Лин Патрик
Сърце до сърце (3)

Втора глава

Вече повече от шестдесет години Люсил Толбът живееше в огромен дом на Бевърли Хилс, строен в стила на двадесетте години. Кит Гарфилд зърна през дърветата сградата с необичайна архитектура — отчасти приличаща на германски замък, отчасти — на несиметрично испанско имение. Усмихна се и намали скоростта, преди да свърне с БМВ-то си в улицата по склона на хълма, която водеше към входа.

Пищният архитектурен стил на „Палата на мечтите“ отдавна бе излязъл от мода, но Кит го смяташе за много по-интересен в сравнение с консервативните сгради, построени в Лос Анжелис през по-късните десетилетия — като сивия каменен дом в италиански стил на баща му. Макар че не бе прекарал кой знае колко време в него. Прис Гарфилд и актрисата Лана Уърт — майката на Кит, бяха в процес на развод, още когато той бе в началното училище, и оттогава отношенията между бащата и сина не бяха особено близки, нито лесни.

Щом стигна входната алея към дома на Люсил, Кит зави рязко по нея. Тя лъкатушеше през малка горичка и покрай неголяма занемарена цветна градина, преди да извие пред къщата.

Четири жени, облечени в ярки трика, играеха аеробика на поляната.

Когато Кит слезе от колата, добре оформената блондинка, която водеше упражненията, спря заниманията и тръгна към него. Отблизо й даде поне шейсет години, макар че изглеждаше много добре за възрастта си.

— Здрасти, идвам при Люсил.

— Ти сигурно си Кристофър Гарфилд. — Блондинката се усмихна и му подаде ръка.

— Наричайте ме Кит.

— Добре, нека бъде Кит. Знаеш ли, приличаш на майка си — продължи тя. — През 1953 година се снимахме с нея в един филм. — Жената разбра, че той няма представа коя е, затова се представи: — Джейн Хънтър. Живея тук. Нали ще поздравиш Лана? Гледам я всяка седмица в „Кокошарника на Хок“.

— Разбира се, ще й кажа, че съм ви срещнал.

Беше си спомнил коя е Джейн. Значи обаятелната кралица от недалечното минало бе станала една от бедните пансионерки на Люсил! Джейн не бе имала късмета на майка му, която продължаваше да бъде в достатъчно добро професионално положение и получи роля в една нова серийна телевизионна мелодрама, излъчвана вечер.

— Радвам се, че се запознахме… Изглеждате страхотно — каза й той искрено.

— Да, за моята възраст съм в добра форма. Благодарение на курсовете по аеробика, които водя. — Кимна към другите жени, а после посочи към къщата. — Влизай. Отключено е. Люсил те очаква.

Джейн се върна на поляната, а Кит тръгна нагоре по ронещите се стъпала към внушителния вход на дома. Преди да влезе, погледна лющещата се червена боя на вратата. Сградата направо се разпадаше. Може би кръстницата му го беше повикала, за да поиска най-сетне от него дългосрочния заем с ниска лихва, който той от години й предлагаше. Всъщност едва ли би могла да му върне парите и несъмнено това бе причината, поради която отново и отново отказваше да приеме помощта му. Но сигурно се намираше в тежко финансово състояние, след като бе готова да пожертва упоритата си гордост.

Кит мина бавно по мраморния под на вестибюла, висок два етажа.

— Хей, има ли някой тук? — извика той и спря в подножието на стълбището.

— Кой пита? — дочу се приветлив дрезгав глас, който му бе добре познат.

В единия си край голямото фоайе преминаваше във всекидневна и той тръгна към нея.

— Не ставай — каза Кит на крехката фигура с посребрени коси, която вече се надигаше от една от кушетките.

— Разбира се, че ще стана. — Люсил се приближи, за да го прегърне. — Може вече и да се движа по-бавно, но не съм осакатяла. — Когато се отдръпна, тя се усмихваше. — И няма да пропусна да прегърна любимия си и единствен кръщелник. Не те виждам често. Сигурно са минали четири или пет месеца, откакто беше тук за последен път.

Кит знаеше, че вината за това е негова.

— Прекарвам твърде много време в офиса.

— „Гарфилд Корпорейшън“ може за малко да се лиши и от твоето присъствие. Как толкова години нещата вървят добре и без Прис?

— Баща ми никога не се е интересувал истински от компанията за инвестиции. — Точно това бе причината Кит да е толкова зает. Сега обаче нямаше намерение да обсъжда отношенията с баща си. — Радвам се, че ти ми се обади. Така ще имаме възможност просто да поседим и да си побъбрим.

Наистина бе загрижен за Люсил и знаеше, че осемдесет и две годишната жена няма да живее вечно. Въпреки дългата щампована туника на богати дипли, той забеляза, че някога правият й гръб е леко приведен. Подобно на други възрастни хора тя се бе смалила и с годините сякаш бе станала по-крехка.

Когато Люсил седна на кушетката, той се отпусна на най-близкия до нея кожен стол с висока облегалка. От стената над главата му към тях гледаше много стара, жалка на вид, глава на бизон — една от многото реликви, които кръстницата му пазеше като спомен от покойния си съпруг. Джим Дикс бе звезда от ерата на нямото кино, изпълнявал ролята на каубой. Къщата бе негова собственост. Почти двадесет и пет години по-възрастен от съпругата си, Джим бе починал през 1960 година, когато Кит бе на седем години. Беше запомнил едрия добродушен човек с това, че винаги му даваше бонбони лакта и го учеше да язди пони.

— Чай ли ще пиеш, или кафе? — попита Люсил.

— Предпочитам кафе.

Тя удари малкото медно звънче, което стоеше встрани на масата. Подобно на много други по-стари приспособления в дома, очевидно и звънецът за прислугата бе повреден.

— Елси, ще ни направиш ли кафе? — извика силно Люсил.

Осемдесет и три годишната прислужничка беше нейна близка компаньонка почти през половината от живота й.

— Ще й трябва малко време, докато стигне дотук — обърна се тя отново към Кит, — така че се облегни и се отпусни. Както изглежда, май имаш нужда от малко освежаване. Сигурно си отегчен от деловата работа. — Погледна го проницателно с тъмните си очи. — Винаги си бил по-скоро артистична натура, отколкото бизнесмен.

Кит имаше неясното усещане, че Люсил цели нещо.

— Намирам начини да ми бъде интересно.

— Вероятно е така. Но щастлив ли си? Какво стана с малкото момче, което обичаше да пее и да танцува?

— То порасна — засмя се той. Въпреки че понякога изпитваше носталгия по старото време, разбираше, че професиите на родителите му често не са били толкова привлекателни, колкото изглеждат. И Люсил знаеше това прекрасно.

— Но ти беше забележителен танцьор — продължи тя, — особено след като навърши двадесет години.

— Да, бяха хубави времена — съгласи се Кит и я погледна подозрително.

— Беше много добър! Не трябваше да се отказваш от танците в кабаретата, за да поемеш ръководството на „Прис Гарфилд Данс Стюдиоус“.

— Беше ми приятно да танцувам, но това не означава, че бях готов да го върша цял живот — заусуква той.

Особено пък след като се разкри, че Кит Уърт всъщност е Кит Гарфилд, синът на Прис… А именно за да не може никой да направи връзка с баща му, Кит бе използвал името на майка си…

— Все пак, защо подновяваш този разговор? — Бе нетърпелив да стигне до същността на въпроса. — Тази част от моя живот е мъртва и погребана.

— Но, надявам се, не прекалено дълбоко. — Люсил не обърна внимание на въпросителния му поглед. — Искам да те помоля за една голяма услуга.

Какво би могъл да отговори на жената, която за него бе по-скоро обичана баба, отколкото кръстница?

Останала бездетна, точно тя, а не баща му, се бе грижила месеци наред за него, когато Лана отсъстваше за снимки.

— Слушам те — каза й Кит. — Ще вземеш ли най-сетне онзи заем, за да оправиш къщата? — Надяваше се, че ще му поиска пари. — Мога да ти напиша чек…

Тя вдигна ръка и го накара да замълчи.

— Не става дума за пари.

Страхотно! Той се постара да не се мръщи, ала имаше чувството, че това, което Люсил се канеше да поиска, няма да му хареса. Всъщност — беше сигурен.

— Малко е сложно — продължи тя. — Разбираш ли, аз съм новият собственик на едно ретро кабаре.

Това вече беше нещо!

— И къде е то — в преустроената конюшня или в гаража?

— Не ставай глупав! Не бих могла да получа разрешително за там от онези стари педанти, които управляват в Бевърли Хилс. Купихме едно западнало кабаре в Холивуд и го обновихме в стил „Арт Деко“ от тридесетте години. Наричаме го „Сърце до сърце“.

— Наричате го? Кои вие? — повтори Кит.

— Аз съм сред основните инвеститори…

„Как би могла Люсил да си позволи каквито и да било инвестиции?“ — учуди се той. Беше сигурен, че тя използва всеки цент от вече скромните си приходи, както и наемите от различните пансионери, които бе прибрала, за да плаща постоянно растящите данъци и ежедневните разходи. Сигурно от години не е давала заплата на Елен…

— Помага ми един стар приятел — обясни тя. — Това е истински шанс за мен да стъпя отново на крака. Кабарето е изискано, Кит. Подготвяме тържествено откриване в продължение на цяла седмица. — Люсил пое дълбоко дъх. — А сега да се върнем към услугата.

— Добре.

Кит предполагаше, че тя ще поиска да го ангажира по някакъв начин със събитието и потропа с дългите си пръсти по изтърканата облегалка на стола.

— Искам да танцуваш заради мен.

Пръстите му замръзнаха, а веждите му се повдигнаха.

— Искаш от мен да…

Беше по-лошо, отколкото бе очаквал!

— Да танцуваш. Нали разбираш — да се движиш насам-натам — пошегува се Люсил, леко притеснена. — Само няколко седмици — продължи бързо тя. — Не е невъзможно, нали? Никога преди не съм те молила за подобно нещо.

Може би, но сега определено искаше да го притисне до стената. И защо?

— Защо точно аз?

— Имам нужда от име, което да привлече публиката. — Направи широк жест, с който обхвана стаята. — Вечерта на откриването ще бъде голямо и ефектно благотворително представление, което ще помогне тази стара къща да се превърне в дом за възрастни хора от шоубизнеса. И всеки месец част от приходите на кабарето ще се заделят за подпомагане на неговата дейност.

Кит все още мислеше по въпроса с името. Имаше смътното чувство, че Люсил не желаеше в представлението да участва Кит Уърт.

— Аз няма да бъда голяма примамка, а нямам и номер — заусуква той.

— Можеш да го подготвиш много бързо. Вече разговарях с Анита Брукс, дъщеря й е опитен професионалист. Просто помисли какво не биха дали хората, за да видят как Брукс и Гарфилд отново танцуват заедно.

— Анита Брукс?! — Той не можеше да повярва на ушите си. Стисна облегалките на стола и се наведе напред. — Това е нечувано!

— Нечувано? — Люсил се усмихна накриво и оправи деколтето на туниката си. — Благодаря ти, детето ми. Радвам се, че сама измислих тази страхотна идея.

— Знаеш, че бих направил всичко за теб…

— Чудесно, значи се разбрахме! — Като избягваше да го погледне, тя промърмори: — Какво стана с кафето все пак? — Сграбчи звънчето и отново го удари. — Елси!

Кит разбираше, че Люсил се опитва да го забаламоса, ала не можеше да й го позволи!

— Както винаги съм казвал, знаеш, че бих направил всичко за теб… Но не и това.

Тя отново го погледна съсредоточено. Устните й бяха извити в смела, твърде бляскава усмивка.

— Защо не? Кабарето ще бъде открито след няколко седмици. Ще имаш време да влезеш във форма и да репетираш.

— Знам, че все още мога да танцувам, и не това ме безпокои. — Отпусна се в стола и разхлаби вратовръзката си. Имаше усещането, че няма да се измъкне лесно.

— В такъв случай може би те притеснява въпросът с партньорката — каза му Люсил, като го гледаше настойчиво. — Не се тревожи — Гейбриъл е танцувала в Бродуей.

— Изобщо не се притеснявам за предполагаемата си партньорка! — Макар че не му бе притрябвала дъщерята на амбициозната танцьорка, която явно бе съсипала живота на баща му, да не говорим за този на майка му и за неговия собствен. Реши да изплюе камъчето. — Абсолютно невъзможно е да изляза на дансинга и да танцувам като някакво подобие на Прис Гарфилд.

Люсил дори не мигна.

— О, я стига! Трябва повече да вярваш в таланта си. Вече си разработил свой собствен стил. Никой не би могъл да те обърка с баща ти. Благодарение на Лана, ти си по-красив от Прис…

— По никакъв начин не искам да бъда сравняван с Прис Гарфилд — прекъсна я той.

Никога не бе искал да се съревновава с баща си. И освен това кой би желал да се бори с една легенда?

— Разбирам, че не е лесно да си дете на звезда — каза тя, — но мислех, че си достатъчно умен, за да се издигнеш над това.

„Нима смята, че като ме предизвиква, ще ме накара да приема?“ — помисли Кит.

— Не искам да го направя — каза й твърдо.

— Но все пак ще се съгласиш, нали? — продължи тя да го придумва. — Само помисли за всички онези остаряващи хора от шоубизнеса, които мизерстват със социалните си помощи и няма къде да живеят.

— Защото още не са те срещнали.

В крайна сметка, в дома на Люсил живееха поне шест пансионера, включително скован от артрит филмов каскадьор и комик, който от години не бе научил нито една нова шега.

— Не мога да се грижа за тези хора безкрайно. Вече съм доста стара. Ако „Сърце до сърце“ успее, ще превърна имението си в нетърговско заведение и ще имам възможност да заделям за себе си един доста приличен доход. Използвам кабарето като фасада.

Знаеше, че Люсил се нуждае от пари, но и че гордостта й няма да й позволи да вземе заем от него, тъй като тя смяташе това за милостиня. Кит почувства, че твърдостта му започва да се стопява.

— Сигурно ли е, че ще има нещо и за теб?

— Ще получавам заплата, която ще ми помогне много. — В очите й се четеше молба.

Той въздъхна. По дяволите, беше тридесет и осем годишен преуспяващ ръководител на акционерно дружество. Как може тази немощна възрастна жена да го кара да се чувства като хлапе, което иска да му се молят?

— Направи ми само тази едничка услуга. Моля те, Кит.

Долната й устна потрепери.

Кит изстена. Помисли, че май вече е време да престане да се тревожи за конкуренцията между него и баща му.

— Хайде, момче, направи го заради мен!

Тъжната нотка в гласа й го трогна. Разбра, че е победен и промърмори:

— Добре, добре, съгласен съм.

— Благодаря ти! — Люсил стана и го прегърна. Няма да съжаляваш! Направо ще им вземеш акъла!

Кит опита да се усмихне. Беше ли възможно наистина след толкова години да се върне под светлината на прожекторите? Кръстницата му вярваше в него повече отколкото самият той.

— Да го полеем — продължи тя, отстъпи леко назад и му се усмихна лъчезарно. — Какво ще кажеш за малко шампанско? Мисля, че тук някъде имаше една стара бутилка.

Той стана от стола и обгърна с ръка крехките й рамене, за да я подкрепи.

— Всъщност още чакам кафето си.

— О, вярно! — Люсил се огледа. — Къде се дяна Елси? Сигурно пак е забравила да сложи слуховия си апарат… Или пък е заспала. Ела, да отидем в кухнята, ще се оправим сами.

Тя продължи да говори разпалено за предстоящото представление, докато минаваха през сенчестите, коридори на къщата. Кит попита какво ще представлява кабарето и как възнамеряват да го разработят. Поинтересува се и от новата си партньорка, макар Люсил да твърдеше, че не знае за нея почти нищо друго, освен възрастта, семейното й положение и заглавията на някои от представленията, в които е участвала.

Кит разбра, че дъщерята на Анита не беше имала особен успех и по-скоро бе обикновена танцьорка, отколкото звезда. Дали е амбициозна колкото майка си? Дали очаква работата им заедно да даде тласък на кариерата й? Не и ако зависеше от него. Такива номера не му минаваха! Не беше наивен като баща си.

И освен това най-добре щеше да е Гейбриъл Брукс Лакроа да си разбира от работата, иначе тя щеше да съжалява!

 

 

— Той се съгласи.

— Чудесно.

Прис Гарфилд поотпусна ръката, с която стискаше слушалката. Вярваше в Люсил.

— Знаеш, че не върша всичко това просто заради парите — увери го тя.

— Разбира се, но ще са ти необходими още малко средства в аванс, за да си купиш нови парцалки, с които да впечатлиш клиентите. Трябва да повярват, че ти си собственикът. — Самият Прис представляваше останалата част от предполагаемата „група“ инвеститори. — Купи всичко, от което имаш нужда, и го пиши на сметката на кабарето. — После попита неспокойно: — Нали поръча самолетните билети?

— Анита и дъщеря й трябва да са ги получили. Всичко се подрежда идеално. Ще имаш още една възможност.

— Надявам се…

Повече от година, откакто чу, че Анита е станала вдовица, Прис мечтаеше да я види отново. Този копнеж даде тласък на замисъла им с Люсил.

— Надяваш се? Бъди по-уверен. За половин век все трябва да си понаучил нещо.

Люсил бе негова приятелка от дълго време, а през последните години бе станала и негов най-близък довереник. Беше единствената жена, която се осмеляваше да му говори така.

— Научих много неща.

„За самотата, за отчуждението, за собствената ми глупост и гордост“ — допълни мислено той и добави на глас:

— Важно е обаче какво ще каже Анита.

— Нима все още се съмняваш в любовта й? Чувствата, които вие изпитвахте един към друг, не биха могли да се изпарят за една нощ, стари глупчо!

Все пак Люсил бе непоправима романтичка, която спеше със снимка на покойния си съпруг под възглавницата. Вярваше, че когато умре, ще се появи Джим Дикс, препускащ на голям бял кон по небесния хоризонт, и ще я отведе със себе си.

— Действай и внимавай какво правиш! — нареди му Люсил. — Аз ще ти помагам.

— Благодаря ти.

Като имаше предвид възрастта си, осъзнаваше, че това е последната му възможност с Анита.

— А и няма да е зле тези дни да проведеш един откровен разговор със сина си.

— С Кит? Защо? Разбираме се много добре.

Младият Гарфилд вече бе навлязъл в зряла възраст и явно беше забравил възмущението, обхванало го при развода на родителите му.

— Да, може би, но връзката ви куца — заяви Люсил прямо, по начина, който с времето Прис бе започнал да уважава. — Ти трябваше да го помолиш да участва в откриването, а не аз.

— Вярно е — въздъхна той. Не знаеше как да преодолее отчуждението между Кит и себе си.

— Той е единственото ти дете.

Някога бе мечтал да има повече. Но вероятно щеше да се окаже неспособен да отгледа няколко деца, както и едно.

— Докато работим над представлението, ще се виждам по-често с него.

— Смяташ да му дадеш някой и друг полезен съвет по хореография? О-хо! Лично аз не бих го направила. Той е много горд.

Черта, характерна както за сина, така и за бащата. Прис се надяваше поне Кит да не позволи гордостта му да го обсеби прекалено силно.

— А ти внимавай той да не разбере откъде идват парите, нали?

— Гроб съм. Анита също няма да научи нищо.

Анита… След като свърши телефонния разговор с Люсил, Прис се замисли за жената, която бе изгубил толкова отдавна. Дали ще може да му прости, или все още му е обидена? Има ли някаква надежда любовта им да пламне отново?

Закрачи неспокойно из къщата, а сетне реши да излезе с колата. Сам. Каза на шофьора, че тази вечер няма да има нужда от услугите му. Изкара колата на заден ход от гаража и тъй като ранният есенен въздух бе топъл, свали гюрука на мерцедеса. Пое бързо по пътищата, които извиваха около хълмовете над Лос Анжелис, като се наслаждаваше на вятъра. За миг си представи, че отново е млад, силен и в отлична форма.

Каква заблуда! Не можеше да забрави живота, в който бе допуснал всички възможни грешки, описани в книжките, когато ставаше въпрос за любов и брак. Причините за всеки негов развод бяха основателни — липса на общуване, конфликти между личностите, сблъсък на кариерите… А що се отнася до женитбите му, всеки път се бе хвърлял в новата връзка със страст, отговорност и надежда, че нещата ще бъдат наред…

Ала това не се случи нито веднъж, дори и последния път. Беше се посветил на петата си и, както бе решил твърдо, последна съпруга, и бе съкрушен, когато разбра, че Рейчъл е болна от рак. Самоотвержено се грижи за нея по време на дългото й боледуване, но накрая я загуби. Може би, като се беше отказал от първата си и най-голяма любов, се бе обрекъл на нещастие…

Само ако можеше да снеме проклятието!

Докато се движеше по алеята Мълхоланд Драйв, вниманието му бе привлечено от една височина, откъдето се разкриваше удивителен изглед. Впечатлен от безбрежната проблясваща пищност на светлините, осеяли долината пред него, разбра, че гледката точно от това място му е позната. Разбира се. Тогава се бе зарекъл да не я забравя никога…

 

 

Холивуд, 1937 година

— Ние сме на върха на света! — извика Анита и се надигна от седалката на малката открита спортна кола, за да види по-добре града. Хвана се за предното стъкло и попита: — Нали е чудесно?

— Фантастично! — съгласи се той, като знаеше, че тя има предвид както галапремиерата, в която бяха участвали тази вечер, така и гледката на разстилащия се под тях Лос Анжелис. Най-новият им филм щеше да има огромен успех.

— Успяхме, Прис! Вече сме звезди! — Изящна и обаятелна в късата пелерина, обточена с кожи, тя огледа местността. — Вече сме известни.

Той прекара ръка по волана на колата.

— Да, като че ли е така.

Анита го погледна учудено.

— Защо това не те въодушевява? Публиката тази вечер беше много изискана. Харесахме им.

— Харесаха им героите, чиито роли изпълнявахме.

— Но във всеки един от твоите герои има частица и от теб самия!

— Съвсем малка. — Знаеше, че не е и наполовина умен и безгрижен, както в ролите, които изпълнява. — Просто искам хората да ми позволят да имам и личен живот. Започвам да се уморявам да раздавам автографи. А и всяка срещната жена ме преследва за танци…

Затова не обичаше големите приеми и обществени прояви, на които трябваше да присъства. А Анита като че ли плаваше в свои води на тях и с топлота общуваше с всички.

— Не мога да седна и да се нахраня спокойно или да поговоря с някого за повече от пет минути — оплака се Прис.

— О, горкичкият!

Тя се засмя и смехът й — силен и чист — отекна в смълчаната вечерна тъмнина. Не се виждаха никакви други коли. Най-сетне бе успял да остане насаме с нея.

— Как няма да искат жените да танцуват с теб? — попита тя, плъзна се обратно на седалката и погали ръката му. — Ти си толкова мил изпълнител на главни роли. Жените мислят, че ако бъдат в прегръдката ти, ще ги накараш да се почувстват толкова красиви и романтични, колкото са героините от филмите, които гледат. Наистина всички те са влюбени в теб.

Прис се усмихна.

— Все още ми е трудно да повярвам.

— Но защо? Аз също се влюбвам в теб… Всеки път, когато танцуваме…

— Само тогава ли? — Извърна се към нея и хвана едната й ръка в атлазена ръкавица.

През фината материя усети топлата й тръпнеща плът. Нима не бе разбрала досега, че именно тя дарява на нозете му криле?

Анита пое дълбоко дъх и го погледна настойчиво.

— Ако искаш обяснение, ти трябва да го направиш пръв.

Сърцето му заби по-бързо.

— Обичам те, Анита! — Знаеше го от много време. Плъзна ръка около раменете й и я привлече по-близо до себе си. — Думите не стигат, за да опиша колко много те обичам.

Тя потръпна, щом устните му се спуснаха към нейните. Отвърна пламенно на целувката и обви ръце около врата му. Ухаеше на рози, а устните й имаха вкус на червило и шампанско. Смачкаха букетчето цветя на корсажа й, но Прис нехаеше за това. В този момент светът можеше да спре да се върти, но той нямаше да разбере.

— Кажи ми го сега ти. — Отдръпна се леко, за да я погледне в очите.

— Вече го знаеш…

— Кажи го!

Така думите й щяха да отекват през вечността, която той искаше да прекара с нея.

— Добре… Обичам те — прошепна тя стеснително.

Беше много по-вълнуващо от каквато и да било кариера или аплодираща тълпа.

— Ние си принадлежим, Анита.

— Принадлежим си — повтори тихо тя и го целуна отново.

Той притвори очи, като си обеща, че ще запомни всяка подробност от тази вълшебна вечер — звездите, сияещи над тях, тъмните хълмове, светлинките, блещукащи в долината… Щеше да съхрани спомена и да го запази завинаги в сърцето си…