Мелиса Андерсън
Под южното небе на Хавай (2)

II

— Откъде идваш по това време? — Леля Маги посрещна на вратата Ванеса, която тъкмо мъкнеше първата каса с череши. — Да не би Ели да ви е напила до козирката?

— Днес не — усмихна се тя, — но си тръгнах по-рано заради черешите.

— Можеше да ми звъннеш по телефона — каза леля Маги с упрек.

Огледа черешите като експерт и лапна една.

— Не допускаш ли, че се тревожа за теб при тази силна буря?

— Не бива винаги да се безпокоиш за мен, лельо Маги. — Ванеса я прегърна. — Статистиката показва, че с автомобил се случват много по-често злополуки, отколкото със самолет. Освен това, бурята беше най-безобидното, което ми се случи днес — добави тя с гримаса, преди да отиде за втората щайга.

Леля Маги излезе след нея. Тя беше сърцата жена на около петдесет, с чувство за хумор — братовчедка на починалата майка на Ванеса.

— Какво се е случило? — попита загрижено. — Най-ужасното, което мога да си представя, е да си някъде горе, сред черните облаци.

Ванеса й подаде щайгата и затвори багажника.

— И там бях, лельо — уточни тя сухо.

— И? — Очите на леля Маги се разшириха от ужас.

Ванеса взе щайгата от ръцете й и тръгна към къщата.

— И след това се запознах с Клив Харлоу — скулпторът с ореол от слава. Това беше най-лошото.

— Защо говориш така? — Леля й я последва, клатейки глава.

Младата жена потръпна при мисълта за Клив. Не й се искаше да си припомня нищо свързано с него.

— Защото е най-нахалният тип, който някога съм срещала, с най-отвратителното самочувствие. Толкова с надут, че трябва да бъде прободен с игла, за да му излезе въздухът. Той направо е… О, забрави го!

Ванеса така ядно тръшна щайгата на кухненската маса, че няколко череши излетяха. Наведе се и ги събра.

„Дано само леля Маги не започне да ме разпитва за подробности. Нямам никакво желание да говоря за него, още по-малко да мисля.“

Любопитството на леля Маги обаче се възбуди.

— Клив Харлоу, прочутият скулптор? Как попадна на него? — заинтересува се тя.

— Господин Харлоу искаше да разгледа нашия клуб и да прецени, дали сме достатъчно изискани за него. След това, може би, ще ни окаже високата чест да членува при нас.

— О, небеса. Май наистина не му липсва самочувствие. Бих казала, че е много голяма чест да те приемат в клуб, където председател е известната Ели Розенбаум.

— Това тепърва трябва да му се изясни, лельо. Сега остави Клив Харлоу и ела да обработим тези череши, за да свършим за днес.

Двете жени измиха черешите и започнаха да вадят костилките.

Леля Маги попита нещо, но племенницата й не я чу. Мисълта й бе заета с Клив Харлоу. Тя отново виждаше насмешливите искрици в сивите му очи и неговите твърди мъжки устни. Какво ли щеше да е усещането, ако те я целунеха?

— Каза ли нещо, лельо Маги? — Ванеса с усилие се откъсна от фантазиите си.

— Да, за втори път те питам дали си вечеряла. Приготвила съм малко печена риба и картофена салата.

— В клуба изядох порция картофи — поколеба се тя, — но… окей, ще хапна и риба. Когато свършим с черешите обаче. Бурканите измити ли са?

— Всичко е готово — кимна леля й.

Малко след десет по-голяма част от черешите беше консервирана. Сутринта рано леля Маги щеше да довърши останалото сама. Тя работеше като медицинска сестра в болницата „Сан Себастиан“ и дежурството й започваше едва вечерта. Ванеса затопли рибата, сипа си салата и в този момент телефонът иззвъня.

Леля й Маги беше в банята. Учудена, кой може да е, тя вдигна слушалката.

Веднага позна гласа. Ръцете й овлажняха от нервност.

— Какво искате? — попита дрезгаво, след като мъжът отсреща се представи. — И по това време ли трябва да ми лазите по нервите в собствения ми дом? Откъде имате телефонния ми номер?

Клив Харлоу се засмя тихо.

— Няма ли да замълчите за момент, вие, малък бодлив таралеж. Разбира се, извинявам се, че звъня толкова късно, но едва сега се връщам от клуба…

— Едва сега! — изплъзна се от устата й.

Някак си я жегна мисълта, че е останал толкова дълго при другите, докато тя тук с часове се суетеше около черешите.

— О, беше много весело — продължи Клив. — Ели Розенбаум е уникална. Добре се посмяхме. А телефонния ви номер взех от колегите в клуба.

— Колегите в клуба — изфуча Ванеса ядосано. — Говорите така, сякаш сте един от нас.

— Това е вече факт — любезно обясни той. — От днес съм член на скай клуба.

— О, каква чест — каза язвително Ванеса.

— Освен това, знам не само името и телефонния ви номер, но и къде живеете и работите.

Топлият му мелодичен глас предизвика тръпки по кожата й. „По дяволите, тялото ми реагира непредсказуемо на този мъж!“

— Е, можете да бъдете горд, че така бързо научавате всичко — иронизира го тя.

— Нали? Но всъщност беше много лесно. Името на фирмата ви например беше изписано на вратата на маздата. Някога може би ще възложа поръчка на вашето конструкторско бюро.

Небрежният му тон окончателно я вбеси.

— Мисля, че няма смисъл. С удоволствие ви отказвам отсега.

— Не сте много любезна, госпожице Торберг — укори я Клив. — Не е ли по-добре да оставите вашият шеф да реши?

— Моят — какво?

„Явно не е дотам информиран и не знае, че сама съм си шеф. Пък и какво ли да му обяснявам?“

— О, моят шеф… Той също знае, колко сме натоварени в последно време. Но кажете ми най-после, по каква причина ме безпокоите посред нощ.

— Съжалявам, бяхте ли заспала?

— Не.

— Това е добре.

Чу се приглушеният му смях, който така въздействаше на тялото й.

— Исках да ви предложа да заровим томахавката на войната и да ви се извиня, че бях толкова неучтив днес.

— Неучтив е малко да се каже — подхвърли Ванеса сърдито, но сърцето й биеше развълнувано.

„Клив Харлоу се извинява? Но това не е в неговия стил.“

— Вие също не бяхте самата любезност. Мисля обаче, че трябва да сключим примирие, след като сме вече членове на един и същ клуб. И още нещо. Бих искал да ви поканя в неделя на състезанието на парашутистите. Ще бъде голям празник, с музика и танци чак до вечерта.

— Разбира се, че ще бъда там — отвърна Ванеса възможно най-студено. — Нямаше нужда да ми се обаждате в полунощ, за да чуя нещо, което и без друго знам.

За момент се възцари мълчание — той явно се обърка.

— Вие наистина сте един малък таралеж, Ванеса Торберг — чу се след малко гласът му, леко обиден. — Това беше лична покана, не проумявате ли?

Проумяла го бе и то в самото начало, но не беше готова да приеме. „Слава богу, че разсъдъкът ми взема връх над обърканите ми чувства, иначе нещата щяха да излязат от контрол и тогава… Трябва много да внимавам с този мъж“ — мислеше тя трескаво, докато подготвяше отговора си.

— О, хиляди благодарности, чувствам се поласкана. Но малко сте закъснял, драги. Други имаха тази идея много по-рано.

Сякаш усети по жицата мълчаливото му разочарование.

— В клуба не ми казахте, че сте обвързана — прозвуча отново гласът му с нотки на недоверие.

„Вече наистина прекали“ — ядоса се Ванеса.

— Сигурно смятате, че за всичко съм длъжна да ви информирам? Сега ме извинете, моля, но съм уморена и искам да спя.

Без да дочака отговор, тресна слушалката и отиде в кухнята. Разговорът с Клив я бе развълнувал повече, отколкото признаваше сама пред себе си. С нервно движение отмахна палавите къдрици от челото си.

„Докъде ли ще доведат неизбежните срещи с него в скай клуба?“ — питаше се тя.

Гласът на леля й я изтръгна от мислите й.

— Изключих фурната, преди рибата съвсем да изгори. — Леля Маги стоеше до печката и наблюдаваше с любопитство своята племенница. — С кого говори толкова дълго? Изглеждаш ядосана, скъпа.

Ванеса сложи едно парче в чинията. Вече нямаше никакъв апетит, но не искаше да разочарова леля Маги. Започна едва-едва да преглъща.

— Никога няма да се досетиш, лельо.

— С Клив Харлоу. — Леля Маги се настани до нея.

— Как позна веднага? — Ванеса спря да дъвче и я погледна изненадано.

— Изписано е по зачервеното ти лице. Какво иска той?

— Да ме покани на празника на парашутистите. Като че ли нямаше и бездруго да бъда там.

— Предполагам, че си му отговорила със същия тон, като сега — развесели се леля Маги.

Ванеса ожесточено бодеше с вилицата си рибата, сякаш тя бе самият Клив Харлоу.

— Мили боже, излъгах го, че отдавна вече съм получила покана за състезанието. Сега е невъзможно да отида сама. Какво да правя? — погледна леля си умолително.

— Много просто, вземи някой от твоите приятели или познати — предложи тя. — Със сигурност ще се намери някой да те придружи и да държи на разстояние досадните обожатели.

— Надявам се. — Ванеса въздъхна. — Иначе ще трябва волю-неволю да си остана вкъщи.

Когато по-късно си легна, дълго време не можа да заспи от вътрешно напрежение. Мислите й кръжаха около Клив — по едно време дори й се счу насмешливият му глас от тъмния ъгъл. „Този тип ще ме довърши. Ние двамата в клуба — това ще доведе до катастрофа. Един от нас трябва да си отиде и колкото да ме боли, аз ще бъда тази.“ От четири години членуваше в него. Сприятели се с всички и ги чувстваше като свое семейство. И сега трябваше да си търси нов клуб, заради този надут пуяк. Беше истински шок, но по-добре така, отколкото постоянно да го вижда.

 

 

На следващата сутрин Ванеса влезе в проектантското си бюро, оборудвано по последна мода.

— Добре е, че си тук, Ванеса. В Оукланд отново ще си имаме главоболия — още от вратата я посрещна колегата й Стив.

— О, не. Пак ли? — Тя закачи бялото си яке на закачалката. — И без това си имам достатъчно ядове. Кажи по-добре нещо хубаво.

— Получихме предложение за строеж на новия университет в Редууд.

Ванеса засия и от радост й идваше да запее.

— О, Стив, направо е чудесно! Толкова се надявах. Ще бъде най-големият ни проект досега.

Стив Паркър направи гримаса.

— От това се страхувам, Ванеса. Доста е по-голям от всички останали поръчки, които сме поели.

— Мислиш ли сериозно, че няма да успеем?

Той кимна утвърдително.

— Тогава да вземем още един човек при нас?

— Идеята не е лоша. Но трябва да е някой, който има вече опит с новите компютърни програми.

— Не се безпокой, Стив. Ще уредя това. — Ванеса си наля чаша кафе. — Какво се е случило в Оукланд?

— Вратите са произведени навреме, но от дъбов материал.

— О, не — промълви тя и се отпусна съкрушена на стола. — И сега? Предприехте ли вече нещо?

Стив кимна и започна да разлиства купчината документи по бюрото си.

— Изпратихме обратно вратите, поръчахме бърза доставка в Редууд и информирахме за всеки случай правния отдел. — Той въздъхна.

— Трябва да ти кажа, че госпожица Свенсон фучи и беснее.

— Мога да си представя.

Ванеса сякаш видя пред себе си, как разглезената банкерска дъщеря крещи истерично и нагрубява работниците. И досега беше недоволствала, без „Кингсгейт Архитект“ да имаха и най-малка вина. Това, че вратите бяха изработени от друго дърво, беше фатално и само наливаше вода в мелницата на Елена Свенсон. Докато завършеха къщата, добрата слава на „Кингсгейт Архитект“ щеше съвсем да рухне.

— Най-добре веднага да отпътувам за Оукланд — каза Ванеса умърлушена и допи кафето си. — Има ли още нещо, Стив?

— В момента не. Но се отбий при Моника. Тя имаше нещо за теб.

Ванеса стана и оправи гънките на плисираната си пола.

— Окей, отивам. До скоро.

Влезе в конструкторския отдел, където четирима служители работеха над чертежи и компютри. Освен това бе наела и много специалисти на свободен договор. Стив Паркър беше главният й архитект. Беше се сприятелила с него и жена му Нели преди години. Той също членуваше в скай клуба, но летеше рядко. Нели умираше от страх, когато Стив беше в облаците.

— Добро утро — поздрави тя своите служители. — Напечено ли е и на друго място, освен в Оукланд?

Никой не й съобщи лоши новини, само Моника имаше малък проблем. Ванеса бързо го изясни и отиде в бюрото за някои важни документи.

Обичаше работата си. Изпитваше приятно усещане да седи в просторното ателие над покривите на Сан Франциско и да работи. Но понякога при клиенти като Елена Свенсон, на които не можеше никога да се угоди, й идваше да си вземе шапката и да се махне. Въздъхна.

„Е, добре, ще отида в Оукланд и ще се промъкна направо в леговището на звяра.“

Стана точно както се опасяваше. Елена Свенсон вдигна ужасна дандания, въпреки че Стив й беше осигурил всички възможни обезщетения. С големи усилия Ванеса успя да я поукроти.

По обяд се върна в бюрото с разклатени нерви и се зае с новата поръчка за строежа на висшето учебно заведение в Редууд. Следобедът си посвети на огледа на две строящи се вили във Фламинго Бийч.

— Изглеждаш изтощена, скъпа — установи леля Маги загрижено, когато се прибра вкъщи. — Сигурно си имала напрегнат ден.

Ванеса я целуна по бузата.

— Имах големи ядове с къщата на Свенсон в Оукланд. Но затова пък сключихме договор за строежа на университета в Редууд!

— О, това е новина. Моите поздравления! — извика леля Маги зарадвано.

Тя беше готова да тръгва за поредното си нощно дежурство. Взе чантата си от дивана.

— Е, дългът ме зове, скъпа. Направила съм ти няколко сандвича, хапни си.

— Окей, умирам от глад. Веднага ще изям един и отивам в клуба да направя едно кръгче във въздуха.

— Пак ли? Нали вчера беше там?

— Имам нужда от разтоварване, лельо. Другата седмица така или иначе няма да мога да летя — ще подготвям новия проект.

Никога Ванеса нямаше да признае дори пред себе си, че тайно се надяваше да срещне Клив Харлоу. Подобно подозрение би отхвърлила като абсурдно. Даже имаше намерение да се върне, ако го мерне някъде около летището.

Взе си душ, намъкна широка риза на розови ивици и изгълта един от апетитните сандвичи с шунка на леля Маги. После напусна малката кокетна къща, която двете с леля Маги обитаваха след смъртта на майка й, и отпътува с маздата към скай клуба.

На паркинга пред сградата имаше малко коли. По тях разбра кои са посетителите. Само жълтата корвета й беше непозната. „Със сигурност не съм я виждала досега тази луксозна кола. Възможно ли е да е на Клив Харлоу.“

При мисълта за него сърцето й ускори ритъма си. „Какво ме интересува, по дяволите, коя е неговата кола и дали е тук или не е. Време е пътищата ни да се разделят.“ Влезе в клуба и взе ключовете на чесната. Предпочиташе тази машина пред всички други.

— Няма много желаещи днес, а, Чарли? — подхвърли на младия мъж, който се грижеше за техническата й изправност.

— Към два часа беше пълно, но сега е по-спокойно. Утре ще е големият наплив, понеже в неделя няма да се лети заради състезанието.

— Да, вярно. Почти щях да забравя за него.

Ванеса хвърли поглед към стартовата писта през прозореца и кимна на механика.

— До скоро, Чарли!

— Добър полет.

Преди да тръгне към хангара, тя отвори вратата към клубния локал. Искаше да види кой е вътре.

— Здравей, Ванеса — извика й Карен от барплота. — Пак ли ще летиш?

— Бягство от прозата на живота — пошегува се тя.

Локалът беше почти празен. На бара стоеше Доуг и играеше карти с няколко курсиста. На съседната маса разговаряше млада непозната двойка.

„Жълтата корвета сигурно е тяхна“ — мина й през ум. Внезапно я обзе дълбоко разочарование.

— Доскоро, приятели. Преди да се прибера, ще се отбия за едно питие.

Влезе в хангара и сама изкара чесната, тъй като Рос беше зает. Запали мотора с манивелата, качи се и подкара спортната машина към стартовата писта. Тук тъкмо се приземяваше един пайпер на червени ивици.

„Не съм го виждала досега. Сигурно е някой нов летец. Или е закъснял гост?“ — помисли си.

Провери арматурното табло и си сложи предпазния колан. Тъкмо щеше да стартира, когато вратата се отвори. Съвсем изумена видя, как Клив Харлоу се настани на мястото на втория пилот. Беше в червен екип и на устните му играеше пленителна усмивка.

Яд и едновременно възторг се надигнаха в нея от неочакваната му поява.

— Ей, не можете просто така да летите с мен — мъчеше се тя да надвика мотора. — Какво ви прихвана? Излезте веднага.

Клив вдигна ръце успокоително.

— Нямам намерение да летя с вас, госпожице. Току-що се приземих. Просто исках да ви пожелая добър полет.

— Благодаря — отговори му сухо Ванеса.

Той протегна ръка и погали лицето й.

— И не се навирайте пак в буреносните облаци, опасно е — допълни със сериозен тон.

Първото й намерение бе да отблъсне ръката му и да го постави на място с някоя от любимите си фрази, но изведнъж се почувства като парализирана. Стоеше омаяна и гледаше сиво-сините очи, в които проблясваха сребристи светлинки. Вече знаеше, че ще се отдаде на този мъж, когато той пожелае. Подсъзнателно и тя се стремеше към същото, колкото и идиотски да й звучеше тази мисъл доскоро.

Видя лицето му съвсем близо — изваяно, със слънчев загар. Осъзна, че го желае.

Когато топлите му устни докоснаха нейните, Ванеса затвори очи с въздишка и обгърна раменете му. Целувката му я опи като сладко-тръпчиво вино. Усещането за лека отмала беше съвсем ново и неочаквано. Простена тръпнеща под дланите му. Те се плъзнаха по бедрата и корема, замилваха пълните й гърди. Ванеса се отпусна, за да се наслади на ласките му.

Нещо щракна — Клив бе разкопчал предпазния колан и вече нямаше прегради между тях. Тя се притисна силно към него. Искаше повече, искаше всичко!

— О, Ванеса, от първия миг съм луд по теб! — прошепна й Клив.

Пръстите му се промъкнаха под панталона й, Ванеса ги усети върху кожата си. Раздвижи бедра и не сдържа стона си. Цялата беше кълбо от желание. Жадуваше да утоли дивия копнеж на тялото си, възбуден от него. Впи устни в гърлото му, потърси устата му.

— Ти, малко чувствено котенце — шепнеше Клив дрезгаво на ухото й. — Ела, ще ти дам каквото искаш.

Провря ръка под бикините й и пръстите му потънаха в горещия, влажен отвор. Тя с мъка овладя напиращия вик на възторг.

Изведнъж радиопредавателят запращя.

— Ванеса — прозвуча дрезгавият глас на Рос. — Защо не тръгваш, по дяволите. Какво става, да не си заспала?

Сякаш изневиделица някой плисна кофа ледена вода в лицето й. Отрезвяването дойде мълниеносно. Мигът на наслада и самозабрава изчезна — остана само унижението. „Нима всички добри духове ме изоставиха?“ Замахна в безпомощен гняв и удари Клив в лицето.

— Ти ще получиш това, което си търсиш — извика извън себе си. — Долу лапите и изчезвай!

Клив Харлоу я изгледа с недоумение. Несправедливото й обвинение го жегна. Една вена запулсира на слепоочието му.

— По-спокойно, малката — каза заплашително. — Аз…

— Ванеса, добре ли си? — чу се отново угриженият глас на Рос. — Искаш ли помощ, отговори!

Тя бързо се съвзе и се наведе.

— Рос… аз… — заекна в микрофона.

Преди да измисли сносно обяснение, Клив изстреля някакво проклятие и изскочи от самолета, затръшвайки вратата.

— Всичко е окей — проговори Ванеса с треперещ глас. — Веднага отлитам. Извинявай, аз…

Не знаеше как да продължи. Не знаеше също как ще лети в това състояние. Знаеше само, че случилото се бе съвсем абсурдно.

— Добре, Ванеса — отвърна Рос. — Стартирай тогава. И внимавай, на една миля югоизточно има летец е безмоторен самолет.

— Окей, Рос.

Машинално даде газ и потегли. Чувстваше се нещастна, както никога досега, срамуваше се ужасно.

„Как ще го погледна в очите, като вляза в клуба? Ще мога ли с непринудено държание да прикрия как се чувствам? И какво ще обясня на Рос?“