Тур Хейердал
Аку-Аку (5) (Тайната на Великденския остров)

Глава IV
Загадката на великаните от Великденския остров

Всеки, който мечтае да отиде на Луната, може да добие известна представа какво е там, като се катери по конусите на изгасналите вулкани из Великденския остров. Той не само ще се откъсне от трескавия живот на нашия свят, който оттук изглежда безкрайно далеч в синевата, но и пейзажът може лесно да му създаде илюзията, че се намира на Луната — на една дружелюбна малка Луна, между небето и океана. Трева и папрат покриват склоновете на старите, обрасли с мъх кратери, които зеят лениво към небето и не бълват вече огнени езици и лава, както в пламенните си младежки дни. Из целия остров има голям брой такива кротки вулкани. Те са покрити със зеленина отвън и отвътре. Времето, когато са изригвали, е отминало тъй отдавна, че на дъното на някои от най-големите кратери се стелят небесносини езера, над които се вее зелена тръстика. Огледалната им повърхност отразява облаците, които гони пасатът. Един от тези пълни с вода кратери се казва Рано Рараку и там жителите на Луната сякаш са оставили най-дълбоки следи. Човек не ги вижда, но има чувството, че те само са се скрили в затворени дупки под земята, докато той спокойно се разхожда по тревата и разглежда следите от прекъснатото им дело. Те са напуснали внезапно своята работа и са избягали презглава, а Рано Рараку си остава един от най-величествените и най-странни паметници на човечеството — паметник на славното, забравено и непознато минало — предупреждение за преходността на човечеството и цивилизацията. Целият планински масив бил преобразен, вулканът бил нарязан като сладкиш, а все пак, ако искаш да провериш здравината на скалата и я удариш с брадва, от нея хвърчат искри. Десетки хиляди кубически метра скала били изсечени и десетки хиляди тонове камък изнесени. А сред зиналата рана на планината лежат повече от сто и петдесет гигантски каменни мъже, завършени и незавършени, във всички стадии на работата. В подножието на планината един до друг са поставени готови каменни мъже, като някаква свръхестествена армия, и човек се чувствува жалък и дребен, като наближи това място било на кон или с джип по древните пътища, които някогашните ваятели прокарали към своята огромна работилница.

Като слезе от коня си в сянката на някой голям каменен блок, човек забелязва, че долната страна на блока има човешки черти: това е главата на паднал великан. Цялата експедиция би могла да се скрие под нея от дъжд. Като се приближиш до най-предните фигури, които са погребани в земята, откриваш с изненада, че не можеш дори да достигнеш брадата на исполина. А ако опиташ да се покатериш по онези, които са захвърлени по гръб, ще се почувствуваш като същински лилипут, защото често изпадаш в голямо затруднение, докато се изкатериш върху коремите им. А след като вече си се качил върху проснатия Голиат, може свободно да се разхождаш по гърдите и корема му или да се излегнеш върху носа му, който понякога е дълъг колкото обикновено легло. Често тези фигури са десет метра дълги, а най-голямата, която лежи незавършена напреки на склона на вулканически конус, е дълга двадесет и три метра. Ако се смята малко повече от три метра за един етаж, този каменен човек е висок колкото седеметажно здание. Това е истински великан — същински трол.^[1]

В Рано Рараку загадката на Великденския остров е осезаема. Атмосферата е пропита с мистерия. Към тебе са обърнати сто и петдесет лица на великани без очи. Огромните изправени фигури те наблюдават безмълвно; те дебнат стъпките ти от всяка издатина и пещера на планината, дето лежат неродени великани, мъртви и разбити великани, като в ясли или в легла — безжизнени и безпомощни, понеже съзнателната творческа сила ги е напуснала. Нищо не се движи освен облаците, които се гонят над теб. Така е било, когато ваятелите са си отишли, и така ще остане завинаги. Най-старите фигури — онези, които са завършени — стоят гордо и надменно, с присвити устни, сякаш упорито мислят, че никакво длето, никаква атомна сила не могат да ги накарат да отворят уста и да проговорят.

Но дори и устните на исполините да са запечатани със седем печата, всеки който се изкачва по планинския склон сред хаоса от незавършени фигури, научава доста неща. Навред, дето се катерехме и дето спирахме, бяхме заобиколени като в огледална зала от огромни лица, които сякаш кръжаха около нас; виждахме ги отпред, в профил и от всякакви ъгли. Всички бяха поразително еднакви. Всички имаха същото стоическо изражение и особено дълги уши. Намираха се над нас, под нас и от двете страни. Катерехме се през носове и бради, газехме по устни и гигантски юмруци, а от по-високите издатини над нас се надвесваха огромни тела. Когато очите ни постепенно свикнаха да различават творенията на изкуството от природата, забелязахме, че цялата планина — от подножието до самия горен ръб на пропастта, при най-високия хребет на вулкана — представлява купчина от тела и глави. Дори и там, на двеста метра над равнината, лежаха един до друг незавършени великани и се взираха в небосвода, по който се носеха само ястреби. Но и тук, на най-високото било, купчината от каменни привидения не свършваше. Те продължаваха един до друг и един над друг в непрекъснато шествие надолу по склона на кратера към вътрешността на вулкана. Върволиците от вцепенени, непреклонни каменни хора — прави и легнали, завършени и незавършени — се точеха надолу чак до сочно зеления тръстиков бряг околовръст езерото като някакво племе от роботи, окаменели от жажда, докато търсели слепешката животворна вода.

Всички бяхме поразени и изумени от гигантското начинание, което някога е било прекъснато в Рано Рараку. Единствено малката Анет прие всичко много спокойно.

— Ах, какви кукли! — извика тя възхитено, като я свалих от седлото в подножието на вулкана.

Но когато наближихме, размерите станаха твърде големи дори и за нейното въображение. Тя играеше на криеница около вратовете на гигантите, без да подозира, че над нея към небето се издигат глави. Когато майка й я подкрепи да се качи върху една издатина, по която не можеше да се изкатери, тя не разбра, че я бяха вдигнали от горната устна на един полегнал великан върху върха на носа му.

Когато почнахме разкопките, впечатлението не беше по-малко изненадващо. И по-рано прочутите глави по склона на вулкана на Великденския остров изглеждаха огромни, но като се заловихме да копаем надолу покрай врата, се показаха гърдите, по-надолу коремът, ръцете и целият огромен труп чак до хълбоците, дето под издутия корем се събираха дългите тънки пръсти с грамадни извити нокти. От време на време в долните земни пластове пред статуите намирахме човешки кости и следи от огньове. С тела и ръце главите изглеждаха съвсем различни, а не вече като плячка на главорези, както сме свикнали да виждаме статуите на Великденския остров из енциклопедии и пътеписи. Но и това не разрешаваше нито една от загадките на Великденския остров. Това беше просто една много интересна гледка, която и експедицията Раутледж е видяла навремето преди нас. Много трудно беше да закрепим въже на най-високите глави и само най-добрите катерачи се наемаха да се изкачат по въжето, защото когато разкопахме статуите, някои от тях се оказаха високи дванадесет метра или колкото четириетажна къща. Най-трудно беше последното разстояние — от веждите нагоре, защото въжето силно се притискаше към челото на великана и човек едва можеше да се улови.

Трудно беше за човек без товар да се изкачи по въже до темето на някой от тези изправени исполини. Още по-трудно беше обаче да разберем как са поставяли върху темето на гиганта голямата шапка, особено като се има предвид, че шапката също била от камък и понякога имала обем от шест кубически метра и тежала колкото два слона. Как може човек да вдигне тегло, равно на теглото на два слона, върху покрива на една четириетажна сграда, когато не разполага с кранове, нито пък в околността има някое по-издигнато място? Няколкото души, които можеха да се сместят върху темето на фигурата, по никакъв начин не биха могли да изтеглят огромната каменна шапка до малкото плоско пространство — единственото място, където можеха да стъпят. И макар че на земята, в подножието на статуята, можеше да стои цяла тълпа от хора, дори с протегнати нагоре ръце, те бяха просто лилипути в сравнение с долната част на великана. Тогава как бяха успели да вдигнат тежест, равна на тежестта на два слона, високо нагоре, покрай гърдите и още по-високо, покрай извисяващата се глава чак до върха на темето? Металът бил непознат, а на острова нямало гори, за да направят скеле.

Дори и механиците отчаяно клатеха глави. Чувствувахме се като ученици, които стоят безпомощни пред една практическа задача. Невидимите лунни обитатели в своите дупки сякаш тържествуваха над нас и казваха: „Хайде, отгатнете как е извършена тази строителна работа! Отгатнете как сме придвижвали тези гигантски фигури надолу по стръмните склонове на вулкана, как сме ги пренасяли през хълмовете из целия остров, за да ги поставим, където поискаме!“

От гадаене много полза нямаше. Трябваше най-напред да се поогледаме добре и да видим дали някогашните тайнствени гении са оставили подире си нещо, което би могло да ни даде поне някое мъничко указание.

За да подхванем проблема откъм корена му, първоначално изследвахме многобройните незавършени фигури, които лежаха по склоновете на самата кариера. Ясно беше, че цялата работа е била прекъсната внезапно; из откритата работилница все още лежаха хиляди първобитни неизгладени каменни брадви и понеже различни групи от ваятели работили едновременно върху различни статуи, можахме да проследим всички стадии на работата. Древните каменоделци най-напред извайвали направо върху скалата лицето и лицевата страна на статуята. После изсичали пътечки край двете страни и изработвали огромните уши и ръцете с извънредно дълги тънки пръсти, винаги сложени на корема. След това издълбавали скалата под цялата фигура, така че гърбът й добивал форма на лодка с тесен кил, който оставал свързан със скалата.

Когато предната част на фигурата била завършена до най-малката подробност, заглаждали я и грижливо я полирали. Единственото, което старателно избягвали, било да направят очите под надвисналите вежди. Засега великанът трябвало да остане сляп. След това отсичали кила под гръбнака, като междувременно подпирали колоса с камъни, за да не се подхлъзне и падне в пропастта. Изглежда, че на ваятелите било съвършено безразлично дали изсичат фигурата от отвесна стена или от хоризонтална плоча и дали ще е с главата нагоре или надолу, защото полузавършените исполини лежат, пръснати навред в най-различни посоки, като на бойно поле. Общо за всички е, че гърбът им последен оставал свързан със скалата.

След отделянето на гърба почвало главоломно опасното пренасяне надолу по скалата до подножието на вулкана. Понякога колоси, тежащи много тонове, били спускани по някоя отвесна скална стена и прехвърляни през други статуи на долния рид, където работата все още продължавала. Много от тях се чупели по време на пренасянето, но преобладаващото мнозинство стигали до долу цели — цели, но без крака, понеже всички статуи завършват с плоска основа там, където свършва трупът. Те представляват един вид бюстове, удължени до бедрата.

В подножието на скалата има дебел пласт чакъл и парчета от разпадащата се скала, накамарени на купчини и дори на същински хълмове. Всичко това е образувано от хилядите тонове каменни отломки, които ваятелите изнасяли от каменоделната. На това място великаните били временно изправяни в дупки, изкопани в чакъла. Едва тогава, когато статуите стояли прави, скулпторите почвали да обработват незавършената задна част и оформяли врата и гърба, а кръста украсявали с колан от халки и символични знаци. Този колан е единственото облекло на голите статуи. С изключение на една те всичките представляват мъже.

Но загадъчното придвижване на каменните колоси не свършвало тук, между отломките. Когато и гърбовете им били завършени, статуите трябвало да отидат в своите храмове без стени. Повечето вече били отишли и сравнително малък брой все още чакали да бъдат вдигнати от своите дупки в подножието на вулкана. Всички напълно завършени исполини се били придвижили миля подир миля из целия остров. Някои от тях приключили своето пътешествие чак на шестнадесет километра от каменоделната, където получили човешки образ. Най-малките тежаха между два и десет тона.

В този пуст лунен пейзаж отец Себастиан играеше ролята на директор на открит музей. Той се беше катерил навред и сложил номера на всички статуи, които открил, а те са общо над шестстотин. Всички са от същия сивкавожълт камък с черни зърна, което означава, че са ваяни в същата огромна работилница на стръмния склон на Рано Рараку. Този особен цвят на камъка се среща само там и когато човек знае това, може да разпознае една статуя по цвета й, дори тя да лежи далеч от каменоделната между други големи блокове.

Най-странното е, че колосите били разнасяни не във вид на безформени камънаци, за които някой и друг удар е без значение, а като напълно завършени човешки фигури, загладени и полирани от очертанието на ушите до върховете на пръстите. Липсвали само очите. Как е било възможно да се придвижи завършеното произведение през целия остров, без да се разбие на парчета? Никой не знае това.

На мястото на своето предназначение слепите каменни мъже не били просто пускани в дупка, за да ги изправят. Не, те били издигани във въздуха и поставяни върху едно аху или храмова площадка, където заставали с основата си на около два метра над земята. Сега най-сетне им издълбавали очите — едва сега бивало да видят къде се намират. И най-после идвал „каймакът на тортата“: върху главите им трябвало да се поставят „шапки“ — „шапки“, всяка от които тежи между два и десет тона. А десет тона — това е теглото на два слона.

Всъщност не е съвсем правилно да се говори за „шапки“, макар че сега всички ги наричат така. Старото местно название на това грамадно украшение на главата е пукао, което означава „възел“ — обикновената мъжка прическа на туземците от Великденския остров по времето на неговото откриване. Защо ли древните майстори са поставяли това пукао върху великаните като отделен блок? Защо не са го изсичали чисто и просто от същия камък заедно с останалата фигура? Защото в случая важен бил цветът на възела. Ваятелите отивали на другия край на острова, на единадесет километра от каменоделната в Рано Рараку; там си пробили път в един малък обраснал кратер, дето скалата е с особен червен цвят. Именно този червен камък им трябвал за косите на статуите. И така, те извличали жълтеникавосиви статуи от единия край на острова и червени прически от другия и поставяли едните върху другите на повече от петдесет храмови площадки по цялото крайбрежие. По-голямата част от тези площадки имали по две статуи една до друга, много имали по четири, пет или шест, а върху една са стояли един до друг не по-малко от петнадесет великана, стъпили с основата си на четири метра над земята.

Днес нито един от тези червенокоси исполини не стои на старото си място върху своята храмова площадка. Дори капитан Кук, а вероятно и Рогевеен пристигнали твърде късно. Те не успели да видят всичките по старите им места. Но нашите първи изследователи могли поне да засвидетелствуват, че много от статуите все още стояли на постовете си с червени пукао върху главите. В средата на миналия век се строполил от своя храм и последният гигант и червеният му възел се търколил като окървавен валяк по плочника на храмовия площад.

Днес само слепите гологлави статуи в подпълнените с отломки дупки в подножието на вулкана стоят изправени с предизвикателно вирнати глави. Те са стъпили толкова дълбока в земята, че никой враг не е успял да ги събори. Опитът да се отсече главата на една от тях с брадва не сполучил, тъй като дупката, която древният палач успял да издълбае във врата на великана, не е по-дълбока от една педя.

Последната статуя, която паднала, била съборена от своето аху около 1840 година по случай някакво канибалско тържество в една близка пещера. Върху главата й имало възел с обем от пет и половина кубически метра, а самата единадесетметрова фигура стояла върху стена, висока почти колкото човек. Ние определихме размерите и плътността на този паднал исполин. Той тежи петдесет тона и бил пренесен на четири километра от каменоделната в Рано Рараку. Да си представим, че вземем един десеттонен железопътен вагон и го обърнем с покрива надолу, защото в Полинезия колелото не е било познато. След това обръщаме още един вагон до първия и ги връзваме здраво един за друг. После вкарваме във вагоните дванадесет едри коня и подир тях пет големи слона. Сега сме събрали петдесет тона и можем да започнем да дърпаме. Но ние трябва не само да помръднем тази тежест, а да я извлечем на четири километра през камениста почва, без да й се нанесе и най-малката повреда. Възможно ли е това без машини! Ако не е възможно, то най-древните обитатели на Великденския остров са се справили с невъзможното. Едно е сигурно: това не е дело на една шепа полинезийски резбари, които дошли тук с лодка и с пристигането си започнали да обработват скалата само защото не могли да намерят дървен материал. Червенокосите великани с класическите черти са правени от мореплаватели, дошли от страна, където опитът в умелото придвижвана на монолити бил предаван в продължение на много поколения.

След като сме откарали петдесеттонния товар до желаното място, каменният човек, висок колкото четириетажно здание, трябва да бъде изправен върху една стена и после да му се сложи възелът. А само възелът тежи десет тона и е довлечен от каменоделната за възли, която отстои на единадесет километра по права линия. Единадесет километра е голямо разстояние в страна като тази, а височина от единадесет метра плюс каменната поставка навсякъде се смята за голяма, когато предметът, който трябва да се вдигне, тежи десет тона или колкото двадесет и четири добре развити коня. Все пак това било извършено. А през 1840 година било съборено от човекоядци, които подкопали основите на стената и отпразнували случая, като изяли тридесет свои съседи в една пещера.

Стоях на върха на Рано Рараку. Пред мен се разстилаше прекрасна гледка, целият тревист остров. Зад мене се спускаше доста стръмен склон към обрасналата вътрешност на вулкана, където се стелеше небесносиньото кратерно езеро сред широк пояс от най-зелените тръстики, които някога съм виждал. Може би те ми се струваха толкова зелени, защото ги сравнявах с тревата по целия остров, която сега, в сухия сезон, беше започнала да пожълтява. Под мен беше стръмната терасовидна стена на каменоделната, която се спускаше към равнината под вулкана — където членовете на експедицията работеха като мравки, разкопавайки кафявата почва около гигантските фигури. Конете им стояха вързани тук-таме и изглеждаха нищожно дребни в сравнение със снажните великани. Като гледах оттук, се мъчех да си представя това, което е ставало в миналото. Тук беше фокусът — центърът на загадката на Великденския остров. Тука е бил родилният дом на великаните. Самият аз стоях върху един голям зародиш й оглеждах многото други фигури по стръмнините пред мен и зад мен. А по склоновете, в подножието на планината и във вътрешността на кратера стояха изправени новородените, слепи и гологлави статуи и напразно чакаха да бъдат завлечени надалеч.

Оттук можех да видя пътя, по който е ставало пренасянето. Две от фигурите, завършени във вътрешността на кратера, били потеглили, когато работата изведнъж спряла. Един гигант току-що бил стигнал до ръба на кратера, а другият вече се спущал надолу по една урва от външната страна и тогава пренасянето внезапно било прекъснато и те останали да лежат там — не по гръб, а по корем. Докъдето стигаше погледът, по старите, почистени от камъни тревисти друмища, които пресичат равнината, лежаха, други статуи поединично или на безредни групи по две-три. Те бяха слепи, гологлави и по всичко личеше, че никога не са стояли прави там, където лежаха, а просто са били изоставени по пътя от Рано Рараку до чакащите ги площадки. Някои стигнали далеко отвъд най-отдалечените хълмове и ридове. А там, зад хоризонта, на запад, се намираше малкият вулкан Пуна Пау, където е била каменоделната за възли. Оттук не можех да го видя, но бях слизал в кървавочервената му вътрешност и там бях видял половин дузина възли — огромни каменни цилиндри, които лежаха в урвестия малък кратер. Старите майстори на фризове били прехвърлили през стръмния склон някои от най-големите. Те лежаха сега полузарити край вулкана и чакаха да бъдат пренесени по-нататък. Други бяха явно изоставени на път към бъдещите си притежатели, защото тук-таме из равнината лежеше по някой самотен възел. Измерих най-големия възел, който беше изнесен от червения кратер. Обемът му беше повече от осемнадесет кубически метра, а теглото — кръгло тридесет тона или колкото седемдесет и пет едри коня.

Не бях в състояние да проумея как древните жители на Великденския остров са осъществили това величествено начинание и затова се обърнах отчаян към местния овчар, който стоеше мълчаливо до мен и гледаше изоставените великани, пръснати из равнината.

— Леонардо — казах аз, — ти си практичен човек. Можеш ли да ми кажеш как са били пренасяни в старо време тези каменни великани?

— Сами са ходели — отговори Леонардо.

Ако той не беше изрекъл тези думи с толкова благоговеен тон, щях да помисля, че се шегува, защото Леонардо, който стоеше до мен с чистите си панталони и риза, беше не по-малко цивилизован, а може би и по-интелигентен от мнозина хора от цивилизования свят.

— Но, Леонардо — казах аз, — как биха могли да ходят, като са имали само глави и тела без крака?

— Те се въртели така — каза Леонардо и нагледно ми показа, като се придвижи напред по скалата с прибрани ходила и прави колене. — А ти как мислиш, че е станало? — попита той снизходително.

Бях принуден да замлъкна. Сигурно не бях първият бял човек, който показваше на Леонардо, че не може да си обясни тази мистерия, и затова беше съвсем близо до разума той да приеме практичното обяснение на своите деди. Статуите са ходели сами! Защо ще си задаваме излишни въпроси, когато отговорът е тъй прост и изчерпателен?

Като се върнах в лагера, отидох в кухненската палатка при старата Мариана, която седеше и белеше картофи.

— Чувала ли си как са пренасяли в стари времена големите моаи? — попитах я аз.

— Si, сеньор — отвърна тя уверено. — Сами са ходели.

И старата Мариана започна да ми разказва една дълга история за някаква стара вещица, която живеела в Рано Рараку по времето, когато скулпторите правели фигури. Нейните магии вдъхвали живот на каменните великани и ги карали да отиват, където трябвало. Но веднъж скулпторите изяли един голям рак и когато вещицата намерила празната черупка, от чието съдържание не й били дали нищо, тя така се разярила, че накарала всички ходещи статуи да паднат и оттогава никога вече не се помръднали.

Преди петдесет години туземците разказали на мисис Роутлидж същата история за вещицата и рака. Открих с изненада, че всички островитяни, с които говорих, все още приемаха това лесно разрешение на загадката. Ако никой не им дадеше по-правдоподобно обяснение, те биха държали твърдо на версията за вещицата и рака до второ пришествие.

Общо взето, островитяните не бяха наивни. Със или без законни причини те винаги измисляха хитри извинения, за да напуснат селото и да дойдат в лагера да продават дърворезби. Почти всички бяха резбари, някои бяха истински майстори, а най-добрият от всички беше кметът. Всеки търсеше неговите фигури, защото, макар че всички предлагаха едни и същи предмети, изящните линии и съвършената политура на неговите произведения показваха, че никой не може да пресътвори едно парче дърво по-добре от него. Той получаваше от лагера много повече поръчки, отколкото можеше да изпълни.

От нашите стоки, с които плащахме, най-високо се ценяха американските цигари, норвежките риболовни куки и пъстрите английски тъкани. Също като населението на много от другите острови и островитяните на Великденския остров просто лудееха за цигари. Онези, които се качиха на кораба първата вечер и получиха по няколко пакетчета в замяна, не ги бяха изпушили сами. Те изтичали до селото и тръгнали от къща на къща да будят роднини и приятели, за да може всеки да вкуси по една цигара, тъй като доставката от последния военен кораб била изчерпана преди месеци.

Между елегантните дърворезби от време на време се появяваше и някоя много по-долнокачествена каменна фигура — било наивно копие на старинните статуи или някоя безформена глава, на която само бегло бяха означени очите и носът. В началото притежателите им се опитваха да ни убедят, че това са стари фигури, намерени по земята или в стените на храмовете, но след като им се подиграхме, повечето се отказаха и само малцина продължаваха да се опитват да ни надхитрят.

Веднъж дойде една жена на кон и ме поведе, като каза, че в една купчина камъни намерила нещо особено. Като стигнахме до мястото, тя започна внимателно да отстранява камъните и в светлината видях на дъното малък, правен наскоро модел на статуя.

— Не го пипай — казах на жената, — това е ново. Някой го е сложил там само за да те изиграе!

Лицето на жената се удължи и нито тя, нито мъжът й се опитаха вече да ни измамят.

Една вечер, след като се стъмни, дотича задъхан един човек и ни каза, че докато ловял риба в морето с факла, намерил мъничка статуя, заровена в пясъка. Той бил на път да се прибира в селото и ако я искаме, трябвало да отидем още сега по тъмно, въпреки че нямало да я видим много добре.

Той остана много изненадан, като се добрахме до мястото с джипа и запалихме фаровете с пълна сила. На тревата лежеше неумело направена малка фигура, която беше старателно зацапана с пясък, но иначе съвсем нова. Докато стояхме в кръг и се смеехме, притежателят й трябваше да прибере мизерното си произведение в една торба и да го влачи обратно до селото. Сигурно ще го получи някой моряк от следващия военен кораб.

Друг туземец измисли трети вариант, като предложи да ми покаже малка открита пещера с корито за вода и някакви странни скулптури по тавана. Фигурите на тавана действително бяха съвсем оригинални. Имаше древни птицехора и лица с големи втренчени очи и аз истински се зарадвах. Докато разглеждах тавана, невинният наглед водач се забавляваше, като хвърляше бучки пръст във водата. Внезапно извика. Видях, че една бучка пръст бавно се разтвори във водата и от нея се подаде като пиле, което се излюпва от яйце, малка каменна фигура, подобна на кукла. Това беше тъй изумително смешно, че се смях повече, отколкото бе заслужил виновникът, и той никога вече не си позволи такива шеги с мен.

Но в старанието да си набавят любимите разменни стоки някои хора наистина намираха старинни неща в земята. Веднъж дойде двойка младоженци и ме заведе да видя четири особени глави, които намерили. Мястото беше извънредно близко до оградата източно от землището на губернатора. Когато пристигнахме там, бяхме посрещнати от стара жена и нейната свадлива дъщеря, която щеше да ни издере очите. Те не бяха на себе си от яд и викаха и крещяха така силно, както се прави само в Полинезия. Щом двамата ни водачи се опитваха да вмъкнат някоя дума, в лицата им се изсипваше същински порой от ругатни. Фотографът и аз седнахме да почакаме, докато парата се поразнесе. Старата госпожа се поуспокои.

— Сеньор Кон-Тики — каза тя, — тия двамата са крадци и разбойници. Тези камъни са мои и никой да не смее да ги пипне. Аз съм потомка на Хоту Матуа и тази земя открай време принадлежи на нашето семейство.

— Сега вече не — прекъсна я един от двамата ни водачи. — Сега това е овцефермата на флота. Камъните са наши, защото ние ги намерихме.

Старата жена отново побесня.

— Намерили сте ги, а? Лъжци, крадци! Камъните са на моето семейство, крадци такива!

Докато двете страни ожесточено си оспорваха собствеността, от жестовете им изведнъж разбрах за кои камъни става дума. Старата жена и дъщеря й бяха седнали по на един от тях, аз, без да искам, бях седнал върху третия, а двамата ни водачи стояха до последния. Камъните наглед бяха най-обикновени. Сетих се за мъдрия Соломон, който, когато две майки спорели за едно дете, взел меч и се приготвил да го разсече на две. Сега можех да направя същото с чук. Младата двойка просто щеше да се съгласи и да каже „да“, ако издигнех чука за удар. Старата жена просто би полудяла.

— Нека да видим вашите камъни и след това няма да ги пипаме — казах й аз…

Тя не отвърна нито дума и ни позволи да обърнем големите кръгли камъни, тъй че легнаха с долната страна нагоре. Четири странни лица с кръгли очи, големи колкото чинии, се взряха в дневната светлина. Те ни най-малко не приличаха на големите класически статуи, а по-скоро напомняха за кръглите глави на сатанинските божества от Маркизките острови. Двете притежателки на камъните изглеждаха отчаяни, а двамата, които ги бяха намерили, тържествуваха, защото смятаха, че ще направят добра сделка. И двете страни ни изгледаха с еднакво напрежение, когато търколихме главите обратно по местата им с лица, заровени в пръстта. После благодарихме на всички и си тръгнахме. Младата двойка остана със зинали уста. По-нататък ще видим, че старата жена не забрави нашата постъпка.

Междувременно се случи нещо друго, което доста ни озадачи. Когато хората от нашата раса тръгнали да пътуват из Тихия океан, на Великденския остров, както и навсякъде в Полинезия, грънчарството и керамиката били неизвестни. Това е наистина странно, защото в Южна Америка грънчарското изкуство много отрано било важен културен белег, а сред народите на Индонезия и Азия било още по-древно. На Галапагос бяхме намерили голямо количество фрагменти от южноамерикански грънци, защото тази група острови лежи доста близо и редовно била посещавана от древните мореходни салове, идващи от материка. Освен това там почти няма пръст, която да покрие старите останки. На Великденския остров условията са съвсем други. Не е вероятно праисторическите пътешественици от континента да са се добирали често със своите грънци до Великденския остров, а малкото гърнета, които може да са счупили след своето пристигане, днес навярно лежаха скрити дълбоко под корените на тревата. Но за всеки случай бях донесъл със себе си един фрагмент от гърне, като смятах да питам туземците дали някога са виждали подобно нещо, защото отделни отломки може да кажат на детективите в археологията толкова, колкото цяла книга.

Първата ни изненада беше, че няколко туземци, независимо един от друг, незабавно нарекоха фрагмента маенго — дума, която беше неизвестна дори и на отец Себастиан. Един от тях бе чувал от дядо си, че маенго било нещо, което хората имали в стари времена. Преди много години един човек се опитал да направи маенго от пръст, но опитите му не излезли напълно успешни. Ерория и Мариана си спомниха, че са виждали такива фрагменти в една пещера и два дни напразно обикаляха, за да ги намерят. Съпругата на губернатора ги видяла да копаят в градината. А после дойде един туземец и ни каза с тайнствен вид, че в къщи имал такъв един фрагмент.

Човекът, чието име беше Андрес Хаоа, едва след няколко дни ни донесе фрагмента. С голяма изненада видях веднага, че той е ръчно моделиран по начин, характерен за американските индианци, а не оформен с помощта на грънчарско колело, както правят европейците. Обещах да му дам много цигари, ако ни покаже мястото, където е намерил фрагмента, за да можем и ние да намерим и да се убедим, че откритието му е оригинално. Тогава той ни отведе до едно голямо аху с цяла редица паднали статуи и огромна, стъпаловидна стена, която поразително приличаше на класическите стени на инките в Андите. Той посочи плочника на горната площадка и каза, че преди няколко години намерил точно тук три такива парчета. С помощта на туземни работници повдигнахме предпазливо няколко плочи. На едно място във вътрешността на каменната тераса открихме два цели скелета, изтегнати един до друг — една съвсем необичайна погребална форма за Великденския остров. Точно до тях намерихме ход към две тъмни помещения, всяко от които беше покрито с огромна, хубаво изсечена плоча. В двете помещения лежаха пръснати безразборно голям брой стари черепи. Но не намерихме никакви отломки от грънци и Андрес не получи цялото си възнаграждение.

На другия ден Карл отиде на това място с археологически съоръжения и група копачи. Беше ясно, че аху Тепеу е постройка, която заслужава да се изследва по-отблизо. Изведнъж един стар туземец, който копаеше с него, започна да събира от земята фрагменти от грънци. Той беше единственият, който намери такива късчета, и те бяха толкова дребни, че се чудехме как ги е забелязал. В това време Арне и Гонсало пристигнаха в галоп от селото. Дочули от една туземка, че старецът получил фрагменти от грънци от Андрес Хаоа, за да му помогне да получи цялото възнаграждение. Сравнихме новите дребни късчета с голямото парче, което Хаоа ми беше дал преди, и веднага видяхме, че едно от тях е ъгълче, отчупено от големия къс. Хаоа се ядоса, че сме открили измамата му, и отказа да ни каже къде всъщност е намерил голямото парче. Отишъл при отец Себастиан и предизвикателно поставил на масата пред изненадания свещеник три цели керамични съда.

— Вижте! — казал Хаоа възмутено. — Но аз няма да ги покажа на сеньор Кон-Тики, защото той казва, че съм лъжец. Аз не съм лъжец.

Отец Себастиан никога не бил виждал такива съдове на Великденския остров и попитал Хаоа къде ги е намерил.

— Баща ми ги намери веднъж в една пещера и каза, че са удобни да се държи в тях вода — отговорил Хаоа.

Това беше явно нова лъжа, защото Хаоа не държал вода в тях и изобщо не ги държал в къщата си. Многобройните му приятели, които са влизали и излизали у него и познават всеки ъгъл от малката колиба на своя съсед, можеха да потвърдят това.

Трите тайнствени керамични съда изчезнаха внезапно и безследно, както се бяха появили, след като само отец Себастиан ги беше видял. Изправихме се пред още една загадка. Гърнетата не се върнаха в къщата на Хаоа: къде ги беше скрил и какво всъщност ставаше тук?

Междувременно беше изникнал още един въпрос, който обременяваше съзнанието ни. Бях решил да приема поканата на стария полицай Касимиро и да отида до легендарния остров на птицехората, за да потърсим тайната пещера ронго-ронго на баща му. Между островитяните се шепнеха толкова много слухове за старинни дъсчици, покрити с йероглифи, които все още били скрити в запечатани пещери, че беше неизбежно всеки, който живее по-дълго време на острова, да се зарази от любопитство.

— Предлагали са ни сто хиляди песос за една дъсчица ронго-ронго и затова сигурно струват по един милион — казваха островитяните. Дълбоко в себе си знаех, че са прави. Но също така знаех, че ако някой от тях намери входа на една пещера с ронго-ронго, едва ли би посмял да влезе, защото по времето на техните деди всяка дъсчица ронго-ронго била свещено притежание. Старите учени хора скрили тези свещени дъсчици в пещери, когато отец Еухенио покръстил населението на острова. Те извършили заклинание над йероглифните дъсчици и ги направили табу, та всеки, който ги докоснел, трябвало да умре. Местните жители твърдо и непоколебимо вярват в това.

Във всички музеи на света има общо само около двадесет такива дъсчици и до днес никой световен учен не е могъл да разчете надписите им. Това са художествено написани символи, каквито не се намират у никой друг народ. Знаците са красиво изрязани в редица по една система на непрекъсната серпентина, при която всеки втори ред е обърнат наопаки. Почти всички дъсчици, които са запазени до днес, са взети от острова, докато все още са били у своите притежатели.

Но отец Себастиан ни разказа нещо за последната, която напуснала острова. Тя била намерена в една забранена пещера. Островитянинът, който я намерил, се изкушил да отведе един англичанин със себе си до някакво място близо до пещерата. Той казал на англичанина да чака там и наредил пред него полукръг от дребни камъни, който не бивало да прекрачва. После островитянинът изчезнал и се върнал с една дъсчица ронго-ронго, а чужденецът я купил. Не изминало много време и туземецът внезапно полудял и малко по-късно умрял. Отец Себастиан каза, че това допринесло много да се увеличи у туземците старият страх от оскверняване на табуто на пещерите ронго-ронго.

Както и да е, старият Касимиро също се отдръпна, когато най-сетне приех неговото предложение да ме заведе в пещерата. Каза, че не се чувствал съвсем добре, но предложи дядо Пакомио да ни покаже мястото, защото, когато били малки, чакали заедно, докато бащата на Касимиро отишъл сам до пещерата. Дядо Пакомио беше син на пророчицата Ангата, която всяла много суеверия и неприятности по време на пребиваването на експедицията Раутледж преди петдесет години. Свързах се с него чрез отец Себастиян, който действително успя да убеди Пакомио да ни покаже пътя. Дядо Пакомио смирено се качи в нашата моторница и отидохме до Мотунуи — скалистия остров на птицехората. Зад нас над главите ни бяха надвиснали най-непристъпните скали на Великденския остров. Върху острия най-горен хребет лежаха каменните развалини на стария религиозно-обреден център Оронго. Там горе Ед и неговите хора правеха разкопки и наблюдения. Можехме да ги различим просто като бели точици, а те виждаха лодката под себе си като малко зрънце ориз, плаващо в синевата.

През последния век най-могъщите мъже на острова все още седели седмици наред в полуподземните каменни къщи на високата скала и дебнели да видят първите долетели през годината прелетни птици, които кацали долу, на малкия скалист остров Мотунуи. Всяка година имало състезание — да се изплава с тръстиков сал до острова и да се намери първото снесено там яйце. Човекът, който станел притежател на това яйце, бил обявяван за един вид божество: обръсвали му главата и я боядисвали червена, отвеждали го с процесия до една свещена колиба между статуите в подножието на Рано Рараку и там трябвало да стои затворен на сянка в продължение на една година без връзка с обикновените хора. Специални слуги му доставяли храна и той носел званието „свещеният птицечовек на годината“. Край развалините, където сега работеше Ед, повърхността на цялата скала беше украсена с плетеница от хора с извити гърбове и с дълги криви птичи човки, изваяни релефно върху скалата.

Когато скочихме на брега на легендарния птичи остров, не се виждаше нито едно перо. Всички птици се бяха преместили на друг стръмен скалист остров по-нагоре край брега и като го отминахме с моторницата, над него се издигна цял рояк от птици като облак пушек над някой вулкан.

Но на Мотунуи веднага намерихме много пещери, чиито входове бяха обрасли с растителност. Край стените в някои от тях лежаха позеленели от времето човешки кости и черепи, а на едно място се протягаше напред една сатанинска червено боядисана глава с козя брада, която беше изсечена в тавана. Мисис Раутледж е посетила две от тези пещери. Пакомио нетърпеливо чакаше отвън. Той помнеше много добре мисис Раутледж. Но не тези бяха пещерите, които трябваше да ни покаже. Той ни поведе нагоре до средата на скалата и внезапно спря.

— Тук пекохме пилето — прошепна той, като посочи към земята точно пред себе си.

— Какво пиле?

— Преди да влезе в пещерата, бащата на Касимиро трябваше да изпече едно пиле в земята, за да му носи щастие.

Не можахме да разберем напълно какво общо има едното с другото, Пакомио можа само да допълни, че такъв бил обичаят. Никой освен стареца не бивало да стои там, дето се усещала миризмата на печеното пиле, а децата трябвало да седят от другата страна на огнището, за да не може нищичко от миризмата да влезе в ноздрите им. Дори не им позволили да видят нещата, които били в пещерата, но те знаели, че са извънредно ценни. За Пакомио и Касимиро самият факт, че им разрешават да стоят наблизо и да знаят, че старият е вътре и преглежда цялото това богатство, било вече истинска преживелица.

Разбира се, ние не намерихме тайната пещера. След като продължително и основно търсихме тайния вход между папратите и камънаците, Пакомио подхвърли, че старецът може да е отишъл нататък просто за да ги заблуди и че пещерата сигурно се намира в обратната посока. Катерихме се известно време и от другата страна, но интересът ни започна да отслабва. Слънцето жареше и един по един се отказахме от търсенето. Вместо това отидохме да се хвърлим надолу с главата в един процеп, пълен догоре с кристално бистра морска вода, която навлизаше от океана през пукнатина в скалата. Гмуркахме се до дъното да търсим виолетови морски таралежи, които Пакомио ядеше сурови, и се сблъсквахме със странни риби, обагрени във всички цветове на палитрата. Една по една те излизаха учудени от своите скривалища, за да разгледат новите обитатели на открития скален аквариум на Мотунуи. Ярките лъчи, които огряваха водата в процепа, запалваха блестящ фойерверк от цветове сред морските животни. Водата беше толкова бистра, че се чувствувахме като птицехора, които летят между развихрени есенни листа. Беше невероятно красиво — една райска градина под водата. С мъка я напуснахме, за да се изкатерим пак върху сухите горещи скали, като знаехме, че може би завинаги предоставяме тази безценна красота на морски таралежи без очи и на риби, които са слепи за цветовете.

Но имаше какво да гледаме и на сушата, и то главно на самия Великденски остров, където кирките и лопатите бяха започнали да изваждат на бял свят неща, каквито от стотици години насам дори и островитяните не бяха виждали. Местните жители тълкуваха всичко, което ставаше, с лек примес на суеверие. Как можеше един чужденец да знае, че под повърхността на земята лежат скрити неща, ако нямаше пряка връзка с миналото на острова с помощта на мана или свръхестествена сила? В началото никой не говореше за това открито, но един-двама дойдоха да ме питат дали всъщност не съм канака — земляк от острова, а не чужденец. Светлата ми кожа и русите ми коси не означаваха нищо, защото някои от дедите им също били бели и червенокоси. Фактът, че знаех само няколко думи от полинезийския диалект на Великденския остров, означавал само, че съм живял дълго в Таити, Норвегия и други чужди страни, та съм забравил отчасти, но не и напълно родния си език. В началото никому от нас и през ум не мина, че говорят сериозно. Приемахме техните думи като един вид полинезийски комплимент. Но колкото повече неща откриваха археолозите под повърхността на земята, толкова по-очевидно ставаше за туземците, че сеньор Кон-Тики не е обикновен човек.

Всичко почна с групата на Бил. Бил си беше избрал много увлекателна задача. Той е първият археолог, който почна да работи край най-известната развалина на Великденския остров — голямото аху при Винапу. Всички изследователи и пътешественици, които са виждали тази необикновена творба на зидарското изкуство, са бивали поразени от забележителната й прилика с големите каменни стени от империята на инките. На никой от другите десетки хиляди острови из безбрежния Тих океан не съществува подобно нещо. Но Винапу се издига като огледално отражение на класическите шедьоври на предшествениците на инките и това се набива още повече в очите, понеже се намира именно на онзи остров, който лежи най-близко до брега на инките.

Възможно ли е и тук да са работили майсторите зидари от Перу? Възможно ли е издънки от тяхното съсловие да са, пристигнали тук първи и да са започнали да секат огромни блокове за стените на Великденския остров?

Данните говореха в полза на това предположение. Но всъщност имаше и друга възможност, която науката досега е предпочитала. Приликата и географската близост можеха да са случайно съвпадение. Народът на Великденския остров може да е постигнал тази майсторска и крайно сложна архитектура в резултат на самостоятелно развитие. Ако е така, то класическата стена при Винапу навярно е последната фаза на едно местно развитие; изследователи теоретици са приемали това становище, без да проучат развалините.

В продължение на четири месеца Бил работи с двадесет души при Винапу, но първите няколко седмици дадоха в общи черти отговора, който очаквахме с такъв трепет. Противно на всички предишни теории централната стена при Винапу с класическата каменна зидария принадлежи към най-стария строителен период. Това аху било престроявано на два пъти и по-късно допълвано от далеч по-неспособни строители, които вече не обладавали сложната техника на инките. Ед и Карл, които работеха поотделно край други аху, престроявани в праисторически времена, достигнаха независимо един от друг до съвършено същото заключение като Бил.

За пръв път се разкри, че в загадъчната история на Великденския остров съществуват три ясно разграничени епохи. Първо на Великденския остров е работил един народ с високо специализирана култура и с типичната зидарска техника на инките. В по-късната история на острова няма нищо, което да се сравни с техните строежи. Те изрязвали като от сирене огромни блокове от твърд базалт и ги нареждали един до друг без процепи или дупки. Тези загадъчни градежи с елегантни стръмни стени стояли дълго време като олтари или стъпаловидни крепости из целия остров. Но после започнала новата епоха. Много от ранните класически постройки били отчасти съборени и променени, като откъм стената, която гледа към вътрешността на острова, бил издигнат павиран наклон. От Рано Рараку донесли огромни фигури с човешки образ и ги изправили с гръб към морето върху престроените сгради, в които през тази епоха често вграждали погребални помещения.

Точно когато този гигантски масов труд на втората епоха бил в своя разгар, всичко неочаквано замряло и вълна от войни и човекоядство заляла острова. Целият културен живот секнал и започнала трагичната трета и последна фаза от историята на Великденския остров. Никой вече не ваял големи камъни; а статуите били събаряни без никакво страхопочитание. Край стените на големите аху нахвърляли камъни и безформени блокове, да образуват погребални могили, а големите паднали статуи често се използували като импровизирани покриви за гробници. Каквото се правело, било посредствено, без сръчност. Докато археолозите разкопаваха и изравяха, булото на тайнственост постепенно започна да се разкъсва. За пръв път историята на Великденския остров започна да добива по-ясни очертания. Една от загадките беше разкрита, една бримка в плетеницата — уловена. Сега знаехме, че специфичната техника на инките в изграждането на стени е донесена на Великденския остров в съвършено развита форма. Тя е била прилагана от тези хора, които са пристигнали първи на острова.

Туземци със сериозни лица идваха на тълпи да разглеждат разкопките при Винапу и Бил искаше да оголи скритата задна стена на ахуто, за да може напластяването от трите епохи да стане ясно на всички. По това време Бил се натъкна на необикновен червен камък в равнината зад разкопките. Той ме извика и ме попита дали не ми се струва и на мен, че на камъка има две ръце с пръсти. Беше продълговат керемиденочервен камък с форма на четириъгълен стълб и само едната му страна едва се подаваше над земята. Съвсем не приличаше на статуите — нито по форма, нито по материал. Камъкът не беше от Рано Рараку. Пък и ивиците, които напомняха на пръсти, не се намираха в самата основа на стълба, както у всички останали шестстотин фигури, известни на Великденския остров. Туземците се усмихнаха учтиво и ни обясниха, че това било само един хани-хани — някакъв си червен камък.

Най-напред ме порази това, че камъкът изумително много напомняше на червените стълбови статуи, останали в Андите от времето преди инките. Бях копирал брадатата глава за платното на сала „Кон-Тики“ от точно такъв четвъртит стълб, който изобразяваше човек. И той беше изваян от особен червен едрозърнест камък също като този.

Едно, две, три, четири, пет — да, това действително можеше да са пръсти. Не се виждаха обаче нито глава, нито други характерни за човека белези.

— Бил — казах аз, — трябва да го разкопаем. Виждал съм такива четвъртити червени стълбове в Южна Америка на брега на езерото Титикака!

Веднъж отец Себастиан спрял при този камък, когато обикалял с Ерория и слагал номера на всички прави и легнали статуи на Великденския остров. Ерория му показала ивиците, които приличали на пръсти, но отец Себастиан поклатил глава и продължил с четката си нататък, защото всички статуи на Великденския остров са от един и същи вид и никоя от тях не прилича на четириъгълния червен камък, заровен в земята.

Внимателно изкопахме в дебелата почва дълбок ров около целия камък и бавно се приближавахме към страните на стълба със зидарска лопатка. Дали това бяха пръсти или пък камъкът случайно имаше улеи? Бях толкова възбуден, че задържах дъха си, когато започнах да отстранявам чима, който покриваше предполагаемата длан. Та това наистина беше длан! После се появиха на бял свят долната и горната част на ръката. И от другата страна беше същото. Досега този вид статуи бяха съвършено непознати на Великденския остров. Само главата й беше отчупена, а в гърдите, на мястото на сърцето, зееше дълбока дупка. Фигурата дори имаше къси крака.

Тупахме Бил по рамото и му стискахме ръката. Отец Себастиан, командирът на мълчаливата старинна каменна гвардия на Великденския остров, беше по-потресен от всички останали заради това, че мощната му армия неочаквано се бе увеличила с един обезглавен червен и четвъртит войник.

— Доктор Мълой, това е най-забележителното откритие, направено на този остров в наше време — каза той. — Тази статуя съвсем не принадлежи на Великденския остров — тя принадлежи на Южна Америка.

— Но я намерихме тук — каза Бил със смях. — А това е много важно.

Издигнахме статуята с помощта на скрипец и двадесет души и тя застана права с късите си тромави крака, втъкнати в една дупка в земята. Островитяните, които теглеха въжетата, бяха още по-учудени от нас. Значи все пак камъкът не беше прост хани-хани, но как беше възможно ние, чужденците, да знаем това?

Това беше само началото. Скоро след това Ед изрови малка усмихната фигурка в някакъв неизвестен храм, който беше открил близо до разрушеното село на птицехората на връх Рано Као. Отец Себастиан, губернаторът и цели тълпи от местните жители направиха поход дотам, за да я видят. А в каменоделната в Рано Рараку, където работеше групата на Арне, от земята излизаха на бял свят други чудновати неща. Най-внушителен беше един едър великан, чиято фигура беше също така чужда за Великденския остров, като тази на червената статуя при Винапу. Всичко, което се виждаше, когато Арне започна да копае, беше невинно парче скала с две очи. Хиляди хора бяха минавали оттук, без да видят, че камъкът ги гледа, и без да предложат, че това е само част от скритата в земята фигура. Очите принадлежаха на един огромен „трол“, който тежеше десет тона и който бе лежал скрит под почвата като под одеяло, изпод което се подаваха само очите му.

Дебел пласт дребен чакъл и голям брой изхабени каменни оръдия от изоставената каменоделна над него бяха затрупали исполина и когато го извадихме на бял свят, видяхме, че той няма нито една обща черта със своите тромави, слепи и безкраки съседи. Както археолозите, така и островитяните зяпнаха от учудване и пак трябваше да извикаме отец Себастиан и губернатора. Всичко в тази фигура беше различно от другите каменни статуи. Тя притежаваше напълно развито тяло с цели крака. Беше в естествено коленичещо положение, като дебелите задни части почиваха върху петите, а ръцете бяха сложени върху коленете вместо върху корема. Тя не беше гола като другите, а носеше късо наметало, сиреч пончо, с четвъртит отвор за врата. Главата беше съвсем кръгла, с особена козя брада и странни очи със зеници, които се взираха право напред с несвойствено изражение, каквото досега никой не беше виждал на Великденския остров.

Загубихме цяла седмица, докато изправим този великан с помощта на крикове, скрипци, кран, джип и цяла тълпа от моряци и озадачени островитяни. Но един ден той застана там в смирена коленичеща стойка и се взря мечтателно в небето, сякаш насилваше очите си да види други планети или един изчезнал свят. Какво общо имаше той с нас, непосветените чужденци? Къде бяха верните му някогашни слуги? И кои бяха онези сковани дългоноси фигури горе, които при раждането си бяха затрупали неговата особа с отпадъци?

Когато новоиздигнатата фигура застана там като странник сред чужденци, хората един по един свалиха шапки и избърсаха потта от челата си. После застанаха мирно и загледаха фигурата, сякаш очакваха да се случи нещо. Но не се случи нищо; фигурата си стоеше неподвижно и не ни обръщаше никакво внимание.

Дядо Пакомио кротко подхвърли, че сега било време да се даде ново име на острова, защото туй вече не било Рапануи или Великденския остров. Всичко се било променило, каза той. Касимиро и цялата група копачи се съгласиха, но кметът добави, че в такъв случай трябвало да намерят нови имена и за Оронго, Винапу и Рано Рараку, защото нищо вече не било така, както преди. Предложих им да си запазят старите имена, защото единствената промяна беше тази, че на бял свят излизаха стари неща.

— Старите неща са нови за нас, сеньор Кон-Тики — каза Пакомио. — Когато човек е живял цял живот на Великденския остров, помни и най-малкото нещо, което вижда. Сега ние не помним нещата, които виждаме около себе си, и затова туй вече не е Великденският остров.

— Тогава може да наречете острова Пъпа на света, Те Пито о те Хенуа — казах аз на шега.

Те познаха името и светнаха, закимаха и почнаха да се смеят.

— Така са наричали нашия остров в стари времена — значи знаеш това? — каза кметът с изпитателна усмивка.

— Ами да, всеки го знае — отговорих аз.

— Не всеки, но ти си канака — каза един старец, който стоеше зад статуята и кимаше дяволито, за да покаже, че е разбрал отгде произтичат познанията ми.

Туземците никога не бяха виждали такова нещо като великана, който извадихме от земята, за да остане завинаги сред тях, коленичил на склона. Но за Гонсало и за мен той беше едва ли не стар познайник. И двамата бяхме ходили в Тиахуанако, най-древния религиозен център от времето преди инките край езерото Титикака, и там бяхме виждали подобни коленичили великани, които спокойно можеха да са ваяни от същия майстор — толкова много си приличаха по стил, образ и стойка. В Тиахуанако те са стояли на колене в продължение на повече от хиляда години наред с брадатата червена фигура и други прави четвъртити колони, изобразяващи тайнствени хора, а около тях са най-грамадните, най-добре изсечени зидарски блокове, останали от царството на инките. И наистина в цяла древна Америка няма нищо, което може да се сравни с това внушително, величествено дело. Археолозите са изчислили, че най-големите изсечени блокове тежат повече от сто тона — теглото на десет железопътни вагона, събрани заедно с колелата нагоре. Те били пренасяни миля подир миля през равнината. Огромни блокове били мъкнати из цялата околност, изправяни по дължината си или поставяни един върху друг като празни картонени кутии, и сред тези тераси и стени без покриви древните майстори поставили своите странни статуи с човешки образ. Най-голямата е висока осем метра, а многото други са значително по-малки, макар че и те имат свръхчовешки ръст. Тиахуанако лежи сред планинските равнини, загадъчен и пуст с всичките си статуи и изсечени блокове и преданията на инките разказват, че те вече били изоставени, когато първият инка дошъл на власт. Според преданията по това време майсторите ваятели вече се били изселили някъде в Тихия океан и отстъпили земята на първобитните индиански племена уру и аймара. Продължавала да живее само легендата за изчезналите създатели на Тиахуанако. Засега обаче бяхме оставили легендите настрана. Копаехме в земята, за да търсим голи факти, а намирахме неми каменни хора. По-късно можеше да се позовем на възпоминанията на племената като на животворен ветрец, който да вдъхне живот в ноздрите на мъртвите каменни фигури.

Една от загадките около статуите на Великденския остров бе това, че всички са от един и същи тип. Едната прилича поразително на другата и всичките са характерни само за Великденския остров и за никъде другаде. Вън от този единствен остров по целия свят няма нищо, което да прилича напълно на тях. Преди зората на историята непознати цивилизации са изоставяли големи статуи с човешки образ по целия път от Мексико чак до Перу и Боливия и по най-близките острови, където океанското течение, идващо от Перу, достига източния авангард на Полинезия. Никои от тях не отговарят обаче на стила на Великденския остров. А по съседните острови на запад, към Азия, няма каквито и да било статуи. Как е възможно вдъхновението за статуите на Великденския остров да е дошло отвън, когато никъде другаде няма нещо, което да прилича на тях? Затова повечето изследователи са се подвели да смятат, че идеята се е появила на този малък океански остров независимо от външния свят, величествена и необяснима, както е и цялото това начинание. Надарените с по-богато въображение прибягнали към теорията за потъналия континент, като твърдели, че подобни статуи ще се намерят на дъното на морето.

Но сега из пръстта на Великденския остров започнаха да се появяват статуи от други видове. Освен това в самите стени на някои аху намерихме голям брой необикновени фигури, някои от които бяха разбити на парчета и просто използувани като строителен материал или като пълнеж по време на втората културна епоха, когато класическите стени били престроявани и върху тях били поставяни като огромни паметници великанските статуи от Рано Рараку. Отец Себастиан изведнъж си спомни, че е виждал няколко фигури с човешки ръст, направени от твърд черен базалт. Едната била зазидана като основен камък във фасадата на едно старо аху — виждал се само широкият й гръб. А насред района на самото село отец Себастиан и туземците ни помогнаха да изправим на крака един дебел човечец. Оказа се, че и той принадлежи към някакъв примитивен вид, какъвто никой на острова не бил виждал. Беше направен от същия червен камък като обезглавената фигура във Винапу.

Сега вече бяхме се приближили до целта си: скоро щяхме да уловим още една бримка от плетеницата. Бяхме открили, че хората, които са строили красивите стени в стила на инките в първия период, правели статуи, различни от каменните исполини на Рано Рараку, които тъй много са прославили Великденския остров. Тези различни фигури, останали от първата епоха, обикновено не надвишават много човешки ръст. Някои са от червен туф, други от черен базалт, а трети от жълтеникавосивия камък на Рано Рараку, който добил такова значение за ваятелите от следващия период. Тези най-ранни статуи на острова имат много малко общи черти с прочутите великани от Великденския остров, само дето и техните ръце обикновено са прегънати и дланите поставени в сковано положение върху корема, тъй че пръстите сочат едни към други. Но тази особеност е също така една от характерните черти на голям брой старинни каменни фигури от времето преди инките и на статуите по съседните острови в Полинезия.

Сега най-сетне можахме да поведем разговор с необщителните статуи на Великденския остров. Най-напред отпуснаха езиците си унизените, поругани и зазидани екземпляри и накараха високомерните надменни статуи горе също да се разбъбрят, та чак и самата каменоделна в планината. Семейното дърво на каменните хора беше покълнало благодарение на един свеж ветрец от външния свят, който донесъл на острова идеи и техника заедно с класическата зидария. Тромавите фигури, които по-късно били набутани в стените, обезглавената червена стълбова статуя в равнината на Винапу и голямата коленичеща фигура, която бе лежала погребана под камънака в подножието на Рано Рараку, принадлежаха към този ранен период. После идваше друга епоха, когато местните скулптори открили свой собствен, по-елегантен и изискан стил и тогава ваяли тежки колоси с червени коси, които занасяли върху многобройните престроени стени. Колкото по-опитни ставали скулпторите, толкова по-големи ставали новите колоси — по-големи, още по-големи и все по-големи. Онези, които били вече изправени по своите аху, бяха много едри; някои от онези, които стояха в подножието на вулкана и чакаха да им изваят най-сетни гърбовете, бяха още по-едри, а най-голям беше великанът, висок колкото седеметажна сграда, който лежеше незавършен в самата каменоделна и чийто гръб все още беше част от скалата.

Как ли би завършило това местно развитие? Къде ли е лежала границата на възможното? Това никой не знае. Защото, преди да бъде достигната граница, дошла катастрофата, която спряла напредването на ходещите каменни великани, и те били повалени на земята. А днес народът на острова вярва, че всичко това е станало само защото вещицата не получила своя рак. Но борбата вероятно е била за по-едър дивеч, понеже походът на каменните великани спрял именно когато започнала третата епоха и арената внезапно била превзета от човекоядци.

Днешното население на острова е последна издънка на победоносното войнствено племе от третата епоха. Не ще е била много мирна срещата, когато техните полинезийски деди са пристигнали тук от палмовите острови на запад. Скоро щяхме да чуем от живото население на острова разкази за битките, които са последвали тяхното пристигане, за статуите, които падали, и за времето, когато секирите се забивали в хора от плът и кръв вместо в хора от камък. През този период техните деди наистина са били съвременници на събитията и са играли главната роля. Третата епоха все още е жива, макар че сега на острова цари мир и търпимост.