Мелиса Андерсън
Под южното небе на Хавай (4)

IV

Ванеса съвсем се промени. Отслабна много и цялата стана кълбо от нерви. Не можеше да пропъди Клив от мислите си, съпротивляваше се сама на себе си, но борбата с чувствата й към него бе безуспешна.

Леля Маги й се караше, мърмореше и се мъчеше да я вразуми.

— Забрави го най-после! — рече й една вечер, като я гледаше как отново нищо не хапва. — Станала си като сянка. Кажи, заслужава ли да се съсипеш заради него?

Ванеса човъркаше в чинията със зеленчук и парче телешко месо. Въздъхна.

— Не, не си струва, лельо. Но какво да направя, като не мога да си го избия от главата, като постоянно мисля за него, сякаш е единственият мъж на света?

— Тогава не ме карай да лъжа по телефона, че те няма — посъветва я леля й сухо. — Следващият път се обади ти, кажи му как се чувстваш и не се колебай да легнеш с него веднага. Може това да успокои вътрешното ти неспокойствие, което, бог ми е свидетел, трудно се понася напоследък.

Ванеса цяла се изчерви:

— Лельо Маги!

— Така си е! Нещо трябва да се случи най-после. — Тя тръшна чашата със сок на масата. — Или искаш да продължава така? Предполагам, че и работата ти не върви при твоето състояние.

Трябваше да признае, че леля й имаше право. Беше разстроена, раздразнителна, на път да стане страшилище за колегите си. Но въпреки това не можеше да приеме съвета й. „Ако се поддам на Клив Харлоу и отново се срещна с него, ще страдам много повече, след като ме зареже. Този ексцентричен скулптор иска само играчката, която в момента му харесва и когато накрая я получи, малко след това ще я захвърли в близкия ъгъл. Няма да позволя това да бъда аз.“

За да не вижда Клив, Ванеса бе престанала да посещава скай клуба. Официално все още беше член, но се бе отдръпнала за неопределено време. Направи няколко полета към клуба „Пало-Алто-Аеро“, но не беше същото. Липсваха й приятелите и най-вече Ели Розенбаум.

„Трябва просто да мине време. Времето лекува всякакви рани“ — мислеше често.

Повтаряше си отново и отново, че Клив Харлоу е един безсрамен, груб и недодялан тип, когото всяка почтена жена трябва да отбягва. Наистина не си заслужаваше да се проваля заради него, да съсипва фирмата и да поставя на карта работните места на служителите си.

Когато след няколко дни се върна вкъщи, леля Маги беше отишла на нощно дежурство. Цял следобед не се бе появявала в бюрото — ходи на зъболекар, а и имаше някои други дребни задължения.

Уморена хвърли чантата на дивана и съблече якето си. Не обичаше да се прибира в празна къща. Съвсем бе забравила, че леля Маги ще отсъства, а точно днес имаше да й разказва толкова много.

Взе си един банан от фруктиерата и седна пред телевизионния екран. Тайно се надяваше, че Клив се е обадил по телефона, макар да знаеше как ще постъпи. Вероятно щеше да остави съобщението му без отговор, както досега.

Разположи се удобно и включи телефонния секретар. Имаше едно-единствено съобщение и то не от Клив Харлоу, а от колегата й Стив Паркър.

„Здравей Ванеса — започна той, — как беше при зъболекаря?“

— Търпеше се — отговори Ванеса разстроено на въртящата се лента.

Гласът на Стив обясняваше нещо ентусиазирано, но тя не слушаше. Мислите й летяха в друга посока. Изведнъж осъзна какво бе казал Стив.

„… Ванеса, вила на Хаваите! Как ти се вижда? Ще приемем поръчката, нали? — Той се окашля. — Защо да не разпрострем дейността си и в по-отдалечени места? Хавай не е кой знае какво наистина, но все пак е нещо по-различно. Ако желаеш лично ще се погрижа за проекта и…“

— Не — извика Ванеса развълнувано, — аз сама ще го направя. Точно от това имам нужда сега — да бъда по-далеч. По-добра възможност едва ли ще ми се предостави. Да, ще сключа договора, ще замина за Хавай и най-после ще забравя този мъж — убеждаваше тя сама себе си, без да обръща повече внимание на записа.

Придърпа телефона към себе си и набра номера на Стив. Обади се жена му.

— Здравей, Нели. Как си? Защо не дойдохте със Стив на празника на парашутистите?

— Ах, нали знаеш, че това не ме влече, мила Ванеса — отвърна Нели и въздъхна. — Всичко, което хвърчи във въздуха ми навява страх.

— Какво си зайче, Нели. Имаше какво да се види, вярвай ми. На Стив щеше да му хареса. Вкъщи ли е той.

— Отиде с Вес за риба. Във връзка с поръчката от Хавай ли?

— Да. Оставил е съобщение на телефонния секретар и моли да му звънна. Казва, че ще поемел обекта, но този път сама ще се заема, защото…

— О, падна ми камък от сърцето! — прекъсна я Нели с облекчение. — Така се безпокоях, че трябва да лети до Хавай.

Ванеса се засмя.

— Е, пътуването с кола дотам ще отнеме доста време. Не се тревожи, няма да го карам да лети.

Разговорът продължи още известно време. После Ванеса затвори апарата и остана замислена на стола.

„Хавай, това е изходът! Този път ще изменя на принципите си и ще смеся работата с удоволствието. Ще отлетя за Хавай, ще построя вилата и ще се отдам на развлечения. Бог вижда, че съм го заслужила, след стреса и напрежението, които изживях.“

На следващата сутрин Ванеса отиде рано в бюрото. Леля Маги щеше да се върне не по-рано от осем часа след дежурството и със сигурност, твърде изморена, за да слуша хавайските планове, плод на среднощното й бодърстване.

Към девет колегите й започнаха да пристигат. Както обичайно, Ванеса обсъди с тях програмата за деня на чашка кафе. Не бе дошъл още само Стив. Обади се по телефона, че отивал до строежа в Глен Парк. Останалите не знаеха нищо за хавайския проект.

Влезе в офиса и прегледа документите на бюрото. После проведе няколко телефонни разговора и накрая седна пред компютъра.

Беше се унесла в работа, когато дочу гласове от съседното помещение. Явно Стив се бе върнал и бе довел клиент със себе си, защото…

Дъхът й спря. Познаваше другия глас до болка. Нима Клив беше дошъл чак до тук, за да я увери, че не може да живее без нея?

Скочи от стола и се приближи до открехнатата врата. Не се бе излъгала — това наистина беше Клив, разположил се във фотьойла с цигара в ръка. Но защо при Стив, след като търсеше нея?

— Още не съм говорил с нашата шефка, господин Харлоу. Но предполагам, че тя лично ще се заеме с вашия проект.

Мислите в главата й се объркаха. Значи, Клив беше клиентът, поръчал вила на Хавайския остров. „Но това е абсурдно! Толкова се надявах да избягам от него! Каква ирония на съдбата!“

— Изключено! — възкликна тя. — Аз… много съм ангажирана. Този проект…

Двамата мъже я погледнаха едновременно. Клив стана и се приближи.

— Ванеса… — Погледът му излъчваше изненада и известна нежност.

Ванеса изпита желание да разтвори всички прозорци, толкова горещо й стана изведнъж. Неочакваната среща напълно я изведе от равновесие. И как само изглеждаше в сивия си костюм, подчертаващ идеално стройната му фигура? Беше го виждала само в дънки и риза — сега правеше впечатление на по-възрастен, по-сериозен, по-зрял.

Стив също стана.

— Ти си била тук, Ванеса. Не знаех, иначе веднага щях да изпратя господин Харлоу при теб. Нали ми каза вчера, че си искала сама да поемеш този проект. Но…

Той сепнато изгледа и двамата. „Какво с тава между шефката и новия клиент? Познават ли се?“

Клив все още не сваляше поглед от Ванеса. Прииска му се да я грабне на ръце и да я целува. Изглеждаше толкова сладка в светлосинята си поличка и бяла батистена блуза. Но преди това трябваше да й се извини, защото тогава на летището се бе държал като магаре.

— Ванеса, аз не знаех… мислех, че… — промълви той неловко, докато се приближаваше към нея с извинителна усмивка.

Тя бързо се овладя.

— Не знаехте, че съм шеф на „Кингсгейт Архитект“, и че няма нужда всеки път да прося колата на фирмата? — прекъсна го със студен, високомерен поглед. — Тази констатация трябва да е твърде мъчителна за вас, господин Харлоу.

Пръстите на Клив нервно мачкаха яката на ризата.

— Не бихме ли могли да поговорим на четири очи? — помоли той и погледна многозначително Стив, който все още недоумяваше. — Струва ми се, трябва да изясним някои недоразумения.

Ванеса повдигна вежди.

— А, така ли? Аз мисля, че всичко е ясно, господин Харлоу.

Стив я гледаше въпросително. Ситуацията ставаше мъчителна. „Трябва да го отпратя по-бързо“ — помисли тя и рече любезно:

— Моля, да влезем за минута в моя офис.

Клив я погледна. Ванеса затвори вратата и го стрелна с очи:

— Какво те е прихванало да идваш тук? — просъска му. — Не разбра ли най-после, че не искам и да чувам за теб?

Той вдигна успокоително ръце.

— Моля те, Ванеса, нека поговорим разумно. Искам да знаеш, че съм дошъл преди всичко, за да възложа проект на фирмата ти.

— Колко великодушно, но вярвай ми, и без твоята безценна поръчка се оправяме чудесно.

— Мислиш ли, че е разумно да я отхвърлиш? Нямаш основателна причина!

— Нямам ли? След всичко, което се случи между нас?

Клив се облегна на ръба на бюрото.

— Признавам, че се държах като идиот. Съжалявам за всичко, което ти причиних. Ти не ми даде възможност да те помоля за извинение, затова дойдох тук с предложението за този проект. Надявам се да ме придружиш до Хавай. Там бихме могли да изгладим недоразуменията…

— Разбира се — прекъсна го подигравателно. — Любовни нощи на морския бряг, сред палмови дървета. Направил си си сметката без кръчмар, Клив Харлоу.

Той отмина забележката й без внимание.

— Естествено, нещата стоят по-различно, нямах представа, че ти си шефка на фирмата. Въпреки това се надявам, че ще приемеш и ще се заемеш лично.

— А ако не го направя?

Клив се приближи към нея.

— Ако откажеш строежа на вилата, също ще проявя разбиране — каза той, като я гледаше втренчено, сякаш търсеше нещо повече от гняв и отказ в изразителните й тъмни очи. — Но все пак те моля да приемеш, защото единствено на „Кингсгейт Архитект“ бих възложил този и всички мои други проекти, които бих планирал в бъдеще. Твоята фирма има най-добрия имидж в Сан Франциско и околностите — това сигурно ти е известно и не ти казвам нищо ново.

— Не нищо ново — прозвуча надменният й отговор, макар тайно да се радваше на думите му. — Но все пак благодаря.

Клив протегна ръка и я погали.

— И аз ти благодаря. Обади ми се, като вземеш решение.

Непринудената му усмивка накара краката й отново да отмалеят.

— Може би ще те придумам да дойдеш с мен на Хаваите. Няма да съжаляваш.

С тези думи той затвори вратата след себе си. Няколко мига Ванеса стоя като замаяна, след това се отпусна на въртящия се стол.

Клив Харлоу значи беше новият й клиент! Още не можеше да го осмисли. Не й оставаше нищо друго, освен да приеме, най-малко заради реномето на фирмата си. Кой би могъл да предвиди, как ще реагира разглезеният скулптор, като не получеше това, което искаше. А той имаше влияние в обществото.

„Стив трябва да се заеме с реализацията на проекта — реши тя. — Дори и Нели да получи нервна криза, заради това, че обожаваният съпруг трябва да пътува със самолет. Стив е прекрасен архитект и Клив ще остане доволен.“

Дълбоко в себе си обаче знаеше, че ще отиде сама на Хавайските острови. Предложението бе твърде съблазнително, дори само в интерес на работата. Вероятно след този проект „Кингсгейт Архитект“ щеше да получи още поръчки за строежи на острова. Би било фантастично. Може би това най-сетне щеше да я откъсне от Клив. Ако прекараха по-дълго време заедно, със сигурност щеше да го намрази при неизбежните конфликти и нямаше повече да се терзае от мисли за него.

„Клив има право. Няма да съжалявам, макар той да влага друг смисъл в думите си.“ Седмица по-късно Ванеса му се обади и му съобщи, че фирмата й приема поръчката и че е готова лично да се занимае с нея.

— Ела тези дни с предварителните бележки при нас, за да обсъдим подробностите и да изготвим плана — гласът й звучеше делово.

— Добре, Ванеса, знаех си, че няма да ме разочароваш — изрази задоволството си Клив.

— Клив, искам изрично да те предупредя, че идвам в Хавай от чисто служебен интерес. Очаквам от теб да се съобразяваш с това обстоятелство и да ме възприемаш само като своя архитектка. А сега се свързвам с Паула, за да ти даде час. До следващата седмица.

Ванеса затвори и се облегна с въздишка на стола. „Каква лицемерка съм само!“ Интересът й съвсем не беше чисто служебен. И явно Клив също го знаеше.