Сюзън Макарти
Танц с непознат (8)

Осма глава

— Добре, това е всичко за днес. — Режисьорът плесна с ръце. — Благодаря ви за усърдието. Утре сутринта ви искам по същото време. И никакви закъснения — добави той и хвърли многозначителен поглед към Рей и Мел.

— Експлоататор! — изръмжа Мел, свлече се уморено на пода и започна да развързва връзките на балетните си пантофки.

— Ммм. — На Рей също й се искаше да поседне, но трябваше да бърза. — Ще се видим довечера, Мел.

Приятелката й я стрелна с обезпокоен поглед.

— Да знаеш, че прекаляваш — предупреди я тя. — Имаш много лош вид.

— Зная, но се нуждая от парите — напомни й Рей. — Ако мога да направя още няколко от тези видеофилми. С келнерската заплата няма да направя кой знае колко. Освен това, след някой и друг месец ще се наложи да прекъсна работа. Бебето ще дойде през април. — Тя се извърна встрани, за да огледа отражението си в голямото огледало. — Още не си личи особено много, нали? — запита я тя и погали с ръка леко заобления си корем.

— Ако беше запазила малко от парите, които взе от майката на Даниъл…

— Не бих се докоснала дори до едно пени от тях! — изкрещя ядосано Рей. — Не искам никаква помощ от семейство Еймъри. И сама мога да се справя.

Мел въздъхна.

— Добре. Положението ми е добре известно и не искам да си хабя напразно думите. Струва ми се обаче, че трябваше да кажеш поне на него…

— Не мисля, че има желание да научи каквото и да е — възпротиви се Рей горчиво. — Да стане баща на дете от една бедна танцьорка, чието име положително вече е забравил.

— Обективно казано — почувства се Мел задължена да й напомни, — по онова време ти всъщност беше омъжена за него, така че детето по закон е негово.

— Още една причина, поради която не мога да му кажа нищо — отвърна бързо Рей и си взе сака. — Сигурна съм, че това представлява само епизод от неговия живот, който той предпочита да забрави. Както впрочем и аз!

Ноемврийското време беше ужасно. Рей застана на дългата опашка при автобусната спирка и се сгуши под чадъра си. Автобусът най-сетне пристигна и тя през по-голямата част от пътуването стоя права в него. Само за един кратък момент си позволи да си помечтае как я откарват с комфортния ролс-ройс в топлия дом в Белгрейвия, където любящ съпруг й помага да седне и настоява да пъхне възглавничка под краката й…

Само си губеше времето в мечти. Суровата действителност я принуждаваше да свързва двата края като работи на две места и живее във влажен тавански апартамент, от който по всяка вероятност щяха да я изхвърлят след раждането на бебето. Може би наистина трябва да каже на Даниъл заради доброто на детето, за да му осигури по-сносен живот…

Не, някак си ще се справи, както се бе справила и майка й. Съобщи на майка си, разбира се. Само най-важното от цялата история, без излишни подробности. В началото тя се разтревожи, но после се съгласи, че в днешно време е много по-лесно да бъдеш самотна майка, отколкото някога.

Не знаеше какво щеше да прави без Мел. Онази сутрин, след като Даниъл си отиде, тя бе като обезумяла и почти не можеше да разсъждава нормално. Успя само да й каже, че повече няма желание да танцува. Мел също се отказа и двете се върнаха обратно в Англия.

Успяха да си намерят апартамент на безбожна цена, а Рей започна работа като келнерка в един изискан малък ресторант. Мел убеди Рей да продължи ежедневните си танцови занимания, независимо от това, че не желаеше да продължи с кариерата си на танцьорка. Успя да я убеди, че ако се поддържа в добра форма, това ще е от полза както за нея, така и за бебето. Само от благодарност за оказаната й от Мел помощ, Рей се съгласи да се яви на прегледа за участие във видеофилми.

Когато получи предложението за работа, бе готова да се откаже, но заплащането бе твърде добро и това я накара да приеме. Оставаха й да направи още три видеофилма, макар й да бе твърде уморително да тича от репетиции в ресторанта.

Закъсняваше вече с пет минути, когато скочи от автобуса и тръгна с бързи крачки по задръстения с хора тротоар. Макар и ресторантът да се намираше на другия бряг на реката, далеч от изтънчеността на Уест Енд, собствениците му се отнасяха много сериозно към работата си, затова главният келнер не остана доволен, когато тя връхлетя, останала без дъх през задния вход.

— Отново ли закъснявате, госпожице Дилън? — запита надменно той и погледна часовника си. — Наистина трябва да полагате по-големи усилия. Добре знаете, че много други момичета ще бъдат повече от благодарни да получат тази работа, щом вие не се интересувате достатъчно от нея.

— Да, стига да нямат нищо против да умрат от глад със заплатата, която им плащате — измърмори тя под нос, но се принуди чинно да се усмихне и да каже: — Ужасно съжалявам, господин Морис. Автобусът закъсня.

— Добре. Пригответе се бързо. Не разбирам как вие, младите момичета, се обличате днес — добави той, поклати глава и погледна с отвращение дебелите вълнени чорапи на Рей на червени и жълти райета.

Тя отвори бързо чантата си и извади от нея изпраната си и изгладена униформа.

— Веднага ще се приготвя, господин Морис — обеща тя и влезе в тясната тоалетна, единственото място, където можеха да се преобличат келнерките.

Пет минути по-късно, спретната в черните дрехи, с прибрани под изискана бяла шапчица коси и с препасана през кръста бяла дантелена престилка, Рей се появи в кухнята. Първите клиенти вече бяха пристигнали и тя побърза да се увери, че нейните маси са готови за вечерта.

Ресторантът беше много елегантен, а кухнята френска. Беше проектиран по подобие на един от най-модерните парижки ресторанти, със зелени палми и безброй огледала. Белите покривки на масите бяха безупречни, а върху сребърните прибори не личеше нито едно петънце. Макар да бе средата на седмицата, Рей имаше доста работа. Тя тичаше напред-назад между масите, натоварена с чинии и всевъзможни други съдове.

Към девет и половина гърбът вече ужасно я болеше, а краката си дори не ги чувстваше. Щеше да е безкрайно доволна, ако можеше да си легне и да поспи. Поне не се очакваха много нови гости. Тъй като клиентелата постепенно намаляваше, тя успя да почисти масите си и да поотмори за миг крака.

Тъкмо взимаше поръчка за кафе, когато студеният полъх от отворената зад нея врата й подсказа, че влиза някакъв късен посетител. Господин Морис се втурна да посрещне госта с най-очарователната си усмивка, запазена за онези, които неговото професионално око определяше като достатъчно важни, за да получат маса без предварителна резервация.

— Благодаря. Ще бъдем доволни, ако ни дадете маса до стената.

Рей почувства как през тялото й премина лека тръпка. Този глас й бе толкова познат! Всяка вечер го чуваше в сънищата си. Не можеше да бъде. Сигурно си въобразяваше… Тя вдигна бързо поглед към едно от огледалата в бронзови рамки. Черните очи срещнаха нейните без ни най-малка следа от изненада. После мъжът обърна глава, усмихна се на придружаващата го грациозна блондинка и я покани да тръгне пред него през салона.

— … със сметана, моля.

Рей започна да мига и се помъчи да насочи отново вниманието си към клиентите на масата.

— С… съжалявам, какво желаете?

— Две кафета. Едно чисто и едно със сметана.

— Ах, да.

Тя се втурна задъхана към кухнята, като че там бе нейното спасение. Даниъл бе седнал на една от нейните маси. И то съвсем преднамерено, помисли си тя. Знаел е, че работи тук. Сигурно още се подаваше от услугите на онова частно ченге, което я следеше навремето. Но защо бе дошъл?

Тя надникна внимателно през едно от кръглите прозорчета на кухнята. Никак не бе се променил. Около него продължаваше да витае студена арогантност и онази неопределима мъжка сила, която сякаш се излъчваше от цялото му същество. А приятелката му поглъщаше всяка негова дума.

Рей прехапа долната си устна. Завладя я чувство на силна ревност. Това красиво създание бе точно от онзи породист вид, които лейди Еймъри би одобрила — като състезателна кобила, с прекрасна руса коса и изтънчено скулесто аристократично лице. Носеше елегантен копринен костюм в маслинен цвят, ушит по поръчка. Приведена над масата, тя тъкмо казваше нещо на Даниъл над листа с менюто. После протегна ръка и докосна съвсем свойски Даниъл.

— Хайде, Рейлийн, не е време за зяпане — подтикна я главният келнер, който тъкмо минаваше през летящата врата. — На една от твоите маси има клиенти. Отивай да им вземеш поръчката.

— Да, господин Морис. Т-току-що взимах кафето за шеста маса.

— Добре. Побързай тогава.

— Да, господин Морис. — Тя мина бързо през кухнята и спря една от другите келнерки. — Бренда, ще ми направиш ли една услуга? — помоли й се шепнешком Рей. — Ще обслужиш ли вместо мен осма маса?

Бренда се нацупи.

— Как да го направя? Трябва да поднеса десерта на пет маси.

— Аз ще взема някои от тях.

— Какво става на осма маса?

— Хайде, хайде, момичета, нямате време за приказки — смъмри ги главният келнер, който излизаше от винарската изба.

— Съжалявам, господин Морис — отвърна с креслив глас Бренда, уплашена да не я обвинят в нещо. — Рей тъкмо ме молеше да поема една от нейните маси.

Той повдигна възмутено вежди.

— И защо, за бога? Знаете нарежданията. Всяка обслужва своите маси. Не съм ви наел да променяте реда както на вас ви е удобно. Какво би станало тогава?

Рей въздъхна. Взе кафетата за шеста маса и се върна в салона на ресторанта.

Даниъл вдигна глава при нейното приближаване. От мрачния блясък в очите му разбра, че я е познал, но не го показа. Тя извади бележник и молив от джоба си. Върху лицето й се появи най-любезната усмивка. Не само той умееше да се преструва.

— Готови ли сте с поръчката, господине?

— Да, готови сме. Филипа?

Елегантната блондинка му се усмихна капризно.

— За мен раци, мили. И… „ескалоп дьо во“ със салата. В тях няма много калории.

— Същото и за мен — приключи той накратко. Докато Рей записваше поръчката, той се обърна към своята компаньонка и сякаш забрави за присъствието на Рей. — Не, на твое място бих стоял настрани от всичко това. При тези високи лихви всяка криза на пазара би ти донесла огромни загуби…

Рей тръгна обратно към кухнята. Тази вечер наистина й показа къде й е мястото. Тя бе тук само да прислужва, докато той си бъбреше с неговата красива приятелка. Може би разговаряха за коли, ценни книжа или акции.

Рей предаде поръчката на готвача и отиде да почисти освободените маси. Насили се да не поглежда към двойката на осма маса, но огледалата ги отразяваха отвсякъде. Те разговаряха, смееха се и се държаха като влюбени.

Тя почувства болка. Сякаш някой бавно въртеше остър нож в сърцето й. Успя някак си да им сервира ордьовъра. Държеше се като идеална келнерка, без да натрапва присъствието си. Всъщност копнееше да излее розовите раци върху панталоните му или върху тази проклета блондинка!

„Не се отнасяй така с мен! — й се искаше да му изкрещи. — Аз нося твоето дете!“

В ресторанта бяха останали само неколцина посетители и Рей успя да се скрие за малко в кухнята. Един от младите помощник-готвачи съчувствено й се усмихна и й наля чашка кафе, за да се освежи. Тя го изпи тайно, като го криеше зад един съд с брашно, за да не я види господин Морис.

Той обаче влезе разгневен през летящата врата и я съгледа.

— Ето къде си била! Гостите от осма маса приключиха с раците още преди пет минути. Върви почисти масата и им отнеси второто блюдо.

Тя уморено кимна. С големи усилия се върна в салона на ресторанта. Мъчително бе да го гледа седнал с друга жена. Изпита копнеж да й се усмихне. Бе подпрял ръка на масата. Същата силна ръка, която така нежно я милваше. Когато пристъпи зад него да прибере чиниите, тя долови специфичния аромат на тялото му.

На връщане към кухнята с пълни ръце, сълзи замъглиха погледа й. Чу само „Внимавай!“, след което летящата врата рязко се отвори и я блъсна право в лицето. Политна назад и чиниите паднаха с трясък. Едното й рамо се блъсна в някакъв стол и тя рухна на земята.

Ударът почти я зашемети. Все още замаяна от него, тя се опита да се изправи, но усети как я подхванаха две силни ръце. Господин Морис, който бе отворил така рязко вратата, побесня от гняв.

— Съжалявам, господине… Ах, тези момичета, толкова са глупави, не гледат къде ходят. Моля ви, господине, върнете се на масата си. Ще пратя друг да ви донесе поръчката…

— Проклет глупак! Не виждате ли колко е разстроена? — дочу тя гневният глас на Даниъл. — Грешката беше ваша. Вие сте този, който не гледа къде ходи.

Рей бе на небето от щастие. Тя затвори само за миг очи и се отпусна в ръцете му.

— О, божичко! — извика развълнувана от случилото се Бренда. — Добре ли си, Рей? Изглеждаш много бледа. За нея е много лошо да пада, господин Морис. Бременна е.

В един миг всички млъкнаха поразени. Рей отвори очи и се огледа. Филипа бе застанала зад рамото на Даниъл. Върху лицето й бе изписано изтънчено отвращение.

— Даниъл? Няма смисъл да се забъркваме в тази история? — замоли го тя, обзета от чист аристократичен ужас пред подобна публична сцена.

— Съжалявам, Филипа — отвърна той.

Тонът му подсказваше твърда решимост.

Тънките вежди се повдигнаха в израз на гневна изненада.

— Познах я! — извика Филипа и насочи обвинително пръст към Рей. — Снимката й се появи преди няколко месеца във вестниците. Тя е твоята съпруга!

Изразът върху лицето на господин Морис премина от яд в пълно изумление.

— Ваша съпруга! — зяпна той. — Но… съжалявам, господине, нямах представа за това. Разбира се, аз… Бренда, не стой така, глупаво момиче, а веднага донеси стол.

Даниъл вдигна Рей на ръце, сякаш бе лека като перце.

— Всичко е наред. Ще я отведа у дома — каза той. — Само някой да й донесе нещата. Филипа, съжалявам за всичко това…

— О, на мен не бива дори да ми обръщаш внимание! — изсъска вбесено тя. — Мислех си, че тогава си изгубил ума си. Келнерка…

Рей знаеше, че трябва да възрази, но нямаше сили за това. Болеше я главата. Искаше й се само да остане в прегръдките на Даниъл, завинаги! Почувства, че я носи към вратата. Край нея притичваше Бренда, стиснала сака й. Продължаваше да вали, но колата му бе паркирана до тротоара. Той постави внимателно Рей в нея, после се приведе да затегне предпазния колан. Сложи сака в краката й, после заобиколи колата и седна зад волана.

Двигателят заработи. Без да я попита къде живее, той пое към нейния апартамент. Тя му хвърли скрит поглед.

— Твоят частен детектив отново е по петите ми.

— Наредих му да ми докладва — отвърна той със спокоен тон. — Исках да бъда предупреден, ако намислиш да се заемеш с нещо, което може да ми навреди.

— И защо дойде тази вечер в ресторанта?

Не каза нищо. Вниманието му изцяло бе насочено към включването в движението по главната улица.

— Да кажем, че проявявах любопитство.

— Какво?

— Чудех се как си приела да работиш в този ресторант.

— Е, сега вече знаеш. Бременна съм.

— От кого?

— Не е от теб — отвърна тя, готова да се самоотбранява.

— Поне си искрена. — Той сухо се засмя. — Да не би вече да си хванала някой друг мухльо, който е готов да ти плаща издръжката?

— Ако го бях направила, смяташ ли, че щях да приема работата в този ресторант? Виж, можеш да ме оставиш тук. Ще продължа пеша. Вече се чувствам добре.

— Съвсем не изглеждаш добре — отвърна той без ни най-малко съчувствие. — Каквато и да си, не мога да те оставя на улицата в такава отвратителна нощ.

Тя извърна глава. Задавиха я сълзи. Спомни си последните му думи, когато й каза: „По-скоро бих те видял в ада, отколкото отново да си помръдна пръста за теб“.

Наближиха улицата, на която живееше Рей. Може би някога, много отдавна, високите сгради да са били по-приветливи, но сега явно изживяваха последните си години. Даниъл не каза нито дума, когато спря елегантната кола до бордюра, зад една останала без врати бричка, пиянски жилната настрани.

Той обиколи, отвори вратата и й помогна да слезе.

— Благодаря ти, че ме докара — успя да каже тя и вдигна глава с достойнството, което все още й бе останало. — Лека нощ.

— Ще те изпратя до апартамента ти.

— Не е необходимо…

Върху лицето му отново се изписа познатата саркастична усмивка.

— Любопитно ми е да видя дали е толкова лош, колкото ми го описа детективът.

Тя гневно го погледна, но знаеше добре, че е безполезно да му противоречи. В малката градинка, в която цъфтяха единствено глухарчета, мършаво рижо куче се ровеше из обърнатата кофа за боклук. Задната седалка на изоставената кола бе метната върху живия плет и гниеше на дъжда.

— Каква очарователна гледка — забеляза той с ирония.

— Върви си, щом не ти харесва — процеди тя язвително. — Върни се в Белгрейвия, където ти е мястото.

Рей отключи предната врата и я ритна силно с крак, за да се отвори. Той я последва вътре, бутна вратата зад себе си и се загледа с интерес в отвратителните драсканици върху задната й страна.

— Внимателно! — предупреди го неохотно тя и го поведе нагоре по стръмните тъмни стълби. — Не се облягай на перилата.

Всъщност си призна, че му е благодарна за помощта. Тази вечер стълбите за първи път й се сториха високи като същинска планина. Даниъл прояви любезност и взе тежкия й сак. Тя се спря на зле осветената най-горна площадка и пъхна ключа в бравата на своя апартамент.

— Е — въздъхна Рей. — Пристигнахме.

Вътре бе толкова студено, колкото и отвън. Долавяше се мирис на влага и плесен, от които не успяха да се отърват, независимо от мерките, които взимаха. За нейно облекчение, във всекидневната светеше, което означаваше, че Мел си е у дома. Не й се искаше да остава сама с Даниъл.

Стаята бе така непривлекателна, както и целият апартамент. За по-голям уют, двете пребоядисаха ужасните тапети в по-свежи тонове и напълниха стаята със зеленина. Единственото нещо, по което си приличаха креслата бе, че всички бяха еднакво оръфани и изглеждаха ужасно, въпреки ярките възглавнички, които поставиха върху тях. Залепените по стените афиши не скриваха тъмните влажни петна.

Мел седеше на пода, за да е по-близо до електрическата печка, останала само с един реотан, и гледаше някакъв филм на черно-белия портативен телевизор. При тяхното влизане тя скочи и зяпна от учудване.

— Рей… рано се прибираш — едва успя да каже тя.

— Да — обърна се тя към Даниъл със стиснати устни. — Така. Видя всичко. Толкова лошо е, колкото го е описал твоят копой. Доволен ли си?

Той се огледа. Злобна усмивка изкриви суровите му устни.

— Наистина сега си слязла на земята. Какво направи с парите, които взе от майка ми? Не ти стигнаха за прахосническия начин на живот, нали?

Рей не се унижи да му отговаря. Тя прекоси стаята и седна, благодарна поне, че можеше да си свали обувките. Облегна се уморено и намести по-удобно една от възглавничките зад гърба си. Мел гледаше слисано ту единия, ту другия.

— Какво става тук? Рей, на челото си имаш подутина.

— Блъснах се в една врата.

— Ооо? — Мел погледна подозрително към Даниъл, сякаш смяташе, че той е причината за това.

— Аз просто я доведох у дома — обясни той със същата ирония в гласа.

— Е, предполагам, че това е най-малкото, което си могъл да сториш, като се имат предвид обстоятелствата.

Той повдигна вежда.

— Не смятах, че обстоятелствата имат нещо общо с мен — възрази сухо.

— Нямат нищо общо с теб ли?! — Мел настръхна от възмущение. — Е, може би ти е интересно да узнаеш, че тя е бременна.

— Зная.

Мел остана като поразена.

— Искаш да кажеш, не те е грижа, че тя носи твоето дете?! — обърна се тя разярено към него.

Рей изохка. Ето какво означаваше да се довери на Мел и на острия й език!

— Моето дете ли? — Даниъл поклати глава. — Страхувам се, че грешиш.

— А на кого, по дяволите, смяташ, че е? — нахвърли се Мел върху него. — Ти си единственият мъж, с когото някога се е любила.

Той се засмя цинично и доволно.

— Е, хайде, хайде. Не съм толкова загубен.

— Зная — отвърна му Мел, като не обърна внимание на опитите на Рей да я накара да млъкне. — Познавам я от четиригодишна. Ходихме в една и съща забавачка и оттогава до ден-днешен си останахме най-добри приятелки. Зная как се чувстваше и как растеше без баща. Извлече от това сериозна поука. Ако имаше някое момиче, което не си падаше по случайни връзки, това бе тя. Докато не срещна теб.

— Мел… — опита се да възрази Рей.

— Съжалявам. Зная, че не се държа както трябва, че може би устата ми е твърде голяма, но има неща, които все някога трябва да бъдат казани. Сякаш не стигаше онова, което направи ужасната му майка, като се отнесе към теб като с парцал… Просто ми се повдига като го гледам как се е изправил тук и те нагрубява. — Тя се обърна вбесена към Даниъл. — Ако не можеш да различиш доброто момиче, просто си за съжаление! Ти не я заслужаваш! Макар че е луда по теб. Не остана в къщата ти, защото не искаше хората да си мислят, че си се обвързал с танцьорка. Сякаш това има някакво значение за онзи, който има поне мъничко съвест! Е, надявам се, че си доволен. Ти разби напълно сърцето й!

Мел се втурна като хала към вратата, но се спря и се обърна.

— Ще ти кажа още нещо — добави тя. Рей взе една голяма възглавница и скри лицето си. — Искаш ли да узнаеш какво направи тя с ония мръсни пари, които й даде майка ти? Изпрати ги до пени на Оксфордския комитет за подпомагане на гладуващите. Не е похарчила и лира за себе си. Нека това ти бъде обица за ухото!

Затръшна вратата и в стаята настъпи пълна тишина. Най-сетне Рей свали възглавницата и се осмели да отвори очи. Даниъл стоеше с ръце в джобовете и я наблюдаваше.

— Мисля, че най-добре е да поговорим — каза той.

Тя кимна безмълвно. Даниъл пристъпи и седна в едно от креслата.

— Бебето от мен ли е?

— Да.

По лицето му не можеше да се прочете нищо.

— А защо ми каза, че не е?

— Защото, защото не искам нищо от теб. — Очите й се наляха със сълзи, но тя успя да се овладее. — И сама ще се справя.

— И ти наричаш това справяне? — Той огледа стаята пренебрежително. — За бога, Рей… Разреши ми поне да ти помогна финансово.

— Няма да се докосна дори до едно пени от твоите пари!

Говореше със злоба, която го стъписа. Той поклати глава, леко замаян.

— Всичките онези пари, които ти даде майка ми… Наистина ли се отказа от тях?

— Да!

— Но защо? Защо си ги взела, след като не си ги искала?

— Защото тя се държа много грубо с мен. — Рей сви вежди при този спомен. — Съжалявам. Зная, че имаше причини за това, но ужасно много ме ядоса! Разговаряше с мен така, сякаш бях едно нищо и предполагаше, че лесно може да ме купи. Реших да взема колкото се може повече пари от нея… Беше глупаво от моя страна, но тогава…

Той кисело се засмя.

— Как ми се иска и аз да бях там, за да видя всичко. Предполагам, че е бил същински театър.

— Съжалявам за тогава — промълви тя и сведе очи.

— О, така й се пада. Казах й го още тогава. Не биваше въобще да прави опит за намеса. Смятала е, че е за хубаво. Понякога е в състояние да се държи много глупаво и снобски… но не е чак толкова лоша, повярвай ми.

Рей вдигна поглед. Търсеше очите му.

— Ти… ти нали не ми се сърдиш?

— Разкажи ми какво стана с вестниците.

— Нищо не съм им казвала — отвърна настойчиво тя. — Рано сутринта в деня, в който ти замина за Колумбия, се обади някакъв репортер. Не зная откъде бе научил цялата история, но изглежда по-голямата част от нея му бе известна. Постарах се да не му казвам нищо, но все пак… Просто ме измъчи, не зная вече какво съм му казала.

— Жълтата преса обикновено работи така — призна той. — А що се отнася до това, откъде са разбрали всичко, допускам, че Марго Хейвъринг от Кахианган е в състояние да ни отговори на въпроса. Тя е неофициален кореспондент за този район на една от най-големите информационни агенции. Не е устояла на изкушението да не съобщи такава пикантна новина.

— О… Не знаех…

— Аз не съм ти споменавал нищо за това.

— В Париж… ти каза…

— Онази нощ в Париж казах много неща, които не са истина. — Той се приближи, коленичи до нейния стол и взе ръцете й в своите. — Онази нощ… тогава ти беше девствена, нали? — Когато тя кимна, той рязко попита: — А защо не ми каза, преди аз…

Тя го стрелна смутено с поглед.

— Не мисля, че би се вслушал в думите ми.

Той изпъшка и положи глава на коленете й.

— О, Рей, как съм могъл така да те нараня? Знаех, и все пак… не исках да го повярвам. Мел е права, не те заслужавам. Можеш ли някога да ми простиш?

— Да ти простя ли? — Не успя да продължи, само го погали по тъмните къдрици. — Няма нищо за прощаване. Моя е грешката за онова, което си мислил за мен. Дадох ти всички основания за това…

— Не. — Той вдигна глава и я погледна право в очите. — Какъв глупак съм бил! Трябваше да се доверя на инстинктите си. Още от самото начало, въпреки че те срещнах в онзи бордей в Кахианган, дълбоко в себе си чувствах, че не си онова, което изглеждаш. Дори се притесняваше, че ти купих дрехи!

Рей се усмихна, понеже си спомняше много добре онази вечер.

— Обещах да ти върна парите, но не успях — напомни му тя.

Той тихо се засмя.

— По едно време смятах да те принудя да ми върнеш всичко до последното пени. Да си платиш дори кафетата, с които те черпих. Възнамерявах да те съдя. За щастие, Литгоу ме разубеди. В съда всичко щеше да изглежда много дребнаво.

— Не мога да си представя, че си способен на дребнавост — увери го тя и срамежливо се усмихна.

— О, това бе най-малкото, което ми се искаше да направя! — Очите му блеснаха. — Моят детектив те откри за по-малко от една седмица. Това се превърна за мен в нещо като фикс идея. Обмислях твоето унищожение. Но всеки мой замисъл се проваляше при спомена за теб как лежеше гола на леглото и ме молеше да се любим…

Тя почувства, че лицето й пламна. Нещата се подреждаха удивително точно по начина, по който ги бе замислял!

— По времето, когато най-сетне те последвах в Париж, си мислех, че ще мога напълно да се владея. Нямах никакво намерение да те проследя онази нощ. Искаше ми се просто да отида в клуба и да те видя как танцуваш. Това щеше да е като последно заклинание, да се освободя завинаги от виденията, които ме преследваха след твоето заминаване. Но когато те зърнах горе на сцената, си помислих само колко много те желая. Бях готов да разкъсам половината Париж, само и само да бъда с теб. Чаках те отвън да излезеш и когато те видях, че влизаш в чуждата червена кола… Бях готов да убия онзи мъж.

— Това беше приятелят на Трейси — прошепна тя. — Една от другите танцьорки. И апартаментът беше неин.

— Не беше ли твой? — Погледна я удивено той.

Тя се засмя и поклати глава.

— Не. Никога не можех да си позволя подобен лукс, поне с парите, които получавах. Тя ми предложи да преспя онази нощ в него, понеже се страхувах, че ще се появиш в пансиона, където живеехме.

Той въздъхна дълбоко.

— Онзи човек и онзи апартамент… Това бяха последните капки, които преляха чашата. Последвах те с едно такси, видях къде спряхте, после почаках да разбера къде ще светнат лампите. Стоях отвън и си казвах, че не заслужаваш нищо, че просто трябва да се махна и да те забравя, но нямах сили да го направя. Тогава реших да се кача горе… А когато бях вече близо до теб… Съжалявам, Рей, толкова много те желаех… — Гласът му прозвуча глухо и дрезгаво.

— И аз те желаех — призна тя, като го гледаше с болезнен копнеж. — Обичах те.

— Обичаше ме? — повтори той. — А сега не ме ли обичаш?

— Все още те обичам.

Взе ръката й, обърна я и я целуна над китката, там, където удряше пулсът й.

— Ти все още си моя съпруга, Рей — каза той с развълнуван глас. — Никога не съм анулирал брака ни.

— И защо не си го направил?!

— Защото не ми се искаше да си отиваш. В Кахианган… вероятно съм обмислял и друг начин да се разделим, разбираш ли, но когато старият Джордж намекна, че мога да се оженя за теб, осъзнах, че точно това ми се иска да направя. Признавам, тогава не разсъждавах много разумно. Зная само, че ми се искаше да си запазя правото над теб така, че всеки друг да го разбере и да не посяга на теб.

— Сватбата ни беше прекрасна — леко се усмихна Рей при този спомен. — Докато съм жива ще си спомням този ден. Но… не мога да бъда твоя съпруга, Даниъл. Сам го знаеш.

Погледът му пламна.

— Защо?

— Невъзможно е — каза тя с тъжен глас. — Сам го знаеш. Аз съм… Аз съм толкова неподходяща… Твоята майка…

— Нямам намерение да разреша на майка си да ми нарежда за кого мога или не мога да се женя. Само господ знае колко много подходящи млади дами се е опитвала да ми пъха под носа през всичките тези години. Тя просто трябва да се примири с факта, че ти си жената, която съм избрал. Дай й тази възможност. Уверен съм, че ще те хареса, след като те опознае.

Въпреки това Рей поклати глава.

— Не е само майка ти — настоя тя, решена да се опита да го накара да я разбере. — Положението на двама ни е коренно различно. Аз не съм подходяща жена за теб. Приятелите ти няма да ме одобрят…

Той обхвана главата й с ръце и я повдигна.

— Всичко, което разбирам, е, че те обичам — каза твърдо той. — Не давам и пукната пара за когото и да е било. Онези, на които държа, ще те оценят. А сега престани да спориш и си приготви багажа.

— Но…

— Слушай, Рей. Напълно те разбирам. Искам от теб да промениш много неща в живота си и съм убеден, че няма да ти е лесно. Твоята кариера например…

— О, за света на танца няма да е кой знае каква загуба — призна тя. — От мен никога нямаше да излезе нещо повече от една най-обикновена средно талантлива танцьорка.

— Но ако имаш желание да продължиш…

Тя поклати глава.

— Не. Някой ден може би ще преподавам танци като майка си, но сега нямам желание да стъпвам отново на сцената. Но не в това е въпросът. Дори и да се откажа от танца, ти не би искал хората да казват, че си се оженил за бивша танцьорка.

— Хората могат да си говорят каквото си пожелаят. Аз няма да се откажа от теб, Рей. Ако не дойдеш с мен у дома, където ти е мястото, аз ще се преместя при теб.

Тя се засмя.

— Не можеш да го направиш. Не бъди глупав…

— Ще престанеш ли да ми казваш какво мога и какво не мога да правя? — запита той със закачлив блясък в очите. — Започвам да си мисля, че ще се превърна в съпруг, който ще бъде винаги под чехъл.

— Не, това никога няма да стане — прегърна го тя и се отказа от всички свои възражения. Той бе прав. Нищо друго нямаше значение, освен любовта им. — Искам да бъдем щастливи, Даниъл!

Когато устните му потърсиха нейните, Рей се предаде напълно и потъна в омаята на обятията му.