.

— Това бюро е собственост на Джефри Харпър — осведоми я той.

Сабрина се усмихна добродушно.

— Така си и мислех.

Тя кимна на момичето от приемната и решително отвори вратата. Пред Сабрина се разкри обширно помещение. Тя възхитено се огледа. Всичко бе точно на мястото си — подредено и чисто. Никъде не можеше да се открие и следа от небрежност и от хаоса, който постоянно цареше в нейния офис. Изглеждаше така, като че ли никой не ги очаква. Сабрина направи няколко нерешителни крачки към средата на стаята. Пое дълбоко въздух. „Спокойно“ — напомняше си тя.

— Моите уважения, вие наистина сте неповторима. Къде ще се намери в днешно време шеф, който не се бои от тежък физически труд и сам се захваща за работа. Моите комплименти, мис Сабрина Кулен.

Сабрина се стресна. Търсещият й поглед попадна върху няколко души, насядали в една ниша. Над един от тапицираните фотьойли се издигаха облачета дим. Значи там се спотайва Джефри Харпър, нейният таен непознат от гардероба…

— Така или иначе работата трябва да се свърши. Защо шефът да не поеме и своя дял от нея? — Тя се опита да наложи шеговит тон, но гласът й трепереше.

Джефри се надигна и се обърна към нея.

— Моля, седнете.

— Благодаря. — С колебливи крачки Сабрина стигна до дивана и с облекчение се отпусна на него. Споменът заплашваше да я надвие. Тя затвори за секунда очи и си наложи спокойствие с голямо усилие на волята.

— Дошла съм да приема поръчката. Лично — както сте пожелал.

Не удържа на погледа му и сведе глава.

— Много добре. Радвам се, че сте изпълнила молбата ми, Сабрина.

— Какво мога да направя за вас? — промърмори тя, осъзнавайки междувременно двусмислието в думите си и почервеня.

Джефри остана сериозен.

— Не това, което може би си мислите. — Той дръпна от цигарата и бавно изпусна дима през носа си. — Не ме разбирайте погрешно, Сабрина, не ми е в стила да говоря за някого зад гърба му.

Сабрина се облегна назад.

— И?

— Става въпрос за известие от Кевин.

Тя се вцепени.

— Кевин трябва да знае, че не отдавам никакво значение на съобщения от негова страна — отговори рязко. — Още по-малко чрез посредници.

— Кевин ме помоли да говоря с вас, защото знае, че ние двамата се разбираме.

Той погледна замислено към тавана.

— Въпреки че не сме имали никога възможност за някакъв по-дълъг разговор.

— Кевин винаги ревниво е следял всяка моя крачка.

— Отначало мислеше да помоли Шейла, но…

— Но не й се довери?

Джефри сви рамене.

— Тя има буден ум и устата й много знае.

Джефри прокара ръка през немирните си черни къдрици и се усмихна.

— Хм. — Сабрина реши да се откаже от тази игра на криеница. — Опитвам се да си спомня кога сме се виждали двамата за последен път.

Джефри я наблюдаваше с неразгадаем поглед. В Сабрина отново се събуди съмнението. Заблуждаваше ли се? Дали наистина непознатият и Джефри са едно и също лице? Не си ли правеха шега с нея обърканите й чувства?

— Мисля, че миналата зима. В Хюстън. Танцувахме заедно.

— В Хюстън! Разбира се. Бях забравила. — Тя сведе глава. — Забравила съм много неща, свързани с Кевин, но не искам да си спомням за тях.

— И за нашия танц ли?

Сабрина преглътна усмивката си.

— Помня само, че тогава ми идваше да потъна в земята.

— А моето желание беше, танцувайки да се въртим все по-бързо и все по-бързо до безкрайност. — Джефри изпитателно гледаше Сабрина. — Вие въздействате така… не знам как да го нарека… вие бяхте така крехка, така уязвима. Имах чувството, че трябваше да ви закрилям. — Той млъкна.

— Една раздяла винаги носи болка. — Гласът на Сабрина прозвуча монотонно.

— Кевин е подлец.

Тя сви рамене.

— И страхливец. — Джефри кимна за потвърждение.

— Но да оставим това. Моето мнение не е важно. Аз сам трябва да ви предам едно послание. Нищо друго. — Той се надигна и отвори барчето. — Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

Сабрина насмешливо погледна към Джефри.

— Вие сте забележително гостоприемен към посетител, който съсипва хубавата ви тапицерия с прогизналите си дрехи. Мартини с лед и капка лимон, моля.

— Веднага. — Джефри напълни чашата на Сабрина. На себе си наля скоч. — Мислех си, че в края на май или началото на юни сам ще се заема с тази работа. Едва когато ви видях днес преди обяд в града, ми хрумна, че мога да се възползвам от услугите ви. — Той подаде питието и отдръпвайки ръката си, леко докосна китката на Сабрина с върха на пръстите си.

Тя настръхна като наелектризирана. Изведнъж всичко отново изплува пред нейните очи: гардеробът, задушливият топъл въздух, непрогледната тъмнина, тръпчивият дъх на дърво, ръцете на „непознатия“, усмивките му и всичките страстно прошепнати думи…

Усмивка пробягна по лицето на Джефри, но веднага след това стана сериозен.

— Кевин, всъщност, никога не е бил особено тактичен човек — започна той колебливо.

Сабрина го гледаше изпитателно.

— Хм, да. — Той се прокашля смутено. — Аз… трябва… трябва да ви попитам, дали и вие сте в играта.

— Къде? — Сабрина се изпъна като струна.

Джефри я гледаше замислено.

— Не — промърмори той и разтърси глава. — Аз го предупреждавах.