Марго Макинтош
Рейнолд (5)

V

Вървяха мълчаливо един до друг към яхтата на Ким. Рейнолд бе пъхнал ръце в джобовете си и бе вдигнал глава срещу вятъра.

— Харесва ли ти да плаваш в такова време? — попита той, когато стигнаха до кея.

— Не много, когато съм сама на борда — отговори тя. — Дори и сега, през лятото, вятърът може да стане много силен в открито море.

Рейнолд спря и я погледна.

— Не бихме ли могли заедно да излезем в морето? Няколко часа там биха ни се отразили добре.

— Докато имаме горещо кафе — защо не?

Той я хвана за ръка и заедно се затичаха към яхтата, смеейки се като палави деца.

От борда Ким викна на младия мъж, който разпределяше местата:

— Ще се върнем по-късно и ще останем тук през нощта.

Той й кимна и тя се обърна към Рейнолд.

— Ще излезем от пристанището с помощта на двигателя и едва тогава ще опънем платната.

Пронизващият вятър беше силен и извънредно неприятен, когато „Монрейл“, порейки белопенестите гребени на вълните, пое курс към открито море.

Едва когато в далечината се появи Шоу Айлънд, Ким отново се обърна към Рейнолд:

— Би ли поел управлението, докато направя кафе в кабината?

— С удоволствие! — съгласи се веднага той с въодушевление.

— Окей. Трябва да държиш румпела така, че върхът да сочи постоянно Шоу Айлънд, тогава няма опасност от нищо.

Ким свари кафе, наля го в термос и заедно с няколко пакетчета кекс го занесе в кокпита^[1], където сложи чашите в поставките и се огледа.

— Така, сега можем да вдигнем платната. Трябва ха обърнеш яхтата по вятъра и след това чакай да ти дам знак. Първо ще вдигна платната на бакборда^[2].

Ким хвана въжето на предното платно, закрепи го на винча^[3] и го изтегли нагоре. После даде сигнал на Рейнолд да завърти румпела наляво. След това вдигна и главното платно и изключи двигателя.

— Добре свършена работа — каза тя и се усмихна.

— Връщам ти комплимента.

Ким отпи глътка кафе и се облегна на стената на кабината.

Плаваха в посока Търн Айлънд и след като Ким му показа как се борави с платната, двамата седнаха до десния борд.

— Ти наистина си природно надарен — засмя се Ким, след като Рейнолд бе изпълнил точно указанията й и държеше сигурно курса.

— Винаги съм се интересувал от ветроходство, макар че съм израсъл в планините.

След още една промяна на посоката те направиха завой покрай източната страна на Търн Айлънд, за да могат след около час отново да влязат във Фрайди Харбър. Почти се беше здрачило, когато акостираха в пристанището.

— Доктор Пъркинс, за вас и за сенатор Бърнс има съобщение от митническата служба — каза младият мъж, след като завърза яхтата.

— Може би искат да ни уведомят, че младите хора са заловени — каза Рейнолд тихо. — Значи ловът ти все пак завърши успешно.

Ким засия.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— Разбира се. Искам да присъствам, когато засвирят фанфарите.

— Не преувеличаваш ли? — засмя се тя.

В митническото бюро беше топло и уютно. Ким свали шапката си и разпусна дългите си коси.

— Радвам се, че се върнахте, сенаторе, доктор Пъркинс. Младите хора и яхтата им, които така добре описахте, са забелязани в Роч Харбър. Като че ли се канят да пренощуват там.

— Може ли да се разбере какво смятат да правят?

— Нямаме никакви доказателства и за съжаление не бихме могли да предприемем нищо. Но властите държат под око яхтата и пасажерите. Можете да бъдете сигурни, че нищо няма да пропуснат.

Ким и Рейнолд благодариха, стиснаха ръка на служителя и излязоха.

Чак когато стигнаха до „Монрейл“, Рейнолд сложи ръка на раменете й.

— За какво мислиш?

— Не знам. Имам лошо предчувствие. Наречи го интуиция или както там се казва — във всеки случай съм сигурна, че нещо витае във въздуха.

— И смяташ, че трябва да поемеш грижата за това?

— Щом като никой не го взема на сериозно, не ми остава нищо друго. Нали чу какво каза мъжът. Ще наблюдават децата, но нищо повече.

— Деца едва ли е точното определение. Те са най-малко осемнадесет или деветнадесетгодишни.

— Така е. Достатъчно големи са, за да могат да си позволят всичко, но не са дотам зрели, за да разберат цялото значение на действията си. Не искам да мисля колко много хора могат да бъдат изложени на опасност, ако тия хлапаци наистина взривят бомба.

— И какво искаш да направиш?

— Ще отплавам към Роч и ще се опитам да разбера какво са намислили.

— Сега ли? В това лошо време? — ужасено попита Рейнолд.

— Защо не? И друг път съм излизала в морето при такъв вятър. Смятам да не ползвам платната. С двигателя няма да ми отнеме повече от два часа.

— Ще дойда с теб — каза Рейнолд твърдо и допълни, като видя удивлението й. — Тоест, ако ме вземеш!

— С удоволствие, но какво ще стане с риболова и групата ти?

— Едва ли ще им липсвам и освен това мога да ги настигна и по-късно.

— Не е необходимо да идваш, Рейнолд. Знаеш това, нали? От самото начало ми се струва, че не вярваш много в моята теория.

— Това сега няма значение. Искам да съм с теб, ако ти потрябвам или възникнат затруднения.

— Смяташ ли, че може да се случи нещо?

— Всичко е възможно.

— Що се отнася и до твоя закон ли?

Рейнолд не отговори. Усмивка играеше в ъглите на устните му и Ким трябваше да се пребори с желанието си да се наведе и да го целуне… Отдавна не се бе чувствала толкова жизнена и заредена с енергия, както сега в присъствието на този мъж.

— Окей — каза тя, — тогава нека да тръгваме.

— Само ще си донеса багажа и ще предупредя групата — отвърна Рейнолд.

— Ще се срещнем на „Монрейл“.

Ким се качи на борда, завърза платната така, че да може при нужда бързо да ги използва и подготви всичко за отплаване. Изведнъж се сети, че още не бяха яли. Отвори две консерви с месо, лук и картофи, изсипа ги в тенджерата и я постави на газовия котлон. Наряза чер хляб, подреди приборите и сложи на масата чаши за вино.

— Какво мирише така вкусно? — попита Рейнолд, качвайки се на палубата. — Както някога в кухнята на майка ми.

Ким смутено му обясни готварската си хитрост.

— Не го вземай присърце — каза Рейнолд със смях. — Дори и най-добрите готвачи използват понякога консерви.

Той пое румпела, докато Ким отвърза въжетата и после отново скочи на борда. „Монрейл“ пое курс към канала на Сан Хуан.

— Вечерта отдавна се беше спуснала, когато двамата седнаха да опитат гювеча с месо и да се насладят на доброто вино. С помощта на вятъра, който духаше в гърба им, стигнаха за по-малко от час до входа на канала, откъдето завиха покрай северния край на острова.

Ким се беше изправила до Рейнолд и докато той държеше румпела, тя следеше компаса и изчисляваше курса по картата.

Неочаквано той обви с ръка рамената й и тя се притисна към него. Две дълги нощи бяха изминали, откакто се бяха любили. Ким жадуваше близостта му и когато устните му докоснаха нейните, затвори очи и забрави компаса. Изгубила управление, яхтата се разлюля силно. Ким скочи бързо, изтича отпред и се наведе през носа. Извика уплашено. Само на няколко метра пред яхтата в тъмното можеха да се видят опасните скали. Искаше да извика нещо на Рейнолд, но вятърът беше насрещен и нямаше да я чуе. Обхваната от паника, тя хукна обратно и му помогна да изведе яхтата в последния момент от опасната зона.

— Господи, бяхме на косъм! — каза Ким и въздъхна дълбоко, докато двамата с Рейнолд, всеки от своята страна на кокпита, наблюдаваше морската повърхност на слабата светлина на „Монрейл“.

Погледите им се срещнаха и той изведнъж започна да се смее. Напрежението бе отминало.

— Мисля, че ще е по-добре аз да извърша маневрите в пристанището — подкачи я той. — Не ми изглеждаш в много добра форма.

— Точно ти ли го казваш! — поде тона му Ким. — За малко да разбиеш корабчето ми в скалите.

— Заслугата е твоя в случая, или се лъжа? — попита той. — Освен това днес станах почти перфектен ветроходец.

— Не се заблуждавай, Рейнолд. Управляването на „Монрейл“ съвсем не е толкова просто, както може би си мислиш.

— Благодаря ти за доверието.

— Това няма нищо общо с доверието, в края на краищата не играем с гумено пате във ваната.

— Окей, капитане. Ти си шефът.

Ким се засмя.

— Добре, че това поне ти е ясно.

Вече се виждаха крайбрежните светлини.

— Това там горе ресторант ли е? — попита Рейнолд.

— Да не би още да си гладен?

— Една лека вечеря няма да ни навреди. Мисля, че имаме нужда от горещо и силно кафе след стреса.

Когато влязоха в пристанището, Ким пое румпела.

Наведе се и изключи двигателя. Рейнолд скочи на брега, върза въжето и се върна на борда.

— Хайде да идем да изпием по едно кафе.

И те тръгнаха, хванати за ръце.