В. С. Ендрюс
Градината на сенките (3)

Моята сватба

Чакаха ни толкова много приготовления за толкова кратко време! Решихме да направим сватбата след две седмици.

— От доста време не съм се прибирал, а имам много спешни делови ангажименти. Нямаш нищо против, нали, Оливия? В края на краищата, ще бъдем заедно цял живот и ще изкараме медения си месец по-късно, след като се настаниш във Фоксуърт Хол. Съгласна ли си?

Как да не съм съгласна? Това, че сватбата беше така внезапна и в тесен кръг, не намаляваше вълнението ми. Продължавах да си повтарям, че искам да е точно такава. Освен това винаги съм се чувствала неудобно пред много хора. А и нямах приятели, с които да отпразнувам събитието. Татко покани по-малката сестра на мама и нейния син Джон Амос — единствените ни живи сродници. Баща ми винаги ги наричаше „бедните роднини“. Бащата на Джон Амос беше починал преди няколко години. Майка му беше мрачно и скучно създание, сякаш потънала във вечен траур. А Джон Амос на осемнайсет вече изглеждаше стар. Беше строг, набожен младеж и непрестанно цитираше Библията. Малкълм не покани никого. Баща му наскоро заминал и възнамерявал да прекара няколко години в пътешествия. Той нямаше братя и сестри, нито, изглежда, близки роднини, които биха дошли след толкова кратко предизвестие. Знаех какво ще си помислят хората — че той иска да постави семейството си пред свършен факт, за да нямат възможност да го разубедят. Все пак обеща да даде прием във Фоксуърт Хол след пристигането ни.

— Ще те запозная с всички влиятелни хора — каза Малкълм.

Следващите две седмици бяха изпълнени с приготовления и страхове. Реших да облека сватбената рокля на майка си. Защо да харча толкова пари за нова, която ще облека само веднъж? Разбира се, тя се оказа твърде къса за мен и повиках госпожица Феърчайлд, шивачката, да я удължи. Беше семпла рокля от коприна със седефен блясък, без излишни джуфки, дантелки и финтифлюшки; изискана, красива и елегантна, точно каквато Малкълм би харесал. Шивачката се намръщи, когато стъпих на столчето — роклята едва стигаше до средата на прасеца ми.

— Скъпа госпожице Оливия — въздъхна тя и ме погледна отдолу нагоре. — Трябва да съм гений, за да успея да прикрия такава подшивка. Сигурна ли сте, че не искате нова рокля?

Знаех точно какво си мисли. „Кой ли пък се жени за тая длъгнеста и непохватна Оливия Уинфийлд и защо си е навила на пръста да се вмъкне в изящната сватбена рокля на майка си, както доведената сестра на Пепеляшка се мъчи да си пъхне крака в кристалната пантофка?“ Може би наистина приличах на доведена сестра, но исках да бъда близо до мама на сватбения си ден, възможно най-близо. А в нейната рокля се чувствах красива, въпреки съжалението и присмеха в очите на шивачката.

— Госпожице Феърчайлд, държа да облека сватбената рокля на мама по ред сантиментални причини, които не смятам за нужно да споделям с вас. Можете ли да отпуснете тази рокля или да извикам друга шивачка?

Постарах се гласът ми да прозвучи студено и стойката ми да покаже по-високото ми обществено положение. Това постави госпожица Феърчайлд на мястото й. Тя довърши работата си, потънала в мълчание, докато аз се гледах в огледалото. Как ли ще се чувствам, когато тръгна по пътеката към олтара? Сигурно сърцето ми ще тупти като табун галопиращи коне.

Сигурно щях да се притеснявам, защото знаех какво ще си помислят хората: „Толкова е висока, а ръцете й са толкова дълги. Жалко за хубавата коса на фона на това невзрачно лице!“ Дори да отвръщах на усмивките и кимванията им, знаех, че зад гърба ми щяха да се споглеждат с безмълвен присмех в очите. „Колко глупаво изглежда! Тези рамене в такава фина сватбена рокля! Тези големи крака! Виж как стърчи над всички, освен Малкълм!“

А Малкълм, красив и достолепен, стои до едно грозно пате. Хората щяха много да се забавляват с шеги за орела и гугутката — единия величествен, красив и горд, а другата — грозновата, тромава и раздърпана.

Докато стоях пред огледалото и госпожица Феърчайлд се суетеше край мен с игли, карфици и конци, се зарадвах, че на сватбата ще присъстват само леля Маргарет, Джон Амос и татко.

На сватбата ми валеше. Трябваше да изтичам от колата до църквата, наметнала сив дъждобран върху бялата си рокля. Времето ме разочарова, ала не му позволих да попари вълнението ми. Бяхме уговорили скромна церемония в нашата църква. Когато тръгнах по пътеката, помъчих се да скрия страха и напрежението си зад маска на тържественост. Така можех да гледам спокойно Малкълм, докато се приближавах към него. Той ме чакаше, сковано изпънат пред олтара, а лицето му беше по-сериозно и от моето. Стана ми неприятно. Надявах се, че щом ме види в мамината рокля, лицето му ще се озари от щастливия трепет на любовта. Вгледах се в очите му. Дали и той не криеше истинските си чувства зад маска като моята? Очите му гледаха някак през мен, сякаш не съществувах. Може би смяташе, че е греховно да показваш страст и привързаност в църква.

Малкълм даде брачния си обет с по-тържествен тон и от самия свещеник. Не можех да успокоя бързите удари на сърцето си. Страхувах се, че гласът ми ще затрепери, когато произнасям словата, но той не ми изневери и аз се заклех да обичам, почитам и да бъда покорна на Малкълм Нийл Фоксуърт, докато смъртта ни раздели. Дадох тази клетва с цялото си сърце. Пред Бога я дадох и пред Бога я спазвах през целия си живот. Защото каквото и да правех за Малкълм, аз го правех в угода на Бога.

След размяната на пръстените се обърнах в очакване към Малкълм. Дошъл бе моят миг. Той внимателно повдигна воала и откри лицето ми. Затаих дъх. В църквата настъпи пълна тишина; сякаш целият свят притихна, когато той се наведе към мен и устните му доближиха моите.

Но сватбената целувка на Малкълм беше студена и формална. Очаквах много повече. В края на краищата това беше първата ни целувка. Трябваше да я запомня до края на дните си. Вместо това едва усетих напрегнатите му устни върху своите и той вече се беше отдръпнал. Сякаш беше ударил печат върху своята собственост.

Ръкува се със свещеника, после с баща ми. Татко бързо ме прегърна. Може би трябваше да го целуна, но много се притесних от начина, по който Джон Амос ни гледаше. По лицето му прочетох, че и той е разочарован от сватбената целувка на Малкълм.

На излизане от църквата татко изглеждаше доволен, но много умислен. В погледите му, отправени към Малкълм, имаше нещо, което не бях виждала преди. Като че ли беше забелязал нещо ново и едва сега го проумяваше. За миг се уплаших. Щом улови погледа ми, мрачното му изражение отстъпи пред щастието и той ми се усмихна нежно, както навремето се усмихваше на мама.

Дали най-после се бях разхубавила, макар и за ден? Дали очите ми бяха заблестели? Надявах се, че е така и че Малкълм го усеща. Татко предложи да отидем у дома, където бяхме подготвили скромна трапеза. Какво празненство можехме да организираме само с булка, младоженец, баща, леля в траур и осемнайсетгодишно момче? Но тържество трябваше да има и татко извади бутилка първокласно шампанско.

— Пия за Оливия, моята скъпа и единствена дъщеря, и за Малкълм, моя забележителен зет! Желая ви живот, изпълнен с щастие и хармония!

Защо в ъгълчето на окото му проблясна сълза, когато вдигна чаша към нас? И защо Малкълм гледаше татко, а не мен, когато пиеше шампанското? Почувствах се объркана, не знаех какво да правя. Надигнах чашата си и над ръба видях как братовчедът Джон Амос гледа навъсено Малкълм. После се приближи и каза:

— Изглеждаш чудесно, братовчедке Оливия. Искам да знаеш, че ти си единствената ми роднина и ако имаш нужда от мен, аз с удоволствие ще ти помогна. Бог е създал семействата, за да се подкрепят, да си помагат и да пазят светия му дар — любовта.

Не знаех какво да му отговоря. Едва го познавах. Що за реч държеше точно на сватбата ми! И какво можеше да направи за мен Джон Амос, бедният роднина, при положение, че аз се подготвях за живота на южняшка аристократка, пълен с богатства и амбиции? Как той успя да разбере още тогава нещо, за което на мен ми трябваха години?

 

 

Малкълм беше купил билети за влака в три следобед същия ден. Отивахме направо във Фоксуърт Хол. Заяви, че нямал време за дълъг меден месец, пък и не виждал кой знае какъв смисъл в тази традиция. Думите му ме разочароваха, но и успокоиха. Бях чувала достатъчно истории за мъжете и първата брачна нощ, за съпружеските задължения на жената, и нямах желание да отлагам изпитанието, което щеше да ме въведе в брака. Честно казано, мисълта за брачното общуване ме ужасяваше и затова се успокоих, като научих, че ще пътуваме през нощта и присъствието на други хора наоколо ще ме пази.

— За теб самото преместване във Фоксуърт Хол ще бъде романтично приключение, Оливия. Вярвай ми! — каза Малкълм, сякаш бе прочел мислите ми.

Не се оплаквах. Той ми беше описал Фоксуърт Хол като замък от приказките, толкова величествен и прекрасен, че прелестната кукленска къща от моите мечти изглеждаше направо смехотворна.

Точно в два и петнайсет Малкълм обяви, че е време да тръгваме. Докараха колата отпред и натовариха багажа ми.

— Знаете ли — татко се обърна към Малкълм на излизане от къщата, — истинско чудо трябва да стане, за да си намеря счетоводител от класата на Оливия.

— Вашата загуба е печалба за мен — отвърна Малкълм. — Уверявам ви, че уменията й няма да останат неоползотворени във Фоксуърт Хол.

Все едно говореха за някой роб, когото единият продава на другия.

— Може би ще ми вдигнат заплатата — опитах да се пошегувам аз, но Малкълм не се засмя.

— Разбира се — отсече той.

Татко ме целуна по бузата, погледна ме тъжно и каза:

— Грижи се добре за Малкълм, Оливия, и не му създавай неприятности. Сега неговата дума е закон за теб.

Това доста ме изплаши, особено когато и Джон Амос изскочи отнякъде, сграбчи ръката ми и рече тържествено: „Бог да те благослови и запази!“ Не знаех какво да отговоря, така че само му благодарих, дръпнах ръката си и влязох в колата.

Докато се отдалечавахме, аз се обърнах и погледнах викторианската къща, която за мен беше повече от дом. Тя подслоняваше мечтите и копнежите ми, от нея гледах навън към света и се чудех какво ли ме чака. В нея се чувствах защитена, сигурна в действията си. Оставях магията на пъстрите дъги в кукленската къщичка под стъкления похлупак, но вече нямах нужда от нея, за да мечтая. Не, щях да живея в истинския свят, който не можех да си представя, докато надеждите и мечтите ми цъфтяха в кукленската къща.

Хванах Малкълм за ръка и се доближих до него. Той ме погледна и се усмихна. Сигурно сега, когато сме сами, той ще покаже любовта си към мен по-явно, реших аз.

— Разкажи ми пак за Фоксуърт Хол — примолих се, сякаш исках приказка за лека нощ. Щом споменах името на дома му, той се изправи.

— Къщата е на повече от сто и петдесет години. От нея лъха история. Понякога се чувствам като в музей, понякога — като в църква. Това е най-богатото имение в тази част на Вирджиния. Но аз искам да го направя най-богатото в страната, дори в целия свят. Искам да стане известно като замъка Фоксуърт.

В очите му прочетох студена решимост. Той продължи да разказва за стаите и за парка, за семейния бизнес и за собствените си планове. Докато говореше, усетих как потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко в амбициите му. Уплаших се. Не знаех, че съм толкова податлива на внушения. Той се посвещаваше напълно на своите цели и аз почувствах, че дори бракът ни не е по-важен за него.

В някаква книга бях прочела, че жените обичат да знаят, че са най-важното нещо за съпрузите си и че те са готови на всичко за тях. „Това е истинската любов, това е единението“, гласеше цитатът, който не можех да забравя. Женените хора трябва да се чувстват взаимно обвързани и винаги да предугаждат желанията на другия.

Колата зави и пред погледа ми се откри Темза, по която множество кораби бавно, внимателно и неотклонно следваха курса си. Запитах се дали и аз някога ще се почувствам така обвързана с Малкълм. Разбрах, че една жена не би трябвало да си задава такива въпроси в деня на сватбата си.

Вечеряхме във влака. През целия ден не бях хапвала нищо от напрежение и бях прегладняла. Казах го на Малкълм.

— Трябва да внимаваш какво поръчваш по тези влакове. Цените са безбожни — отвърна той.

— Поне тази вечер можем да направим изключение от обичайната си пестеливост — възразих аз. — Хора с нашите възможности…

— Точно затова трябва винаги да сме пестеливи. Деловият ум се развива с практика, с упражняване. Това харесах и у баща ти. Той никога не допуска парите му да пречат на трезвата преценка. Само новобогаташите са прахосници. Можеш навсякъде да ги разпознаеш. Толкова са отблъскващи.

Разбрах, че дълбоко вярва на тази своя теза, и престанах да споря. Оставих го да поръча и за двама ни, макар че не бях доволна от избора му и когато станах от масата, бях все още гладна.

Малкълм подхвана разговор с няколко от спътниците ни. Развихри се спор относно така наречената „червена заплаха“, свързвана с името на министъра на правосъдието А. Малкълм Палмър. Петима членове на законодателното тяло на щата Ню Йорк били уволнени за членство в социалистическата партия.

На върха на езика ми беше да кажа, че това е въпиеща несправедливост, но Малкълм разпалено изрази одобрение и аз си замълчах. Щях все по-често да го правя, макар и да не ми харесваше. Стиснах устни, да не би думите ми да излетят като птици от клетка.

Не след дълго престанах да следя разговора и заспах на мястото си до прозореца. Бях изтощена и физически, и емоционално. Навън бе тъмно и, с изключение на някоя далечна светлинка, нищо не се виждаше. Когато се събудих, видях, че Малкълм спи до мен.

Така отпуснато, лицето му изглеждаше по-младо, почти детско. Затворените клепки прикриваха остротата на сините му очи. Страните и отпуснатата челюст бяха загубили твърдите си очертания. Мислех си… всъщност, надявах се, че това лице ще ме гледа с любов, когато наистина стана негова съпруга и любима. Загледах се в издадената му напред долна устна. Тепърва ни предстоеше да се опознаваме. Дали двама души могат да се опознаят напълно? Къде беше мама да я попитам?

Обърнах се и огледах другите пътници. Всички спяха. Умората кротко се бе спуснала по пътечката между седалките и бе докоснала всекиго с пръсти от мъгла, а после се бе измъкнала под вратата, за да се слее отново с нощта. Влакът се поклащаше и лъкатушеше, а аз се чувствах като в търбуха на гигантска метална змия. Сякаш ме отнасяше нанякъде против волята ми.

От време на време прекосявахме някое заспало градче или село. Светлините в прозорците едва мъждукаха, а улиците пустееха. Изведнъж в далечината изникнаха планините Блу Ридж^[1], подобни на спящи великани.

Бях задрямала, когато ме събуди гласът на Малкълм:

— Наближаваме гарата.

Погледнах през прозореца, ала видях само дървета и опустяло поле. Влакът намали скоростта и спря. Малкълм ме придружи до вратата и ми помогна да сляза. Стъпих на перона и огледах малката гара, която всъщност не беше нищо повече от един ламаринен покрив, подпрян на четири дървени стълба.

Въздухът беше прохладен и свеж. Небето бе осеяно с ярки звезди — толкова грамадно и дълбоко, че се почувствах дребна и незначителна. Прекалено голямо и прекалено близко. Красотата му ме изпълни със странно усещане за обреченост. Защо не бяхме пристигнали сутринта, за да ни посрещне топлата светлина на слънцето.

Сърцето ми се сви от мъртвата тишина и пустотата, които царяха наоколо. Съдейки по описанията на Малкълм, очаквах светлини и живот. Посрещна ни само шофьорът му Лукас. Той наближаваше шейсетте, имаше оредяла прошарена коса и тясно лице. Беше слаб и поне пет сантиметра по-нисък от мен. По движенията му познах, че е придремвал, докато ни е чакал.

Малкълм ме представи официално. Лукас кимна, сложи си шапката и забърза да донесе багажа ми, докато Малкълм ме заведе до колата. Гледах как Лукас товари куфарите ми, а после видях как влакът бавно тръгна, пое в нощта като някакво сребристо създание, което се опитва да се измъкне незабелязано.

— Толкова е безлюдно тук — казах на Малкълм, когато седна до мен. — Колко е до най-близкото селище?

— Не сме толкова далеч — Шарлотсвил е само на час път оттук, а по-наблизо има малко село.

— Много съм уморена — прошепнах и понечих да сложа глава на рамото му, но той не помръдна и аз се поколебах.

— Вече наближаваме.

— Добре дошли във Фоксуърт Хол, госпожо — каза Лукас, когато най-после се качи в колата.

— Благодаря, Лукас.

— Карай — викна му Малкълм.

Пътят се извиваше нагоре по стръмното. Като наближихме хълмовете, забелязах, че дърветата са подредени между тях и ги разделят на участъци.

— Служат като преграда срещу вятъра и задържат големите преспи сняг — обясни Малкълм.

Не след дълго видях няколко големи къщи, накацали по стръмното възвишение. После внезапно се появи Фоксуърт Хол, извиси се на фона на нощното небе и го изпълни с очертанията си. Къщата изглеждаше огромна. Беше разположена високо на хълма, обърната към другите къщи като горд монарх, оглеждащ любимците си. Това щеше да бъде моят дом — замъкът, на който щях да бъда господарка. Изведнъж проумях амбициите на Малкълм. Човек, отгледан в такъв царствен и богат дом, не можеше да мисли на дребно и да се задоволява с посредствени постижения. А колко самотна, застрашителна и потискаща можеше да се стори къщата на някой плах или дребен човек. Потръпнах при тази мисъл.

— И ти живееш тук само с баща си? Сигурно си много самотен, откакто го няма.

Малкълм не отговори, само погледна напред, сякаш се мъчеше да види къщата си през моите удивени очи.

— Колко стаи има?

— Трийсет-четирийсет. Може би някой ден, когато нямаш работа, ще ги преброиш.

Той се засмя, но аз не можех да преодолея обзелото ме страхопочитание.

— Има ли прислуга?

— Баща ми държеше твърде много хора. Откакто тръгна да пътува обаче, посъкратих персонала. Имаме готвачка, разбира се, и градинар, който все се оплаква, че има нужда от помощник, една камериерка, и Лукас, който е едновременно шофьор и иконом.

— Нима това е достатъчно?

— Е, сега и ти си тук, скъпа.

— Но аз не идвам като прислужница, Малкълм — отвърнах. Той замълча. Лукас спря пред къщата.

— Ясно е, че не използваме всички стаи, Оливия. Преди тук се бяха заврели цял куп роднини. За щастие се отървахме от тези паразити.

Лицето му се смекчи.

— След като се настаниш, ще прецениш нуждите ни от персонал и ще направиш каквото е най-полезно и икономично. Къщата е твоя грижа. Вече нямам време за нея, затова взех жена като теб, която ще може да я поддържа.

Прозвуча, сякаш си беше напазарувал съпруга.

Не казах нищо. Изгарях от любопитство да разгледам къщата, която щеше да бъде мой дом. Тя ме интригуваше и плашеше. Жалко, че пристигнахме през нощта, защото в мрака изглеждаше зловеща. Сякаш живееше свой собствен живот, преценяваше обитателите си, докато спяха, и можеше да навреди на онези, които не й харесваха.

Освен това, бях научила нещо от баща си за хората и техните жилища. Домовете винаги отразяваха личността на собствениците си. Самият той беше доказателство за това. Нашият дом беше простичко обзаведен, но изискан. И най-важното — излъчваше топлота.

Какво щеше да ми разкрие тази къща за човека, за когото се бях омъжила? Дали и той се налагаше така, както къщата господстваше над околността? Дали щях да се изгубя в този гигантски дом и да ме налегне самота, докато се скитах от стая в стая?

Лукас изтича да отвори двете крила на големия параден вход и Малкълм ме въведе в новия ми дом. Докато влизахме през величествената врата, той само положи ръка на гърба ми и сърцето ми се сви. Знаех, че е глупаво, но се бях надявала да ме пренесе през прага. Исках поне за ден да бъда като някоя от онези очарователни и крехки жени, които мъжете обичат и боготворят. Но това нямаше да стане.

От мрака изникна дребна фигура и пропъди фантазията ми. Един глас ме поздрави:

— Добре дошли във Фоксуърт Хол, госпожо Фоксуърт.

Не можах да отговоря. За пръв път някой ме наричаше „госпожо Фоксуърт“. Малкълм ми представи госпожа Стейнър, камериерката. Тя беше дребничка, около метър и половина и извисявайки се над нея, аз се засрамих от мечтите си за пренасяне през прага. Макар и минала петдесетте, тя беше по-подходящ кандидат за такива мили глезотии. Но когато се усмихна, ми се видя добросърдечна. Погледнах към Малкълм — той даваше указания на Лукас къде да отнесе багажа ми.

— Застлала съм леглото и съм запалила огън, госпожо — осведоми ме тя. — Студеничко е тази вечер.

Съгласих се. За миг се стреснах от споменаването на леглото — та то си беше почти сутрин! Сега ли щеше да бъде първата ми брачна нощ? Като че ли още не бях готова, но бързо прикрих смущението си:

— Предполагам, че планинският климат във Вирджиния е нещо, към което човек трябва да се приспособи.

— След време се свиква. В късна пролет и през лятото дните може и да са топли, но нощите са хладни. Оттук, моля.

Не бях помръднала от площадката пред вратата, но сега беше дошъл часът да пристъпя напред и да се срещна с Фоксуърт Хол.

Лампите мъждукаха, а свещите пръскаха оскъдна светлина. Тръгнах бавно като сомнамбул през дългото преддверие с висок таван. По стените бяха окачени маслени портрети, най-вероятно на предишните обитатели на Фоксуърт Хол. Вървях и ги разглеждах. Мъжете изглеждаха сурови, студени и надменни. Жените също. Лицата им бяха изопнати, а очите — тъжни. Във всеки портрет търсех чертите на Малкълм, прилика с предците му. Някои от мъжете имаха същата светла коса и прав нос, а някои от жените, особено по-старите, имаха неговото напрегнато изражение.

В края на предното фоайе, което имаше размерите на бална зала, стигнах до две изящни стълби, извити като дантелени маншети на кралска одежда. Те се събираха в балкон на втория етаж, след това в едно се изкачваха още нагоре. Три гигантски кристални полилея висяха от украсения с варак таван поне на десет метра от пода, покрит с пъстра мозайка. Цялото това великолепие ме порази. Колко безцветна и недодялана се чувствах в тази изискана стая!

Докато госпожа Стейнър вървеше напред, аз разглеждах мраморните бюстове, кристалните лампи, старинните гоблени — все неща, издаващи богатство. Лукас ни задмина с един от куфарите ми. Спрях в подножието на стълбата, унесена като в транс. И аз щях да бъда стопанката на този великолепен дом! Усетих ръката на Малкълм върху рамото си:

— Е, харесва ли ти?

— Истински дворец!

— Да — отвърна той. — Сърцето на моята империя. Очаквам да се грижиш добре за нея.

Свали ръкавиците си и посочи надясно:

— Това там е библиотеката.

Погледнах през отворената врата и видях стени, опасани с богато резбовани махагонови полици, по които имаше томове в кожена подвързия.

— Отзад има нещо като кабинет, където ще се занимаваш със счетоводството. Главните коридори на горния етаж се събират в ротондата. Спалните ни са в южното крило — там е по-топло. В северното крило има четиринайсет стаи с различна големина — те са за гости.

— Да, разбира се.

— Но съм съгласен с Бенджамин Франклин, че рибата и гостите се вмирисват на третия ден. Моля те, имай това предвид.

Понечих да се засмея, но разбрах, че говори сериозно.

— Хайде, сигурно си уморена. Остави експедициите за утре. Може да откриеш някой възрастен роднина в северното крило.

— Шегуваш се, нали?

— Разбира се, но имаше време, когато това би било съвсем възможно. Баща ми беше доста небрежен в това отношение. Госпожо Стейнър — обърна се той към камериерката, за да й покаже, че може да ме заведе горе.

— Оттук, госпожо Фоксуърт — каза тя и аз тръгнах по стълбите вдясно, като прокарвах ръка по палисандровия парапет. Лукас се спусна по стълбите отляво, за да вземе останалия багаж. Малкълм вървеше на една-две крачки зад мен.

Изкачихме се до горе и се отправихме към южното крило. Пред мен се изправи поставена на стоика желязна броня и наистина се почувствах като в замък.

Мека светлина огряваше южното крило. Сенките висяха в коридора подобно огромни паяжини. Първата врата отдясно беше затворена. Съдейки по вратата, реших, че стаята е доста голяма. Малкълм явно долови интереса ми.

— Трофейната зала — промърмори той. — Моя стая, където държа предмети, събирани при пътуванията и ловните ми експедиции.

Ударението върху „моя“ беше повече от ясно. Стаята веднага събуди любопитството ми. Сигурно нещата вътре биха ми помогнали да разбера човека, за когото се бях омъжила.

Минахме покрай цяла редица врати, докато стигнахме една двукрилна вдясно. Единствено тя беше боядисана в бяло. Спрях.

— Никой не влиза в тази стая — заяви Малкълм. — Тя принадлежеше на майка ми.

Гласът му остана студен и равен, а очите — далечни. Зачудих се какво ли го притеснява така. Той изплю думата „майка“, сякаш беше отрова. Що за човек можеше толкова да мрази майка си?

Разбира се, исках да узная неща повече, но Малкълм ме хвана за ръка и бързо ме поведе напред. Госпожа Стейнър се спря пред една отворена врата и се дръпна встрани, за да ми направи път.

Спалнята беше голяма. В средата стоеше богато резбовано легло от черешово дърво. Ръчно украсените колони завършваха с бял балдахин, а върху самото легло беше застлана сатенена покривка с ватирана бродерия. Имаше две големи възглавници, облечени в калъфки от ръчно плетен ажур.

Леглото беше между два големи прозореца, с изглед на юг, скрити зад старинни драпирани завеси от светлосиня коприна. Дървеният под беше лъснат, а пред леглото имаше дебел светлосив вълнен килим.

Погледнах тоалетната масичка с овално огледало. До нея стоеше голям шкаф, после огромен гардероб и, точно срещу леглото, стол с тапицерия от синьо кадифе. Вдясно имаше още един гардероб, а до него — още един шкаф. Срещу леглото беше камината, озарена от игривите пламъци на огъня.

Макар завесите, покривката и килимът да излъчваха топлота и женственост, стаята изглеждаше студена. Стоях и си мислех, че сигурно е приготвена доста набързо. Как можеше Малкълм да търпи такава спалня в тази великолепна къща!

Въпросът ми получи незабавен отговор. Това не беше нашата спалня. Това беше моята спалня.

— Сигурно искаш да си лягаш — каза той. — Пътуването беше доста изморително. Можеш да поспиш до късно, ако си изморена.

Малкълм се наведе, целуна ме бързо по бузата и си излезе, преди да мога да кажа каквото и да било.

Хрумна ми, че може би е стеснителен и думите му са за пред госпожа Стейнър. Сигурно щеше да дойде в леглото ми по-късно или пък на сутринта.

Госпожа Стейнър се повъртя край мен известно време, показа ми банята, обясни ми порядките в къщата, начина, по който се оправя със спалното бельо, както и реда за уточняване на менюто.

— Много е късно, за да запомня всичко това — отвърнах аз, — но утре ще си поговорим отново и тогава ще решим какво да запазим и какво да променим.

Мисля, че твърдостта ми я изненада.

— Всеки четвъртък прислугата отива до града. Тогава пазаруваме и за себе си — съобщи ми тя, уплашена да не променя и това.

— Къде спи прислугата?

— Нашите стаи са отзад, над гаража. Утре ще се запознаете и с Олсен, градинаря. Той ще иска да ви разведе из градината. Много се гордее с нея. Госпожа Уилсън е готвачката. Тя работи у семейство Фоксуърт вече трийсет години. Твърди, че е на шейсет и две, но знам, че наближава седемдесетте.

Тя продължи да бъбри с леко гърлен немски акцент, докато разопаковаше багажа ми и го подреждаше в гардероба. Постепенно думите й се сляха в монотонен напев и повече не бях в състояние да ги следя. Тя разбра, че вече не я слушам, и се оттегли с думите:

— Желая ви спокоен сън през първата нощ във Фоксуърт Хол.

Всъщност вече бе сутрин.

Извадих синия халат, който бях ушила с много старание за първата си брачна нощ. Имаше дълбоко остро деколте и беше най-разголената ми дреха. Спомних си, че когато острото деколте излезе на мода, то беше заклеймено от амвона като безсрамно. Лекарите казваха, че е вредно за здравето, и на блузите с такива деколтета им излезе прозвището „пневмонии“. Въпреки това жените продължиха да ги носят и те дори станаха много модерни. Досега бях избягвала такива деколтета и се замислих дали да облека халата.

Все пак реших да го сложа. После пуснах косата си по раменете и се загледах в огледалото. Светлината на огъня придаваше цвят на кожата ми и изглеждах така, сякаш горя отвътре.

Видът ми ме накара да си представя незапалена свещ, защото на това прилича непозналата любов жена. Без значение колко е хубава, ако няма до себе си мъж, който да я обича, тя никога няма да запламти ярко. Беше дошло време и аз да запаля своята свещ. Копнеех да видя пламъка.

Желанието заблестя в очите ми. Прокарах пръсти по кичурите коса и докоснах раменете си. Стоях, мислех за Малкълм, който най-после ще дойде при мен и ще ме вземе в обятията си. Припомних си различни любовни сцени от книги, които бях чела.

Щеше да притисне устни до раменете ми, да хване ръката ми и нежно да я погали. Щеше да ми шепти за любов и да ме прегръща силно. Височината ми — моето вечно бреме — щеше да го възпламени. В неговите ръце щях да пасна точно, изящна и нежна като всяка жена, защото това е силата на любовта — да превръща в лебед и най-грозното патенце.

В този халат се почувствах като лебед. Най-после бях станала желана жена. Щом Малкълм влезеше, щеше да го забележи, и ако имаше някакви съмнения относно чувствата си към мен, те щяха да бъдат пометени като есенни листа от вятъра. Мечтаех да влезе. Бях готова за идването му.

Угасих лампата и се мушнах под завивките. Сенки и отблясъци от огъня танцуваха по тавана. Духовете на предците на Малкълм бяха разбудени от пристигането ми. Изпълняваха ритуала на възкресението, оживени от възможността да преследват с тайните си една нова господарка. Вместо да ме уплаши, тази мисъл ме очарова и не можах да откъсна очи от танца на фигурите, родени от червените отблясъци на огъня.

Някъде по дългия празен коридор чух да се затваря врата. Ехото се понесе в мрака, блъсна се в стените и стигна моята врата.

Последва дълбока студена тишина, която прониза сърцето ми, зажадняло за топлина, любов и внимание. Придърпах завивките до брадичката си и вдишах аромата на прани чаршафи.

Ослушвах се за стъпките на Малкълм, но те така и не се появиха. Огънят взе да гасне, сенките се смалиха и се скриха обратно в стените. Клепките ми натежаха, докато вече не можех да ги държа отворени. Дойде сънят. Казах си, че когато се събудя, Малкълм ще бъде до мен и прекрасният нов живот, който очаквам, ще започне.