Ланс Салуей
Тъмнокоса непозната (6)

Шеста глава

Чак няколко дни по-късно разбрах, че стъклената котка липсва. Не знаех от колко време я няма, защото не проверявам колекцията си чак толкова често. Просто я приемам за даденост, както пердетата, плакатите и мебелите в стаята ми. Тя е винаги там, на полицата над леглото ми, само че този ден една от котките липсваше. Стъклената. Любимата ми.

Бях седнала зад бюрото си и работех над съчинението си по испански, когато забелязах празното място. Имайте предвид, че ако наистина бях работила над съчинението, можеше и въобще да не забележа липсата, но бях стигнала до място, където не знаех какво да пиша по-нататък, и зяпах безцелно из стаята с надежда да ме осени някакво вдъхновение. Точно тогава погледът ми бе попаднал върху лавицата с котките, върху малката бронзова египетска котка със златна обица и глинената котка, която бях купила в Перу, върху безформеното малко плетено коте, което бях намерила в един ветровит следобед на „Парламънт Хил“. И в този момент забелязах празно пространство там, където трябваше да бъде стъклената котка.

Станах и отидох до лавицата, за да погледна по-отблизо. Може би чистачката ни, госпожа Джесъп, бе разместила котките, когато е чистила праха в стаята, или може би бе паднала зад леглото. Но никъде нямаше и следа от нея. Седнах пак, като размишлявах с бясна скорост. Ако котката бе счупена, тогава непременно щях да намеря парчетата. А знаех, че госпожа Джесъп би казала на майка ми или на мен, ако случайно я бе съборила от полицата. Но тя не бе споменала нищо. А и така или иначе, стъклената котка обикновено седеше на ръба на лавицата, така че да улавя светлината от нощната ми лампа. Ако действително бе паднала, щеше да падне върху леглото. И изобщо не би се счупила.

И тогава, докато гледах леглото, си спомних как Карли бе лежала там преди няколко дни. Със стъклената котка в ръцете си. Какво точно бе казала? „Харесва ми колекцията ти от котки. Особено тази“.

Станах, излязох бързо от стаята си, прекосих площадката и отидох до вратата на Карли. Там се спрях и се запитах дали постъпвам правилно. Може би трябваше пак да претърся стаята си. Или да изчакам госпожа Джесъп на следващата сутрин и да я попитам. После почуках на вратата. Никой не отговори и си спомних Карли да казва на вечеря, че по телевизията дават някакъв филм тази вечер и тя иска да го гледа. Обърнах се, за да сляза долу и да я потърся, но се спрях. Ако наистина бе взела котката, нямаше да си признае. А ако не бе я взела, щеше със сигурност да последва неприятна сцена. Ами ако Гай и майка ми са при нея? Не исках да се караме с Карли пред тях.

Върнах се до вратата, натиснах бравата и влязох. Затворих вратата зад себе си и запалих лампата. За първи път бях в тази стая, откак Карли се нанесе, и се стъписах колко бе разхвърляно само. Карли винаги изглеждаше толкова изрядна, че бях очаквала и стаята й да бъде същата. Обаче не беше. Навсякъде лежаха дрехи, по леглото, по столовете, дори и на пода. А освен това из цялата стая бяха пръснати също книги и списания, както и смачкана хартия, писма и празни чаши. Ала, въпреки неразборията в стаята, веднага съзрях котката. Стоеше върху нощната масичка заедно с една празна чаша, шише аспирин и разпокъсан екземпляр от книгата на майка ми „Обещанието на деня“. Известно време гледах втренчено котката, като треперех от яд, а после я грабнах и се обърнах към вратата. И се намерих срещу подигравателните виолетови очи на Карли.

Тя ме гледа няколко секунди безмълвно. После се усмихна презрително и каза:

— Какво беше казала, Оливия? Нещо в смисъл, че дори не би и помислила да влезеш в стаята ми, докато ме няма. — Не знаех какво да кажа, а тя продължи. — Да, струва ми се, че точно това каза.

— Влязох тук да си взема котката. — Стараех се гласът ми да остане колкото може по-равен, но не съм убедена, че се справих много успешно. — Ти си откраднала тази котка от моята стая.

Карли се изсмя.

— Не бъди смешна — каза тя. — Не съм я откраднала. Просто я взех назаем. Имаш всички тези други котки, естествено, че нямаш нищо против да взема само тази толкова мъничка? — В гласа й се промъкна ласкателна нотка, което ме ядоса още повече. — Естествено, че можеш да ми отпуснеш само тази мъничка котка, да има и аз какво да гледам? — След това остави детинската сценка и ме погледна с убийствено презрение.

— Можеше да попиташ — казах аз. — Можеше поне да попиташ.

— А ако бях попитала? Щеше ли да ми я дадеш?

— Не.

— А, да си дойдем на думата. — Тя ми се ухили. Не отвърнах. Вместо това минах покрай нея и излязох през отворената врата. Тъкмо се канех да я затръшна зад себе си, когато Карли извика името ми. Спрях и зачаках, но не се обърнах. Не исках никога повече да видя този подигравателен поглед.

— Можеш да си вземеш и това, като си почнала — каза Карли.

Завъртях се и се обърнах с лице към нея. Тя държеше една пола, бледосиня памучна пола, която бях купила през лятото, но бях обличала само един-два пъти.

— Как… откъде… — заекнах аз, но Карли не обърна никакво внимание.

— Не е лоша, струва ми се — каза тя. — Но цветът не ми отива много, а и ми е малко голяма. А, да, по-добре вземи и това. — Тя порови за малко в едно чекмедже на тоалетната си масичка и ми подаде чифт златни обици — халки. Майка ми ми ги бе донесла от Щатите при последното си пътуване дотам, и оттогава доста ги бях носила. — По-скоро са в твоя стил, отколкото в моя, нали? Разбира се, някои нямат нищо против да изглеждат евтино, но не мога да кажа, че някога е допадало на мен. Макар че жалко, че не са от истинско злато, нали?

Зяпнах я от учудване, без да зная какво да кажа. Не знаех как да започна, за да изкажа яда и омразата, които бушуваха вътре в мен, така че просто взех полата и обиците и се измъкнах от стаята. А през това време тя се смееше с остър, подигравателен смях, който ме последва по площадката и продължи да ме преследва мислено дълго след като бях стигнала моята стая и бях затворила вратата зад себе си.

Не ми отне много време да реша какво да правя по-нататък. Колкото по-скоро майка ми научеше истината за Карли, толкова по-добре. Крайно време бе майка ми да разбере, че на Карли не може да се вярва. Изхвърчах от стаята и се втурнах надолу по стълбите, но като стигнах антрето, спрях. Може би прибързвах. Може би не биваше да безпокоя майка ми в такъв момент. Тя си имаше достатъчно грижи и без да трябва да се притеснява за нас с Карли. А и вероятно нямаше да ми повярва. Сигурно щеше да си помисли, че всичко си измислям. Как би могла дъщерята на Гай да не бъде очарователна, приятна и напълно заслужаваща доверие? Не, не можех да кажа на майка си. Поне не още. Можех да почакам, докато мине сватбата. Дотогава Карли можеше и да свикне. Можеше да излезе напълно друг човек, щом веднъж свикне с новия си живот при нас. Но докато бавно се качвах обратно по стълбите, си спомних смеха й и разбрах, че просто се самозалъгвам. Карли никога нямаше да се промени.

Оттогава нататък правех всичко възможно да я избягвам и старателно проверявах нещата си. Но не можех да избягна пътуването ни заедно до Чалфонт и обратно. Веднъж щом стигнехме в училище, можех напълно да я забравя, тъй като тя вече си имаше свои приятели и се движехме с различни компании.

Чак в петък на обяд с Лаура забелязахме, че Гари Голдман и Карли не седяха заедно, както обикновено. Вместо това той беше с Джей и Лий, докато Карли бе в центъра на шумна компания на друга маса. Тами-Ан Зийглър дойде при нас и ние я попитахме какво се е случило.

— Знаех си, че Карли Кънингъм е лъжлива крава — каза тя. — Този път обаче наистина трябва да й се признае превъзходството.

— Какво се е случило? — попита Лаура. — Карли сигурно не е толкова лоша, колкото ти…

— Зарязала е Гари! — каза Тами-Ан тържествуващо. — Не е ли велико? Така му се пада, ако питате мен. С неговите камъни по неговата глава.

— Горкият Гари — казах аз.

— Никакъв горкият Гари! — каза Тами-Ан. — Той ме изостави заради нея, забрави ли? А сега като й омръзна, допълзя обратно при мен.

— Не мога да повярвам! — каза Лаура.

— Вярно е — каза Тами-Ан самодоволно. — Обади ми се снощи.

— И ти си го прибра? — попитах аз.

— Да не си луда? — изскърца Тами-Ан. — Не бих го прибрала дори и да беше последното момче на земята. За каква ме взема, така или иначе? Да не би наистина да си мисли, че ще изляза пак с него само защото е омръзнал на нея? Кога ще пораснеш, Оливия? Не искам повече да виждам Гари Голдман, докато съм жива.

Малко след това забравих всичко за Тами-Ан и Гари, защото дойде Дани и говорихме за други работи. А после, прекалено скоро, бе време за час при Джим Къртис и „Тес от рода Дърбървил“.

С Дани се срещнахме пак, след като часовете свършиха, а тогава Карли се присъедини към нас, за да се прибираме вкъщи. Хванахме автобуса до Камдън Таунската спирка на метрото, а после се разделихме, Дани хвана линията от Еджуеър до Хампстед, а ние с Карли — друг влак от северната линия до Хайгейт.

— Ще се видим утре вечер! — извика ми Дани, докато ми махаше за довиждане. — Ще те взема в седем, става ли?

— Става! — провикнах се аз, след което с Карли се затичахме, защото чухме нашия влак да идва.

— Къде ще ходите утре вечер? — попита Карли нехайно докато се настанявахме на местата си.

— Не е твоя работа — измърморих аз. Все още не й бях простила задето бе „взела назаем“ стъклената ми котка.

— Извинявай, че проговорих — каза Карли. — Просто се опитвах да се държа приятелски. Не е зле да се опитаме да се разбираме, ако занапред ще живеем в една къща.

— Дани е взел билети за новия мюзикъл на „Друри Лейн“ — казах сърдито. — Предполага се, че ще е доста добър.

— Щастливка — каза Карли. — Макар че аз лично не мога да понасям мюзикли. Обикновено са толкова глупави.

Не се хванах на въдицата. Вместо това казах колкото може по-нехайно.

— Какво чувам за вас с Гари Голдман? Казаха ми, че вече не излизате заедно.

— Никога не сме излизали заедно — рече Карли. — Казах ти, той се влачеше подире ми като кученце, просещо отпадъци. Търпях го един-два дни, а после му казах да се разкара. — Тя се изсмя рязко. — Никога не бих се заинтересувала наистина от някой като Гари Голдман. Все пак имам поне малко вкус, Оливия. Не съм чак толкова закъсала.

— Аз чух друга версия — казах остро. — Тами-Ан Зийглър казва, че си съблазнила и отмъкнала Гари от нея, а после си го зарязала, когато ти е омръзнал.

Карли отново се изсмя.

— О, я не говори глупости, Оливия. Не ми казвай, че вярваш точно на Тами-Ан Зийглър? Имам предвид, че освен всичко друго, е и позеленяла от завист.

— Завист ли?

— Ревнува, там й е проблемът. Не издържа на конкуренция. Не мога да попреча на момчетата, ако ме намират за привлекателна. Моя ли е вината, че скъпият й Гари проявява интерес към мен? Какво трябва да направя, да си сложа торба на главата или какво?

Едва не казах „да“, но се спрях точно навреме и вместо това се изкикотих. Карли ме погледна подозрително, а после, след известно време, каза:

— Даже и скъпоценният ти Дани вече започна да проявява някакъв интерес към мен. Доста ме изненада. Изглежда Дани Анджелено е от тихите води. Но ти, естествено, знаеш това, нали?

— Не зная за какво говориш — казах кисело. — Дани не би…

— Нима? — каза Карли невинно. — Напълно ли си убедена в това? Напълно ли си убедена?

Не казах нищо и останалият път мина в мълчание.

Опитах се да забравя думите на Карли, но не беше лесно. Онази нощ лежах будна сякаш часове наред, като си представях Дани и Карли заедно и си казвах да не бъда толкова глупава, че просто Карли се опитва пак да създаде неприятности. А и така или иначе щях да видя Дани следващата вечер. Не би ме поканил, ако не искаше да бъде с мен.

Обаче натрапчивото съмнение още ме тормозеше като се събудих и почувствах успокоение, чак когато по обяд се обадих на Дани да потвърдя срещата.

— Разбира се, че уговорката още е в сила — каза той озадачено. — Защо да не бъде?

— Не, нищо, забрави — казах бързо. — До довечера, Дани.

Когато поставих обратно слушалката, се почувствувах щастлива за първи път през този ден. Дори казах едно весело „здрасти“ на Карли, като се разминахме по стълбите.

Към шест и половина същата вечер се почука на вратата ми и Карли влезе в стаята.

Погледнах я с раздразнение. В момента отчаяно се мъчех да реша коя блуза да облека с една нова пола, която бях купила сутринта, и не ми бе особено приятно да ме прекъсват.

— На твое място не бих си правила труда — каза Карли. — Току-що се обади Дани. Много съжалявал, но в края на краищата не можел да дойде на срещата. Нещо изникнало и не може да отиде на спектакъла. Каза, че утре ще ти се обади и ще ти обясни.

Погледнах я с празен поглед.

— Какво… аз… кога… — заекнах аз, а после се тръшнах на леглото. — Кога се обади? — попитах.

— Преди около десет минути — каза Карли.

Лицето й бе безизразно, както винаги. Не можех да разбера дали се радва или ми съчувствува, но в действителност не ме и интересуваше.

— Но защо не е попитал за мен? — казах аз, като повишавах глас. — Тук съм цял следобед. Ти защо не ме повиха?

— Той бързаше — каза Карли. — Като че ли бе притеснен. Така или иначе ти предадох съобщението. Съжалявам, че ти се провали вечерта, Оливия.

Не вярвах да съжалява, но не го казах. След като си отиде, останах известно време неподвижна, като се чувствах ядосана и нещастна. След малко, ядът ми мина и започнах да се самосъжалявам. А после започнах да съжалявам и Дани. Той не би отменил срещата ни без сериозна причина. Сигурно се е случило нещо ужасно. Може би се бе разболял някой. Може би той се бе разболял. Трябваше да разбера.

Изтичах долу до телефона в антрето и набрах неговия номер. Обади се майка му и ми каза, че не, Дани не си бил вкъщи, току-що бил излязъл. Нямало ли да се среща с мен тази вечер? Когато й казах за съобщението, което бях получила, тя ми каза, че не знае какво е станало, но никой от семейството не бил болен и че самият Дани бил напълно здрав. Изглеждал малко притеснен, когато излязъл, но това било всичко.

Като оставих слушалката, Карли слезе по стълбите. Беше облечена за излизане, във вечерен тоалет и спря като ме видя.

— Някакви новини? — попита тя.

Поклатих глава отчаяно и седнах. Почувствах, че ми се повдига от тревога и разочарование.

— Няма значение — каза Карли. — Сигурна съм, че утре ще ти обясни всичко. Както и да е, трябва да вървя. Очаквам таксито всеки момент.

Като затваряше зад себе си входната врата, телефонът иззвъня. Сграбчих слушалката, убедена, че Дани се обажда да ми обясни, да ми каже, че е добре и че не трябва да се безпокоя.

Обаче бе Лаура.

— Здрасти, Лив. Имаш ли някакви планове за тази вечер? Аз съм свободна и си помислих, че може да се видим и да си поговорим, а може и да хапнем пица или нещо такова.

— Няма ли да излизаш с Джейк? — попитах тъпо.

— Не, наложи му се да отлети до Лос Анжелос за няколко дни. Чичо му е много болен. Леля Максин и Джонатан ги няма, а Аби излезе с Рики, естествено, така че съм сам-самичка. Помислих, че може да бъдем сами и заедно.

Не звучеше лошо като идея.

— Дай ми половин час — казах аз. — Трябва само да се приготвя и да повикам такси.

— Супер — каза Лаура. — Хрумна ми, че можем да отидем в онова италианско заведение на „Фласк Уок“, което толкова ти харесва. Чао засега, Лив.

Докато тичах нагоре по стълбите към стаята си, внезапно ми се стори странно дето Лаура не бе попитала за Дани. Като че ли бе знаела, че ще бъда сама тази вечер. Но веднага отпъдих тази мисъл. В края на краищата, ако щях да излизам с Дани, щях да й кажа веднага.

Винаги ходя у Лаура с удоволствие. Тя живее във висока и елегантна къща, в григориански стил, на една от онези улици, които водят от „Рослин Хил“ надолу към „Хампстед Хийт“, и има една от най-прекрасните градини, които съм виждала. С Лаура поседяхме малко отвън като пристигнах и се наслаждавахме на топлата септемврийска вечер. Казах й за Дани и как е отменил срещата и колко се притеснявам, но тя ми каза да не бъда глупава, че всичко ще се оправи. Казах й и за Карли, и за това, което ми бе казала за Дани, но Лаура ми рече, че греша по отношение на Карли, наистина греша. Не можела да разбере защо съм толкова подозрителна спрямо Карли, тя винаги изглеждала толкова приятна и забавна…

Тогава смених темата. Сякаш Карли бе спуснала перде и пред очите на Лаура, но не исках да говоря повече за нея. Вместо това поисках Лаура да ми разкаже за престоя си в Калифорния през лятото и дали наистина са се опитали да я убият.

Беше дълга история. Продължаваше да ми разправя какво се бе случило, когато пристигнахме в италианското заведение в Хампстед, което толкова ми харесва. Продължаваше да ми разправя и когато седнахме и си поръчахме пиците. И още ми разправяше за това, когато вдигнах очи от чинията си и видях Дани. Седеше на една маса в другия край на заведението, а Карли бе с него.