Ланс Салуей
Тъмнокоса непозната (7)

Седма глава

Мисля, че никога няма да забравя този момент, докато съм жива. Беше като сцена от кошмар. Не можех да повярвам, че Дани действително седи там с Карли. Отначало си помислих, че си въобразявам и че двойката на отсрещната маса са съвсем други хора. Но в този момент Дани вдигна поглед и ме видя да го гледам. Тогава и Карли ме забеляза. Но чак когато тя отметна глава назад и започна да се смее, аз станах и препъвайки се, излязох от ресторанта.

Не знаех къде отивам. Исках само колкото може по-скоро да се махна от това място. Побягнах по алеята отвън, после свих наляво по „Хай Стрийт“. Чувах зад себе си бягащи стъпки и загрижения глас на Лаура да вика „Лив, чакай! Лив!“, а за момент ми се стори, че чух и гласа на Дани. Но не спрях, не веднага. Продължавах да тичам слепешката, като се мъчех да избягам от спомена за Дани и Карли заедно, макар да знаех, че ще го запомня завинаги.

После, най-накрая, спрях. Осъзнах, че не мога да избягам от това, което се бе случило, а и така или иначе бях останала без дъх. Облегнах се на една стена, изчаках Лаура да ме настигне и двете бавно се върнахме пеша у тях.

Докато стигнем, вече се чувствах малко по-добре. Поне бях престанала да плача, но все още бях ядосана и смутена. Не можех да разбера какво се е объркало. Още не можех да повярвам, че Дани и Карли излизат заедно. Изглеждаше невъзможно.

И Лаура мислеше така. След като се поосвежих и си оправих косата, двете се разположихме в удобната кухня, за да възобновим прекъснатата си вечер. Тя намери в хладилника няколко замразени пици и обсъдихме това, което се бе случило, докато тя ги приготвяше.

— Просто не мога да го повярвам — казах аз. — Но може би трябваше да се случи, рано или късно. Карли е толкова красива. Просто нямам никакви шансове пред нея, нали?

— Я не говори такива глупости — каза Лаура. — Убедих се поне в едно нещо обаче — бяхте прави с Тами-Ан за Карли. А като си помисля, че ме бе запленила. Като ми се обади тази вечер наистина си помислих…

— Обадила се е на теб тази вечер? — казах бързо.

— Да — каза Лаура. — Обади се да ми каже, че се безпокои за теб.

— Безпокои се за мен! Това е тлъста лъжа, още повече щом идва от нея!

— Сега го зная, но тогава просто си помислих колко е мила и загрижена.

Станах и помогнах на Лаура да приготвям салатата.

— Какво ти каза? — попитах аз.

Лаура замълча и смръщи чело, за да се съсредоточи.

— Каза, че си разстроена, защото Дани е развалил срещата ви тази вечер и тя си мислела, че ще е добре ако те поканя да излезем. Да те разсея, за да не мислиш за това.

— Много грижовно — казах подигравателно. — Друго каза ли?

— Да — каза бавно Лаура. — Мислела, че би било добра идея да те изведа да хапнем някъде. Някъде, където особено ти харесва. И тогава ме попита имаш ли любимо място.

Вече започнах да схващам какво бе станало.

— А ти каза…

— А аз казах, че любимото ти място е „При Наталино“ на „Фласк Уок“. — Лаура се обърна към мен с разширени от възбуда очи. — О, Лив, да не мислиш…

— Напротив, мисля — казах горчиво. — Тами-Ан бе права, трябва да признаем превъзходството на Карли. Тя е знаела точно къде ще бъдем тази вечер, защото именно тя го е организирала.

— А после е убедила Дани да заведе и нея там.

Кимнах и изведнъж очите ми пак се напълниха със сълзи. Станах и отидох до прозореца, за да не разбере Лаура. После се обърнах пак към нея и казах:

— Как е могъл, Лаура? Как е могъл да постъпи така с мен? Ако не е искал да излиза повече с мен, защо просто не ми го каза? — Свалих си очилата и започнах усилено да ги чистя.

Лаура ме погледна мълчаливо за секунда, а после бавно каза:

— А може би не е така.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, може би си мислиш точно това, което Карли иска да си мислиш. Какво точно каза Дани, когато се обади тази вечер?

— Не зная — казах аз. — Не съм говорила с него.

— Но аз мислех…

— Говорил е с Карли. Тя вдигнала телефона и той оставил на нея съобщението. С мен въобще не е говорил. — И тогава разбрах накъде бие Лаура. — Да не мислиш…

Тя бързо кимна.

— Мисля, Лив. Имаме само думата на Карли за това какво е казал. Може в действителност да е казал нещо друго. Може…

— Може изобщо да не се е обаждал.

Лаура ми се усмихна, а очите й блестяха.

— Може би не се е обаждал. Карли е искала да си мислиш, че той е развалил уговорката.

— Ама че съм глупава! — казах аз. — Знаех, че е странно Дани да не поиска да говори с мен, но просто се доверих на Карли. И повярвах на всичко, което ми каза.

— Ето на — каза Лаура. — Знаех си, че няма за какво да се безпокоиш. Вземи си още салата.

Няколко секунди ядохме в мълчание, после сложих вилицата си на масата.

— Може би Дани не ми се е обаждал — казах бавно, — но остава фактът, че беше с Карли тази вечер. Едва ли го е завлякла там насила. Всъщност изглеждаше като че ли се забавлява добре.

— Не бях помислила за това — каза Лаура. — Но не забравяй, че си видяла само това, което Карли е искала да видиш. Не осъждай Дани, преди да си чула неговата версия.

Не казах нищо. Мислех само за Дани и Карли заедно в „При Наталино“. Още виждах изненадата върху лицето на Дани, когато вдигна поглед и ме видя, и тържествуващия блясък в очите на Карли, докато се смееше и се смееше, и се смееше.

След това повече не говорихме за Дани и Карли, защото лелята и чичото на Лаура се прибраха и всички заедно пихме кафе в хола. Обожавам лелята на Лаура, Максин — тя е висока, елегантна и красива, и обичам да слушам разказите й за театъра. Със съпруга си тази вечер бяха ходили на някакъв скучен коктейл и Максин ни накара да се смеем с глас като имитираше останалите гости. След това мъжът й ме закара у дома, а Лаура дойде с него заради разходката с колата.

— Обади ми се утре — каза тя, когато спряхме пред нашата къща. — Да разбера какво ти е казал Дани. Сигурна съм, че всичко ще се оправи.

— Надявам се — казах аз. — Довиждане, Лаура. И благодаря, господин Шерууд.

Отключих и веднага побягнах към стаята си. Не бях в настроение да виждам, когото и да било тази вечер. А определено не исках да виждам Карли. Поне не още. И нейният ред щеше скоро да дойде. Щях да й дам да разбере, когато бях готова.

На следващата сутрин станах рано, макар че беше неделя. Все още не бях довършила съчинението си, а исках и да го препиша навреме за понеделник сутринта. Закусих набързо долу в кухнята, преди някой от другите да се е събудил, после се втурнах пак нагоре, за да се захвана за работа. Предполагам, че в действителност използувах есето като извинение да избягвам Карли, но тогава не гледах на нещата така.

Към единадесет на вратата ми се почука и майка ми каза:

— Оливия, търсят те. Долу те чака един доста приятен младеж.

— Идвам — извиках аз и бавно оставих химикала си.

Беше Дани, естествено, идваше да се извини, да ми предложи фалшивите си оправдания. Е, нямаше нужда да си прави труда. Нищо, което кажеше, не можеше да заличи факта, че снощи бе с Карли. Не можеше да се измъкне от това с каквото и да е обяснение. Зачудих се дали да не откажа да го видя. Може би щеше да му се отрази добре да се поизпържи в собствения си сос за малко. И тогава си спомних усмивката му и начина, по който очите му се свиваха, когато се смееше, и изведнъж страшно ми се прииска пак да го видя.

Дани ме чакаше в хола, но не исках никой да чуе нещо от разговора ни, така че първото нещо, което му казах, бе:

— Да излезем в градината, денят е чудесен.

Не го погледнах; трябваше да бъда силна и непоколебима, а знаех, че само един поглед на ясните му сини очи щеше да стопи решимостта ми.

На края на градината има една пергола, покрита с глициния и с пейка под нея. Поведох го натам безмълвно и седнах. След малко Дани дойде и седна до мен, но аз не го погледнах. Усещах осезателно тялото му близо до моето и копнеех да протегна ръка и да взема неговата. Но не го направих. Вместо това загледах втренчено пред себе си и зачаках той да каже нещо.

— Съжалявам за снощи — каза той най-после, — но…

— Аз също! — троснах се аз. — Можеше поне да говориш с мен, когато се обади, вместо да ми предаваш съобщение по Карли. Как мислиш, че се чувствувах, когато видях…

— Не разбирам какво искаш да кажеш, Лив — каза той. — Не съм ти се обаждал снощи.

Тогава го погледнах.

— Не си ли? — а после, когато той поклати глава, продължих: — Не си ли се обаждал да кажеш, че в края на краищата не можеш да дойдеш на срещата? Не си ли оставял съобщение на Карли?

— Не, Лив, не съм — каза той.

После протегна ръка и взе моята в неговата, но аз го отблъснах.

— Значи Карли наистина е лъгала — казах аз. — Но какво правеше в онзи ресторант? Не можеш да отречеш, че беше с нея. Видях ви и двамата.

— О, естествено, че бях там — каза той горчиво. — Карли ми се обади и каза, че не можеш да излезеш с мен, защото се било случило нещо ужасно. Не искаше да каже какво, но изглеждаше наистина разстроена и ми каза, че не мога да говоря с теб, защото си излязла. После ми каза, че ще ми разкаже всичко и ме помоли да се срещнем в заведението на Наталино в Хампстед. Там щяла да ми каже всичко.

Протегнах ръка към неговата.

— И ти отиде да се срещнеш с нея — казах аз, — и тогава влязохме аз и Лаура.

— Точно така. Знаеш какво стана после. Опитах се да те последвам, но Карли ме извика обратно и каза, че не мога да я зарежа там съвсем сама. Но аз го направих. Платих сметката и се прибрах. Опитах се да ти се обадя, но те нямаше.

— Бях у Лаура — казах аз.

— И ето ме сега тук. — Той ме прегърна и ме притегли към себе си. — Знаеш, че никога не бих направил нещо, с което да те нараня — прошепна той. — Толкова бях изплашен, че нещо е станало. Затова отидох да се срещна с Карли.

— Но защо го е направила? — попитах аз. — Как може да бъде толкова жестока?

— Не питай мен — каза дрезгаво той. — Знам само, че всичко, което искам сега, е да бъда с теб. Забрави я. Мисли за нас — и той наведе лице към моето и ме целуна.

Късно, много по-късно, той каза:

— През цялото време си била права за Карли. Не може да й се вярва.

— Престани с Карли — прошепнах аз. — Сам каза, че трябва да я забравим, не помниш ли? Каза, че трябва да мислим за нас.

— Права си — каза той. — А и така или иначе планът й не успя. Не можа да застане помежду ни. Никой не би могъл.

Вгледах се в очите на Дани и се запитах как изобщо съм могла и за секунда да повярвам, че ме е зарязал заради Карли. Предполагам именно защото се страхувах да не го загубя, си бях въобразила най-лошото. Знаех, че Дани ме обича и че нищо, дори и Карли Кънингъм, не може да ни раздели.

— Дани — казах аз. — Знаеш ли, аз винаги…

— Замълчи, Лив — прекъсна ме той. — Наистина има моменти, в които говориш прекалено много. И този е един от тях.

Когато най-накрая ме освободи от прегръдките си, нещо ме накара да погледна назад към къщата. На терасата стоеше Карли и ни гледаше. Лицето й бе бледа маска, както винаги, но очите й горяха от омраза. В момента, в който погледнах към нея, тя се обърна и изчезна в къщата.

Извърнах се пак към Дани и прошепнах:

— Забрави за нея. Помни само, че те обичам. — Той отново ме взе в прегръдките си и сякаш нищо друго нямаше значение. Абсолютно нищо.

Прекарахме остатъка от деня заедно. Приготвих обяд като за пикник, отидохме в Кенуудската гора и изядохме сандвичите си на ливадите, които се простират чак до езерото. А след това се помотахме заедно с останалите излезли на следобедна неделна разходка и свършихме на „Парламънт Хил“, откъдето погледнахме Лондон отвисоко и ни се искаше денят никога да не свършва.

Обаче трябваше да си довърша съчинението по испански, а и Дани имаше работа, така че тръгнахме бавно обратно и дълго се сбогувахме на прага. После Дани си тръгна, а аз гледах след него. Той спираше горе-долу на всеки няколко крачки, за да ми се усмихне или да ми помаха, а после изведнъж направи циганско колело, за най-голямо учудване на един минувач, който бягаше за здраве, преди най-накрая да изчезне зад ъгъла.

Не се качих направо в стаята си. Вместо това се насочих към хола да потърся неделните вестници. Обикновено нямам време да ги чета както трябва, но обичам да хвърлям поглед на заглавията, за да разбера какво става по света.

Отворих вратата на хола и се вкамених. Там бяха майка ми и Гай, всеки в отделно кресло пред камината. А Карли се бе излегнала елегантно на дивана, бледа и неразгадаема, както винаги. Изгледах я ледено и чак тогава забелязах изтегнатия до нея мъж. Той бе висок и слаб, с тъмна къдрава коса и бе облечен в черно кожено яке и измачкани дънки. Изглеждаше сякаш с дни не се бе бръснал, но не можах да разбера дали нарочно си е оставил набола брада според модата, или това си беше чисто нехайство. Имаше вид на поне двадесетгодишен и предположих, че просто е някакъв раздърпан фотограф от приятелите на Гай, докато майка ми не каза:

— А ето те и теб, Оливия. Това е Майк… ъъъ Флечър. Приятел на Карли от Дорсет.

Аз казах:

— Приятно ми е — но Майк едва ли не само ми кимна.

— Не е ли чудесно, Лив — каза весело Карли. — Мислех си, че никога повече няма да видя Майк, като се преместихме тук, а само гледай, ето го и него!

— Исках да изненадам Карли — каза Майк.

— Определено ме изненада, скъпи — каза Карли. — Да цъфнеш на прага без никакво предупреждение. Имаш късмет, че си бях вкъщи.

— Щях да почакам — каза Майк.

— С какво се занимаваш, Майк? — попита тогава Гай.

Той явно се чувствуваше неловко, а очевидно и на майка ми не й бе забавно.

— Да се занимавам? — попита Майк.

— Какво работиш — обясни Гай. — Чудех се как си изкарваш хляба.

— И аз се чудех, друже! — каза Майк.

Той избухна в гръмогласен смях, а и Карли се включи. От начина, по който го гледаше, се виждаше, че са повече от просто добри приятели и се запитах дали наистина се бе отбил съвсем случайно.

— Ами работата е такава, че точно в момента си търся нова работа — каза Майк. — Работих в една книжарница, но фалира. После бях малко в колеж. Но в Бландфорд е заспала работа, така че ми хрумна да дойда и да видя какво мога да намеря тук. А и — добави той — реших междувременно да намина да видя старата си приятелка Карли.

— Всъщност — каза Карли, — чудехме се дали Майк не може да остане тук за няколко дни. Просто докато си намери нещо друго.

— О, не — започна майка ми, но Гай я прекъсна твърдо.

— Съжалявам, но и дума не може да става.

Карли му хвърли един леден убийствен поглед.

— Защо пък да не може? Има място, колкото искаш. Например онази стая на тавана…

— Тя е пълна с нещата ни от къщата в Бландфорд — каза тихо Гай. — Не, съжалявам, но просто не разполагаме с място.

— Мога да спя и на пода — каза Майк. — Нямам претенции за удобства.

— Съжалявам — каза майка ми. — Но наистина е неудобно. В момента всичко е с краката нагоре и определено не сме готови за гости.

— Майк не е гост — сопна се Карли. — Той е приятел.

— Няма нищо, Карли — каза Майк. — Няма страшно. Ще намеря нещо друго.

— Но тук има място! — възпротиви се Карли. — Страшно много…

— Казах, че няма значение! — тросна се Майк.

В гласа му се прокрадна остра нотка, от която се почувствах неловко. По скованото изражение на Гай личеше, че и той бе обезпокоен от нея.

— Къде ще отидеш? — попита Карли.

— Не знам — смънка Майк. — Един приятел живее в „Масуъл Хил“. Ще пробвам при него. А имам и други познати. Не се притеснявай за това, Карли. Няма страшно. — След това се изправи. — По-добре да вървя тогава. — Кимна на майка ми и на Гай и се запъти към вратата, последван от Карли.

— Ще се обаждаш, нали? — каза тя. — Имаш номера на телефона.

— Да, имам номера.

Те изчезнаха в антрето, а ние продължихме да седим в мълчание и да слушаме шепота на гласовете им, а после шума от отварянето и затварянето на външната врата.

След това Карли се върна пак в стаята. Тя спря на вратата с пламнали очи.

— Как смееш! — каза с глас, който почти наподобяваше ръмжене. — Как смееш така да ме унижаваш!

— Не зная за какво говориш, Карълайн — каза ядосано баща й. — Но ако имаш предвид защо не позволихме на този мъж да остане тук, то тогава трябва да ти кажа, че това не ти влиза в работата. Освен това къщата наистина е препълнена.

— Въобще не е това — озъби се Карли. — Ако той беше някакъв жалък, смотан пубертет като ония в Чалфонт, щеше да го приемеш с разтворени обятия. Майк не ти харесва, нали? Хайде де, признай си! Не го одобряваш. Не е подходящият тип.

— Изглежда доста по-голям от теб, скъпа — каза колебливо майка ми. — Къде се запознахте?

— Някъде на гости — смънка Карли. — Е, и наистина е по-голям от мен, но какво от това? Какво значение имат една-две години?

— Голямо на твоята възраст — каза баща й и продължи: — Майк не ми се нрави особено и не ми харесва това, че се срещаш с него. Не мога да направя кой знае какво, за да ви попреча. Но мога да му попреча да идва в къщата ми.

— Твоята къща ли? — изръмжа Карли. — Твоята къща? Това не е твоята къща, поне не още.

— Съгласна съм с баща ти — каза внимателно майка ми. — А що се отнася до мен, тази къща е и негова, както и моя.

— Тогава си глупачка като него — каза злобно Карли и се обърна, за да излезе. В този момент ме забеляза да стоя в един ъгъл до прозореца. — А ти пък на какво се хилиш? — сопна се тя. — Хареса ли ти снощната вечер, между другото? Голяма веселба, нали? — и се измъкна от стаята.

Последва мълчание, после майка ми каза бодро:

— Ще го преодолее. Разстроена е от преместването, това е всичко.

— Просто не разбирам вече Карли — каза мрачно Гай. — Просто не мога да достигна до нея. Може би ти ще имаш по-голям успех от мен.

Майка ми му се усмихна.

— Не се тревожи за Карли. Необходимо е време, докато свикне с ново училище и нов дом. Скоро ще се оправи, ще видиш.

Обаче по колебливата нотка в гласа й личеше, че не вярваше и дума от това, което казва.