Сюзън Макарти
Танц с непознат (5)

Пета глава

Огромният самолет се откъсна плавно от пистата и започва да се издига в нощното небе. Рей надникна от прозорчето към отдалечаващите се под тях светлини на Сингапур. Изглеждаше просто невероятно, че само преди три дни бяха кацнали тук. За броени часове целият й свят се беше обърнал с главата надолу.

Рей се размърда неловко на седалката. Не че се оплакваше от предлаганите удобства на борда на самолета. Но мястото й би трябвало да бъде сред пътниците от препълнената туристическа класа, при нейните приятелки, а не тук, сред разкоша на първа класа.

Даниъл обаче настоя да остане с него като негова съпруга. Посочи, че би било странно да пътуват отделно един от друг. Тя стрелна скришом с поглед седналият до нея мъж. Не бе необходимо много време да се убеди, че като лейди Еймъри, тя се ползваше вече с определени предимства.

Като начало, злобното предположение на сър Джордж се оказа стопроцентова истина. След като се сбогуваха сърдечно с отец Игнаций и сестра Мария, те отидоха в полицейския участък. Последва кратък разговор, след което тя бе свободна да си върви. Всички обвинения срещу нея начаса бяха оттеглени и един старши офицер много смутено се извини. Няколко часа по-късно, цялата група летеше вече за Сингапур.

Всички билети за следващите два дни бяха продадени, но по някакъв неведом начин, за групата на лорд Еймъри отнякъде изникнаха шест места. Персоналът се държа изключително любезно.

Тя сведе поглед към лявата си ръка. Сега на нея нямаше пръстен, издаващ семейното й положение. Той отново стоеше на малкия пръст на Даниъл. Всичко, което й напомняше за церемонията, бе сухият лотосов цвят, притиснат внимателно между страниците на дневника й.

Сватбата съвсем не беше такава, за какво бе мечтала. Трябваше да бъде облечена в бяло и да носи дантели и воал, а не кремави памучни панталони. Освен това, сватбата трябваше да се състои в малката енорийска църква, недалеч от къщата, където живееше майка й и където ходеше на неделно училище, а не в някакъв мисионерски параклис, разположен на другия край на света. Майка й също трябваше да присъства.

Може би най-добре бе въобще да не й казва нищо, поне докато не минеше достатъчно време, за да могат после да се посмеят заедно над историята. Достатъчно трудности бе преживяла, за да прибави и този нов товар към тях.

Рей отново хвърли поглед към Даниъл. Той отвори куфарчето си веднага, след като седнаха в самолета, извади някакви документи, извини й се учтиво, сякаш мислеше, че тя очаква да бъде забавлявана, и се задълбочи в тях.

Беше й много странно, че този непознат мъж бе неин съпруг. Във вътрешния джоб на добре скроеният му костюм стоеше брачно свидетелство с техните две имена. Подписването в брачния регистър представляваше твърде неудобен момент, който тя си спомняше с голямо смущение. Отец Игнаций вмести с много труд всичките аристократични имена на починалия баща на Даниъл в малкото пространство на регистъра и всички се засмяха.

После той вдигна поглед към нея и изчака най-простодушно да му съобщи необходимите подробности за нея. Рей не успя да измисли как да обясни всичко по по-безобиден начин, затова отговори направо:

— Нямам баща. Незаконородена съм.

Думите й прозвучаха като гръм от ясно небе… Самолетът се сниши, светлината, предупреждаваща за затягане на предпазните колани, угасна. Миг след това влезе стюардът и им предложи шампанско за аперитив. Даниъл отказа, помоли само за чаша минерална вода, но Рей прие. Тя започна да отпива бавно и да се взира през прозореца в тъмата.

— Добре ли се чувстваш? — запита я възпитано Даниъл, сякаш разговаряше с чужд човек.

— Да, разбира се. — Тя се обърна към него и прикри бушуващите в нея чувства — Защо да не се чувствам добре?

— Наистина. Няма причина — съгласи се сухо той. — Просто се питах, да не би да си уморена.

— Малко — призна тя, без да се усмихва. — Денят беше доста дълъг.

— Така е.

Сега, когато, макар и временно, беше вече негова съпруга, щеше да й бъде все по-трудно и по-трудно да се противопоставя на онези негови искания, които знаеше, че ще предяви. Единствената й защита бе да го държи на разстояние. Ако разбереше слабостта й, с нея беше свършено. Той кисело се усмихна.

— Знаеш ли, с риск да прозвучи ужасно самохвалство, ще ти кажа, че много жени щяха да са особено доволни, ако имаха възможността да се омъжат за мен? А ти се държиш така, сякаш те е сполетяло най-голямото нещастие в живота.

Рей с усилие запази спокойствие. Той бе достатъчно умен, за да може човек лесно да го измами.

— Така ли? — успя да отвърне тя, с привидно безразличие. — Съжалявам… Всъщност, съм ти безкрайно благодарна, че ми помогна да се измъкна. Искаше ми се да стане по друг начин. Сигурно ще е необходимо много време, докато се уреди анулирането на брака и всичко останало. Въпреки това… — Тя сви слабите си рамене в знак на оправдание. — … Предполагам, че това бе единствената възможност.

В очите му проблесна цинизъм.

— Да оставим всичко това на моите адвокати. Ние двамата трябва да мислим сега за… хм… за по-приятните възможности, които ни предоставя нашето запознанство.

Намеренията му бяха явни и сърцето й започна да се блъска уплашено в гърдите като птица. Тя обаче успя да запази самообладание и попита:

— Не смяташ ли, че това ще попречи на разтрогването на брака?

— Не… защо?

— Ами, доколкото ми е известно, най-лесният начин за анулирането ще бъде… невъзможността да се консумира брака.

— Така ли?

— Предполагам, че трябва да подпишем клетвена декларация или нещо подобно?

— Не зная…

— В случай, че скрием истината, това би означавало, че лъжесвидетелстваме — продължи тя, като внимаваше думите й да звучат твърдо, без каквато и да е нотка на вълнение. — Не смятам, че трябва да постъпваме по този начин.

Даниъл леко се засмя и й се подигра:

— Що за скрупули? Удивляваш ме. Много добре. Тогава ще изчакаме, докато Литгоу уреди окончателно въпроса.

— А после? — Този път не успя да потисне вълнението си.

— А после… — Той се усмихна бавно и се приведе над нея, повдигна ръка и прокара пръст по долната й устна. — А после можем да правим каквото си пожелаем. — Гласът му звучеше съвсем тихо и тя сякаш го долавяше с цялото си същество, а не със слуха, подобно на ниските тонове на чело.

Тя вдигна поглед, запленена от хипнотизиращите му черни очи и буквално се изгуби в тях.

— Патица или раци желае госпожата?

Рей запремига стреснато. Стюардът се колебаеше над количката, с фина чиния от китайски порцелан в ръка в очакване на нейния избор.

— О… Ще взема… от патицата, моля — отвърна задавено тя, изпълнена с надеждата, че той ще отдаде плъзналата по лицето й трескава руменина на топлината в салона.

Стюардът очевидно помисли точно това, защото се приведе, насочи струята на климатичната инсталация над креслото й и провери дали работи.

— Така по-добре ли ви е, госпожо?

— Да… благодаря — промълви тя и започна да разгъва ленената салфетка, с която бяха завити сребърният нож и вилица. Тук не предлагаха пластмасови прибори за еднократна употреба. Изпита благодарност за прекъсването. Разговорът излизаше опасно извън контрол.

Храната се оказа много вкусна, но тя не можеше да й се наслади. Беше се опитала да обясни на Даниъл как се чувства, но той само й се бе присмял. Все още вярваше, че след анулирането на брака, тя с радост щеше да стане негова любовница. Дори и да изпълнеше обещанието си да изчака достатъчно дълго! От самото начало не се опитваше да скрие силния си сексуален интерес към нея. А тя знаеше колко е уязвима.

— Какво има? — запита Даниъл и насмешливо я погледна. — Храната ли не ти харесва?

— О, напротив, много… много е вкусно — отвърна бързо тя. — Също като в ресторант. Малко е по-различно от онова, което сервират в туристическата класа.

Той леко се засмя.

— Дръж се за мен, моето момиче. Тогава винаги ще пътуваш в първа класа.

Тя също се засмя, но поклати глава.

— Не съм толкова користолюбива.

Даниъл замислено я погледна.

— Може и да не си такава — съгласи се той, с нотка на съмнение. — Но в момента положително се опитваш да създадеш точно такова впечатление. Не мога да разбера защо? Нима се надяваш да ме съблазниш, да ме накараш да си изгубя ума по теб и така да превърна този брак в постоянен ангажимент?

— Разбира се, че не! — Протестът й бе твърде остър и той се усмихна със сатанинско задоволство.

— Ти наистина си много добра малка актриса! Липсва ти обаче опитност. Но и аз не съм паднал от небето. Желая те, но нямам никакво намерение да те оставя да ме хванеш в капан. Така че, ако си наумила някакви номера, по-добре се откажи от тях.

Тя просто онемя. Може би си бе заслужила лошото мнение, което имаше за нея. Въпреки това я заболя.

Когато кацнаха в Гетуик, Рей изпитваше такава умора, че не можеше да мисли за нищо. След почти петнадесет часа във въздуха, последвани от неколкочасов престой в Париж, за да вземат самолета за Лондон, тя се чувстваше напълно дезориентирана и объркана от седемчасовата разлика във времето. Имаше лъжливото усещане, че продължава да лети.

Следваше машинално Даниъл през паспортните проверки и митниците, изпълнена единствено с благодарност за това, че се грижеше за всичко. Придружаваше ги само Мел. За самолета в Париж нямаше достатъчно свободни места и другите момичета останаха да изчакат следващия самолет за Лондон.

Даниъл я погледна. Бледите й страни не му харесаха.

— Не се тревожи. Колата ми е тук — каза й той. — Когато пристигнем вкъщи, веднага ще си легнеш.

Рей кимна неопределено. Миг след това осъзна думите му.

— Почакай… Не искам да отивам в твоя дом — възпротиви се тя и го хвана за ръката, докато той буташе количката с багажа към изхода.

— А къде другаде смяташ, че можеш да отидеш? — попита я много спокойно Даниъл.

— Аз… — Не можеше нищо да каже. Мозъкът й просто отказваше да мисли след това дълго убийствено пътуване.

— Там е работата — добави Мел, обзета от безпокойство. — Къде да отидем?

Рей знаеше само, че не бива да остава с Даниъл.

— Е, все ще намерим нещо — настоя неуверено тя.

— Хотел или някое друго място…

— Не можем да си позволим хотел — отвърна Мел и смръщи вежди от напрежение. — Колко глупаво, че освободихме апартамента си. Предполагам, че можем да позвъним на Джери. О, не, не, нали подготвя лятно шоу в Блекпул!

— Тогава е излишно да спорите — заключи Даниъл. — Мел, и ти си добре дошла у дома, докато си намериш подходящо жилище.

— О, така ли! — възкликна тя, без да разбира причините, поради които Рей безумно клатеше глава, като й правеше знаци да откаже. — Много ти благодаря. Чудесно! Няма да е задълго. Обещавам още утре да започна да търся квартира.

Рей разбираше, че трябва да спори, но главата я болеше от изтощение и напрежение. В края на краищата, ставаше въпрос само за една-единствена вечер. Утре двете с Мел щяха да си намерят някое място.

Не бе разбрала добре, когато Даниъл спомена, че колата му е там. Допусна, че я бе оставил на един от големите паркинги около аерогарата. Изненада се, когато лъскав тъмносин ролс-ройс спря до бордюра и от него слезе млад шофьор.

Той запремига с очи при вида на двете уморени момичета. Върху лицето му се изписа любопитство.

— Добре ли пътувахте, сър? — обърна се той към Даниъл. В гласа му прозвуча намек поне да им бъде представен.

— Да, интересно беше — отвърна сухо Даниъл. — Постави всичко в багажника, Джибсън.

— Да, сър.

Младият мъж явно бе обзет от любопитство, но знаеше, че трябва да почака малко, докато получи обяснение за двете неочаквани гостенки. Междувременно нямаше търпение да изрази одобрение за вкуса на своя господар.

Рей се настани в ъгъла на задната седалка и изпита странното желание да не бе толкова уморена, за да се наслади повече на първото си пътуване с ролс-ройс.

Дневната светлина се прецеждаше през тъмнозелената завеса. Рей се обърна в леглото, озадачена от раираната възглавница и японската коприна на завивките, същите като завесите. Лежеше в широко двойно легло. До нея, в другата половина, бе спал някой.

Постепенно, обърканите й спомени се поизясниха, тя се върна в действителността и рязко се изправи. Беше по бельо. Връхните й дрехи бяха поставени на стола до леглото. Смътно си спомни, че ги бе метнала върху него, след като ги съблече, макар и да не ги бе сгънала толкова внимателно, колкото бяха сега.

През ума й преминаха и други образи, подобно на филм, гледан в полусънно състояние: тиха улица, издаваща дискретно благосъстояние, някъде в Мейфеър или Белгрейвия. Високи сиви къщи със сутерени, грациозни чугунени решетки и каменни тераси. Четири широки стъпала, водещи към блестяща входна врата.

Сега си спомни, че се появи иконом. Официално бе учтив, но се виждаше, че подобно на шофьора и той изгаря от любопитство. Беше им поднесъл кафе и сандвичи във великолепен салон, обзаведен луксозно със светла гарнитура и масички от орехово дърво. Успя да изяде само един сандвич, макар че бяха чудесни.

После Даниъл бе отвел и двете на горния етаж. Той настани Мел в чудесна стая, драпирана със син кретон малко по-нататък по коридора, а нея доведе тук. Тя беше твърде изморена и едва успя да промълви нещо в знак на протест, но не си спомняше да се е случило нещо, след като положи глава върху възглавницата, почти унесена от съня.

Не… нищо не се бе случило. Положително щеше да го почувства. Тя захапа долната си устна, измъкна се от леглото и посегна за дрехите си. Торбата й, все още неотваряна, след като я бе поискала от полицейския участък в Кахианган, стоеше на пода. Тук някъде положително имаше баня…

Първото нещо бе да открие приятелката си.

Намери я да спи.

— Мел? — Рей я разтърси за рамото. — Хайде, събуди се. Време е за обяд.

— Ммм? — Мел се зарови във възглавницата като хамстер, после отвори с нежелание очи. — Какво има? — измърмори тя.

— Време е за ставане — настоя Рей, изпълнена със съжаление, че се налага да я събуди.

— Ооо! — Мел се претърколи в леглото и отново се зави през глава. Рей обаче отново решително я разтърси. Мел се обърна, отвори поразсънена очи и се повдигна на лакти. — Добре. О, я погледни! Хей, момиче, добре можеш да си поживееш на това място, стига да съумееш да разиграеш както трябва картите си.

— Не ставай глупава. Хайде, ставай и си стягай багажа. Трябва да си намерим квартира.

— Защо? — Мел запремига съчувствено. — Успя ли вече да се скараш с него?

— Не… Тази сутрин дори не съм го виждала. Не желая обаче да остана и минутка повече тук.

Мел стана от леглото и се пресегна да си вземе розовото бельо, което бе пуснала на килима.

— Почакай да си намеря контактните лещи — помоли я тя. — Не разбирам защо трябва да си ходим… Дани каза, че можем да останем, докато си намерим квартира, а ние още не сме започнали дори да търсим.

— Започваме — каза твърдо Рей и се заоглежда за бялата пластмасова кутийка с лещите на приятелката си сред нещата по тоалетката.

Мел сви рамене.

— Добре, но няма да е толкова лесно. Освен това нямаме достатъчно пари. Знаеш, че винаги искат предплата, дори за някоя стая като кутийка, с баня, намираща се три етажа по-горе.

— Зная, но се налага да намерим нещо.

— Няма ли възможност първо малко да хапнем? — запита изпълнена с надежда Мел. — Умирам от глад.

Рей предпочиташе да не остават за обяд, но на връщане към стаята си, едва не се сблъска с иконома, който очевидно бе тръгнал да ги търси.

— А, вече сте се събудили, мадам? — поздрави той с величествено достойнство. — Страхувам се, че лорд Еймъри отиде в офиса си, но ме помоли да се погрижа за всичко, от което се нуждаете. Приготвил съм ви обяд. Да го сервирам ли?

— О… благодаря ви — прие колебливо Рей.

— Подредил съм маса в дневната вляво, в дъното, до стълбите. Когато сте готови…

Пет минути по-късно двете момичета заслизаха смутено по стълбите като избягали от училище ученички, прехласнати от великолепието на покрития с мрамор хол, от средновековните дъбови пейки с високи облегалки край стените и от висящите от тавана прекрасни полилеи.

— О, божичко! — прошепна Мел и се заоглежда прехласната наоколо. — Не разбирам защо толкова много настояваш да изчезнеш оттук? Никога не бихме могли дори да си мечтаем за подобно място!

— Шшшт! — прошепна предупредително Рей и погледна през рамо да не би икономът да ги слуша.

— Ммм! — Седна Мел и огледа внимателно чинията си. — Тук има орехи, а това ми прилича на авокадо. А тази къдрава салата! — Тя взе вилицата и ножа и гладно ги подбутна. — Опитай — подкани тя Рей. — Наистина прекрасен обяд!

Рей бе напълно сигурна, че е така, но предпочиташе да прескочи до някой от ресторантите на Макдоналд, макар че в момента изпитваха остра нужда от всяко пени. Още днес трябваше да си намерят квартира. Каквато и да е.

Към осем часа същата вечер, уморена и с подути от ходене крака, Рей се двоумеше дали да не се признае за победена. Мел не издържа и избухна.

— Достатъчно! — заяви тя, приседна уморено на рамката на една витрина и свали обувка, за да огледа зачервените си пръсти. — Стига вече. Защо не се приберем вкъщи?

— Не трябваше да си слагаш тези обувки — упрекна Рей своята приятелка. — Знаеше, че ни престои дълго ходене.

Мел се нацупи.

— Можехме да вземем такси…

— И да похарчим парите за предплата?

— Добре де. Няма да се наложи да плащаме предплата, защото не намерихме квартира — възрази намръщено Мел. — Така че, сега можем да си вземем такси. И няма смисъл да търсим повече по вестниците. Посетихме всички бюра и се обадихме по телефона на толкова адреси! Не намерихме абсолютно нищо. И дълго време няма да намерим.

Рей се отпусна обезсърчена до нея.

— Длъжни сме да търсим — възпротиви се отчаяно тя. — Не можем да оставаме безкрайно там.

— Нищо не разбирам — обърна се Мел към нея. — Мислех си, че наистина го харесваш. Трябва да признаеш, че е много привлекателен.

— Да, съгласна съм… Много е привлекателен — рече притеснено Рей. — Но… О, трябва да разбереш, Мел! Не мога да остана. Колкото повече стоя там, толкова по-сложно става. Той се надява… че ще спя с него.

— А аз си мислех, че вече си го направила — забеляза съвсем невинно Мел.

— Естествено, че не съм! — запротестира Рей с почервеняло лице.

— Е, ти си омъжена за него, а не аз — забеляза кротко Мел.

— Така е, но всичко това беше само… само заради възможността да се отърва от неприятностите с полицията и да се прибера у дома. Сватбата не беше истинска.

— Но ти му харесваш — убеди я Мел. — Всички го виждат.

Рей замислено въздъхна.

— Зная, но това е само… само защото иска да ме вкара в леглото си. Не желае да сме женени наистина.

— Ти харесваш ли го или не? — запита Мел с тих изпълнен със съчувствие глас.

Рей запремига с насълзени очи.

— Харесвам го — едва успя да промълви тя.

Мел я потупа по ръката.

— Добре. Все някак си ще намерим квартира. Хайде, горе главата. И утре е ден. В този огромен град все ще се намери някое местенце и за нас. — Тя разпери ръце. — А, ето едно такси. Хайде, бързо. Недей да спориш. Аз плащам.

Самият Даниъл им отвори входната врата. Той съчувствено се усмихна, когато видя как влачат уморено крака.

— Изглеждате безкрайно съсипани — забеляза той. — Къде ходихте?

— Търсихме квартира — обясни Мел. Свитият й глас подсказваше всичките затруднения и разочарования, които бяха изпитали през деня.

— О, така ли? Е добре, предполагам, че искате да се освежите. Вечерята вече е готова — покани ги той.

Рей учудено го погледна.

— Не си ли вечерял? Да не би да си ни чакал? — запита разтревожено тя.

Даниъл се засмя и поклати глава.

— И аз самият току-що се прибрах. След като отсъствах цяла седмица, се бе натрупала доста много работа.

— О…

Той я хвана за ръката и я задържа, понеже беше готова да тръгне след Мел по стълбите.

— Защо си търсиш квартира? — запита тихо и я притегли към себе си. — Ти оставаш тук.

Прокара ръка по косата й и тя разбра, че ще я целуне. Тялото й мигновено се стегна, готово да се съпротивлява. В тъмните му очи просветна въпрос.

— Не… не сега. Искам… искам да се преоблека и да се измия.

— Добре.

Изглежда заподозря нещо, но я пусна. Тя се втурна нагоре по стълбите към спалнята, в която бе прекарала нощта.

Спалнята беше просторна, но голямото двойно легло сякаш я изпълваше. Тя го огледа с широко отворени очи, в които се долавяше някакво предчувствие и прехапа устни. Даниъл очакваше тази нощ отново да прекарат заедно в това легло. Беше се опитала да му обясни в самолета, че няма да се люби с него. Опитът й обаче не се оказа особено сполучлив, а снощи, когато се съблече и легна до него, тя доста разклати позициите си.

Вечерята щеше да е напрегната, без присъствието на Мел. Тя разказа на Даниъл за безуспешното търсене на квартира през целия следобед, очевидно напълно забравила за отношенията им.

Рей успя само да опита храната, макар телешкото да бе толкова крехко, че просто се топеше в устата. Отново и отново премисляше предстоящия труден разговор с Даниъл. Опитваше се да намери най-подходящите думи, с които да му обясни положението, но всичко, което й идваше наум, я караше да се чувства още по-неспокойна.

— Студено ли ти е? — обърна се така неочаквано към нея Даниъл, че сърцето й уплашено подскочи.

— О… не — поклати отрицателно глава.

— Нищо не си хапнала. Не си ли гладна?

— Не, аз… мисля, че се нахраних — смутено рече Рей.

— Добре. Може би по-късно ще хапнеш нещо — предположи той. — Сега можем да отидем в салона да пием кафе. Искаш ли?

— Ммм… да, разбира се.

— Мисля да си лягам — съобщи Мел и прикри прозявката си. — Много съм уморена.

Рей се обърна ужасено към нея. Не биваше да я оставя сама с него. Поне засега! Още не беше готова. Още не бе измислила какво да му каже…

— Остани да пием кафе — замоли я тя, като не спираше да й отправя отчаяни погледи.

Мел обаче не бе свикнала да се справя с безмълвни намеци.

— Не, благодаря, не ми се пие. Просто ми се иска да си легна. Още не съм се оправила от пътуването със самолета и от разликата във времето, а освен това днес ходихме прекалено много. Лека нощ, приятни сънища. — Тя отново се прозя, изправи се и се отправи с уморени крачки към вратата.

Даниъл се усмихна. Сънливото сбогуване на Мел го развесели. Когато обаче се обърна към Рей, мрачният му и напрегнат поглед я смрази до мозъка на костите.

— Е — каза той и посегна да я хване за ръката. — Ще отидем ли в салона или и ние направо ще си лягаме?

— В с-салона — едва успя да промълви тя и преглътна мъчително.

Върху стиснатите му устни се появи едва забележима усмивка. Усетил нейната съпротива, той с удоволствие щеше да се опита да я пречупи.

Настани я на голям удобен диван и седна до нея. Икономът донесе сребърен поднос с две фини чашки от китайски порцелан, както и сребърна каничка кафе.

— Благодаря ти, Елиът. Това е всичко — обърна се Даниъл към него.

Когато вратата се затвори и двамата останаха сами, Рей се отдръпна от него.

— Със сметана и захар ли? — Гласът й прозвуча неестествено дори в собствените й уши.

— Без захар.

Докато наливаше кафето, чувстваше как черните му очи я изгарят и ръката й затрепери. Насили се леко да се засмее.

— Съжалявам — извини се тя, че разля малко кафе в чинийката. — Кафеникът е тежък.

Той се усмихна с една от онези негови бавни и гальовни усмивки, от които тя цялата се разтопяваше.

— Изглеждаш уморена — забеляза с тих глас.

— Да, доста съм уморена — отвърна тя. — И аз като Мел, още не съм преодоляла разликата във времето. Ти как успяваш? Това сякаш не ти влияе.

— Свикнал съм.

— О… Сигурно много пътуваш?

— Да, пътувам. Банката има интереси по целия свят.

Тя кимна, радостна, че разговорът тече толкова леко на неутрална почва.

— В коя банка работиш?

Върху суровите му устни трепна познатата иронична усмивка.

— За „Еймъри, Морган енд Роуз“ — отвърна той.

Тя го погледна с разширени от удивление очи.

— О! Искаш да кажеш, че банката всъщност е твоя? — Трябваше да се досети. Какво ли богатство и власт притежаваше той?

— Не цялата — отвърна мрачно Даниъл и се усмихна. — Притежавам осемнадесет процента от акциите и съм председател на управителния съвет.

— Само осемнадесет процента? — Тя сви слабите си рамене и се опита да се пошегува. — А аз си мислех, че си милионер.

— И наистина съм такъв. — Той остави чашата и я притегли в обятията си. — Стойността на банката надхвърля седемдесет милиона лири стерлинги. Освен това притежавам земя. Седемстотин акра в Нортъмшир, имение в Шотландия, а също и няколко обширни парцела тук, в Лондон. Необходимо ли е да продължавам?

Тя го гледаше втренчено и разбираше, че колкото и да се съпротивлява, отново изпада под неговото хипнотично въздействие. Пръстите му се заровиха в косата й и тя разбра, че този път няма да може да се спаси от него. Налагаше се бързо да каже нещо…

— Смяташ ли това за достатъчно, за да преодолееш твърдото си нежелание да останеш в моя дом?

Рей се опита да възрази, но не успя, защото устните му потърсиха нейните така настоятелно, че тя просто не знаеше как да му противодейства. Той започна да разкопчава едно по едно копчетата на евтината й памучна блуза.

Съблече я и видя, че носи коприненото бельо, което й купи в хотела в Кахианган.

— Ммм… Очаквах с нетърпение да те видя с него — промълви той с дрезгав глас и прокара леко пръст по нежния контур на дантелата. — Много възбуждащо!

Гърдите й копнееха за неговите милувки. Разумът й неистово се мъчеше да измисли изход, но тя вече губеше битката. Той сломяваше волята й с непрекъснатите си ласкателства.

— Така е по-добре. — Очите му подигравателно я гледаха. — Поне вече се държиш честно. Знаеш ли, девствената невинност, която понякога се мъчиш да разиграваш, е трудна за вярване. Освен това те предпочитам точно такава, каквато си — предизвикателна, освободена от скрупули, очарователна…

— Не… аз… — Но когато палецът му започна да разтрива леко твърдото и станало много чувствително зърно на гърдата й, тя забрави онова, което се канеше да каже. Вместо това издаде тих сладострастен стон. Ръката му свали тънкия копринен сутиен и започна да милва голите й гърди.

— Ммм, ти си в състояние да съблазниш всеки мъж да извърши и по-лоши неща от лъжесвидетелстване — измърмори той и започна да я целува по ухото. — Просто не мога да повярвам, че два пъти съм спал до теб в леглото и не съм те докосвал като сега. Как успяхме да издържим толкова дълго?

Цели два дни и две нощи…

Пламенните му устни започнаха да я целуват надолу по шията и я накараха да се задъха от вълнение. Тя отметна назад глава и попадна в прегръдките му. Чуваше собственото си неравномерно дишане и усиленото биене на сърцето си. Не биваше да допуска да се случи това, не биваше… Тя обаче обичаше Даниъл и бе готова да му даде всичко, което поискаше от нея.

Някъде в къщата звънеше непрестанно телефон, но те не му обръщаха внимание. И двамата бяха потънали дълбоко в света на чувственото удоволствие. То ги бе завладяло напълно и сега за тях не съществуваше нищо друго…