Марго Макинтош
Рейнолд (10)

X

В този момент Ким по-скоро би искала да скочи през борда, отколкото да му разкрие цялата истина. Спомените за предишните години изведнъж оживяха. Почти физически усети самотата, в чийто плен бе толкова години и знаеше, че не бива да позволи влечението й към Рейнолд да вземе връх.

Тя срещна погледа му и бе твърдо решена да се бори срещу любовта си към него. Нямаше да му разкаже нищо за дъщерите си и за тайната на миналото си, защото за нея и за него нямаше общо бъдеще.

— Забрави ли, че имам две дъщери и живея в Сиатъл? — попита го тя, привидно спокойна. — А ти през повечето време си във Вашингтон?

— Наистина ли смяташ, че децата и разстоянията са чак толкова непреодолима пречка? — попита на свой ред Рейнолд.

— Ти сам каза, че нямаш никакъв опит с децата.

Той кимна.

— И не зная съвсем нищо за твоята професия, нали така?

Ким отмина без отговор този въпрос.

— Във всеки случай едно е съвсем сигурно. Когато приключим с тази история тук, ще имаш възможност да видиш какво е да живееш с две подрастващи дъщери.

Тя изобщо повече не спомена за разстоянието от две хиляди мили, защото Рейнолд със сигурност не би го приел за основателна причина.

— Явно ще трябва окончателно да се откажа от плана си да ловя сьомга — каза той, като се смееше.

— Не искам да го правиш заради мен, Рейнолд. Можеш и по-късно да ни посетиш в Сиатъл.

— А ще искаш ли да ме видиш отново, след като тук всичко приключи?

Ким се засмя нервно.

— Това ще трябва тепърва да разбера.

— Чудно хубавите ти очи изобщо не могат да лъжат. — Той нежно я прегърна.

Устните им се сляха и тя затвори очи.

Но преди да успее да отговори на целувката му, вятърът внезапно промени посоката на силата си. Те бързо се разделиха и се захванаха със задачите си. С общи усилия успяха да нагласят платната така, че вятърът да ги издува максимално и яхтата да се движи напред. Ким изключи двигателя, след като бе завързала здраво въжетата за мачтата.

Взе бинокъла и огледа хоризонта. Малките островчета наоколо изглеждаха безлюдни и спокойни.

— Никъде не се виждат — отбеляза тя разочаровано и свали бинокъла от очите си. — Ако наистина са в Бътчарт Бей, можем да ги открием едва като влезем в пристанището.

— Не сме в състояние нищо да променим, Ким. Ще трябва да имаш търпение, докато влезем в пристанището. И ако те не са там, поне ще знаем, че сме опитали всичко.

Ким се съгласи. От нетърпение не можеше да си намери място. Застана до релинга и едва дочака да влязат в пристанището.

След това въздъхна облекчено.

— Рейнолд, ето ги там.

Грабна бинокъла така нервно, че едва не го изпусна.

— Виждам само трима на борда — прошепна тя.

Рейнолд се засмя.

— Защо говориш толкова тихо? Не вярвам да могат да те чуят от това разстояние.

— Ето го. — Гласът й прозвуча възбудено. — Сега и четвъртият се качи на палубата. Носи табла с бира. И нещо за ядене, като че ли има там.

— Аз май имам нужда от същото — въздъхна Рейнолд.

— Да не би пак да си гладен?

— Съгласен съм, че имаме по-важна работа от това да мислим за толкова прозаични неща като яденето. Изглежда, че нашите млади приятели се канят да останат по-дълго. Какво ще кажеш?

— Така ми се струва и на мен — отвърна Ким, остави бинокъла и даде указания на Рейнолд как да отведе яхтата до другата страна на пристанището.

— Трябва да си съставим план за действие по-нататък — каза Рейнолд, след като изключиха двигателя и закотвиха яхтата.

— Най-добре ще е да отидем на брега и да информираме полицията.

Ким едва бе изрекла това, когато двамата видяха как младежите скочиха в спасителната лодка и загребаха към пристана.

— Нямаме повече време за планове — каза Рейнолд, скочи, спусна на вода тяхната лодка и помогна на Ким да се качи в нея. — Смей се и прави всичко така, сякаш си много весела. В крайна сметка ние сме двама съвсем обикновени мореплаватели, които през този прекрасен ден просто искат да посетят парка.

Преди да се хване за веслата, Рейнолд подаде на Ким молив и един използван плик от джоба на якето си.

— Сега ще ти продиктувам няколко думи — каза той тихо. — Когато минаваме покрай пазача, подай му по възможност незабелязано бележката.

Ким поклати глава в знак на разбиране и записа онова, което той й диктуваше. Междувременно поглеждаше към брега отсреща, към който се приближаваха твърде бързо и където четиримата младежи тъкмо завързваха лодката си.

Заедно с Рейнолд се отправиха нататък и Ким успя да забележи яркочервената риза на един от младежите, докато другите трима вече бяха стигнали тесния път, водещ към входа на Бътчарт Гардънс.

Притеснението й растеше все повече.

Рейнолд я привлече към себе си и изведнъж я погъделичка. Ким изписка.

— Така е по-добре — прошепна й той. — Много си нервна.

Хвана я за ръка и я поведе по пътеката към парка.

Ким видя дървения заслон, където на една пейка седеше млад мъж и ги наблюдаваше любопитно. Твърде късно тя забеляза клопката. Младежът беше от групата, която преследваха. Когато Ким и Рейнолд спряха объркани, от храстите до малката постройка излезе по-възрастен мъж, вероятно един от пазачите. Зад него вървеше капитанът на другата яхта. Той бе извил назад дясната му ръка и бе насочил към него нож. В очите на човека се четеше паника.

— Без номера — предупреди младежът и се огледа подозрително. Иззад пазача се появиха изведнъж и двете момичета с цигари в ръка.

— Моля ви — каза възрастният мъж с треперещ глас, — не бива да пушите тук. Лятото беше много сушаво… твърде опасно е.

— Затваряй си устата, дядка — изръмжа единият и му изви ръката по-силно.

— Не е нужно да си чак толкова брутален, Алекс — обади се едното момиче.

До този момент Ким бе стояла като парализирана до Рейнолд. Сега леко обърна глава и го погледна отстрани. Лицето му беше така разярено, както не го бе виждала досега. За миг тя изпита страх, че той ще се намеси.

— Вържи ръцете на стария — заповяда младежът с ножа. — После ще се погрижим за нашите мили съседи.

Той се обърна ухилен към Рейнолд и Ким.

— Мислехте се за много хитри, нали? Смятахте, че не сме забелязали как ни следите. Можехме лесно да ви се изплъзнем, но решихме, че ще е по-добре да ви вземем за заложници.

Междувременно другият вече бе вързал ръцете на пазача. Ким видя страха в очите му и й се прииска да може да го успокои.

— Така, а сега вие двамата — обърна се момчето с ножа към Рейнолд и Ким. — Бренда, дай ми другото въже.

Момичето бръкна в един сак, оставен до заслона и извади въже.

Един от младежите насочи ножа към гърлото на Рейнолд, докато другият го връзваше към едно дърво. Ким видя как той завърза ръцете на Рейнолд и после омота въжето около дървото и още веднъж през кръста му. Беше невъзможно да се развърже без чужда помощ.

Ким крадешком погледна към пътя, за да види дали не идва някой, който би им се притекъл на помощ. За съжаление до този страничен вход можеше да се стигне само откъм малкото пристанище и затова рядко се използваше.

— Бренда, още едно въже — подвикна младежът.

Момичето отново бръкна в сака и извади една тъничка връв.

— Какво, по дяволите, е това? Казах, че искам въже.

— Но, Алекс, това е всичко, което имаме на борда — оправда се момичето.

„Имах право — помисли Ким — това са аматьори. Богати деца, които не знаят какво да правят с времето си и парите на родителите си.“

Докато единият младеж се занимаваше с пазача, другият, когото наричаха Алекс, върза Ким за друго дърво, срещу Рейнолд, Тя изпита остра болка в раменете, когато силно извиха ръцете й назад.

— Остави нещо и за краката й — вметна момичето, което наричаха Бренда, хвърли цигарата си на земята и я стъпка.

— За глупак ли ме мислиш? — отвърна й грубо той и омота краката на Ким с остатъка от въжето, като завърза на възел краищата му.

— Може би ще почнат да викат за помощ, докато сме още в парка — предупреди по-слабият. — Дали да не им запушим устата?

— Разбира се! А ти как мислиш!

Този Алекс изглежда бе водачът на групата.

Ким усети как я обзема паника. Вече се канеше да протестира, когато погледът й попадна на Рейнолд, който я гледаше предупредително.

Едно от момичетата извади носна кърпа и я накъса на ивици. Приближи се до Ким, пъхна част от кърпата в устата й, а с друга ивица завърза очите й, като направи възел отзад на тила й.

Ким имаше чувството, че ще се задуши. Ръбовете на лентата прорязваха болезнено ъглите на устата й, а гърлото й бе пресъхнало. В главата й сякаш удряха чукове. Напрегна всичките си сили, за да запази спокойствие и се опита да диша равномерно през носа.

След като затъкнаха устата на Рейнолд и на пазача, младежите огледаха самодоволно добре свършената работа. После Бренда затвори сака и го подаде на бледия младеж с червената риза, който бе изпълнявал ролята на наблюдател.

Алекс, водачът на групата, отиде до заслона, наведе се и вдигна нещо, което очевидно бяха скрили там отпреди. Беше кутия, дълга колкото един хляб и може би два пъти по-широка.

Очите на Ким се разшириха от ужас. По челото й избиха капчици пот и потекоха към очите й. Несъмнено това беше бомбата, за която момичетата говореха в тоалетната. Студени тръпки полазиха по гърба й и въпреки топлото слънце Ким се разтрепера.

Четиримата младежи вече се отдалечаваха към вътрешността на парка. Беше около пет и половина часа, следователно не оставаше много време до вечеря, а в този час ресторантите в Бътчарт Парк работеха на пълни обороти.

Ким се опита да раздвижи ръцете си. Въжето беше доста стегнато, но тя не се отказа. Изведнъж камъкът на пръстена се заби в другата й длан. Усети остра болка, когато ръбът разкъса кожата.

Това беше спасението! Искаше й се да извика на Рейнолд да не се безпокои повече, но кърпата й попречи.

Внимателно извъртя ръце. Знаеше, че нейните връзки не са много дебели. Не можеха да бъдат скъсани, но сигурно щеше да успее да ги среже с острите ръбове на пръстена си.

Най-после успя да обърне едната си ръка в желаното положение. Струваше й се, че е изминала цяла вечност, но едва ли бяха минали няколко минути, когато първата връв бе срязана. Тя потисна нетърпението си, обърна отново длани, за да й е по-удобно, и малко по-късно и второто въже поддаде също.

Ким с бързо движение измъкна кърпата от устата си, наведе се и развърза краката си.

Изтича към Рейнолд, разхлаби въжето и докато той измъкваше парцала от устата си, Ким освободи и пазача.

— Ще алармирам охраната — каза мъжът, като разтриваше изтръпналите си ръце. — Хората от службата ще се присъединят към вас при кладенеца от другата страна на японския ресторант. Знаете ли къде се намира?

Ким поклати глава.

— Не, но познавам японския ресторант, значи ще намерим и кладенеца.

През това време Рейнолд бе изтичал до заслона.

— Няма смисъл — извика той, — хлапаците са прерязали телефонния кабел.

— Тогава ще трябва да отида до следващия вход — отбеляза старият човек, като гледаше подир тях, докато се отдалечаваха бързо към парка.

Ким и Рейнолд тичаха с всички сили към японската градина. Когато стигнаха там, Ким бе потънала в пот и бе останала без дъх. Спря за миг, опитвайки се да поеме въздух.

— Хайде — викна Рейнолд, който бе малко по-напред и сега се беше спрял да я изчака. — Трябва да побързаме.

Ким го настигна и в същия момент забеляза в далечината яркочервената риза на единия от групата.

— Рейнолд, ето ги! Точно до новия кладенец, който пазачът ни описа. Виж, онази Бренда отива към арката. Бързо, може би ще ги настигнем.