Мари Кордоние
Катрин (1)

I

Слънцето стоеше вече косо, но все още беше прекалено горещо за каквато и да било физическа работа. Сами Мендес се изправи и обърса потта от челото си с опакото на изцапаните си с боя ръце.

Погледът му попадна на облак прах, който се издигаше на пясъчната ивица в посока към фермата на Меткинс, и той веднага пусна обратно четката в кофата с боята.

— Катрин, погледни! Възможно ли е това да са Ред и момчетата? Те всъщност искаха да вечерят в Ейпъл Вали и да тръгнат едва когато захладнее!

Катрин Галуей последва примера му и изправи изморените си рамене… Тя бутна шапката, която скриваше косите й, малко назад към тила и присви очи. Имаше чувството, че усеща всяка част на тялото си. Този проклет навес се оказа значително по-голям, отколкото първоначално бе изглеждал. Катрин потисна въздишката си и вместо това подсвирна тихо.

— Как можеш да сбъркаш таратайката на Ред с нов-новеничък рейндж роувър, Сами? Зле ли ти се отразява пустинният климат?

Колите с четиритактов двигател не бяха новост, даже на края на пустинята Mojave, но луксозните модели с цвят син металик се считаха за рядкост.

„Още едно от онези момчета, което се е объркало, изпробвайки новата си играчка при пустинни условия — помисли си Катрин. — Бас държа, че само ще ни попита откъде се минава за Ейпъл Вали.“

Огромната област за отдих Ейпъл Вали се намираше на няколко мили оттук, но при обитателите на фермата често пристигаха заблудили се туристи. И Сами, който през семестриалната ваканция работеше навън, вече имаше опит с тях.

— Ако мислиш…

Беше разочарован и Катрин потисна усмивката си. Тя не му се сърдеше, че се опита да се измъкне от досадното боядисване. В края на краищата и тя се насилваше да издържи. Фермата на Меткинс бе каца без дъно. Всеки ъгъл, който те подновяваха, разкриваше други, още по-лоши повреди.

Междувременно всъдеходната кола приближи и спря меко до тях. От отворения прозорец на шофьора се подаде главата на мъж, чието загоряло от слънцето лице беше покрито наполовина от големи слънчеви очила.

— Здравейте, момчета! — поздрави той вяло. — Можете ли да ми кажете дали това е фермата на Меткинс?

Катрин не сметна за необходимо да изяснява заблудата му по отношение на собствената й персона. Нямаше нищо против това, че той ги вземаше за двама бояджии.

— Разбира се, сър! — Тя се вмъкна в предложената роля и се опита да говори с плътен глас. — Обадил ли сте се? Д-р Мендес позволява родителски посещения само ако преди това сте се уговорили с него.

Непознатият махна слънчевите очила и Катрин забеляза, че бе значително по-млад, отколкото си бе помислила заради грубия му глас. Навярно бе в началото на четиридесетте.

— Кой, по дяволите, е д-р Мендес, момче? — измърмори той неволно. — Нямах представа, че фермата е обитавана.

Катрин пъхна ръце в джобовете на измърсения си гащеризон, който носеше върху тениска с неустановен цвят. Какъв арогантен съвременник! Тя се вгледа от височината на своите сто шестдесет и четири сантиметра в сиво-зелените очи, които я изучаваха от изтърканата шапка до огромните гумени ботуши.

— А какво тогава търсите тук, след като не идвате при д-р Мендес? — отговори бавно с едно провокиращо копие на неговата интонация.

Погледът му показваше ясно, че е изненадан. Явно не бе свикнал някой да му противоречи.

— Окей, малко човече — каза той, хилейки се. — Не ме вземай веднага на рогата си. След като тази сбирка от полусрутени декори е фермата на Меткинс, бих искал малко да я поразгледам. Нещо против?

— Известно количество — процеди Катрин, подразнена от надменния му вид. — Увеселителните паркове са в Ейпъл Вали. Фермата на Меткинс е частно владение и ние не смятаме за особено забавно, когато външни лица си тикат гагата при нас. Или вие сте от младежката служба? Мога ли да видя паспорта ви?

Той повдигна вежди. Изненадата му беше съвсем естествена.

— А защо? Да не си избягал от дома, малкият? Не бих се изненадал, че имаш затруднения, щом като с всички възрастни разговаряш с този тон. По-добре бъди малко по-учтив, защото в противен случай някой просто ще те постави на колене!

Комедията с припознаването вече не беше смешна за Катрин. Към това се прибави и фактът, че той засягаше тема, към която бе особено чувствителна.

— Заканвате ли ми се? — изсъска тя сърдито. — Тези полусрутени декори, както много добре се изразихте, са пълни с деца, отхвърлени от света на големите, които вярват, че може да се възпитава с удари и сила. Не е изкуство да се правиш на бизон пред някой, който е по-малък или по-млад.

Катрин усети сама, че реагира прекалено рязко, но нещо в този мъж я вбесяваше и събуждаше в нея желанието да наруши невъзмутимото му спокойствие и самоувереност. Как само седеше този арогантен надут пуяк в колата си за двадесет хиляди долара! Той не допускаше да го провокират! Напротив — смееше се от удоволствие.

— Във всеки случай ти ми изглеждаш по-скоро скорпион, отколкото бизон, малкият. А сега край на глупостите, нямам никакво желание да се дуелирам с тебе. Пристигам от Лос Анжелис, казвам се Норман Лонг. Ако моят адвокат ме е информирал правилно, то тогава тази сбирщина от съборетини от известно време ми принадлежи.

От шока при това съобщение Катрин остана като втрещена. Сами подскочи.

— Невъзможно! — протестира той темпераментно. — Бил сключи договор за наем с една стара дама, която живее в Биг Беър сити. Не е ставало дума изобщо за някакъв мъж или адвокат!

Макар да смяташе дискусията за излишна, посетителят се постара все пак да обясни.

— Мисля, че имаш предвид моята леля Джудит. Преди месец тя почина, и аз съм единственият й наследник. Честно казано, не ми е идвало на ума, че ще трябва да се грижа и за тази развалина. Мислех си, че отдавна е продала фермата. Така, а сега искам да разгледам моето великолепно наследство на пълно спокойствие. Окей?

Катрин се изкашля нервно.

— Вие какво… имам предвид, знаете ли вече как ще продължава това? Ще продължите ли договора за наем д-р Мендес?

Неговата въздишка само доказа, че фактически я смяташе за слабичък, досаден и прекалено любопитен чирак художник, който се опитва да спре един възрастен да направи онова, което възнамерява.

— О, момче, ти си твърдоглавец! Вярваш ли, че ще обвържа моите планове просто така с твоите лунички? Е, сега искам да говоря с д-р Мендес и с никой друг. Къде да го намеря?

— В главната къща.

Катрин сви юмруци в джобовете, докато заминаващата кола се обви в облак прах.

— Ела, не се вълнувай — опита се Сами да я успокои. — Ние имаме договор. Бил трябва само да покаже на новия собственик документите и всичко ще бъде наред.

Катрин изпухтя презрително.

— Сами Мендес, много добре знаеш, че твоят по-голям брат е един от най-добрите психолози в Калифорния. Той е учен, при това идеалист, изпълнен с благост и безкрайно търпение, който вярва в доброто у човека. По-рано със сигурност би бил канонизиран. Но аз се опасявам, че ако този г-н Лонг е само наполовина толкова хитър, колкото мисля, то след три седмици проектът „Мендес фемили“ ще бъде в пустинен прах и няма да има покрив над многото си глави.

Тя не изпускаше от очи фигурата, която слезе пред главната къща и с два спортни скока взе стъпалата към верандата. Сами не схващаше защо беше толкова черногледа.

— Ти вещаеш катастрофи преди още нещо да се е случило. Този Лонг обаче е симпатичен. Сигурен съм, че с него може да се говори.

— Мили боже — вдигна рамене тя, — колко си наивен, Сами! Не можеш ли да разпознаеш на твоите двадесет години вълка в овча кожа? Норман Лонг е леденостуден и хитър! Когато те ядоса, спомни си за мен.

Сами бе очевидно раздвоен между нормалните си чувства и безкритичното боготворене, което изпитваше към Катрин. Неговото тясно, напрегнато лице с доверчиви тъмни очи беше като отворена книга за младата жена. Увлечен по нея от първата им среща преди почти дванадесет месеца, той не губеше надежда един ден тя да се омъжи за него. А протестите й, че с двадесет и деветте си години е много стара за него, и че не го обича достатъчно, той просто не искаше да приеме.

Според формата Катрин смяташе неговото възхищение за ласкаещо, досадно, или глупаво и се опитваше да не го наранява с постоянните си откази. В момента обаче нямаше нерви за една от обичайните дискусии.

— Най-добре е да довършиш навеса сам — изкомандва тя късо. — Трябва да видя дали по някакъв начин бих могла да подпомогна Бил срещу този Лонг.

Драматичната въздишка на Сами достигна най-дълбоката си точка. Нанасянето на боята върху прогнилите дъски наистина не беше работа за един художник, а по-скоро занимание, което бе поносимо, докато Катрин Галуей работеше до него. Но сега тя тъкмо отиваше към главната къща…

* * *

Синият рейндж роувър бе паркиран точно пред входната врата и Катрин хвърли един любопитен поглед вътре. Освен разпечатаната опаковка ментови бонбони, скъпи слънчеви очила, карта на страната и три касети с музика, не намери необходимото доказателство за някаква слабост на притежателя им.

Тя бутна открехнатата врата към всекидневната. Двамата мъже, които очевидно току-що се бяха поздравили, тъкмо сядаха. Никой не я забеляза. Това й даде време да огледа новодошлия.

Противоположността между гост и домакин беше очебийна. До закръгления и добродушен Бил Мендес Норман Лонг изглеждаше изненадващо едър и атлетичен. Малко му оставаше да се удари в ниския дървен таван на стаята. Бил, който бе с половин глава по-висок от Катрин, в сравнение с него изглеждаше джудже. Лонг бе калифорниец, наследил от мексиканските си прадеди черните къдри и тъмните очи.

Катрин се намръщи. Вярно, чужденецът изглеждаше дяволски добре, а ленивостта, с която бе кръстосал дългите си крака пред изтърканото кожено кресло, издаваше силна воля, но това бе всичко. На двадесет и девет години човек не можеше да бърка атрактивност с елегантност!

Тя инстинктивно схвана, че този мъж не можеше да бъде изненадан лесно. Той би наложил волята си, независимо от средствата, необходими за това. Но имаше и още нещо в него. Някакво обаяние, което я плашеше и което караше гърлото й да пресъхне, сякаш някой неволно я бе стиснал с ръка.

Най-после Бил Мендес я забеляза.

— Катрин! Колко хубаво, че дойде. Мога ли да ти представя Норман Лонг? Както научавам, той е новият собственик на…

Тя се приближи с мързелива походка и се отпусна на облегалката на креслото на Бил. Докато го прекъсваше с приятелско движение на ръката, с поглед фиксираше Норман Лонг. Отказа се да преправя по-нататък гласа си и мелодичният й тембър прибави още едно неизвестно в главоблъсканицата на госта.

— Не е необходимо, Бил! Вече имах удоволствието да се запозная с господина!

— Така ли? — Погледът му доказваше, че отчасти бе наясно с нещата. — Доколкото разбирам, той и представа няма кой стои пред него?

Но и Норман Лонг не бе вчерашен.

— Нямам — потвърди той. — Какво би станало, ако ми помогнете да попълня моя информационен дефицит, докторе?

Бил кимна.

— Вие говорите с д-р Катрин Галуей, мистър Лонг. Моята най-добра сътрудничка, макар понякога да прекалява с шегите. Всъщност трябва ли да носиш на главата си това допотопно нещо, Катрин? Така изглеждаш като едно от момчетата. А какво имаш на лицето си? Грим или боя?

Тя не се разсърди на подигравката му.

— Е, хайде, Бил. Кое предпочиташ: пребоядисан навес за приборите или добре поддържана колежка? И двете заедно са много трудни за осъществяване…

Тя махна шапката от главата си и чу как Норман Лонг пое дълбоко въздух. По-малка бе изненадата му от това, че бе жена, отколкото реакцията му при вида на гривата й, която се изплъзна от фибите и обгърна раменете й. Плътни и копринено лъскави, русите къдрици сякаш поставяха главата й в рамка. Това впечатляващо украшение Катрин обикновено вдигаше на кок, който я правеше много сериозна.

— А на кого натресе сега въпросния навес? — попита Бил.

Тя погледна внезапно мръсните си нокти.

— На твоя малък брат…

— Ах! — Бил се бореше с усмивката. — Брутално. Ако той и от това не научи нищо за жените, не може повече да му се помогне.

В този момент Катрин осъзна, че гостът не я изпускаше нито за секунда от очи.

— Сега, господин Лонг — обърна се Бил отново към него, — виждате, че всички помагат да приведем фермата на Меткинс отново в състояние за обитаване. Това би трябвало да ви харесва като нов собственик…

— По-скоро ме учудва — гласеше отговорът. — Защо не пилеете енергията си на някой по-доходен обект? Ще изминат години, докато направите от тези руини нещо разумно. А ако и двамата сте лекари, защо влачите болни деца в тази пустош? Доколкото зная, следващата клиника е отдалечена на мили оттук.

— Ние не сме обикновени лекари — намеси се съвсем сериозно Катрин. — Бил и аз сме психолози. Аз например работя в детското отделение на „Кенеди Мемориал хоспитал“ в Лос Анжелис. Проектът „Мендес фемили“ е частна инициатива, с която искаме да дадем на засегнатите деца и младежи нещо повече от място за живеене. Те трябва да получат доверие към живота, да се научат как да си поставят и достигат цели. Фермата е една задача, едно предизвикателство, ако щете дори и диверсия. Тези деца не познават съвместния живот, било защото техните възпитатели нямат пари или точно обратното — имат прекалено много. Общото за всички е, че са отритнати, пренебрегнати, дори и измъчвани.

— Това е добре — упорстваше Норман Лонг. — Но защо го правите в края на пустинята Mojave? Би било по-разумно да си вършите работата в Лос Анжелис, а не на края на света.

— Естествено! — Катрин излезе от кожата си заради неговото неразбиране. — За да можете спокойно да продадете фермата и да не се натоварвате с излишни скрупули, нали? — Явно всичките й спонтанни предразсъдъци относно този мъж се потвърждаваха.

Бил Мендес почувства напрежението между тях и се намеси.

— Имам предложение, мистър Лонг, ако имате време. Защо не останете тук до утре и да видите на практика как изглежда нашата работа? Ние не сме хотел с пет звезди, но можем да предложим една стая за пренощуване и пълен пансион. Ще вземете решение, когато видите как върви при нас…

Катрин усети, че Лонг я гледаше отстрани. По гърба й полазиха тръпки и събудиха в нея детското желание той да приеме поканата. Вярно, беше непоносимо арогантен, самонадеян и обезпокоителен за нейния душевен мир, но тя не можеше да понесе мисълта, че той просто така щеше да си замине. Какво беше това, което я омагьоса, привлече и смути?

— Окей, съгласен съм. Само да не ви създавам проблеми, ще остана с удоволствие…

Катрин въздъхна облекчено. Защо се радваше? Само защото искаше да му покаже, че би могла да изглежда и другояче — без пръски от боя и панталони? Това ли беше единствената причина?