Патриша Корнуел
Решаваща улика (11)

Глава 10.

Националната академия на ФБР в Куантико, Вирджиния, представлява оазис от стъкло и тухли, по средата на изкуствен район за бойни действия. Никога няма да забравя първия си престой тук преди три години. Лягах си и ставах при шума на полуавтоматични оръжия. Един следобед по време на тренировката поех в погрешна посока в гората и едва не бях премазана от танк.

Беше събота сутрин. Имахме определена среща с Бентън Уесли. Марино видимо се оживи, когато пред погледите ни се появиха фонтанът и знамената на академията. Трябваше да правя две крачки за всяка негова, за да мога да го следвам в просторното слънчево фоайе на новата сграда, която до такава степен приличаше на луксозен хотел, че си беше спечелила името „Куантико Хилтън“. Марино остави пистолета си на рецепцията, разписахме се и си закачихме пропуските за гости. Секретарката се обади на Уесли, за да потвърди приема ни.

Лабиринт от стъклени прегради свързва офиси, класни стаи и лаборатории. Човек може да преминава от една в друга сграда, без някога да излезе навън. Без значение колко често идвах тук — винаги се губех. Марино изглеждаше уверен в посоката, затова послушно го последвах и наблюдавах преминаващите студенти, облечени в определени цветове. Червени ризи и бежови панталони носеха бъдещите полицаи. Сиви ризи и черни панталони, напъхани в излъскани до блясък ботуши, съставяха униформата на екипа за борба с наркотиците, като ветераните бяха облечени целите в черно. Новите агенти на ФБР носеха синьо и бежово, а членовете на елитния „антитерористичен“ екип бяха в бяло. Всички те, мъже и жени, бяха идеално поддържани и в страхотна физическа форма. След себе си оставяха дъх на препарат за почистване на оръжия.

Качихме се на асансьора и Марино натисна копчето с надпис „НН“ (за „най-ниското“, както се шегуват федералните агенти). Тайното противоатомно скривалище на Хувър се намира на двайсет метра под земята, два етажа под стрелбището. Винаги ми се е струвало подходящо, че академията е решила да разположи криминалните си лаборатории по-близо до ада, отколкото до рая. Работата естествено навсякъде беше една и съща. Винаги е имало и ще има психопати, социопати, сексуални убийци — както и да изберете да наричате зловещите личности, които изпитват удоволствие от причиняването на немислима болка.

Слязохме от асансьора и тръгнахме по сивия коридор към също така сивия кабинет. Уесли се появи и ни вкара в малка зала за заседания, където до полираната маса седеше Рой Ханоуъл. Струваше ми се, че експертът по влакната никога не ме запомня, и винаги се представях, когато ми протягаше ръка.

— Разбира се, разбира се, доктор Скарпета. Как сте? — запита той както винаги.

Уесли затвори вратата. Марино се огледа наоколо и се намръщи, когато не видя пепелник. Празната кутия от диетична кока-кола в кошчето щеше да свърши работа. Устоях на импулса да извадя собствения си пакет цигари. В академията се пушеше колкото в някоя болнична реанимация.

Бялата риза на Уесли беше смачкана на гърба, очите му — уморени и замислени. Той започна да прелиства документите в една папка и делово се захвана с работа.

— Нещо ново за Стърлинг Харпър? — попита.

Вчера прегледах хистологичните й анализи и не бях особено изненадана от откритото. Нито пък се намирах по-близо до установяване на причината за внезапната й смърт.

— Имала е хронична левкемия — отговорих.

Уесли вдигна поглед.

— Това ли е причината за смъртта?

— Не. Всъщност дори не съм сигурна, че е знаела.

— Това е интересно — забеляза Ханоуъл. — Възможно ли е да си болен от левкемия и да не го знаеш?

— Атаките на хроничната левкемия са прикрити — обясних аз. — Симптомите й може да са били леки — нощно изпотяване, умора, отслабване. От друга страна — може да е била диагностицирана отдавна, а сега да се е намирала в покой. Не е имала кризи. Нямаше прогресивни левкозни инфилтрации и не е страдала от инфекции.

Ханоуъл изглеждаше озадачен.

— Какво тогава я е убило?

— Не знам — признах.

— Лекарства? — попита Уесли, докато записваше бележките си.

— В токсикологията започват повторни тестове — отговорих. — Предварителният доклад показва минимално наличие на алкохол. В допълнение — декстрометорфан, който е съставка на лекарства против кашлица, продавани без рецепта. В шкафчето над мивката в банята й намерихме робитусин (за синузит), който беше наполовина пълен.

— Значи това не е причината — промърмори Уесли на себе си.

— И цялото шише не би свършило работа — казах аз и добавих: — Наистина е озадачаващо. Съгласна съм.

— Ще ме държиш в течение, нали? Искам да разбера какво ще откриеш за нея — каза Уесли, обърна нова страница и премина към следващата точка от списъка си. — Рой прегледа влакънцата от случая на Берил Мадисън. Искаме да поговорим с теб по въпроса. А има и още нещо, за което трябва да поговоря с вас двамата.

Уесли не изглеждаше особено щастлив. Стори ми се, че причината, поради която ни повика тук, няма да ощастливи и мен. Ханоуъл както винаги си седеше спокоен, без да се притеснява от нищо. Косата, веждите и очите му бяха сиви. Дори костюмът му беше сив. Винаги изглеждаше полузаспал и сив, толкова безцветен и спокоен, че се чудех дали въобще има кръвно налягане.

— С изключение на едно — лаконично започна Ханоуъл, — влакънцата, които ме помолихте да разгледам, доктор Скарпета, разкриват много малко изненади. Няма необичайни форми при разрез или бои. Стигнах до извода, че шестте найлонови влакънца най-вероятно са от различен произход. Обсъдих това с анализатора ви в Ричмънд. Четири от тях съвпадат с влакната, използвани за изработка на мокети за коли.

— Как разбрахте това? — попита Марино.

— Найлоновите тапицерии и мокети се развалят много бързо от слънчевата светлина и горещината — обясни Ханоуъл. — Ако влакната не са обработени предварително с метална боя, като по този начин се прибавят ултравиолетови и термични стабилизатори, мокетите ще избелеят адски бързо. Чрез използване на рентгенова флуоресценция успях да открия следи от метал в четири от найлоновите влакна. Макар да не мога да твърдя със сигурност, че произхождат от мокет за кола, те съвпадат с него.

— Има ли шанс да узнаем производителя и модела? — поиска да разбере Марино.

— Страхувам се, не — отговори Ханоуъл. — Освен ако говорим за доста необичайно влакно с патентован модификационен коефициент, почти невъзможно е да се открие производителят на проклетото влакно, особено ако въпросната кола е била направена в Япония. Позволете ми да ви дам един пример. Мокетите за тойота се правят от пластмасови гранули, които се изпращат оттук в Япония. Там ги превръщат във влакна и изпращат тук материала, за да изработят мокетите от него. После мокетите биват изпратени отново в Япония, за да ги поставят в слизащите от поточната линия коли.

Той продължи нататък. Ставаше все по-безнадеждно.

— Имаме главоболия и с колите, произведени в страната. Например корпорация „Крайслер“ може да си набави определен цвят за мокетите от трима различни доставчици. После може да реши да смени доставчиците. Нека си представим, че ние с вас, лейтенант, и двамата караме черни крайслер „Ле барон“ от 1987 година, с винен интериор. Възможно е доставчиците на моя винен мокет да са други. Важното е, че единствената разлика при влакънцата, които прегледах, е разнообразието. Две от тях може да са от домашен мокет. Четири — от автомобилен мокет. Цветовете и формите при напречен разрез варират. Добавете към това и наличието на олефин, дайнел и акрилни влакна, и се получава адска главоблъсканица, която намирам за доста странна.

— Очевидно — намеси се Уесли — убиецът има професия или някакво друго занимание, което го поставя в контакт с различни видове мокети. При убийството на Берил Мадисън е носил дреха, към която са прилепнали много влакна.

Вълна, рипсено кадифе и памучна каша бяха подходящите платове, помислих си. Но не бяхме открили нито вълнени, нито памучни влакна, за които да смятаме, че принадлежат на убиеца.

— Какво ще кажете за дайнела? — попитах.

— Обикновено се свързва с женското облекло. Перуки, изкуствени кожи — отговори Ханоуъл.

— Да, но не само с това — казах. — Риза или панталон, изработени от дайнел, могат да се наелектризират като полиестер и всичко да залепва към тях. Това може да обясни и защо по него е имало толкова много влакна.

— Възможно е — съгласи се Ханоуъл.

— А може и смахнатият да е носил перука — предположи Марино. — Знаем, че Берил го е пуснала в дома си, което означава, че не се е страхувала от него. Повечето жени не се плашат, когато видят друга жена пред вратата си.

— Травестит? — замисли се Уесли.

— Кой знае — отговори Марино. — Те са от най-жестоките гаджета, които можеш да видиш. Отвратителна история. Дори аз не мога да разпозная някои от тях, докато не се доближа до лицата им.

— Ако убиецът е бил маскиран — посочих аз, — как тогава ще обясним прилепналите към него влакна? Ако произходът им е работното му място, той не би могъл да ходи маскиран на работа.

— Освен ако не работи маскиран из улиците — каза Марино. — Влиза и излиза от колите на клиентите си цяла нощ, влиза и излиза от мотелски стаи, постлани с мокети.

— В такъв случай изборът на жертвата му е доста нелогичен — възпротивих се.

— Да, но отсъствието на семенна течност е логично — оспори Марино. — Травеститите и педалите обикновено не се занимават с изнасилвания на жени.

— Обикновено не се занимават и с убийства на жени — отговорих.

— Споменах едно изключение — прекъсна ни Ханоуъл, като погледна часовника си. — Става дума за оранжевото акрилно влакно, което предизвика любопитството ви. — Сивите му очи се фокусираха невъзмутимо върху мен.

— Формата на трилистна детелина — спомних си аз.

— Да — кимна Ханоуъл. — Формата е твърде необичайна. Обикновено подобни влакна се произвеждат с практична цел — да скрият замърсяването и да разпръснат светлината. Единственото място (поне, което аз знам), където може да се намерят тези влакна, е в плимутите, произведени в края на седемдесетте години — влакънцата са от найлоновите мокети. Имат същата форма на трилистна детелина като оранжевото влакънце в случая на Берил Мадисън.

— Но оранжевото влакънце е акрилно — напомних му. — Не е найлоново.

— Точно така, доктор Скарпета. Обяснявам ви произхода, за да ви демонстрирам уникалните особености на интересуващото ни влакънце. Вярно е, че това е акрил, а не найлон. Също така фактът, че ярки цветове като оранжевото почти никога не се използват при автомобилните мокети, ни кара да изключим няколко от възможните произхода на влакното — включително плимутите от седемдесетте години. Или които и да били други коли.

— Значи никога преди не сте виждали такова оранжево влакно? — попита Марино.

— Точно към това ви насочвам — поколеба се Ханоуъл.

Уесли превзе разговора:

— Миналата година получихме влакно, идентично с оранжевото във всяко едно отношение. Бяха помолили Рой да прегледа следите от отвлечен в Атина, Гърция, „Боинг 747“. Сигурен съм, че помните случая.

Мълчание. Дори Марино за момент остана безмълвен. Уесли продължи със замислен поглед:

— Похитителите убиха двама американски войници на борда и хвърлиха телата им на асфалта. Чет Рамси, двайсет и четири годишен морски пехотинец, беше първият изхвърлен от самолета. Оранжевото влакно беше прилепнало към кръвта от лявото му ухо.

— Възможно ли е влакънцето да е било от интериора на самолета? — попитах.

— Не изглеждаше така — отговори Ханоуъл. — Сравних го с мостри от мокета, тапицерията на седалките, одеялата и нищичко от тях не съвпадаше с него поне малко. Или Рамси беше привлякъл влакното някъде другаде, а това не изглеждаше възможно, защото то беше залепнало към мокра кръв, или беше резултат от пасивен трансфер от един от терористите към младежа. Единствената друга алтернатива беше да се е прехвърлило върху него от някой от другите пътници, но ако е било така, този човек трябва да го е докоснал, след като е бил ранен. Според показанията на очевидците, никой от пътниците не се е доближавал до него. Рамси бил закаран в предната част на самолета, далеч от останалите пасажери, били го, застреляли го, увили трупа му в едно от одеялата и го изхвърлили на асфалта. Между другото — одеялото беше бежово.

Марино заговори първи. В гласа му нямаше и следа от добро настроение или чувство за хумор.

— Имате ли нещо против да ми обясните как, по дяволите, едно отвличане на самолет в Гърция е свързано с убийствата на двама писатели във Вирджиния?

— Влакънцето свързва поне два от инцидентите — отговори Ханоуъл. — Отвличането и смъртта на Берил Мадисън. Не искам да кажа, че престъпленията са свързани помежду си, лейтенант. Но оранжевото влакънце е толкова необичайно, че трябва да вземем предвид възможността за съществуването на общ знаменател между случилото се в Атина и това, което става тук сега.

Беше повече от възможност, беше сигурност. Имаше общ знаменател. Човек, място или нещо, помислих си аз. Трябва да е някое от трите, а подробностите бавно се материализираха в ума ми. Казах:

— Никога не успяха да разпитат терористите, нали? Двама от тях бяха убити. Други двама успяха да избягат и никога не ги заловиха.

Уесли кимна.

— Напълно сигурни ли сте, че са били терористи, Бентън? — попитах.

След кратка пауза той отговори:

— Не успяхме да ги свържем с никоя терористична група. Но приехме, че са искали да направят антиамериканско изявление. Самолетът беше американски, също и една трета от пътниците.

— С какво бяха облечени похитителите? — попитах.

— Цивилни дрехи. Панталони, фланелки, нищо необичайно — каза той.

— И по телата на двамата убити терористи не бяха открити никакви оранжеви влакна?

— Не знаем — отговори Ханоуъл. — Бяха застреляни на асфалта, а ние не успяхме да се намесим достатъчно бързо, за да изискаме телата и да ги пренесем тук за преглед заедно с труповете на американските войници. За съжаление получих само доклада за влакната от гръцките власти. Никога не съм преглеждал дрехите на бандитите. Очевидно доста неща са могли да бъдат пропуснати. Но дори да е имало оранжево влакънце по труповете, това не би могло да ни обясни неговия произход.

— Хей, какви ми ги разправяте? — настоя Марино. — Какви? Трябва ли да смятам, че търсим избягал похитител на самолет, който сега убива хора във Вирджиния?

— Не можем напълно да изключим това, Пийт — каза Уесли. — Колкото и фантастично да звучи.

— Четиримата мъже, отвлекли самолета, никога не са били свързани с някоя група — припомних аз. — Всъщност не знаем нищо за целта им или кои са били, освен че двама от тях са били ливанци — ако не ме лъже паметта — а другите двама, избягалите, вероятно са били гърци. Струва ми се, че навремето имаше спорове относно дали истинската им цел не е бил един американски посланик, заминаващ на почивка, който е трябвало да се намира на борда заедно със семейството си.

— Истина е — каза Уесли напрегнато. — След като американското посолство в Париж бе бомбардирано няколко дни по-рано, плановете за пътуването на посланика бяха тайно променени, но не и резервациите.

Очите му гледаха някъде зад мен и той леко почукваше с химикалката си върху левия си палец. После добави:

— Не сме изключили възможността похитителите да са били ударен екип, професионални убийци, наети от някого.

— Добре, добре — каза Марино нетърпеливо. — Никой не е изключил и възможността Берил Мадисън и Кери Харпър да са били убити от професионалист, а убийствата — нагласени така, че да изглеждат дело на луд.

— Мисля, че трябва да започнем с това, което допълнително можем да научим за оранжевото влакънце, за произхода му.

Престраших се и добавих:

— И някой би трябвало по-обстойно да проучи Спаракино и да се увери, че не е имало никаква връзка между него и посланика, който може да е бил истинската цел на отвличането.

Уесли не отговори. Марино изведнъж се заинтересува повече от оправянето на маникюра си с помощта на джобното си ножче. Ханоуъл се огледа и когато реши, че явно нямаме повече въпроси към него, се извини и излезе от стаята. Марино запали нова цигара.

— Ако ме питаш мен — каза той и издуха струя дим, — това се превръща в безсмислено преследване. Искам да кажа — нищо не съвпада. Защо ще наемаш някакъв международен професионален убиец да очисти една авторка на сладникави романи и бивш писател, който не е написал нищо от години?

— Не знам — каза Уесли. — Всичко зависи от това кой какви връзки има. По дяволите, зависи от адски много неща, Пийт. Всичко, което ние трябва да направим, е да проследим уликите, доколкото е възможно. Това ме насочва към следващата точка от графика ни. Джеб Прайс.

— Той е на свобода — каза Марино автоматично.

Погледнах го невярващо.

— Откога? — запита Уесли.

— От вчера — отговори Марино. — Платил е гаранция. Петдесет бона, за да бъда по-точен.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш как е успял да го направи? — попитах, бясна от факта, че лейтенантът не ми беше казал за случилото се.

— Нямам нищо против, док.

Знаех, че има три начина да си осигуриш гаранцията. Първият беше от собствените ти пари, вторият — пари от имуществото ти, и третият — чрез лихвар, който взимаше десет процента такса и изискваше да имаш гарант или някакъв друг вид осигуряване, за да не остане той с празни ръце, ако обвиненият реши да напусне града. Джеб Прайс си осигурил парите по последния начин според Марино.

— Искам да знам как е успял — повторих, като извадих цигарите си и придърпах кутията от кока-кола към себе си.

— Знам само един начин. Обадил се на адвоката си, който открил банкова депозитна сметка и изпратил банковата книжка на Лъки.

— Лъки? — попитах.

— Аха. „Компания за заеми Лъки“. Намира се на седемнайсета улица, близо до затвора — за по-удобно. Заложната къща на Чарли Лък за затворници. Позната също като „Заложи и си тръгни“. Ние с Чарли се виждаме от време на време, говорим си, разказваме си по някой виц. Понякога снася по малко информация, друг път мълчи като риба. За съжаление този път не пожела да проговори. Опитах се да го притисна, но за нищо на света не искаше да ми каже името на адвоката на Прайс. Но имам подозрение, че не е местен човек.

— Прайс очевидно има връзки по върховете — казах.

— Явно — мрачно се съгласи Уесли.

— Въобще ли не проговори? — попитах.

— Имаше право да не говори и напълно се възползва от него — отговори Марино.

— Какво научихте за арсенала му? — Уесли отново си водеше бележки. — Проверихте ли го в отдела за регистрации?

Марино отговори:

— Регистриран е на негово име. Има разрешение да носи оръжие, издадено от някакъв изкуфял съдия тук, в Северна Вирджиния. Уви, съдията вече е пенсионер и се е преместил да живее някъде на юг. Според данните от районния съд, включени в досието, Прайс е бил ерген. По времето, когато е издадено разрешителното, е работил във Вашингтон, в някаква борсова къща, наречена „Финкълстайн“. И знаеш ли какво? „Финкълстайн“ вече не съществува.

— Ами шофьорското му досие? — Уесли продължаваше да пише.

— Няма глоби. Едно БМВ, модел 1989, е регистрирано на негово име, на адреса му във Вашингтон — апартамент близо до площад „Дюпон“, откъдето се е изнесъл миналата зима. От домоуправлението ми показаха договора му за наема. Там се е регистрирал като човек със собствен бизнес. Това все още го проучвам. Ще помоля данъчните служби да извадят документите за плащанията му през последните пет години.

— Възможно ли е да е частно ченге? — попитах.

— Не и в щата — отговори Марино.

Уесли ме погледна и каза:

— Някой го е наел. С каква цел — още не знаем. Явно се е провалил в изпълнението на задачата си. Който и да стои зад него, може да опита отново. Не искам да налетиш на следващия тип, Кей.

— Ще прозвучи ли банално, ако кажа, че и аз не го искам?

— Искам да те предупредя — продължи той като грижовен баща, — че ми се ще да избягваш да се поставяш в ситуации, в които можеш да си уязвима. Например смятам, че не е добра идея да седиш сама в кабинета си, когато в сградата няма друг, освен теб. Нямам предвид само уикендите. Ако работиш до шест-седем вечерта и всички други вече са си отишли вкъщи, не е разумно да излизаш сама на тъмния паркинг, за да стигнеш до колата си. Не можеш ли да си тръгваш към пет, когато наоколо има сума ти хора?

— Ще го имам предвид — казах.

— Или ако се налага да закъснееш, Кей, обади се на охраната и ги помоли да те придружат до колата ти — продължи Уесли.

— По дяволите, по-добре се обади на мен — бързо предложи услугите си Марино. — Имаш номера на пейджъра ми. Ако случайно не съм на разположение, накарай диспечера да ти изпрати патрулна кола.

Страхотно, помислих си. Ако съм късметлия, може и да се добера вкъщи към полунощ.

— Просто бъди много внимателна — сериозно ме погледна Уесли. — Майтапът настрана — двама души вече бяха убити. Убиецът е все още на свобода. Изборът на жертвите и мотивите са достатъчно странни, за да повярвам, че всичко е възможно.

Думите му изплуваха в мислите ми повече от веднъж, докато шофирах към къщи. Когато всичко е възможно, нищо не е невъзможно. Едно плюс едно не прави три. Или прави? Изглеждаше, че смъртта на Стърлинг Харпър не принадлежи към същото уравнение като убийствата на брат й и Берил. Но ако принадлежеше?

— Каза ми, че госпожица Харпър била вън от града в нощта на убийството на Берил — попитах Марино. — Научи ли нещо повече?

— Не.

— Смяташ ли, че е шофирала, където и да е ходила?

— Не. Единствената кола, която Харпърови са имали, е белият ролс-ройс, а брат й го е карал в нощта на убийството.

— Откъде знаеш?

— Разпитах в таверна „Кълпепър“ — отговори той. — Харпър е отишъл там по обичайното си време в онази вечер. Пристигнал към пет както винаги и си тръгнал към шест и половина.

В светлината на последните събития се съмнявах, че на някого ще се стори странно изявлението ми, че взимам годишен отпуск, което направих на събранието на персонала в понеделник сутрин. Предположението беше, че сблъсъкът ми с Джеб Прайс ме е притеснил до такава степен, че имам нужда да замина, да се успокоя и да заровя глава в пясъка за известно време. Не съобщих на никого къде отивам, защото не знаех. Просто си тръгнах, като оставих зад себе си една тайно облекчена секретарка и бюро, затрупано с документи.

Върнах се у дома и прекарах почти цялата сутрин на телефона, като се обаждах на всяка авиолиния, обслужваща летището на Ричмънд, което беше най-удобното за Стърлинг Харпър.

— Да, знам, че има двайсет процента глоба — казах на продавачката. — Не ме разбирате. Не се опитвам да сменя билета. Това е било преди седмици. Опитвам се да разбера дали тя въобще се е качила на самолета.

— Билетът не е бил за вас?

— Не — казах за трети път. — Бил е издаден на нейно име.

— Тогава тя лично трябва да се свърже с нас.

— Стърлинг Харпър е мъртва. Тя не може лично да се свърже с вас.

Стреснато мълчание.

— Почина внезапно по времето, когато трябваше да пътува — обясних. — Ако може просто да проверите компютъра си…

Продължихме нататък. Струваше ми се, че вече мога да си изпея думите, без да се замисля. В компютрите на авиолиниите нямаше нищо. Това, което продавачите можаха да ми кажат, съдейки по документите си, беше, че госпожица Харпър не е летяла от Ричмънд през последната седмица на октомври, когато Берил Мадисън беше убита. Също така не е и шофирала. Съмнявах се, че е взела автобус. Оставаха само влаковете.

Един от продавачите в „Амтрак“^[1], на име Джон, каза, че компютърът му не работел в момента и попита дали може да ми се обади по-късно. Затворих телефона и точно тогава на вратата се позвъни.

Беше малко преди обяд. Слънчевите лъчи образуваха ярки фигури във всекидневната ми и се отразяваха в предното стъкло на непознатата сребриста мазда, паркирана пред къщата ми. Бледият рус мъж, когото видях през шпионката, стоеше с наведена глава, яката на коженото му яке беше вдигната към ушите. Усещах тежестта на пистолета в ръката си. Пъхнах го в джоба на анцуга и отключих вратата. Не го познах, докато не застанахме един срещу друг.

— Доктор Скарпета? — нервно запита той.

Не го поканих вътре. Дясната ми ръка си остана в джоба, плътно обхванала дръжката на пистолета.

— Моля, извинете ме, че се появявам на прага ви по този начин — каза той. — Обадих се в офиса ви и ми съобщиха, че сте в отпуск. Намерих името ви в указателя, но телефонът даваше заето. Реших, че сте си у дома, а се налагаше да поговоря с вас. Може ли да вляза?

На живо изглеждаше още по-безопасен, отколкото на видеокасетата, която Марино ми беше показал.

— За какво става дума? — попитах твърдо.

— Берил Мадисън, за нея. Ъ-ъ… казвам се Ал Хънт. Няма да ви досаждам дълго, обещавам.

Отдръпнах се от вратата и той влезе вътре. Лицето му побеля като сняг, когато седна на канапето във всекидневната и видя дръжката на пистолета, която се подаваше от джоба ми, докато сядах на креслото срещу него.

— А, имате пистолет? — каза той.

— Да, имам — отговорих.

— Не обичам пистолетите.

— Не са особено симпатични — съгласих се.

— Не, мадам. Веднъж баща ми ме заведе на лов за сърни. Когато бях малък. Той уцели една сърна. Тя плачеше. Сърната плачеше. Лежеше на едната си страна и плачеше. Никога не съм можел да стрелям по нещо.

— Познавахте ли Берил Мадисън? — попитах.

— Полицията… полицията ме разпитва за нея — заекна той. — Един лейтенант. Марино. Лейтенант Марино. Дойде в автомивката, където работя, и говори с мен, после ме повика в управлението. Говорихме дълго време. Тя имаше навик да кара колата си при нас, за да я почистим. Така се запознах с нея.

Той продължаваше несвързания си разказ, а аз се зачудих какви ли цветове излъчвам. Стоманеносиньо? Вероятно и малко червено, защото бях нащрек и правех всичко възможно да не го покажа. Размислих дали да не го накарам да си тръгне, или да се обадя в полицията. Не можех да повярвам, че той седи в къщата ми. Може би неговата смелост и моята изненада обясняваха защо в крайна сметка не направих нищо. Прекъснах го.

— Господин Хънт…

— Моля, наричайте ме Ал.

— Добре, Ал. Защо искаше да ме видиш? Ако имаш някаква информация — защо не говориш с лейтенант Марино?

Той се изчерви и с неудобство втренчи поглед в ръцете си.

— Това, което искам да ви кажа, всъщност не принадлежи към категорията „полицейска информация“. Смятах, че ще ме разберете.

— Защо сте мислили така? Не ме познавате — отговорих.

— Вие сте се погрижили за Берил. А като правило, жените са по-чувствителни и състрадателни от мъжете.

Може и да беше толкова просто. А може и Хънт да е дошъл, защото е смятал, че аз няма да го унижа. Сега седеше и не откъсваше поглед от мен. Тъжен, нещастен, наранен поглед на човек, който се намира на ръба на паниката. Той запита:

— Доктор Скарпета, случвало ли ви се е някога да знаете нещо със сигурност, макар и да нямате доказателства, които да подкрепят вярата ви?

— Не съм ясновидка, ако това ви интересува — отговорих.

— Държите се като учен.

— Аз съм учен.

— Но сте имали подобно чувство — настоя той с отчаяни очи. — Знаете какво имам предвид, нали?

— Да — казах. — Мисля, че знам какво имаш предвид, Ал.

Младежът изглеждаше облекчен и си пое дълбоко дъх.

— Аз знам разни неща, доктор Скарпета. Знам кой е убил Берил.

Въобще не реагирах.

— Познавам го, знам какво мисли, чувства, защо го е извършил — емоционално каза той. — Ако ви кажа, ще ми обещаете ли да се отнесете сериозно към разказа ми, да се замислите върху него и… ами… не искам да изтичате в полицията. Те не биха разбрали. Съгласна сте, нали?

— Ще се замисля много внимателно над това, което ще ми кажете — отговорих.

Ал се наведе напред. Очите му светеха на фона на измъченото лице, напомнящо за Ел Греко. Инстинктивно преместих дясната си ръка по-близо до джоба. Почувствах твърдата дръжка на пистолета под дланта си.

— Полицаите не разбират — започна той. — Те просто не могат да ме разберат. Например — защо съм напуснал психологията. Това полицаите не могат да си го обяснят. Имах научна степен. И какво? Работех като медицинска сестра, а сега — в автомивка. Наистина не мислите, че полицаите биха разбрали това, нали?

Не отговорих.

— Когато бях малък, си мечтаех да стана психолог, социален работник, дори психиатър. Всичко ми се отдаваше с лекота. Съвсем естествено. Способностите ми ме насочваха натам, такъв трябваше да бъда.

— Но не си — напомних му. — Защо?

— Защото това щеше да ме унищожи. Нямах контрол върху нещата, върху това, което ставаше с мен. Отдавам се изцяло на проблемите на хората, на техните характери и личността ми се задушава, изчезва. Не осъзнавах колко трагично е положението, докато не прекарах известно време в клиниката. За психичноболни престъпници. Това беше част от изследователската ми работа, за дипломата.

Ал ставаше все по-разсеян и объркан.

— Никога няма да забравя Франки. Франки беше параноик шизофреник. Пребил майка си до смърт с дебела тояга. Опознах Франки. Внимателно го преведох през целия му живот, докато стигнахме до онзи зимен следобед. Казах му: „Франки, Франки, какво беше това нещо? Какво натисна копчето? Спомняш ли си какво преминаваше през мислите ти, през нервите ти?“. Той ми отговори, че седял на стола пред огъня както винаги и гледал пламъците, когато те започнали да му нашепват. Да му нашепват ужасни, зловещи неща. Когато майка му влязла, тя го погледнала както винаги, но този път той го видял в очите й. Гласовете станали толкова високи, че той не бил в състояние да мисли, а следващото нещо, което усетил, било, че целият е мокър и лепкав, а майка му вече нямала лице. Дошъл в съзнание, когато гласовете утихнали. Много нощи след това не можех да спя. Винаги, когато затворех очи, виждах Франки да плаче, облян в кръвта на майка си. Разбирах го. Разбирах това, което е извършил. С когото и да говорех, чиято история да чуех, всичко ми се отразяваше по този начин.

Седях спокойно, изключила въображението си. Опитвах се да бъда само лекар и учен. Попитах го:

— Някога искал ли си да убиеш някого, Ал?

— Всеки го е искал в даден момент — отговори той, когато срещна погледа ми.

— Всеки? Наистина ли мислиш така?

— Да. Всеки човек има подобно желание. Абсолютно.

— Кого си искал да убиеш? — запитах.

— Не притежавам пистолет или някакво друго опасно оръжие — каза Ал. — Защото не искам да имам възможността някога да се поддам на внезапен импулс. Веднъж да си представиш, че правиш нещо, да се свържеш с механизма на деянието, и вратата е открехната. Може да стане. Всъщност всяко зловещо събитие, което се случва по света, първо се е зародило в мислите. Не сме добри или лоши, едното или другото. — Гласът му трепереше. — Дори класифицираните като луди имат собствени причини за това, което са извършили.

— Каква е причината за случилото се с Берил? — попитах.

Мислите ми бяха точно и ясно изказани. И все пак почувствах гадене, когато си представих черните петна по стените, прободните рани по гърдите й, книгите й, подредени по рафтовете, които безмълвно чакаха да бъдат прочетени.

— Човекът, който го е направил, я е обичал — каза Хънт.

— Доста жесток начин, за да го покаже, не мислиш ли?

— Любовта може да бъде жестока.

— Ти обичаше ли я?

— Ние много си приличахме.

— В какъв смисъл?

— Аутсайдери. — Той отново започна да изучава ръцете си. — Самотни, чувствителни и неразбрани. Това я правеше дистанцирана, внимателна и недостижима. Не знам нищо за нея — имам предвид, никой никога нищо не ми е разказвал. Но усещах човешкото същество у нея. Усещах, че тя знае твърде добре коя е и колко струва. Но беше дълбоко огорчена заради цената, която трябваше да плати за това, че е различна. Беше наранена. Не знам от какво. Нещо я беше наранило. Това ме накара да се тревожа за нея. Исках да се сближим, защото знаех, че мога да я разбера.

— Защо не опита да се сближиш с нея?

— Обстоятелствата не бяха подходящи. Може би, ако я бях срещнал някъде другаде…

— Разкажи ми за човека, който се отнесе така с нея, Ал. Той би ли се сближил с нея при подходящи обстоятелства?

— Не.

— Не?

— Не е можело да има подходящи обстоятелства, защото той е непълноценен и го знае — каза Хънт.

Внезапната му промяна беше смущаваща. Сега той пое ролята на психолога. Гласът му беше по-спокоен. Концентрираше се усилено, здраво притиснал ръце в скута си. Заговори:

— Той има твърде лошо мнение за себе си и не може да изразява чувствата си по разумен начин. Привличането се превръща в мания, любовта става патологична. Когато обича, той трябва да притежава, защото се чувства несигурен и уплашен. Когато на тайната му любов не е отговорено, манията му се разраства още повече. Той се фокусира върху нея до такава степен, че способностите му да реагира и функционира нормално намаляват съвсем. Също както Франки е чувал гласове. Нещо го подтиква. Той вече няма контрол.

— Интелигентен ли е? — попитах.

— Сравнително.

— Образование?

— Проблемите му са такива, че той не може да функционира според интелектуалните си способности.

— Защо точно нея? Защо е избрал Берил Мадисън?

— Тя е имала свободата и славата, които му липсват — отговори Хънт със стъклен поглед. — Той смята, че си пада по нея, но не е само това. Той иска да притежава качествата, които му липсват. Иска да притежава и нея. В известен смисъл иска да се превърне в нея.

— Значи според теб той е знаел, че Берил е писателка?

— Доста малко неща могат да се пазят в тайна от него. По един или друг начин е разбрал за работата й. Знаел е толкова много за нея, че когато тя е започнала да го осъзнава, се е почувствала ужасно уплашена и изтормозена.

— Разкажи ми за онази нощ — помолих го. — Какво се е случило в нощта, когато е умряла, Ал?

— Знам само това, което прочетох във вестниците.

— До какъв извод стигна от писаното по вестниците?

— Била е вкъщи — започна той. — Ставало е късно, когато той се е появил пред вратата й. Най-вероятно тя го е пуснала вътре. По някое време преди полунощ той е напуснал къщата й и алармената система е заработила. Била е намушкана до смърт. Има следи от сексуално насилие. Това прочетох.

— Имаш ли някаква теория за начина, по който всичко се е случило? — попитах директно. — Размишления върху това, което си прочел?

Той се размърда в стола си, маниерите му отново се промениха. Очите му изглеждаха искрящи от обзелите го силни емоции. Долната му устна затрепери.

— Виждам сцени — каза той.

— Какви?

— Неща, които не бих искал да разкажа на полицаите.

— Аз не съм полицай.

— Те не биха разбрали. Нещата, които виждам и чувам, без да има причина да ги знам. Като Франки. — Хънт преглътна сълзите си. — И като другите. Виждам какво е станало и го разбирам, макар никой да не ми е съобщавал подробностите. Но човек невинаги има нужда от детайли. Нито пък може да се добере до тях в повечето случаи. Знаете защо е така, нали?

— Не съм сигурна…

— Защото хората като Франки също не знаят подробностите. Това прилича на инцидент, който не можеш да си спомниш. Яснотата се завръща изведнъж. Все едно си се събудил от лош сън и се озоваваш вторачен в развалините. Майката, която вече няма лице. Или Берил, мъртва и окървавена. Франкитата се събуждат по време на бягството си или когато ченге, което не си спомнят да са викали, спре колата си пред къщата.

— Да не би да ми казваш, че убиецът на Берил не помни какво точно е извършил? — запитах внимателно.

Ал кимна.

— Напълно сигурен ли си?

— И най-способният психиатър би могъл да го разпитва в продължение на милион години и никога няма да получи точен отговор — каза Хънт. — Истината никога няма да бъде узната. Тя трябва да бъде пресъздадена и доколкото е възможно — разтълкувана.

— Ти точно това си направил. Пресъздал и разтълкувал.

Ал облиза долната си устна. Дишането му беше затруднено.

— Искате ли да ви кажа какво виждам?

— Да — отговорих.

— От първия му контакт с нея е изтекло доста време — започна той. — Тя не е знаела за съществуването му, макар да е възможно да го е виждала някъде в миналото, без да му е обърнала внимание. Безсилието и манията му са го довели на прага й. Нещо го е възбудило, накарало го е да изпита непреодолима нужда да застане срещу нея.

— Какво? — попитах. — Какво го е възбудило?

— Не знам.

— Какво е чувствал, когато е решил да тръгне след нея?

Хънт затвори очи и каза:

— Гняв. Гняв, причинен от неспособността му да направи нещата такива, каквито иска.

— Гняв, защото не е можел да има връзка с Берил?

Все още със затворени очи Ал бавно завъртя глава и каза:

— Не. Вероятно това е било най-близо до повърхността. Но корените са много по-дълбоки. Гняв, защото още от самото начало нито едно от желанията му не се е изпълнявало.

— Още от дете?

— Да.

— Бил ли е тормозен?

— Емоционално — отговори Хънт.

— От кого?

— От майка си. Когато е убил Берил, той всъщност е убил майка си.

— Учил ли си криминална психология, Ал? Четеш ли подобни неща?

Той отвори очи и се втренчи в мен, като че ли не беше чул въпроса ми. Продължи с много чувство:

— Трябва да разберете колко пъти си е представял този момент. Не е бил импулсивен. Искам да кажа, че не е отишъл в къщата й набързо, без подготовка. Денят може да е избран импулсивно, но методът е бил планиран най-щателно. Той в никакъв случай не е можел да си позволи тя да се стресне и да му откаже достъп до дома си. Би могла да се обади в полицията, да даде описанието му. И дори да не го арестуват, маската му ще бъде свалена и никога повече не би могъл да се доближи до нея. Създал е план, гарантиран да не се провали, нещо, което е приспало подозренията й. Когато в онази нощ се е появил на вратата й, той е изглеждал абсолютно безопасен, човек, на когото можеш да се довериш. Затова тя го е пуснала да влезе.

Представих си мъжа във фоайето на Берил, но не виждах лицето или цвета на косата му. Просто неясна фигура, придружена от блясъка на ножа, който той й показва, преди да я убие.

— В този момент е започнал провалът му — продължи Хънт. — Той не си спомня какво точно се е случило. Паниката и ужасът й не са му приятни. Не е обмислил напълно тази част от ритуала. Когато тя се затичва, за да избяга от него, и той вижда паниката в очите й, той осъзнава напълно, че тя го отхвърля. Осъзнава ужасните неща, които върши, и изразява гнева към себе си като гняв, насочен към нея. Ярост. Бързо губи контрол над себе си и се превръща в най-низкото създание. Убиец. Унищожител. Безумен звяр, който реже, разкъсва и причинява болка. Писъците и кръвта й са непоносими за него. Той унищожава прекрасното същество, което е боготворил толкова дълго време, но не може да понесе гледката на развалините.

Хънт ме погледна изтощено. Лицето му изглеждаше съсипано от силната емоция.

— Можете ли да разберете това, доктор Скарпета?

— Слушам внимателно — беше единственото, което успях да кажа.

— Той е във всеки от нас.

— Чувства ли разкаяние, Ал?

— Това е далеч от него — каза Хънт. — Не смятам, че се чувства доволен от извършеното или дори че напълно осъзнава какво е извършил. Чувствата му са объркани. В мислите си той няма да я остави да умре. Той мечтае за нея, преживява отново контактите си с нея, въобразява си, че връзката му с нея е била най-дълбоката, най-силната, защото е мислела за него, докато си е поемала дъх за последен път, а това е върховната близост с друго човешко същество. Във фантазиите си той си представя как тя мисли за него и след смъртта си. Но рационалната част от него е незадоволена и разстроена. Никой не може да принадлежи напълно на друг човек и той започва сега да го разбира.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Деянието му не може да произведе желания ефект — отговори Хънт. — Той е несигурен в близостта им точно както никога не е бил сигурен в близостта с майка си. Отново недоверието. А и сега вижда други хора, които имат по-реална връзка с Берил от него.

— Кой например?

— Полицията. — Очите му се фокусираха върху мен. — И вие.

— Защото разследваме убийството й? — запитах и усетих ледена тръпка да преминава по гръбнака ми.

— Да.

— Защото тя е станала занимание за нас и връзката ни с нея е по-явна от неговата?

— Да.

— Накъде води това? — попитах.

— Кери Харпър е мъртъв.

— Той ли уби Харпър?

— Да.

— Защо? — Нервно запалих цигара.

— Извършеното с Берил е любов — отговори Ал. — Извършеното с Харпър е омраза. Сега той чувства омраза. Всеки, свързан с Берил, е в опасност. Това исках да обясня на лейтенант Марино, на полицията. Но знаех, че няма да свърши работа. Той… те… те просто ще си помислят, че ми се е разхлопала някоя дъска.

— Кой е той? — попитах. — Кой уби Берил?

Ал Хънт се премести на края на канапето и разтри очите си. Когато ме погледна, бузите му бяха покрити с червени петна.

— Джим Джим — прошепна той.

— Джим Джим? — повторих озадачено.

— Не знам. — Гласът му се пречупи. — Продължавам да чувам това име в ума си, чувам го, чувам го…

Седях адски кротко.

— Толкова отдавна бях в болницата „Валхала“ — каза той.

— Криминалното отделение? — не можах да се сдържа. — Този Джим Джим беше ли пациент, докато ти се намираше в болницата?

— Не съм сигурен. — Чувствата се трупаха в гласа му като гръмотевични облаци. — Чувам името му и виждам това място. Мислите ми се връщат към мрачните спомени. Като че ли ме поглъща някакво течение. Беше толкова отдавна. Много неща вече са се изтрили. Джим Джим. Джим Джим. Като почукването на дъжда. Звукът не спира. Причинява ми главоболия.

— Кога беше това? — поисках да узная.

— Преди десет години — извика Хънт.

Осъзнах, че не е възможно тогава Хънт да е работил върху научната си степен. Бил е още тийнейджър.

— Ал — казах. — Ти не си правил изследвания в клиниката. Бил си пациент там, нали?

Той закри лицето си с ръце и заплака. Когато най-после си възвърна самоконтрола, отказа да говори повече. Очевидно беше дълбоко разстроен. Промърмори, че закъснява за някаква среща, и почти побягна през вратата. Сърцето ми биеше лудо и не искаше да се успокои. Направих си кафе и се заразхождах из кухнята, като се опитвах да реша какво да предприема. Подскочих, когато иззвъня телефонът.

— Кей Скарпета, моля.

— На телефона.

— Обажда се Джон, от „Амтрак“. Най-после получих информацията, която ви интересуваше, мадам. Да видим сега… Стърлинг Харпър е имала билет за влака на двайсет и седми октомври, с връщане на трийсет и първи. Според документите тя се е намирала във влака, или поне някой с нейния билет е бил там. Искате ли часовете?

— Да, моля — отговорих и отбелязах всичко в бележника си. — Кои са гарите?

— Тръгване от Фредериксбърг, посока Балтимор.

Опитах да се обадя на Марино. Бил някъде из улиците.

Надвечер ми звънна, за да ми съобщи новините си.

— Искаш ли да дойда? — запитах зашеметена.

— Не виждам смисъл — долетя гласът на Марино по линията. — Няма съмнение, че той го е направил. Написал е бележка и я закачил на шортите си. Казва, че съжалява, но не можел да понесе повече. Горе-долу — това е всичко. Няма нищо подозрително на мястото. Вече ще тръгваме. Доктор Коулман е тук — добави той, като че ли да ме успокои, че един от помощниците ми се намира там.

Малко след като Ал Хънт напусна къщата ми, се прибрал в собствения си дом — луксозна къща в колониален стил, където живеел с родителите си. Взел бележник и химикалка от кабинета на баща си. Спуснал се по стълбите към мазето и свалил черния си кожен колан. Оставил обувките и панталона си на пода. По-късно майка му слязла долу, за да сложи прането в пералнята. Намерила единствения си син обесен на една тръба в помещението за пералнята.