Пламен Четелязов
Параноя (18)

18.
Да удавиш първичното

Отново пиян. Страхът се стопи. Толкова лесно удавих първичното. Значи, и то не е истина. Значи, и то не е реалността, която търся и която искам да обгърна в мислите си. Но какво друго ми остава, когато съм неспособен да видя простичките фрагменти. Какво ми остава… Вятърът се усилва. Чувам го, превърнал се е в озлобен звяр, който вие от клоните на дърветата, които пазят от него моята малка крепост от светлина. Тук, на завет, сгушен край огъня, аз пия отново, вперил поглед в танца на пламъците. Мечтая как там виждам душата си. Моята душа никога няма да ги докосне или може би те ще я погълнат накрая. Също както безмилостно поглъщат дървата и съчките, превръщайки ги в жарава. Въглени, по чиято чернота пълзят огненочервени езици, вплетени с нагорещените оранжеви корени на изгарящите пламъци. Пламъците са красиви и чисти. В тях се преплитат толкова много цветове — наситеночервено и жълто, и тъмнооранжево, но огънят е нещо друго. Той е всичките тези цветове, превърнали се в светлина. Цветове, неуловими за човешките ни очи. Игра, огнен танц, в който сега потапям съществото си доброволно. Нека горя, нека се рея в изгарящата забрава там, обгърнат от жигосващите пламъци, които ме галят.

Плавно се изправям. Приближавам се до огнището. Надигам шишето и лисвам малко от силната водка върху огнения букет. Пламъците се надигат като живи, за да поемат капчиците концентрат. После отпивам, без да преглъщам, а след това плюя в огъня. Пламъците пропълзяват по струята, за да целунат горещото чело. Огнена целувка, която успокоява с парещата си лудост. Съществото ми се тресе от силната енергия, която преминава през мен. Това е песен. Изгарящ ритъм, който преминава през мозъка като пречистваща река от лава, изпепелявайки всеки страх, всяко съмнение — всичко, освен хладната решимост. Свалям пуловера и тениската, захвърлям ги надалече. Грабвам малко черно парченце от въглен. С него драскам по лицето и тялото. Не усещам студ. Студът е избягал от мен. Горя. Изгарям отвътре. Краката, ръцете, цялото тяло е подвластно единствено на първичния нестинарски ритъм, който обгръща душата ми. Подскачам, приклякам и кряскам дивашки, следвайки примитивната песен, която без звук се носи навсякъде. Нестинарите — хората, които танцуват с огъня, хора, танцуващи с лудостта, с непонятното и плашещото. Хора с горяща душа, а тяхното съзнание отлита там отвъд смисъла, за да докосне легендата за цялото. Поглъщам сладострастното езическо опиянение, което бушува в сърцето ми. Сега аз горя. Сега тук сме само аз и пламъците, а времето не съществува. Огнена спирала, която ме засмуква. Мощ, която ме завихря около действителното ми аз. Опитвам да се откъсна от себе си, за да полетя нататък в простора, който не съществува, за да бъде осъзнат. Втурвам се с огнената стихия и почти успявам във върховния порив, а след това рухвам до огъня върху студената трева, гниещите листа и сухите съчки.