Патриша Корнуел
Решаваща улика (12)

Глава 11.

След полунощ започна да вали леден дъжд и до сутринта светът беше като стъклен. В събота си останах вкъщи. Разговорът ми с Ал Хънт непрестанно се появяваше в главата ми, като нарушаваше самотата на личните ми проблеми подобно на топящия се лед под прозореца ми. Чувствах се виновна. Като всеки смъртен, свързан по някакъв начин с нечие самоубийство, глупаво вярвах, че съм можела да направя нещо, за да го предотвратя.

Сковано го прибавих към списъка. Четирима души бяха мъртви. Два от смъртните случаи бяха жестоки, зловещи убийства. Другите два — не, но всичките случаи бяха свързани по някакъв начин. Вероятно чрез едно яркооранжево влакънце. В събота и неделя работих вкъщи, защото служебният кабинет само би ми напомнил, че вече не ръководя нещата, а и ми се струваше, че никой там не се нуждае от мен. Работата си продължаваше и без моето участие. Хората търсеха близостта ми и после умираха. Уважавани колеги като главния прокурор искаха отговори, а аз нищо не можех да им предложа.

Борих се по единствения начин, който знаех. Седях пред компютъра, пишех бележки по случаите и ровех из документацията. Проведох и много телефонни разговори.

Видях Марино чак в понеделник сутрин, когато се срещнахме на гара „Амтрак“ на „Стейпълс милс роуд“. Минахме между два чакащи влака. Мрачният зимен въздух бе затоплен от двигателите и миришеше на бензин. Намерихме си места в задната част на влака и подновихме започнатия на гарата разговор.

— Доктор Мастърсън не беше особено приказлив — казах аз за психиатъра на Хънт, докато внимателно нагласях пазарската чанта, която носех. — Подозирам, че помни Хънт много по-добре, отколкото казва.

Защо винаги ми се падаше място, където облегалката за крака не работеше? Марино се прозя широко и дръпна своята облегалка, която, разбира се, беше в изправност. Не ми предложи да си сменим местата. Ако го беше направил, щях да приема.

— Значи Хънт трябва да е бил осемнайсет, деветнайсетгодишен по времето в лудницата.

— Да. Лекували са го от силна депресия.

— Аха, така и предполагах.

— Това пък какво означава? — попитах.

— Тоя тип хора са вечно в депресия.

— Кой е този „тип“, Марино?

— Ами мога само да ти кажа, че думата „педал“ ми мина през главата на няколко пъти, докато говорех с него.

Думата „педал“ минаваше през главата на Марино винаги когато говореше с човек, който беше по-различен.

Влакът се хлъзна напред безшумно, като напускаща пристанището лодка.

— Ще ми се да беше записала този разговор — продължи Марино, като отново се прозя.

— С доктор Мастърсън?

— Не, с Хънт. Когато се е отбил в колибката ти.

— Беше съвсем незначителен — отговорих с неудобство.

— Не знам. Струва ми се, че проклетият откачалник е знаел адски много. Ужасно ми се иска да беше поживял поне още малко.

Разказаното от Хънт в моята всекидневна би имало значение, ако той беше все още жив и нямаше желязно алиби. Полицията беше преровила къщата на родителите му. Не бяха намерили нищо, което да свързва Хънт с убийствата на Берил Мадисън и Кери Харпър. Освен това Хънт вечерял с родителите си в техния клуб в деня на убийството на Берил, а когато Кери Харпър бил заклан, се намирал с родителите си в операта. Историите бяха проверени. Родителите на Хънт казваха истината.

Раздрусахме се, олюляхме се и потеглихме на север. Свирката на влака виеше тъжно.

— Историята с Берил го е бутнала в пропастта — каза Марино. — Моето мнение е, че се е вживял в ролята на убиеца до такава степен, че е мръднал, и е решил да се самоубие, за да не очисти още някого.

— Струва ми се по-вероятно Берил да е отворила стара рана — отговорих. — Напомнила му е за неспособността му да завързва приятелства.

— Звучи като че ли той и убиецът са замесени от едно и също тесто. И двамата неспособни да осъществят връзка с жена. И двамата загубеняци.

— Хънт не беше престъпник.

— Може да е имал склонност и да не е могъл да живее с тази мисъл — предположи Марино.

— Не знаем кой е убил Берил и Харпър — напомних му. — Не знаем дали е някой като Хънт. Нямаме и идея за мотива. Убиецът може да е просто някой като Джеб Прайс. Или някой, наречен Джим Джим.

— Джим Джим друг път — каза Марино заядливо.

— Смятам, че не можем да си позволим да пропускаме каквото и да е.

— Моля, заповядай. Намери някой Джим Джим, дипломиран в клиника „Валхала“, който в момента работи на половин длъжност като терорист и разнася със себе си оранжеви акрилни влакна, и ми звънни един телефон. — Той се настани удобно на мястото си, затвори очи и измърмори: — Имам нужда от почивка.

— И аз също — казах. — Имам нужда да си почина от теб.

Снощи Бентън Уесли ми се обади, за да поговорим за Хънт. Споменах му къде възнамерявам да отида и защо. Той беше категоричен, че не е разумно да ходя сама. Очевидно си представяше терористи, автоматични оръжия и куршуми „Глейзър“. Настоя Марино да ме придружи, а аз нямаше да имам нищо против, ако това не се бе оказало такова изпитание. За влака в седем без петнайсет не бяха останали никакви билети, затова Марино беше резервирал места за пет без десет. Рискувах да отида в службата в три часа сутринта, за да взема кутията от стиропор, която сега се намираше в чантата ми. Чувствах се изтормозена физически и ужасно ми се спеше. Нямаше нужда някой като Джеб Прайс да ме убива. Моят ангел-пазител Марино щеше да му спести затрудненията.

Другите пътници спяха. Лампите над главите им бяха загасени. Скоро преминахме бавно през Ашланд и се зачудих на хората, които живееха в красивите бели къщи срещу железопътната линия. Прозорците тъмнееха, пред вратите се виждаха пилони за знамена. Минахме покрай заспали витрини — бръснарница, книжарница, банка, после набрахме скорост и завихме покрай колеж „Рандолф-Мейкън“. Футболното му игрище беше замръзнало и в този ранен час на него имаше само няколко шарени шейни. Зад града се виждаха гори и червена глинеста почва. Седях облегната назад, унесена от ритъма на влака. Колкото повече се отдалечавахме от Ричмънд, толкова повече се успокоявах и без да имам намерение да го правя, заспах.

Не сънувах, но спах около час и когато отворих очи, небето беше изсветляло и преминавахме над река Куантико. Водата приличаше на излъскано олово, осветено на места от лодките. Сетих се за Марк. Спомних си за нощта в Ню Йорк и за отдавна отминали времена. Не го бях чувала от последното му загадъчно съобщение, оставено на телефонния ми секретар. Чудех се какво ли прави, а в същото време се страхувах да узная истината.

Марино се надигна и ме погледна с изморени очи. Беше време за закуска и цигара, не задължително в този ред.

Вагон-ресторантът беше пълен със сънливи клиенти, каквито можеха да се видят на всяка автобусна спирка в Америка. Млад мъж дремеше, без да обръща внимание на звуците, идващи от слушалките на уокмена му. Изморена жена държеше заспало бебе. Възрастна двойка играеше карти. Намерихме свободна маса в един ъгъл. Марино отиде да се погрижи за храната, а аз запалих цигара. Единственото положително нещо, което можех да кажа за сандвичите с яйце и шунка, които донесе, беше, че са горещи. Кафето не беше лошо.

Марино разкъса целофана със зъби и погледна към пазарската чанта, която бях оставила на седалката до себе си. В нея се намираше кутията от стиропор, която съдържаше образци от дроба на Стърлинг Харпър, епруветки с кръвта й и стомашното й съдържание, всичко опаковано в сух лед.

— Колко време още няма да се разтопи? — попита той.

— Ще стигнем там съвсем навреме, стига да не се отклоняваме никъде — отговорих.

— Като говорим за време, това е нещото, което за момента имаме дори в излишък. Имаш ли нещо против да ми повториш цялата тази дивотия със сиропа за кашлица? Снощи, когато говореше за това, бях полузаспал.

— Да, точно както си тази сутрин.

— Никога ли не се изморяваш?

— Толкова съм уморена, Марино, че не съм сигурна дали ще оживея.

— Е, по-добре ще е да оживееш. Аз нямам намерение да доставям тия гадости самичък — каза той и се протегна към кафето си.

Започнах да обяснявам внимателно като на лекция:

— Активната съставка в сиропа за кашлица, който намерихме в банята на госпожица Харпър, е декстрометорфан, аналог на кодеина. Той е безвреден, освен ако не погълнеш гигантска доза. Той е ди-изомер на съединение, чието име нищо не ти говори…

— Айде бе! Откъде знаеш, че нищо не ми говори?

— Три-метокси-Н-метилморфинан.

— Права си. Не ми говори абсолютно нищо.

Продължих:

— Има друго лекарство, което е ел-изомер на същото съединение, на което декстрометорфанът е ди-изомер. Този ел-изомер се нарича левометорфан, наркотик, около пет пъти по-силен от морфина. Единствената разлика между двете лекарства може да се установи чрез едно оптическо въртящо се устройство, наречено полариметър. Декстрометорфанът се завърта надясно, а левометорфанът — наляво.

— С други думи, без тая измишльотина не можеш да откриеш разлика между двете лекарства — заключи Марино.

— Не и при рутинните токсикологични тестове — отговорих. — Левометорфанът изглежда като декстрометорфан, защото съставките са едни и същи. Единствената забележима разлика е, че пречупват светлината в противоположни посоки точно както ди-захароза и ел-захароза пречупват светлината в противоположни посоки, макар структурно и двете да са един и същи дизахарид. Ди-захарозата е захарта, която си слагаш в кафето. Ел-захарозата няма хранителна стойност за човека.

— Май не мога да загрея — каза Марино и разтърка очите си. — Как може съединенията да са едновременно еднакви и различни?

— Помисли за тях като за еднояйчни близнаци. Не са един и същи човек, но изглеждат еднакво. Само дето единият е левак, а другият — десняк. Единият е безвреден, другият — достатъчно силен, за да убие. Помогна ли ти?

— Ами, предполагам, да. Та какво количество от този левометорфан й е трябвал на госпожица Харпър, за да се самоубие?

— Смятам, че трийсет милиграма биха свършили работа. Петнайсет двемилиграмови таблетки например — отговорих.

— И какво става после?

— Бързо изпадаш в безсъзнание и умираш.

— Мислиш ли, че е знаела за тая работа с изомерите?

— Възможно е. Знаем, че е била болна от рак. Подозираме, че е искала да прикрие самоубийството си, което обяснява разтопената пластмаса в камината и пепелта от това, което е изгорила, преди да умре. Вероятно е оставила шишенцето от сироп на видно място, за да ни заблуди. След като го бях видяла, не се учудих, че при изследванията й се появи декстрометорфан.

Госпожица Харпър нямаше живи роднини. Ако въобще имаше някакви приятели, то те не бяха много, а и не правеше впечатление на човек, който пътува често. След като научих, че наскоро е пътувала до Балтимор, първото, което ми дойде наум, беше „Джон Хопкинс“ — една от най-добрите ракови болници в света. Едно бързо обаждане потвърди, че Стърлинг Харпър периодично е посещавала болницата за изследвания на кръв и костен мозък — практика, свързана с някакво заболяване, което е пазела в тайна. Парченцата изведнъж се сглобиха в главата ми, когато получих информация за лечението й. Лабораториите в службата ми нямаха полариметър или друг апарат за тестуване за левометорфан. Доктор Исмаил от „Джон Хопкинс“ обеща да ми помогне, ако му занеса необходимите проби.

Нямаше още седем часът, а вече се намирахме в покрайнините. Преминахме покрай гори и блата и изведнъж се появи градът. Между дърветата проблясваше белият мемориал на Джеферсън. Високите служебни сгради бяха толкова близо, че виждах лампите и растенията зад идеално измитите прозорци. После влакът навлезе под земята като къртица и спря на гарата.

Намерихме доктор Исмаил в лабораторията на онкологията. Отворих пазарската чанта и поставих малката кутия на бюрото му.

— Това ли са образците, за които говорихме? — попита той усмихнато.

— Да — отговорих. — Би трябвало да са все още замразени. Дойдохме тук направо от гарата.

— Ако концентратите са добри, ще мога да ви дам отговор след един-два дни.

— Какво точно ще правите с тях? — попита Марино, докато се оглеждаше из лабораторията, която изглеждаше като всяка друга лаборатория, която бях виждала.

— Всъщност е много просто — обясни търпеливо доктор Исмаил. — Първо ще взема проба от стомашното съдържание. Това е най-дългата и досадна част от теста. След като свърша с това, ще сложа пробата в полариметъра, който прилича на телескоп, но има ротаторни лещи. Гледам през стъклото и въртя лещите наляво и надясно. Ако въпросното лекарство е декстрометорфан, то ще пречупи светлината надясно. Точно обратното се отнася за левометорфана.

Той продължи с обяснението, че левометорфанът е много ефективно болкоуспокоително и се предписва почти само на хора, болни от рак. Тъй като лекарството е произведено тук, той имал списък на всички пациенти на клиниката, които го взимат. Целта била да се установи терапевтичният му обхват. Ползата за нас беше, че имаха картон за лечението на госпожица Харпър.

— Тя идваше тук на всеки два месеца за изследване на кръвта и костния мозък. При всяко посещение я снабдявахме с около двеста и петдесет двемилиграмови таблетки — каза доктор Исмаил, като приглаждаше страниците на дебелия дневник. — Да видим… За последен път е идвала на двайсет и осми октомври. Трябва да са й останали поне седемдесет и пет, ако не и сто таблетки.

— Не ги открихме — казах.

— Срамота — погледна ме той с тъмните си тъжни очи. — Тя се справяше толкова добре. Много симпатична жена. Винаги се радвах да видя нея и дъщеря й.

Запитах объркано:

— Дъщеря й?

— Така мисля. Млада дама. Руса…

Марино го прекъсна:

— Тя придружаваше ли госпожица Харпър и последния път — в края на октомври?

Доктор Исмаил се замисли и отговори:

— Не. Не си спомням да съм я видял тогава. Госпожица Харпър беше сама.

— От колко години идваше тя тук? — попитах.

— Ще трябва да извадя картона й. Струва ми се — от няколко. Най-малко две.

— Дъщеря й — младата руса жена — винаги ли идваше с нея?

— Отначало — не толкова често — отговори той. — Но през последната година придружаваше госпожица Харпър при всяко посещение, освен по време на последното през октомври, а май и при предишното. Бях наистина впечатлен. Хубаво е да имаш подкрепата на семейството си, когато си тежко болен.

— Къде отсядаше госпожица Харпър, когато идваше тук? — Челюстните мускули на Марино отново се раздвижиха.

— Повечето ни пациенти отсядат в близките хотели. Но госпожица Харпър харесваше пристанището — каза доктор Исмаил.

Реакциите ми бяха забавени от напрежението и липсата на сън.

— Не знаете ли в кой хотел? — настоя Марино.

— Не. Нямам идея…

Изведнъж видях части от думи върху бяла пепел. Прекъснах ги:

— Мога ли да видя телефонния указател?

Петнайсет минути по-късно ние с Марино стояхме на улицата и чакахме такси. Слънцето грееше, но беше доста студено.

— По дяволите — повтори той. — Надявам се да си права.

— Скоро ще разберем — напрегнато отговорих аз.

В телефонния указател беше регистриран хотел „Пристанище Корт“. „Нище Ко“, „нище К“. Все още виждах миниатюрните черни буквички по остатъците от изгорена хартия. Хотелът беше един от най-луксозните в града. Намираше се точно срещу пристанището.

— Ще ти кажа какво не разбирам — продължи Марино. — Защо е цялото това безпокойство? Тя се е самоубила, нали така? Защо толкова се е затруднила да го направи по такъв тайнствен начин? Схващаш ли нещо?

— Тя беше горда жена. Сигурно е гледала на самоубийството като срамно нещо. Вероятно не е искала никой да разбере. Възможно е да е избрала да се самоубие, когато аз се намирам в къщата й.

— Защо?

— Може да не е искала да намерят тялото й след една седмица или повече.

Движението беше ужасно и започвах да се чудя как ще стигнем до пристанището.

— И смяташ, че наистина е знаела за тая работа с изомерите?

— Така мисля — отговорих.

— Какво те кара да го мислиш?

— Защото е искала достойна смърт, Марино. Възможно е да е планирала самоубийството си от дълго време. Да е смятала да го извърши, ако левкемията й се изостри и тя не може повече да понася страданието и това, че кара и околните да страдат. Левометорфанът е страхотен избор. В повечето случаи дори нямаше да бъде открит, особено при положение че в дома й сме намерили сироп за кашлица.

— А стига бе — изсумтя той.

Слава богу, най-после едно такси ни забеляза и се отправи към нас.

— Впечатлен съм. Наистина съм адски впечатлен.

— Това е трагедия, Марино.

— Не знам. — Той разпечата пакетче дъвка и започна да дъвче ожесточено. — И аз не бих искал да съм проснат в някое болнично легло, с маркучи в носа си. Сигурно бих разсъждавал като нея.

— Тя не се самоуби заради рака.

— Знам. Но е свързано. Трябва да е. Тя вече не е за този свят така или иначе. После очистват Берил. След това и брат й. — Той сви рамене. — Защо да живее?

Качихме се в таксито и дадохме адреса на шофьора. Десет минути пътувахме в мълчание. После таксито намали и внимателно премина под тясна арка, водеща към двор с много цветни лехи и малки дръвчета. Портиер, издокаран с фрак и цилиндър, се появи до лакътя ми и ме ескортира до великолепното фоайе, обзаведено в розово и кремаво. Всичко беше ново и чисто, излъскано до блясък. По мебелите бяха подредени свежи цветя. Елегантните членове на хотелския персонал се движеха почти незабележимо наоколо, готови веднага да окажат помощ на някой от клиентите.

Въведоха ни в прекрасен кабинет, където добре облечен управител говореше по телефона. Т. М. Бланд, както гласеше месинговата табелка на бюрото му, погледна към нас и бързо приключи разговора си. Марино не загуби дълго време в обяснения какво точно искаме.

— Списъкът с гостите ни е поверителен — отговори усмихнато господин Бланд.

Марино седна в едно от кожените кресла, запали цигара, без да обръща внимание на надписа „Благодарим ви, че не пушите“, който ясно се виждаше на стената, после извади портфейла си и показа полицейската значка.

— Името ми е Пийт Марино — лаконично каза той. — Ричмъндска полиция, отдел „Убийства“. Това е доктор Скарпета, главният съдебен лекар на Вирджиния. Напълно разбираме настояването ви за дискретност и уважаваме хотела ви заради това, господин Бланд. Но както виждате, Стърлинг Харпър е мъртва. Брат й — Кери Харпър — също. А и Берил Мадисън е мъртва. Кери Харпър и Берил Мадисън бяха убити. Не сме абсолютно сигурни какво точно се е случило с госпожица Харпър. Точно затова сме тук.

— Чета вестници, детектив Марино — каза Бланд.

Усетих, че самообладанието му го напуска.

— Нашият хотел ще сътрудничи на властите по всеки възможен начин.

— Значи те са отсядали тук — каза лейтенантът.

— Кери Харпър никога не е бил наш гост.

— Но сестра му и Берил Мадисън са били.

— Това е вярно — съгласи се Бланд.

— Колко често и кога за последен път?

— Ще трябва да проверя сметката на госпожица Харпър — отговори управителят. — Бихте ли ме извинили за момент?

Той ни остави за не повече от петнайсет минути. Завърна се и ни подаде компютърна разпечатка.

— Както виждате — каза той, докато отново се настаняваше на стола си, — госпожица Харпър и Берил Мадисън са отсядали при нас шест пъти през последните година и половина.

— Приблизително на всеки два месеца — размислих на глас, като проверявах датите на листа. — Освен през последната седмица на август и края на октомври. Изглежда, тогава госпожица Харпър е идвала тук сама.

Той кимна.

— Каква беше причината за посещенията им? — запита Марино.

— Вероятно бизнес. Пазар. Просто почивка. Наистина не знам. В хотела нямаме практика да наблюдаваме гостите си.

— Аз пък нямам практика да се интересувам от гостите ви, освен ако не се сблъскам с труповете им — каза Марино. — Разкажете ми каквото сте забелязали при посещенията на двете дами.

Усмивката на управителя изчезна. Той нервно се заигра със златната си химикалка. Изглеждаше захласнат по мисълта за какво ли би могла да служи същата тази химикалка. Най-после я прибра в джоба на колосаната си розова риза и прочисти гърлото си.

— Мога да ви кажа само това, което съм забелязал — започна той.

— Направете го — каза Марино.

— Двете дами уреждаха пътуването си поотделно. Обикновено госпожица Харпър пристигаше една нощ преди Берил Мадисън и често си заминаваха поотделно и по различно време.

— Какво искате да кажете с това, че са заминавали по различно време?

— Имам предвид, че можеше да напуснат хотела в един и същи ден, но в различни часове, и не използваха един и същи транспорт. Например — никога не пътуваха в общо такси.

— И двете ли тръгваха към железопътната гара? — попитах.

— Струва ми се, че госпожица Мадисън често наемаше лимузина до летището — отговори управителят. — А госпожица Харпър обикновено пътуваше с влак.

— Как бяха настанени? — запитах, докато разучавах разпечатката.

— Да — намеси се Марино. — Тук не пише нищо за стаите им — почука той с пръст по разпечатката. — В единична или двойна стая отсядаха? Нали знаете, едно или две легла?

Господин Бланд се изчерви от грубия намек и отговори:

— Винаги отсядаха в двойна стая с изглед към водата. Те бяха гости на хотела, детектив Марино, ако наистина се нуждаете от тези подробности, които със сигурност не са за публикуване.

— Хей, на какво, по дяволите, приличам? На проклет репортер?

— Казвате, че са отсядали в хотела безплатно? — попитах объркано.

— Да, мадам.

— Имате ли нещо против да ни обясните?

— Такова беше желанието на Джоузеф Мактиг — отговори Бланд.

— Моля? — наведох се напред и се втренчих в него. — Предприемачът от Ричмънд? За този Джоузеф Мактиг ли говорите?

— Покойният господин Мактиг беше един от строителите на района около пристанището. Предприятията му имаха значителен интерес в този хотел. Неговото желание беше да се грижим по най-добрия възможен начин за госпожица Харпър и ние продължихме да изпълняваме дълга си и след смъртта му.

Минути по-късно подадох една банкнота на портиера и той светкавично ни осигури такси.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш кой, по дяволите, е този Джоузеф Мактиг? — попита Марино, когато се включихме в движението. — Имам чувството, че знаеш.

— Посетих жена му в Ричмънд. В „Кралските градини“. Разказах ти за това.

— Боже господи!

— Да, и на мен ми се взе акълът — съгласих се.

— Схващаш ли поне нещичко от тая бъркотия?

Не бях сигурна, но определени подозрения се появяваха в мислите ми.

— Звучи ми доста странно — продължи Марино. — Да започнем с това, че Стърлинг Харпър се е качвала на влака, а Берил обикновено е летяла със самолет, когато и двете са отивали в една и съща посока.

— Това не е толкова странно — казах. — Естествено е било да не пътуват заедно. Не са можели да рискуват. Не е трябвало да имат никаква връзка. Ако Кери Харпър е взимал сестра си от гарата, не е имало начин Берил изведнъж да изчезне, при положение че тя и Стърлинг са пътували заедно. — Спрях, защото се сетих още нещо. — А може и госпожица Харпър да е помагала на Берил за книгата й, да й е давала информация за семейство Харпър.

Марино гледаше през прозореца. Обърна се към мен и каза:

— Според мен двете дами са били прикрити лесбийки.

Видях любопитния поглед на шофьора в огледалото.

— Мисля, че са се обичали — казах простичко.

— Ами да. Имали са тайна връзка и са се виждали на всеки два месеца тук, в Балтимор, където никой не ги познава и не им обръща внимание. Знаеш ли какво си мисля — настоя Марино. — Възможно е Берил да е заминала за Кий Уест точно по тази причина. Била е лесбийка, а там е щяла да се чувства у дома си.

— Хомофобията ти наистина е налудничава, Марино, а и уморителна. Трябва да внимаваш. Хората може да започнат да си мислят нещо за теб.

— Да бе — каза той подигравателно.

Замълчах.

Той продължи:

— Важното е, че Берил може да си е намерила приятелка там.

— Вероятно ще трябва да проучиш тази възможност.

— Никога. В никакъв случай няма да се оставя да ме ухапе някой проклет комар в американската столица на СПИН-а. А да седна на приказки с тълпа обратни не съвпада с идеята ми за добро прекарване.

— Помоли ли полицията във Флорида да провери връзките й там? — попитах сериозно.

— Казаха, че са поразпитали тук-там. Мръсна задача им възложихме. Страхували се да хапнат или да пийнат нещичко. Един от педалите от ресторанта, за който тя пише в писмата си, умира от СПИН сега. Ченгетата трябвало да носят ръкавици през цялото време.

— По време на разпитите?

— Да. И хирургически маски — поне когато са говорили с умиращия. Не са открили нищо полезно, информацията не струвала и петак.

— Сигурно — отбелязах. — Когато се държиш с хората като с прокажени, не е твърде вероятно да започнат да откровеничат с теб.

— Ако ме питат мен, би трябвало да отрежат тази част от Флорида и да я пуснат да отплува в океана.

— За щастие никой не те пита — казах.

 

 

Прибрах се на свечеряване. На телефонния ми секретар бяха записани няколко съобщения. Надявах се, че едно от тях ще бъде от Марк. Седнах на ръба на леглото, отпивах от виното си и с половин ухо слушах гласовете, идващи от касетата.

Берта, домашната ми помощница, имала грип и съобщаваше, че няма да може да дойде на следващия ден. Главният прокурор настояваше да се срещне с мен за закуска утре сутрин и ми поднасяше приятната новина, че изпълнителите на завещанието на Берил Мадисън ще ни съдят за изгубения ръкопис. Трима журналисти напираха да научат подробности за последните събития, а майка ми искаше да разбере какво предпочитам за Коледа — пуйка или свинско. Това беше начинът й да узнае дали ще може да разчита на присъствието ми поне на един празник през годината.

Не разпознах следващия задъхан глас.

— Имаш толкова красива руса коса. Истинска ли е, или се изрусяваш, Кей?

Превъртях касетата. Почти обезумяла отворих чекмеджето на нощното си шкафче.

— Истинска ли е, или се изрусяваш, Кей? Оставих ти малко подаръче на задната врата.

Зашеметена и с пистолета в ръка, превъртях касетата още веднъж. Гласът беше тих и спокоен. Почти шепнеше. Бял мъж. Не можех да доловя акцент или да усетя някаква емоция в тона. Звукът от собствените ми крака по стълбите ме стресна. Палех лампите във всяка стая, покрай която преминавах. Задната врата се намираше зад кухнята. Сърцето ми заби лудо, когато застанах от едната страна на големия прозорец, който гледаше към хранилката за птици, и леко разтворих завесите, като държах пистолета високо, с насочено към тавана дуло.

Слабата лампа над вратата осветяваше тъмната морава и хвърляше зловещи сенки към черните дървета в края на двора ми. Тухлената тераса беше гола. Не видях нищо на стъпалата. Поставих ръка на бравата и няколко секунди стоях адски тихо. Докато отключвах, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне.

Нещо подраскваше едва доловимо по дървената врата и когато видях какво е закачено от външната страна на бравата, затръшнах вратата толкова силно, че прозорците се разлюляха.

Марино звучеше като че ли го вдигам от сън.

— Ела веднага тук! — извиках в слушалката и усетих, че гласът ми е повишен с около една октава.

— Стой спокойно — твърдо каза той. — Не отваряй вратата на никого, докато не дойда. Разбра ли? Тръгвам.

 

 

Четири патрулни коли бяха паркирани пред къщата ми. В тъмнината полицаите претърсваха храстите и горичките наоколо, като си светеха с мощни фенери.

— Криминалният отдел е на път — каза Марино и остави радиостанцията на кухненската ми маса. — Съмнявам се, че оня кретен е все още наоколо, но искам да съм абсолютно сигурен, преди да опразним мястото.

За първи път виждах Марино в джинси. Можеше да изглежда дори стилен, ако не бяха белите спортни чорапи и черните обувки, а и сивата му фланелка беше един номер по-малка. Ароматът на свежо кафе изпълни кухнята. Правех гигантско количество, достатъчно за половината квартал. Очите ми се стрелкаха наоколо, търсейки още някаква работа, с която да се заема.

— Разкажи ми го пак, много бавно — каза Марино, докато палеше цигара.

— Слушах съобщенията от телефонния секретар — повторих. — Стигнах до последното. Беше този глас — млад мъж, бял. Ще трябва и ти самият да го чуеш. Каза нещо за косата ми. Искаше да знае дали я изрусявам.

Очите на Марино недискретно се спряха на корените ми.

— После каза, че ми е оставил малък подарък на задната врата. Слязох тук, погледнах през прозореца, но не видях нищо. Не знам какво очаквах. Вероятно нещо противно, опаковано в хубава кутия като подарък. Отворих вратата и чух нещо да драска по нея. То беше закачено от външната страна на бравата.

В найлоновия плик за улики в средата на масата имаше необичаен златен медальон, закачен на дебел златен ланец.

— Сигурен ли си, че Харпър е носил точно това в кръчмата? — попитах отново.

— Да — отговори Марино с намръщено лице. — Няма съмнение. Няма съмнение и къде се е намирало проклетото нещо през цялото време. Смахнатият го е взел от трупа на Харпър и сега го получаваш като ранен коледен подарък. Изглежда, нашето приятелче си е паднало по теб.

— О, моля те — нервно казах аз.

— Хей, аз го приемам съвсем сериозно, ясно? — Той не се усмихваше, когато придърпа към себе си плика и прегледа внимателно колието. — Забеляза ли, че закопчалката е изкривена, а също и малката халкичка накрая? Изглежда, са се счупили, когато го е дръпнал от врата на Харпър. После вероятно ги е поправил с малки клещи. Може би го е носил. Мамка му! Откри ли рани от верижката по врата на Харпър?

— Нямаше много останало от врата му — отговорих тъпо.

— Виждала ли си някога преди подобен медальон?

— Не.

Беше герб от осемнайсеткаратово злато. На него нямаше гравирано нищо, освен годината — 1906 — на гърба.

— Съдейки по четирите бижутерски печата на гърба, мога да кажа, че е английски. Печатите са универсален код, посочващ кога е направен медальонът, от кого и къде. Всеки бижутер би могъл да го преведе. Знам само, че не е италиански…

— Док…

— Щеше да има седемстотин и петдесет, гравирано на гърба, за да покаже, че златото е осемнайсет карата, или петстотин за четиринайсет карата…

— Док…

— Имам един бижутер консултант в „Шварцчайлдс“…

— Хей — каза Марино високо. — Това е без значение, разбираш ли?

Усетих се, че бърборя като истерична старица.

— Шибаното родословно дърво на всеки, носил медальона, няма да ни каже най-важното нещо — името на психопата, който го е закачил на вратата ти. — Погледът му се смекчи и той снижи гласа си: — Какво имаш за пиене в колибката си? Бренди. Имаш ли бренди?

— Ти си на работа.

— Не за мен — засмя се той. — За теб. Иди си сипи ето толкова. — Марино докосна палеца си до второто кокалче на показалеца, отбелязвайки около четири сантиметра. — После ще говорим.

Отидох до бара и се върнах с конячената чаша. Брендито изгори гърлото ми, но веднага започна да затопля кръвта ми. Спрях да треперя. Марино ме погледна любопитно. Вниманието му ме накара да осъзная доста неща. Носех измачкания костюм, с който пътувах до Балтимор. Чорапогащникът ме стягаше в талията и се бръчкаше около коленете ми. Изпитах желание да измия лицето и зъбите си. Скалпът ме сърбеше. Бях сигурна, че изглеждам отвратително.

— Тоя тип не е по празните заплахи — каза Марино кротко, докато аз отпивах от питието си.

— Вероятно е решил да се бъзика с мен, защото съм замесена в случая. Да ми се присмива. Не е необичайно за психопатите да се бъзикат със следователите и дори да им изпращат сувенири. — Всъщност не го вярвах наистина, а Марино — съвсем.

— Ще оставя един или два патрула тук. Ще наблюдаваме къщата ти. И имам няколко правила за теб. Ще ги следваш безпрекословно. Няма да вършиш дивотии. — Той твърдо ме погледна в очите. — Първо, каквито и да са обикновените ти действия, искам да ги разбъркаш колкото се може повече. Ако обикновено ходиш на пазар в петък следобед, следващия път иди в сряда, и то в друг магазин. Никога не излизай от къщи или от колата, без първо да се огледаш наоколо. Ако забележиш нещо по-особено като непозната кола, паркирана на улицата, или следи, че някой е влизал в двора или къщата ти, веднага си изнеси задника оттам или се заключи и извикай полицията. Когато се разхождаш из къщи, ако усетиш нещо, дори да е само неприятно чувство, изчезвай, намери телефон и се обади в полицията. Накарай един от патрулните да те придружи вътре и да се увери, че всичко е наред.

— Имам аларма — казах.

— И Берил е имала.

— Тя е пуснала копелето вътре.

— Ти няма да пускаш никого, в когото не си сигурна.

— Какво може да направи той? Да прекъсне алармената ми система? — настоях.

— Всичко е възможно.

Спомних си, че и Уесли каза същото.

— Няма да си тръгваш от офиса по тъмно или когато наоколо няма никой. Същото се отнася и за отиването ти там. Ако обикновено ходиш на работа, когато е все още тъмно, а паркингът — празен, започни да ходиш малко по-късно. Телефонният ти секретар винаги да е включен. Записвай всички съобщения. Ако ти се обади пак, веднага ме намери. Още едно-две обаждания и ще поставим капан…

— Както сте направили с Берил? — започвах да побеснявам.

Той не отговори.

— Кажи, Марино! И моите права ли ще бъдат признати впоследствие? Когато вече е прекалено късно, за да ми помогне?

— Искаш ли да спя тук, на канапето, тази вечер? — попита той спокойно.

Сутрините си бяха достатъчно противно време. Представих си Марино по шорти, с опъната по огромното му шкембе фланелка, как отива бос към банята. Сигурно винаги оставяше и седалката вдигната.

— Ще се оправя — отговорих.

— Имаш разрешително за пистолет, нали?

— За скрито носене на оръжие? Не.

Той бутна назад стола и каза:

— Утре сутрин ще си поговоря със съдията Райнхард. Ще ти уредя разрешителното.

Това беше всичко. Стана почти полунощ.

Минути по-късно останах сама, но не можех да заспя. Ударих още едно бренди, после още едно. Лежах в леглото и гледах тъмния таван. Ако достатъчно лоши неща се случват в живота ти, хората постепенно започват да се питат дали ти самият не си причината, дали не приличаш на магнит, който привлича беди, нещастия или опасности. Започвах да се чудя. Вероятно Етридж е прав, прекалено много се замесвах в случаите си и се излагах на опасности. И преди се бях сблъсквала с рисковани ситуации, които можеха да ме изпратят в небитието.

Най-после заспах и засънувах дивотии. Етридж прогори дупка в сакото си с цигара. Филдинг работеше върху труп, който започваше да прилича на игленик, защото той не можеше да намери артерия, в която да има кръв. Марино подскачаше на кокили по стръмен хълм, а аз знаех, че ще падне.