Тур Хейердал
Аку-Аку (8) (Тайната на Великденския остров)

Глава VII
Среща с безмълвните пазачи на пещерите

Големият чилийски военен кораб се появи на хоризонта, когато слънцето все още висеше ниско над океана и къпеше крайбрежните скали в златни утринни лъчи и призрачни сенки. Широк, плосък и равномерно сив, с кула, настръхнала от технически съоръжения, той нарастваше, докато се приближаваше. Това беше първият поздрав от външния свят — първото напомняне, че отвъд хоризонтите все още има друга земя. Ветровете са запълнили рова на Ико; човекът е сменил своето оръжие.

Срещнахме се с „Пинто“ точно отвъд птичите острови. Всички палуби на големия, извисил се над нас кораб бяха претъпкани с хора, които се тълпяха край релингите. Щом като се изравнихме, капитан Хартмарк даде сигнал със сирената, после поздравихме домакините със сваляне и издигане на флага. В отговор военният кораб даде изстрел с едно оръдие и издигна норвежкото знаме на главната мачта. Това беше проява на любезност, каквато не бяхме очаквали. Завихме рязко в полукръг с пълна скорост и малкият гренландски риболовен кораб ескортира мирния сив великан до мястото пред село Хангароа, където щеше да пусне котва. Цялото население беше на крак край пристана. „Пинто“ даде салют с двадесет и един изстрела, а след това от брега се откъсна лодката на губернатора, който отиваше да поздрави капитана с „добре дошъл“ в протектората на военноморските сили.

Както бяхме уговорили, двадесет минути след като губернаторът се беше качил на борда, отидох и аз с нашата лодка заедно с капитана и лекаря на експедицията. Приеха ни много сърдечно. Когато лодката се прилепи о борда, един тръбач даде сигнал, а капитанът и губернаторът застанаха горе до стълбицата, за да ни посрещнат. В кабината на капитана заварихме един чилийски адмирал и американския военноморски аташе със съпругата си. Той беше дошъл да проучи възможностите за построяване на голямо летище на Великденския остров за въздушни съобщения между Южна Америка и Австралия. На чаша коктейл благодарих с кратка реч за изключителното гостоприемство, което губернаторът и неговите хора ни бяха оказали през време на нашето пребиваване, а капитанът на военния кораб най-сърдечно ни пожела и в бъдеще такъв успех на острова, какъвто сме имали досега. Той предложи да ни снабди с всички припаси, от които се нуждае експедицията, и изпрати да донесат два големи чувала с поща, върху които нашият капитан и лекарят жадно се нахвърлиха. Така приключихме с формалната част и сложихме начало на приятна беседа.

Малко по-късно вратата пак се отвори и влезе кметът с току-що изгладена риза и връзка, а след него Ласарус и половин дузина представители на местното население. Кметът се втурна право към важния, окичен със златни нашивки капитан, раздруса ръката му и гръмогласно, с буйни ръкомахания заяви, че това било капитан по вкуса му — той знаел как трябва да се вършат нещата, защото бил първият, който, пристигайки на острова, дал салют. После кметът се изпъна като струна, с ръце, изопнати по шевовете на панталоните, хората му застанаха мирно зад него и под носа на капитана той изпя бравурно чилийския национален химн. Щом свърши песента, кметът и неговите другари съвсем се отпуснаха и като същински джазов оркестър, подрусвайки рамене и огъвайки коленете си, запяха своята ритмична кралска песен за пристигането на Хоту Матуа в Анакена. Кметът допяваше последния куплет, когато ме зърна. Той замря като котка, готова да скочи, посочи ме и изкрещя:

— Mi amigo^[1] сеньор Кон-Тики!

Като по даден знак той и всичките му приятели завряха ръце в джобовете си и измъкнаха пакетчета от най-различни марки американски цигари, които бутнаха под носа на капитана. Нека види мостри от хубавите неща, които сеньор Кон-Тики е донесъл на острова: ето така трябвало да се отнасят към тях!

Капитанът слушаше всичко това търпеливо, със стоическо спокойствие и когато отново внесоха подноса с коктейлите, той предложи напитки на новодошлите. Очите на кмета светнаха от удоволствие: тоя капитан наистина беше човек на място, макар че цигарите, които поднесе, не бяха така хубави като онези на сеньор Кон-Тики. Видях с тревога как кметът погълна коктейла на един дъх. Той ме погледна с гордост и задоволство в очите и ми кимна успокоително, като каза, че нямало защо да се безпокоя: знаел какво значи да се пие добро вино. След това той и другарите му излязоха доволни от кабината на капитана и тръгнаха да разгледат кораба.

По-късно видях кмета в бара на офицерската каюткомпания, заобиколен от тълпа почитатели. На борда имаше мнозина избрани пътници, между които двама професори, Вилхелм и Пеня, и група чилийски студенти по археология, които бяха дошли, за да се запознаят с нашите разкопки. Познавах двамата любезни професори още от Чили и те ме прегърнаха сърдечно по южноамерикански обичай. Заедно със студентите те изслушаха с голям интерес разказа ни за различните епохи на Великденския остров и за необичайните за острова статуи, които бяхме изкопали от земята.

В бара не посмях да кажа нито дума за странните скулптури, които бях получил от тайните пещери, защото сега една невнимателна дума можеше да ми попречи да разреша загадката на семейните пещери. Всички изгледи да проникна в някоя от тях все още висяха на косъм и ако сега нещо достигнеше до ушите на островитяните, те щяха да се изплашат и да запечатат устата и пещерите си със седем печата.

Но когато станах да си тръгвам, чух нещо, което ме порази като гръм. Откъм тезгяха на бара долових някаква нова, особена нотка в гласа на кмета, който се хвалеше. А като го видях как постави празната си чаша, разбрах, че тезгяхът се върти пред очите му. След това чух как кметът каза високо и отчетливо:

— Приятели, аз съм богат човек — имам пещера.

Миг-два стоях като закован, очаквайки какво ще последва. Но нищо не се случи. Другите продължиха да си говорят и да пият, а кметът не каза нищо повече. Това едва ли беше първият случай, когато се е изпускал на чаша, но или никой не го бе чул, или пък бяха приели думите му като празни приказки на пиян човек — ако изобщо някой разбираше, че да притежаваш пещера е нещо по-особено. Изглежда, че кметът дойде на себе си и се стресна от собствените си думи, защото едва бях се прибрал на нашия кораб, когато и той се запъти към брега.

Тази година на екипажа и пасажерите на „Пинто“ бяха предложили малко и некачествени дърворезби. Най-хубавите отдавна бяха пазарени от членовете на експедицията. Затова професор Пеня отишъл право в колибата на кмета, където намерил богат избор от най-доброкачествени завършени и полузавършени дървени фигури. Но кметът отказал да продава: всичко това било правено за Кон-Тики, а освен това имал повече поръчки от кораба на Кон-Тики, отколкото можел да изпълни.

Пеня трябвало да се примири с това. След туй научил за „късмета“ на Кон-Тики — че щом като хората на Кон-Тики обърнели някой камък или забиели в земята лопата, нещо странно се появявало на бял свят. Пеня изслушал търпеливо и това, но словоохотливият кмет, не изтрезнял още от предишния ден, като му отпуснал края, представил нещата така, сякаш хората на Кон-Тики са намерили в земята просто неизброими ценности. Най-сетне професор Пеня започнал да се безпокои. Според описанието на кмета тревата на Великденския остров растяла върху компактна маса от художествени съкровища — той чисто и просто пропуснал да спомене, че всичко наистина ценно, което сме намерили под земята, се състои от развалини и огромни фигури, които сме оставили по местата им. Пеня си представил, че корабът ни е пълен с изкопани съкровища и музейни ценности, които сме открили само защото сме първите, на които хрумнало да правят разкопки на голия остров.

Вечерта професор Пеня пак слязъл на брега и този път се разхождал с някаква телеграма в ръка. Онези, които я видели, пристигнаха потресени при мен и ми казаха, че била от чилийското Министерство на просветата, което упълномощавало Пеня да конфискува археологическите находки на експедицията и да ги отнесе със себе си на военния кораб. Губернаторът извънредно много се разтревожи, капитанът беше също смутен, но нямаше право да се намеси, а отец Себастиан просто не можеше да разбере всичко това. Ако министърът действително е издал такова пълномощно, никой на острова не можеше да попречи на Пеня. В такъв случай експедицията трябваше да предаде всяка костна отломка и всяка мостра от въглени, които археолозите с труд бяха изровили през последните няколко месеца.

Отчаяните ни чилийски приятели казаха, че ще направят всичко възможно, за да се уреди въпросът. Решихме да устроим с професор Пеня съвещание „около кръгла маса“ в малкия кабинет на отец Себастиан. Всички искрено се надяваха, че ще се споразумеем и материалите на експедицията няма да бъдат конфискувани. Междувременно новината бе стигнала до ушите на островитяните. Те дойдоха при мен, изпълнени с негодувание, и ме увериха, че никой не може да ми вземе това, което съм купил от тях. Те можели да правят със своите вещи, каквото си искат. Естебан и Ласарус изпитваха смъртен страх за своите пещерни камъни, но Ласарус ми съобщи, че ако призова на помощ своето аку-аку, положително никой няма да може да пипне нещичко на моя кораб. Кметът много се разстрои, като разбра, че той е виновен за всичко. Каза, че щял да отиде направо при Пеня и да му обясни, че единствените ценни неща, които съм отнесъл на кораба, са частни вещи, купени от жителите на селото, и че не съм плячкосал нищо от земята.

— Ние можем да даваме и да продаваме своите вещи на когото искаме — каза кметът и тръгна да търси Пеня.

Междувременно решихме капитанът на „Пинто“ и неговите хора да направят обиколка с джипа и да инспектират работата на експедицията из целия остров, а едва няколко дни по-късно щяхме да се срещнем на уреденото съвещание. „Пинто“ трябваше да престои повече от седмица. Гонсало щеше да разведе Пеня и студентите на коне из острова, а по-късно те щяха самостоятелно да започнат разкопки на едно древно селище от тръстикови къщи в равнината Тепеу под компетентното ръководство на Бил.

На другия ден морето беше бурно и прибойните вълни се мятаха с рев към брега. Пасажерите на „Пинто“ не можеха да слязат на брега, а онези, които се намираха на острова, трябваше да останат там и да прибегнат до гостоприемството на отец Себастиан, за когото бяха чували, че е легендарна личност и некоронован крал на острова. Най-сетне на отец Себастиан така му омръзна да отговаря на въпроси и да го снимат, че напусна къщата си и дойде при мен да ме попита дали не можем да отидем на нашия кораб, където бихме могли да седнем насаме, необезпокоявани от тая тълпа. Отец Себастиан не се плашеше от прибоя — стига да ни отведе някой, който познава рифовете. На пристана, където нахлуваха разпенените високи вълни, стоеше кметът с тъжно лице и помоли смирено да го вземем със себе си. Трябвало да говори с мен.

— Дон Педро може да дойде с нас — каза отец Себастиан благо и подкрепен от капитана, се покатери с дългото расо в подскачащата лодка.

На кораба бяха вече привършили вечерята, та домакинът нареди една маса със студени закуски за отец Себастиан, кмета, капитана и мен. Отец Себастиан обичаше хубава храна. Студените закуски с бира бяха любимото му ядене. Аз също имам отличен апетит и причислявам хубавото ядене към най-големите удоволствия на живота. В лицето на двамата си гости имах равностойни компаньони: те непрестанно ядяха, ядяха с голямо наслаждение и се радваха на живота, докато лицата им пламнаха, а в това време корабът бавно се люшкаше насам-натам по вълните.

На кораба имахме консервирана бира и отец Себастиан кимна одобрително в знак, че кметът също може да получи една кутия. И двамата знаеха, че той бездруго сега може да си купи вино от „Пинто“. Кметът не бе на себе си от радост и продължи да яде, като пълнеше чашата си от кутията. Но отец Себастиан почна да дъвче по-бавно, после се усмихна смутено и ни помоли да го извиним. Вълнението се оказало по-силно, отколкото предполагал. Капитанът го заведе на палубата да подиша чист въздух. Кметът отново невъзмутимо напълни чинията си с вкусни неща и продължи спокойно да яде.

Щом останахме насаме, той се наведе, мляскайки, към мен и заговори за аку-аку. Не трябвало да се безпокоя, че някой ще ми вземе нещо. Та нали нашите съюзени аку-аку бяха забавили с цял ден оня голям военен кораб? Подхванах нишката и му пошепнах, че моето аку-аку сега ми разбулило какво крие кметът в своята тайна пещера освен онзи моко, за който сам той ми бе разказал. Описах предпазливо някои пещерни камъни, които бяха се оказали еднакви в пещерите на Естебан и Ласарус. Предполагах, че щом като у тях има еднакви изображения, такива сигурно ще се намират и в пещерата на кмета.

Кметът замръзна на стола си и забрави да дъвче. Да не би моето аку-аку да е ходило в неговата тайна пещера? Той трябваше да признае, че съм прав, и продължавайки трескаво да дъвче, ме заразпитва, като се мъчеше да разбере какво ли друго съм научил. Казах, че не съм питал повече своето аку-аку, защото сега вече разчитам на това кметът сам да ми покаже пещерата, преди да отплава с „Пинто“. Това го поуспокои, той не каза нищо повече, а продължи да яде. Домакинът дойде и напълни подносите. Кметът накамари отново чинията си и се отдаде на необичайните за него сладости на студените закуски. Той вдигна бирената кутия и ме погледна тъжно. Тя беше празна, а и другите кутии — също. Тъкмо се канех да изляза, за да попитам отец Себастиан как се чувствува, когато видях, че домакинът е сложил една току-що отворена кутия с бира върху някакъв варел с масло до вратата. Прекрачвайки прага, грабнах пълната кутия, обърнах се назад, сложих я пред лакомо тъпчещия се кмет, хвърлих празната в морето и излязох от трапезарията.

Стоях до парапета и разговарях с отец Себастиан, който се бе почувствувал по-добре от свежия бриз, когато внезапно чухме кмета да надава ужасен рев. С три скока стигнах до вратата: той седеше като ударен от гръм и сочеше бирената кутия с разкривено лице и облещени очи!

— Кой я сложи там? Кой я сложи там? — изпищя той като луд. Помислих си — може би кутията не е била в ред. Част от бирата беше ферментирала и кметът сигурно си въобразяваше, че искаме да го отровим. Помирисах я.

— Кой я сложи там? Всички кутии бяха празни, когато излязохте — продължи той истерично, сякаш бе заобиколен от призраци. Изведнъж разбрах — той вероятно не е забелязал как направих смяната.

— Никой ли не е идвал, откакто излязох? — попитах предпазливо.

— Не! Ни жива душа!

— Е, тогава ще е било моето аку-аку.

Кметът нито за миг не се усъмни в това. Никога не бил виждал такова аку-аку. Гледаше ме завистливо — мен, притежателя на невидим слуга, който можеше да донесе бира, щом като седна и ми се допие. Постепенно той се успокои и продължи да яде, като зорко бдеше дали няма да се случат други тайнствени произшествия. Зави последното късче масло в книжната си салфетка и го пъхна в джоба си. Беше се наситил и излезе навън при нас. Капитанът вдигна котва и внимателно придвижи кораба по-близо до сушата, където един малък нос ни предлагаше по-добро закритие.

Епизодът с бирената кутия направи върху кмета по-дълбоко впечатление, отколкото каменните китове и всичко останало, което беше видял досега. Привечер, когато се върнахме с прибойните вълни, той ме дръпна настрана и ми пошепна, че сега неговото аку-аку непрестанно го умолявало да ми донесе нещо от пещерата. Сам той също искал да направи това, но най-напред трябвало да вземе съгласието на баба си. Не подозирах, че има баба, и го попитах къде е тя.

— Там горе, над Ханга Пико, близо до пътя под един циментов блок — отговори той.

Стреснах се и за част от секундата си представих безпомощна стара жена, притисната под някой паднал блок, но след това се досетих, че тя е умряла и е погребана там. Кметът ми довери шепнешком, че не може да я пита през деня, нито на луна, а трябвало да бъде пълен мрак. Но сега щял да я попита и ако се съгласи, щял да иде в пещерата, както искало неговото аку-аку.

На другия ден вдигнахме котва и се прибрахме в лагера Анакена, а „Пинто“ започна да разтоварва. Гонсало предприе своята обиколка с професор Пеня и студентите, а археолозите на експедицията, които сега нямаха работници, бяха по местата си и показваха разкопките на своите гости. Това бяха приятни дни: на „Пинто“ дадоха обяд в наша чест, а губернаторът и ние в Анакена поканихме капитана и неговия екипаж. Когато Пеня и студентите стигнаха на коне до лагера, пак се състоя весело празненство. Те останаха да пренощуват при нас. Един от студентите — археолог от Боливия — изпадна в безграничен възторг пред червената стълбова статуя във Винапу и коленичещия великан в Рано Рараку. Той самият участвувал при разкопки в Тиахуанако и веднага позна двете фигури — точно такива имало в неговата родина. Пеня беше в отлично настроение. Беше радостно развълнуван от всичко, което видял, но ми пошепна, че за жалост имал някаква „неприятна мисия“. Търсил ме напразно, за да уредим среща във връзка с една досадна телеграма. Казах му, че срещата вече е уредена, и си останахме добри приятели.

Два дни по-късно получих известие от кмета, който ме молеше да изпратя джипа в селото, за да вземе „един тежък чувал с важни предмети“. Отиде капитанът, защото и бездруго трябваше да докара три монахини: те щяха да отплават с „Пинто“ и преди да си заминат, искали да видят статуята, която кметът почти беше изправил. Когато джипът се върна, кметът и Ласарус седяха с особени, замръзнали изражения върху някакъв голям чувал отзад в колата, която беше натъпкана с монахини и един свещеник от „Пинто“. Заведоха другите да разглеждат, каквото имаше за гледане, а двамата островитяни пристигнаха в моята палатка като мъкнеха чувала. Значи кметът най-сетне се беше предал. Той бе ходил в пещерата при баба си и беше тъй дълбоко развълнуван, че ми се стори чак раздразнителен. А Ласарус, от друга страна, изпитваше видимо облекчение. Почувствувах, че диша по-свободно, откакто знае, че не само той е изнесъл предмети от семейната пещера. Двамата изпаднали в ужас, когато качили проклетия чувал в джипа и капитанът им казал, че ще отиде да вземе монахините. Но всичко минало гладко: те имали „късмет“.

В чувала имаше голям пакет с пет камъка от втората пещера на Ласарус при Винапу. За пръв път ми носеше камъни от тази пещера. Останалите тринадесет камъка бяха от пещерата на кмета. Това бяха най-изящните скулптури, които дотогава бях виждал на Великденския остров. Едната фигура представляваше зинала озъбена глава на куче с дръпнати очи и толкова див израз, че по-скоро приличаше на вълк или лисица, отколкото на питомно куче. Това беше класическа скулптура и просто не можех да й се нагледам. Имаше много изображения на кучета и на кучеподобни животни. Муцуната, тялото и опашката на едно от тях бяха толкова дълги, че би приличало на крокодил, ако не стоеше върху четири къси крака. Имаше и един пълзящ моко с широка глава, огромни челюсти и назъбен гръбнак — истински портрет на кайман. Имаше птици, птицечовеци и някаква особена каменна глава. Ласарус също носеше няколко странни изображения, между които един плосък камък с релеф на две преплетени змии.

За островитяните аз бях човек, който предварително знае отговора на всички въпроси, и затова трябваше да внимавам. Не биваше да попитам нещо глупаво и да издам, че съм съвършено непосветен в тия неща. Но сега така се бях увлякъл, че избърборих някакъв въпрос за значението на тези камъни. Но приятелите ми също бяха много унесени, та грешката ми не събуди съмнения.

— Те дават сила на изобразените неща — прошепна развълнувано кметът. Той измъкна едно много реалистично изображение на омар, или по-точно казано на лангуста^[2], с крака, прибрани под тялото както у живите, и с прилепени върху гърба антени.

— Това придава сила на лангустата да се размножава край брега.

После посочи двете змии и обясни, че двойните фигури придават двойна сила. Знаех, че на всички тези острови змията е съвършено непознато животно, и за да ги изпитам, попитах дали това изображение дава двойна сила на „змиорката“. Но те не се хванаха. Казаха, че това не са змиорки; змиорките нямат тесен врат и широка глава като тези; това били сухоземни животни, подобни на онези, които чилийците наричат кулебра. Едно огромно изображение на такава змия било изваяно върху скалата по пътя към долината Ханга-о-Тео.

Внезапно си спомних, че веднъж отец Себастиан ми спомена за това и ме помоли да отида да го разгледам с археолозите. Ерория знаела къде е мястото — но досега просто не бях успял да намина нататък.

По едно време Ласарус заяви, че сега за пръв път на острова говорели открито помежду си за такива неща. Най-напред той признал на кмета, че няколко пъти е ходил в своята пещера да взима камъни за мен, а после кметът казал, че е решил да стори същото. Доверявайки се един на друг, те открили, че в пещерите им има много еднакви неща.

Знаех, че някога в Полинезия са приписвали магическа сила на човешката коса. Тази ми осведоменост направи голямо впечатление на кмета и Ласарус. Заявиха, че това им било известно. Научих, че в един дълбок каменен съд в пещерата кметът пази кичури коса от всички свои покойни роднини, дори и от малката си червенокоса дъщеря. После той направи ужасна гримаса и ми довери, като потрепера, че в пещерата имало и една глава — истинска глава. Черепи имаше из всички пещери на острова, та разбрах, че кметът не говори за череп, и го попитах дали се касае за някоя каменна глава. „О, не“, каза той, това било истинска глава — човешка глава; той потръпна пак и задърпа косите си, като се ухили грозно. Възможно ли беше в пещерата му да има мумифицирана глава, както на някои други полинезийски острови?

Ласарус заяви, че в онези две семейни пещери, в които бил ходил, нямало нито коса, нито глави. Там били само черепите и костите на дедите му.

Кметът сподели с мен, че на острова сигурно се посещават още най-много петнадесет семейни пещери, а имало много, много други, които са били загубени. Доколкото знаел, само потомци на дългоухите и някои нечистокръвни дългоухи притежавали такива пещери. Той наследил своята най-важна пещера по права линия от Ороройна — единствения дългоух мъж, който преживял сражението при рова на Ико. Кметът получил пещерата при смъртта на баща си. Дедите му я предавали от баща на син чак от онази война, когато Ороройна и другите дългоухи трябвало да скрият всичките си съкровища в тайни пещери, за да не ги разграбят късоухите. От петгодишна възраст той се трудил да научи старите обичаи от старейшините на своето семейство, но докато не навършил петнадесет години, баща му нямал доверие в него и го считал за недостоен да види каквото и да било. Едва тогава го отвел до едно място близо до пещерата, където Педро чакал, докато баща му влязъл, взел няколко специални предмета и му ги показал. Така правели от единадесет поколения насам. Кметът замълча, а после каза:

— За пръв път разказвам това на някого. А преди да вляза през входа на пещерата, баща ми отряза кичур коса от главата ми.

Той дръпна косата на темето си, а Ласарус следеше всяко негово движение с такова напрежение, та ми стана ясно, че всичко това и за него е така ново, както и за мен. Кметът продължи да описва как баща му увил кичура в бананов лист и го вързал с канап, на който направил единадесет възела. След това внесъл малкото пакетче в пещерата и го сложил в една дълбока каменна чиния, захлупена с друга каменна чиния. Косите от обикновени членове на семейството лежали в друг съд встрани, но в този досега имало само единадесет малки пакетчета коса — повечето червена. Първата имала само един възел и принадлежала на Ороройна, втората — два възела и принадлежала на сина на Ороройна. И така чак до едно пакетче с десет възела, в което имало коса от бащата на кмета, и последното — с единадесет възела, където била неговата.

Едва след като косата му била поставена в съда, той научил тайната на входа на пещерата. Извършен бил обред в чест на онова аку-аку, което охранявало пещерата и на което трябвало да се съобщи, че още един човек има законно право на достъп. И след това за пръв път позволили на Педро да влезе в пещерата на Ороройна и да я види. В продължение на цяло поколение той сам съхранявал древната тайна, но сега изникнал един почти неразрешим проблем със сериозни последствия за бъдещето. Червенокосият му син Хуан бил дете на своето време и не искал да знае за старите обичаи. Той пораснал и бил вече женен, а въпреки това не можело да му се поверят такива сериозни тайни. Ако Хуан узнаел къде е входът, би се поддал на изкушението да забогатее, като продаде съдържанието на пещерата на пътниците от първата яхта, която мине край острова. Кметът добави тъжно, че поради това след време може би ще бъде принуден да преотстъпи пещерата на най-малкия си брат Атан Атан, който имал златно сърце и уважавал учението на техните деди.

За обяд очаквахме гости от военния кораб, та трябваше да прекъсна разговора. В заключение кметът подчерта, че сега той, Ласарус и аз сме свързани като братя, а това се отнасяло и до нашите аку-аку, които присъствували в този миг.

— Моето е тук — каза кметът доволно, като посочи някъде надолу, близо до лявото си коляно.

Напуснахме заедно палатката, като нашите аку-аку може би се препъваха между краката ни, освен ако тези мънички невидими същества не бяха минали направо през стената на палатката. Тия аку-аку си имат някакви особени начини да се придвижват. Кметът веднъж ми каза, че неговото аку-аку за две минути може да отиде до Чили и да се върне.

Навън кметът обясни на Ласарус как да завърши изправянето на статуята за един ден, след като той отплава с „Пинто“ и Ласарус поеме ръководството. После пристигнаха гостите ни с нашия и губернаторския джип, а когато се стъмни, ги придружих обратно до селото. Щяхме да проведем заседанието с професор Пеня в къщурката на отец Себастиан. Сам отец Себастиан беше на легло с температура, но малкият му кабинет беше просто претъпкан, когато дойдоха всички, които трябваше да участвуват в разговора.

Капитанът на военния кораб председателствуваше съвещанието, тъй като сега той представляваше върховната власт на острова. Той — както впрочем и губернаторът — беше напълно на наша страна, особено след като видя работата на археолозите. Дори искаше да телеграфира на главното командуване на чилийския флот, за да ни издействува разрешение да отнесем от острова една цяла статуя. Той знаеше, че по-рано бяхме отправили такава молба и ни бе отказано, защото статуите са под закрила на държавата. Но той беше видял, че сме извадили на бял свят неизвестни дотогава статуи и че след нашето заминаване ще останат повече статуи отколкото е имало преди. Наред с капитана и неговия адютант около масата седяха професор Вилхелм, професор Пеня и един студент, а освен това Гонсало, като официална свръзка на експедицията, Ед и аз.

Пеня откри заседанието, като изрази благодарността и възхищението си от работата на експедицията на острова, и после със съжаление извади своето пълномощно да конфискува всичките ни археологически материали.

Професор Вилхелм — антрополог с международна известност — веднага стана и защити нашата кауза. Той обясни, че археолозите на експедицията не могат да завършат работата си, ако не отнесат своите археологически материали в лабораториите. И защо, попита той, никой не е казал това преди? Хейердал е ходил в Чили, за да уреди лично всички въпроси, преди експедицията да дойде на Великденския остров.

Пеня се съгласи, но каза, че това се дължало на някакво досадно недоразумение. Министерството на външните работи издало позволението, а въпросът трябвало да се разреши от Министерството на просветата.

Споменах, че съм ходил лично при министъра на просветата. Той ме прие извънредно любезно и ми каза да му съобщя, ако срещна някакви трудности и имам нужда от неговата помощ.

Вилхелм побърза да подчертае, че всички искат да ни помогнат и всъщност трябва само да се намери законният начин да се стори това. А такава възможност съществувала — сам той участвувал в комисията, която изготвила проекта на въпросния закон, и знаел, че в него има „вратичка“.

Тогава студентът на Пеня бързо стана и поиска думата. Той заяви, че конфискацията се налага поради липсата на материали от Великденския остров в чилийските музеи.

— У нас, които всъщност притежаваме Великденския остров, има по-малко материали за него, отколкото в която и да било друга страна — уверяваше той и Пеня кимна утвърдително.

Подкрепен от Ед и Гонсало, отговорих, че разкопките са разкрили само паметниците и развалините, които всички са видели. Ние просто сме разкопали тези находки и отчасти сме ги възстановили. Останалото, което сме намерили, са главно кости, въглени и фрагменти от каменни сечива; те не притежават музейна стойност, но са необходими за нашето по-нататъшно археологическо изследване на миналото на острова. Всичко намерено ще бъде отбелязано по-късно в научния ни доклад, а каквото не е споменато в него, и бездруго няма да има никаква стойност. Затова предложих да ни разрешат да отнесем със себе си всичко, което сме изкопали, а след завършване на научните изследвания и публикация на материалите да оставим представители на Чили да си изберат от тях, каквото им харесва.

Както Пеня, така и студентът се хванаха за тази идея: и те имали предвид някакво споразумение от тоя род и сега станало още по-добре, че предложението изхожда от мен.

Добавих, че макар и в земята да не сме намерили движими музейни съкровища, самите туземци са ми донесли множество особени фигури, като твърдели, че са тяхна лична собственост.

— Каквото са ви донесли туземците, не ни интересува — каза Пеня, — освен… — той се приближи до мен и се усмихна хитро — освен ако са ви донесли някое ронго-ронго?

— Не, не съм получил никакво ронго-ронго — казах аз, — но те ми донесоха много други неща.

— Това не ме интересува — каза Пеня, — не съм дошъл тук като митнически чиновник. Каквото сте купили от туземците, бихме могли да купим и ние. Нас ни засягат нещата, които сте намерили в земята, защото тук никой не е правил разкопки преди вас.

Веднага формулирахме договора, според който ме лишиха само от постоянно владение на археологическите материали, намерени при разкопките от членовете на експедицията. Поканих Пеня да разгледа всички материали на експедицията — както намерените в земята, така и купените или подарените. С това съвещанието беше закрито. Другите останаха да препишат договора на чисто, а аз излязох в мрака на улицата, където ме чакаха капитанът и шеф-механикът в джипа. Когато се плъзнах на седалката, с уплаха забелязах до себе си в тъмнината една неподвижна черна сянка. Беше Ласарус. Пошепнах му, че всичко е минало отлично, но той бързо ме прекъсна.

— Знам. Стоях до прозореца и подслушвах. Ако малкият шишко беше казал, че ще ти вземе нещо, щях да изтичам до кмета и да се върнем с двеста души!

Заради себе си и заради Пеня благодарих на провидението, че стигнахме до приятелско споразумение, и се постарах да обясня на Ласарус, че никога не бива дори да помисля за такива неща. Малко по-нататък срещнахме кмета, който стоеше видимо разтревожен пред своята градинска портичка.

— Спокойно, спокойно — каза той предупредително, сякаш мислеше, че и ние сме така развълнувани като него, и добави, обзет от любопитство: — Какво стана?

Когато чу, че няма да ми вземат нито една моаи кава-кава, той се изправи и изпъчи гърди.

— Ха! — извика той тържествуващо и се удари гордо в гърдите. — Това е дело на нашите обединени аку-аку!

Той любезно помоли капитана и главния механик да останат в джипа: трябвало да каже няколко думи на Ласарус и на мен в къщата. Във всекидневната имаше кръгла маса с три стола и шкаф. Кметът вдигна фитила на парафиновата лампа и извади пълна бутилка вино, от която наля в три чаши. Трябваше да отлеем малко върху пръстите си и да го натрием по косите си за „късмет“. После се чукнахме и изпихме останалото, след което излязохме при другите с коси, миришещи на вино. Кметът беше приготвил план. Нощта беше безлунна и тъмна. Ласарус щеше да остане с двамата в джипа, а кметът щеше да ме заведе при баба си. Искал да я пита дали може да ми покаже пещерата.

На кръстопътя при бунгалото на губернатора свихме и продължихме малко по пътя към малкия пристан, където спряхме и загасихме фаровете; само звездите мъждукаха над нас. Минаха няколко местни ездачи. Едва можах да ги различа в мрака, макар че копитата на конете трополяха съвсем близо до открития джип. След като отминаха, кметът заяви, че той и аз ще отидем на хълма да гледаме звездите, а капитанът и главният механик се престориха, че му вярват. Тръгнах по петите на кмета; изминахме доста голямо разстояние вдясно от пътя, докато зърнахме нещо, което в мрака приличаше на разрушен каменен зид. Там кметът спря и ми прошепна, че от другата страна на камъните нямало да може да ми продума нито дума, а щял само да прави знаци.

Той се прокрадна още петдесет метра напред, а аз го следвах предпазливо по петите. Стигнахме до нещо, което приличаше на неправилна белезникава каменна плоча, а можеше да е и цимент; но в тази тъмнина не успях да го видя ясно. Кметът спря като закован. Той посочи към земята пред себе си, направи извънредно дълбок поклон и протегна двете си ръце напред с обърнати надолу длани. Схванах, че очаква да сторя същото. Затова застанах до него и повторих движението, доколкото можах. После той направи пълен кръг около светлото петно на земята, като вървеше безшумно на пръсти. Следвах го отблизо и успях да различа, че наоколо беше утъпкана същинска пътечка. След като направихме обиколката, двамата отново се поклонихме дълбоко с протегнати напред ръце. Повторихме това три пъти, после той мълчаливо застана мирно срещу звездното небе с кръстосани ръце и аз сторих същото. Надалеч виждах светлините на военния кораб, който лежеше край брега.

Бях дълбоко потресен от събитието, което преживявах. Това вече не беше Великденският остров. Сякаш изневиделица присъствувах на някакъв езически обред в неизследвани, диви местности преди стотици години. А все пак знаех, че неподвижната черна фигура до мен е кроткият кмет на острова, който във всекидневния си живот има малки, добре подстригани мустаци и в този момент дори носеше една от моите връзки. Той не помръдваше, не казваше нищо, а стоеше, сякаш погълнат от отвлечени мисли. Нямаше да стигнем доникъде, ако моето аку-аку не дойдеше на помощ, за да издействува едно разумно съгласие от упоритата баба. Отворих уста и промърморих няколко думи. Но не трябваше да правя това.

— Свърши се, тя си отиде! — каза кметът и изведнъж хукна да бяга. Последвах го колкото можех по-бързо, за да не го изгубя съвсем от очи. Малко по-надолу, отвъд камъните, той спря, като дишаше тежко.

— Тя каза „да“ — рекох аз.

— Тя каза „не“ — отвърна той и повтори, каквото ми беше казвал толкова често, че неговото аку-аку казвало „да, да“. Той извади от джоба си кибритена кутия и изпразни цялото й съдържание в шепата си.

— „Така трябва да изпразниш пещерата си за сеньор Кон-Тики“, казва моето аку-аку, а баба ми казва: „Не, не“.

Той я питал вече три пъти и тя все казвала „не“. Но сега казала, че той трябва да отиде на континента с „Пинто“, а когато се върне, да подари изцяло една от пещерите си на сеньор Кон-Тики с всичко, което има в нея.

Известно време разисквахме какво точно е казала баба му и най-сетне той се съгласи да я попита още веднъж, но насаме и в друга нощ. Но до заминаването на „Пинто“ не оставаха много дни.

Два дни по-късно спрях с джипа пред градинската портичка на кмета — никакъв не беше се обаждал. Заварих го заедно с Ласарус на бутилка вино в малката стаичка с кръглата маса. Кметът побърза да ме увери, че това било щастлив ден за Ласарус, защото казал, че ще ми покаже една от своите пещери, два дни преди експедицията да напусне острова. Но за кмета денят бил нещастен. Баба му все още казвала „не“, а освен това братята му били убедени, че той ще умре, ако ме заведе в пещерата, и понеже бил техен вожд, не бивало да умре. На всичкото отгоре туземците стачкували и не искали да разтоварват „Пинто“, докато не получат по-високи заплати, и на кмета току-що му съобщили, че ако не успее да прекрати стачката, няма да му позволят да замине с „Пинто“ за континента.

Стачката продължи и обхвана и овцефермата на военноморските сили, където вече никой не се грижеше за вятърните мелници, с които изпомпваха солената вода от праисторическите кладенци за десетките хиляди овце. Отплаването на „Пинто“ се забави. Междувременно чилийците на борда направиха всичко, което можаха, за експедицията. Професор Вилхелм спаси ценните кръвни мостри на експедицията, като ни достави специална консервираща течност. Нашата беше се свършила, когато тапите от епруветките на доктора изхвърчаха от горещината. Радарните експерти на „Пинто“ съживиха радара ни, който изведнъж, след отлична служба, беше отказал да действува. А машинистите и домакинът разрешиха много от своите проблеми с нови доставки от услужливите колеги на борда на големия военен кораб. Те докладваха със задоволство, че сега всичко може да продължи безпрепятствено още шест месеца. Въпреки закъснението лодката редовно идваше от „Пинто“ с брашно и захар, а в същото време товареха големи бали вълна. Най-сетне определиха датата на заминаването.

В деня, преди да замине „Пинто“, ние пак отплавахме с нашия кораб от Анакена и се закотвихме до военния. Пеня дойде с нас на това пътуване, за да провери на спокойствие сандъците на археолозите. Щом като пристигна на борда, отведох го в моята кабина и му дадох един плик. Той съдържаше подробен доклад до министъра на просветата за резултатите, постигнати от експедицията до пристигането на „Пинто“. Едно копие дадох и на Пеня в отворен плик и го помолих да го прочете. В доклада описах подробно и странните пещерни камъни, които бях получил и които, според твърденията на туземците, бяха наследствено имущество, укрито в тайни семейни пещери. Пеня ме попита дали самият аз съм виждал такава пещера. Казах, че не съм, но че очаквам да ме заведат в една, след като отплава военният кораб. Това не интересуваше Пеня, но той ми благодари за доклада и поиска да му покажа сандъците, в които археолозите прибираха намерените предмети.

Отидохме на предната палуба, където щурманът беше събрал сандъците на всички археолози. След като отворихме два и Пеня видя, че съдържат само пластмасови торбички, пълни с въглени и с обгорени, смачкани парчета от кости, той не пожела да види повече. Много неохотно се съгласи да дойде до полиците в моя личен малък склад и да разгледа кутиите с предметите, които ми носеха островитяните. „Пинто“ щеше да напусне острова на другия ден и знаех, че вече не съществува опасност някой да се разприказва из селото. Извадих една гротескна глава със страшни, отворени челюсти. Пеня подскочи и грабна камъка от ръцете ми. Никога не бил виждал такова нещо на Великденския остров. Не бяхме ли намерили такива скулптури и в земята?

Не бяхме намирали. Казах му, че винаги туземците са ми носили фигури от тоя вид.

Пеня веднага изгуби интерес и сложи зиналата глава обратно в кутията. Погледна възхитен една голяма дървена моаи кава-кава и позна работата на кмета. Съжалявал за стачката, която беше осуетила пътуването на този даровит дърводелец, защото чувствувал, че кметът може да му даде повече интересни сведения от който и да било друг на острова.

Пеня се отказа да инспектира повече. Междувременно бяхме пуснали котва до военния кораб. Капитанът и всичките ни приятели от „Пинто“ дойдоха с лодката да се сбогуват. Докато стоях и говорех с Пеня, приближиха асистентът му и двама други студенти. Накарах ги да застанат пред мен и докато ме гледаха в очакване, им казах драматично и натъртено, че сега трябва да ме изслушат и да не забравят какво съм им казал. След това им заявих, че някои жители на острова крият важни тайни.

— Братята Пакарати — вмъкна някой бързо.

— Може би. Но също кметът и много други — казах аз. Съобщих им, че тайните се отнасят до суеверни обичаи, които вероятно скоро ще изчезнат. Добавих, че островитяните положително познават входовете на тайни пещери, съдържащи малки скулптури, макар че още не са ми позволили да вляза в такава пещера.

Един от студентите ме прекъсна, като каза, че не трябвало да обръщам внимание на хвалбите на туземците или пък на налудничавите им предания, а друг един рече с потайна усмивка, че туземците били майстори в направата на имитации.

Помолих ги още веднъж да помнят какво съм им казал: има тайни пещери със скулптури и ще направя, каквото мога, за да вляза в някоя от тях. Но ако не успея да го сторя, преди да съм отплавал, техен дълг е да изпратят на острова колкото може по-скоро някой етнолог, който да продължи работата там, където съм я прекъснал аз. Някои се съгласиха, други се поусмихнаха, а Пеня ме потупа по рамото, като се смееше снизходително. Той предложил на туземците сто хиляди песос, или двеста долара, ако му намерят някое ронго-ронго, но не постигнал нищо. Един от студентите подхвърли, че ако „Пинто“ беше стоял още пет дни, щял да получи едно ронго-ронго от някаква тайна пещера.

Скоро корабът се напълни с посетители от „Пинто“ и от селото и не говорихме повече по този въпрос. Бях открил всичките си карти — нека вярват, каквото си искат.

На другия ден „Пинто“ отплава. На борда се намираше нашият водолаз, който в свободното си време беше се гмурнал до забранени дълбочини и беше спукал тъпанчетата си. Тъжно беше, че един от нашите си отива, но мястото му бе запълнено от един чудесен млад чилийски студент, който пристигна с „Пинто“. Едуардо Санчес следваше археология в Чили и сега се присъедини към експедицията като помощник на сушата и моряк на борда. Гонсало и той бяха стари приятели и ние не бихме могли да намерим по-добър помощник за експедицията.

Следвахме големия сив кораб малко зад кърмата откъм десния му борд по цялото продължение на острова. Между ръкомахащата тълпа, която се трупаше по широката му задна палуба и по кулата, сега имахме много приятели. Когато слънцето залезе, ние се сбогувахме със сирената и с флаговете. Малкият гренландски риболовен кораб сви край мрачните скали на брега, а военният кораб се плъзна във виолетовите вечерни облаци, които лежаха на изток, мрачни като пушек от паднал снаряд, докато отсрещният хоризонт далеч на запад все още светеше от последното огнено зарево на жаркото слънце. И така, останахме сами в нощта със странния малък остров, чието население се прибираше да спи в селото от другата страна. Тук обаче само някое и друго аку-аку пазеше тайнствените камъни в недрата на тъмните планински ридове, а отдалече мъждукаше бледата светлина на пазача на нашия лагер в Анакена.

Когато изчезна и последната светлина на „Пинто“, самият кораб сякаш стана нереален. За жителите на Великденския остров външният свят не съществува, освен когато ги посети. Мнозина се увличат по разкази за зелените палми на Таити и за големите къщи на Чили, но животът отвъд хоризонта — също както живота след смъртта — е нещо отвлечено и нереално, което съществува извън видимото, далеч отвъд синия свод на небето. За туземното население Великденският остров наистина е Пъпът на света. Пъпната връв ги свързва с тази самотна скала сред океана, това петънце, което е действителният център на света. Дори и големи държави като Чили, САЩ, Норвегия и Таити се намират или на изток, или на запад. Но Пъпът на света се намира точно тук, където се пресичат Изтокът и Западът, Северът и Югът — т.е. в центъра на света.

След като „Пинто“ си замина, животът на острова бързо се върна в нормалните си релси. Коконго още не беше почнало да върлува. Коконго — ежегодната епидемия от грип, която винаги придружава допира с континента, беше страшен бич за островитяните. Тя идва и си отива с точността на часовников механизъм. След посещението на кораба винаги върлува из селото в продължение на месец-два. Поразява гърдите, главите и стомасите — всички се разболяват и винаги падат човешки жертви, докато коконго отмине и остави хората на мира до другата година. Но тази година епидемията поне засега беше необичайно лека. Островитяните незабавно намериха обяснение: експедиционният кораб донесъл „късмет“ на острова. Това, разбира се, било и причината, дето никой не се разболял, когато ние пристигнахме на острова.

Губернаторът и отец Себастиан ни изпратиха пак местните копачи и археолозите подновиха своята прекъсната работа. Ед се върна на върха на Оронго, където беше направил редица нови открития, преди да дойде „Пинто“. Като разкопал едно малко, зле направено аху до разрушеното село на птицехората, той открил, че е построено върху развалините на някаква по-стара сграда с красиви камъни, изсечени в класическия стил на инките. Той накарал да отстранят тревата и пръстта на доста голямо разстояние пред ахуто и открил редици от камъни, свързващи новооткритата класическа зидария с усмихнатата глава, която беше намерил по-рано. От всички камъни наоколо го гледали втренчено гравирани в камъка големи кръгли очи — типични символи на слънцето, — а когато в средата на целия този комплекс Ед открил и една чудновата система от дупки, пробити в скалата, той започнал да подозира нещо. Двадесет и първи декември е най-дългият летен ден на южното полукълбо и преди изгрев той и капитанът застанали на върха и втъкнали една пръчка в една от дупките. Когато слънцето изгряло над кратерния ръб на отсрещната страна на огромния казан, ясно очертаната сянка на пръчката паднала точно към онази дупка, където Ед очаквал. Така той откри първата обредна слънчева обсерватория, позната в Полинезия. Губернаторът обеща да бъде на пост в най-късия зимен ден, защото тогава експедицията вече щеше да си е отишла. Ед му показа дупката, в която очакваше, че тогава ще падне сянката, и когато настъпило времето, губернаторът бил там и сянката наистина падала точно според очакванията.

В най-дългия летен ден Бил също застана на пост с наблюдателни инструменти, но долу в класическото аху, което беше разкопал във Винапу. Слънчевите лъчи падаха точно в прав ъгъл върху солидната стена в стила на инките. Инките и техните предшественици в Перу са били слънцепоклонници и тези нови наблюдения върнаха в съзнанието ни спомена за древните култури на Южна Америка. А Бил откри и нещо друго. Равнината, където изровихме червената стълбова статуя, беше един гигантски затрупан храмов площад около сто тридесет и пет на сто и седемдесет метра, заобиколен някога от пръстена стена, която все още ясно личеше. Под пръстената стена намерихме въглени от огнища и лабораторният анализ чрез изследване на радиацията на въглените ги датира към осемстотната година от нашата ера. Червената стълбова статуя в Тиахуанако лежеше на подобен правоъгълен издълбан храмов площад. А пред величествената каменна стена Бил намери останки от древен крематориум, където са били изгорени и погребани голям брой хора — някои заедно със своите костени риболовни принадлежности. Дотогава изгарянето като погребална форма беше съвсем неизвестно в археологията на Великденския остров.

Карл обикаляше острова, като нанасяше на карта и изследваше старинните каменни постройки. В изящната стена на едно аху при Пито те Кура, където лежеше съборена най-голямата статуя на острова, той разкопа малък надгробен свод. Между надробените човешки кости намери две извънредно красиви обици на дългоухи, направени от най-дебелата част на някаква много голяма мида.

Арне работеше с няколко групи копачи и направи интересни открития във и извън кратера на Рано Рараку. Беше започнал да прави изкоп през едно от кръглите хълмчета, които се намираха в полите на вулкана. Те бяха толкова големи, че туземците им бяха дали собствени имена и науката досега ги смяташе за естествени образувания. Сега разбрахме, че всички тези хълмчета са дело на човека. Това бяха отпадъците от каменоделната, които били сваляни с големи кошници и хвърляни в равнината. Тук щастливата случайност ни даде единственото възможно средство научно да определим кога са правени статуите. Врязвайки се в хълма, намерихме счупени каменни секири и въглени от огньове. Пак можахме да датираме въглените чрез измерване на радиоактивността им и научихме, че на тази камара скулпторите са изхвърляли отпадъци от каменоделната до около 1470 година, или двеста години, преди да бъде запален защитния пожар в рова на дългоухите на Поике.

Докато из разните части на острова работата продължаваше, главатарят на дългоухите седеше спокойно на прага си след заминаването на „Пинто“ и полираше гърбавия нос на някаква дървена фигура. Благодарение на своето правило „спокойно!“ той не се разтревожи много от внезапното пропадане на своята мечта да пътува. Вместо това губернаторът ме накара да му обещая, че когато ние напуснем острова, ще може да ни, придружи до Таити, Хиваоа и Панама и това накара кмета да се мисли за най-щастливия човек на света. Туй наистина беше „късмет“.

Отново, с подновена смелост, той посети баба си, мълчалив и самотен, но тя се оказа така упорита, както и преди. Същата нощ непрекъснато се събуждал и най-сетне останал буден, защото неговото аку-аку не му давало мира: то непрестанно повтаряло: „Върви в пещерата, върви в пещерата!“ най-сетне вече не могъл да издържи — станал и отишъл в пещерата. По пътя не видял жива душа и нито веднъж не станало нужда на се прикрива. Това било признак за „късмет“, когато човек отивал в пещерата си. Като влязъл през отвора, грабнал главата на някакво животно с дълги зъби, но аку-аку казало: „Вземи още, вземи още“, и в края на краищата изнесъл от пещерата голям брой скулптури. Сега те чакали в едно скривалище извън селото. Щом се стъмни, трябвало да дойда с джипа.

Този път ме посрещнаха най-чудновати животни. Едно, което непрестанно се повтаряше, имаше дълъг, източен врат и муцуна с по три предни зъби отгоре и отдолу, а иначе челюстите му бяха беззъби. Но най-красивият предмет беше кръгла широка тръстикова лодка с формата на същински кораб, с три мачти, поставени в кръгли дупки по издутата палуба, и дебели набраздени платна. Тя приличаше на шедьовъра на някой пекар, но направен от втвърдена лава вместо от тесто.

— Сега виждаш откъде зная, че и платната били правени от тръстика — каза гордо кметът, като посочи отвесните бразди, които наподобяваха тръстика.

Този ден забелязах, че кметът покашлюва. Коконго бе потропало и на неговата врата. Притежателят на козуначения кораб каза доволно, че не можел да си спомни коконго някога да е било толкова леко. Но докато имал тази кашлица, не можел да посещава пещерата, защото означавало „нещастие“ за всекиго, който не е съвсем здрав, да посети такова място. В миналото някои старци постъпвали така, но нарочно, за да се скрият там и да умрат.

Когато дългоухите се върнаха в Анакена, Ласарус се покатери върху стената на ахуто, за да ръководи работата със самоувереност и енергия през критичния осемнадесети работен ден, когато великанът се изправи и се откъсна от огромната каменна грамада, която незабавно рухна с трясък сред облаци прах.

Скоро след това се разрази буря и капитанът трябваше да приюти кораба на онази страна на острова, където беше селото, и там да пусне котва за два-три дни. Когато бурята утихна и корабът се върна на старото си място срещу нашия бряг, съобщиха ми по радиото, че капитанът води някакъв островитянин, който настоявал да ми покаже нещо.

Отидох до там с лодката и открих, че островитянинът е моят млад приятел Естебан. Момчето явно беше намислило нещо. Днес в усмивката му имаше хлапашко щастливо изражение, което се появяваше за пръв път, откакто жена му внезапно беше прекратила износа от пещерата. Той любезно, но развълнувано ме попита дали на кораба има някое съвсем тъмно място, защото щял да ме посвети в някаква тайна. Заведох го в своята каюта и пуснах щорите. Тъмнината беше достатъчна за Естебан. Той изчезна и се върна, влачейки два големи вързопа. Затвори внимателно вратата подире си и ме помоли да застана в единия ъгъл и да гледам какво ще стане.

В каютата беше толкова тъмно, че едва различавах Естебан като неясна сянка, когато се наведе над нещо, което бе извадил от вързопите. Първата ми мисъл беше, че ще се появи някакъв фосфоресциращ предмет, тъй като поиска кабината да е толкова тъмна. Но не — това, което извади, беше така черно, както и мракът около нас, и аз смътно видях, че той се облича. Значи щеше да изпълни нещо с танцувална маска или с друг костюм. Уверен бях, че до главата му се клатушкат две големи, дълги уши, но беше прекалено тъмно, за да различа нещо. Най-сетне той извади от вързопите два големи тъмни предмета. Единият остави на земята, а другия сложи върху стола до леглото ми. После клекна и видях, че слага ръцете си от двете страни на предмета на земята, сякаш ще заговори сериозно на скъп приятел.

След това Естебан започна да мърмори с тих, благоговеен глас цял поток от полинезийски думи. Гласът му беше мек и мелодичен, но сериозен и тайнствено напрегнат, а мене ме обзе странно чувство. Изминаха няколко мига, докато внезапно разбрах, че това не е представление за мен: красивият младеж беше зает с изпълнението на сериозен езически обред. Видях, че той все повече и повече се увлича и вълнува от това, което става, а когато свърши с предмета на пода и обгърна с ръце другия на стола, той постепенно така се разчувствува, че тонът на гласа му се промени. След малко започна да подсмърча. Невъзможно беше да се чуе какво казва, но долових, че няколко пъти спомена името ми. Към края той все по-трудно потискаше задушаващите го ридания и най-сетне заплака така горчиво, сякаш е изгубил завинаги някой добър приятел.

Изпитах безкрайно неудобство. Усещах силно желание да му заговоря, да го утеша и да разбера какво става. Но реших, че е най-разумно засега да не се намесвам. Най-сетне Естебан се съвзе и започна в тъмното да сваля костюма си. Помоли ме да пусна светлината. Когато вдигнах щорите, Естебан застана пред мен със сериозна усмивка на лицето си и със зачервени от плач очи. Трябваше да му дам носна кърпа, която му беше необходима както за очите, така и за носа, но извън това той изглеждаше тъй щастлив, сякаш се беше освободил от някакъв кошмар.

Дрехите, които беше обличал, бяха дебел тъмен вълнен пуловер и истинска черна полярна качулка с дълги висящи предпазители за ушите, която вероятно бе получил от някой минаващ китоловен кораб. На пода седеше голямо червено каменно куче, толкова захабено от търкане, че приличаше на полуразтопена шоколадова фигура, а горе, на стола, лежеше проснато някакво адско създание, сякаш самият сатана в образа на звяр, с гърбица и с козя брадичка под злобно ухилената уста.

Беше направен от по-твърд сив камък и бе съвършено запазен за разлика от размазаното куче на пода.

Естебан посочи благоговейно, почти любовно предмета на седалката и каза, че според жена му, той бил по-силният от двата. Това били две от четирите аку-аку, които пазели пещерата на жена му. Останалите две, които все още били в пещерата, представлявали големи глави със странни фигури на темето. Именно тези двама пазачи, които сега лежаха пред мен, се били разсърдили, понеже жена му взела толкова много от тяхната половина на пещерата. Оттогава тя страдала от стомах и сега решила, че щяло да е най-добре да ми изпрати двамата ядосани пазачи с надеждата да се усмирят, когато си възвърнат господството над своите камъни. Естебан носеше със себе си и пет обикновени пещерни камъка, които принадлежали към същата група: един от тях представляваше двуглаво чудовище, което изглеждаше много по-ужасно от невинното куче, седнало кротко на килима пред леглото. В пещерата имало още няколко фигури, които принадлежали на тези двама пазачи: едната била голямата лодка с фигури отпред и отзад, за която беше ми говорил преди. Сега всичко това трябвало да стане мое.

Попитах дали мога сам да посетя пещерата и да взема тези предмети, които и без това щяха да станат мои. Естабан предложи с общи усилия да убедим жена му. Обещах да ги посетя в селото някоя вечер и казах, че ще доведа лекаря, за да намери някакво средство против тайнствената й болест. После Естабан се обърна към своите приятели — кучето и стария дявол на седалката — и тържествено заяви, че сега тези двама стражи са ми законно предадени. Той направил всичко, което жена му казала да направи; така постъпил баща й, когато тя наследила пещерата, а дядо й сторил същото, когато я предал на баща й.

Сега цялата отговорност лежала върху мен и ако някой ден реша да предам двамата пазачи на друго лице, трябвало да постъпя точно като него — за предпочитане в облекло, което не се вижда на тъмно. Бивало да покажа стражите на моите хора, но на никого от острова.

Трябвало да ги измия за пръв път след три месеца, а оттам нататък — по четири пъти в годината. Не било достатъчно само да се изчистят от прах и растения: трябвало внимателно да изваждам някакви бели паяжини, подобни на памук, които се появявали в шуплите на камъка, и всяка година трябвало да ги опушвам против насекоми, които снасяли яйца в порите.

Когато прибрах двамата пазачи и каменните им поданици, от младите рамене на Естебан сякаш се смъкна тежка отговорност. Даде ми да разбера, че той бил добър християнин, но че дедите му си нямали друга работа, та общували с дяволи. Те завещали ужасна отговорност на онези, които трябвало да наследят дяволите, без да могат да избягнат прищевките им.

Попитах Естебан дали двете същества, които ми беше дал, са дяволи и той каза, че на испански биха се наричали така, макар че дедите му ги наричали аку-аку.

Значи сега на борда имах две аку-аку. Изпитвах приятно чувство. Естебан ми даде да разбера, че ако зависело от него, щял съм да получа и другите две, които били в пещерата, пък и всички останали на острова. Щяло да е най-добре да натоварим всички аку-аку на нашия кораб и да ги отнесем завинаги от острова. Тогава хората вече нямало да се тревожат за такива неща. Сега всички жители на острова били добри християни и никога не биха се занимавали с подобни работи, ако не ги заплашвали със смърт или болест.

Естебан беше ходил на училище и знаеше да пише. С изящен почерк той ми написа онова, което беше произнесъл в мрака, и ми обясни, че трябва да предам този текст на лицето, което някой ден ще приеме от мен двамата стражи. На листчето хартия прочетох:

Ко ау Ко Кон-Тики хе Атуа Хива

Хуа вири май те и Ка уру атуа на Ки те

Каига Еину Ехораие Ехити Ка пура Еураурага

те Махинаее. Ка ея Коруа Какаи Кахака

хоа ите уму моа ите уму кокома оте

атуа хива.

Ко Кон-Тики мо хату О Ко иа

То Коро Во Ка Тере Ко хахо Когао Вари

оне ана Кена О те Атуа хива Ко Кон-Тики.

Естебан не беше в състояние да го преведе точно, но смисълът бил този, че аз — господар от външния свят — съм дошъл тук със своите спътници, където съм накарал четирите аку-аку на име Еину Ехораие, Ехити Ка пура, Еураурага и Махинаее да изядат вътрешностите на един петел, изпечен в земно огнище пред входа на пещерата О Ко иа, докато корабът ми се люшкал, закотвен пред пясъците на Анакена.

Разбрах, че Естебан и жена му трябва да са извършили вече от мое име тая работа с вътрешностите пред входа на семейната пещера.

Два дни по-късно, при първа възможност, докторът и аз отидохме в селото и се вмъкнахме незабелязано в колибата на Естебан. Малка маса с ваза, пълна с цветя, два стола и две скамейки представляваха цялата наредба на колибата, а зад завесата край една от стените предположихме, че има легло. Всичко беше боядисано в бяло и светлосиньо и беше безупречно чисто.

Иззад завесата излезе жената на Естебан — истинска хубавица. Тя беше бледа, стройна, с дълги черни коси, сериозни интелигентни очи и сдържани, скромни обноски. Болната боса млада жена пристъпи самоуверено към нас и ни поздрави с достойнството на кралица. Не говореше добре испански и Естебан ни помагаше, когато не можехме да се разберем. Извиниха се, че нямат столове, но ние с удоволствие приседнахме на скамейките. Загледах скромната млада жена, която седеше изправена, с ръце в скута си. Не отговаряше на представата, която бях си създал за волевата жена на Естебан — очаквах да видя някоя истинска амазонка. Тя отвръщаше ясно и спокойно на въпросите на лекаря. Оказа се, че страда от някакво коремно заболяване, чието лечение не било трудно, ако отиде да се лекува в малката селска болница.

Естебан сам повдигна въпроса за пещерата. Жена му отговаряше на въпросите ми също така спокойно и уверено, както преди. Баща й казал, че ако в семейната пещера бъде допуснат чужд човек, някой от близките щял да умре. Тя не искала да умре, а не искала да се случи нещо и на Естебан. Затова не можела да ме заведе в пещерата. По този въпрос беше съвършено непоколебима. Естебан добави с огорчен вид, че първия път, когато се опитал да я убеди, плакала две денонощия. Като разбрах колко сериозно взима тя цялата работа, реших да отстъпя. Вместо това я попитах дали не би фотографирала пещерата, ако и покажем как да го направи. Но не, ако направела това, чужди хора щели да видят пещерата на снимката, а именно тя била табу.

Това наистина беше голямо разочарование за мене. Най-сетне я попитах — без да се надявам много, че ще склони — дали не би искала да донесе останалите неща от пещерата в къщата, за да ги фотографираме там. За моя голяма изненада тя се съгласи, без да се подвоуми нито за миг. Още по-изненадан бях, когато Естебан й предложи да занесат всички камъни в една обикновена пещера в градината им, която имала таен вход, но не била табу. Тогава просто бих могъл да фотографирам всичко там. Жена му незабавно се съгласи и на това, но при условие стражите да останат в семейната пещера.

Двамата изглеждаха много унили, когато поклатих глава и им обясних, че само истинската, семейната пещера представлява интерес за мен. Най-сетне се споразумяхме да отнесат съдържанието на пещерата в къщата и да ми съобщят, когато всичко е там.

На сбогуване попитах дали камъните са правени от нейния баща. О, не! Той само помагал при направата на някои от тях. Почти всички фигури направил дядо й, който при въвеждането на християнството получил името Раймунди Уки. Той умрял на сто и осем години. Помнела как работел и обучавал баща й, когато тя била още съвсем малко момиче. Разказал й, че по-рано прадядо й помагал на дядо й със „съвети“. Тя знаеше кога са започнали да ползуват пещерата за тази цел. Някои от предметите били действително старинни, но повечето попаднали там, докато бил жив дядо й.

Сега знаехме, че поне една от странните пещери на Великденския остров е представлявала живо, нарастващо дело — частица от местния живот, — а не само запечатан склад със съкровища, струпани там при започването на междуособиците на острова. Пещерата на жената на Естабан може би е била последната, в която все още се е прибавяло по нещо, а беше първата, която преотстъпи част от своето съдържание на външния свят. Но когато младата двойка ни изпрати и излязохме в тъмната нощ, съзнавах, че именно тази пещера не ще видя никога.