Пламен Четелязов
Параноя (12)

12.
Вой от болка

Понякога лудостта идва и носи със себе си яростен гняв. Внезапен, нечакан, завладяващ цялото същество. Обсебващ съзнанието. Притискащ. Не ми оставя и глътка въздух. Просто ме дърпа надолу и надолу, и надолу, докато не започна да се давя в безсмислието на болката… Сгромолясвам се в собствената си черна бездна… Агресията ме завладява и ръководи… Агонията… Желанието да унищожавам, да убивам, да руша. Желая да наранявам. Желая да затрия себе си. Да виждам моята кръв, стичаща се по собственото безлично лице. Желая да погледна в гаснещите си очи. Желая да усетя болката в горящите си дробове… Какво търся? Защо го търся изобщо? Къде изтече и последната капка смисъл? Кое събуди звяра, който ще остане тук завинаги? Виещ от болка… Животно, което в дългата си предсмъртна агония иска да унищожи още стотици красиви спомени, на които отдавна мъртвият човек би се зарадвал… Същество, впило ноктите си в презрения живот. Спящо дълбоко, заключено в собствените си кошмари, чакайки някой да го освободи… Не, не някой… Чакайки…

Бягам в нощта. Не усещам студа и не виждам мъглата. Просто бягам и бягам… Пръскам дънките и гърба си с градската кал. Объркан. Изгубен. Изпаднал в еуфория. Усещам ли нещо въобще… Тъпи и болезнени удари в мозъка ми. Нима това е пулсът… Сърцето ми… Кръвта шурти от носа. Мъгла обгръща улиците наоколо. А може би тя обгръща и съзнанието ми. Луд ли съм… Дали полудях… Отприщих агресията и сега бягам. Нямам посока. Хиля се истерично, давейки се за глътки кислород. Докъде мога да стигна… Смърт… Къде започва смъртта и къде животът? Истерия ли? Да… И смъртта… Тя не започва, когато умираш… Тя започва с деня на раждането ти. Ти не живееш, не растеш, не се развиваш, а още от бебе просто умираш, а животът е предсмъртната ти агония…

Чувам писъци. Подлудяващи стонове и скимтене. Опитвам се да избягам от тях. Напрегнал съм сетните си сили. Времето се разтегля в безкрайност. Но само за миг аз разбрах. Аз скимтя. Това са моите стонове. Опитвам се да надбягам собствения си хленч. Устата се разтяга в налудничава усмивка. Тук ли съм още? Започвам да крещя. Да рева, раздирайки болезнено стегнатото гърло. Като животно. Като звяр. Като себе си.

Бог е всичко. Негово е земното и небесното царство. Направени сме по негов образ и подобие. Бог е във всеки. Всеки е Бог. Бог изпитва някого. Бог изпитва себе си. Някой е изгубил смисъл… Някой страда. Бог страда… Всеки е част от Бога. Аз желая да унищожа всяка своя частица, да я гледам как се гърчи в агония. Така бих се почувствал поне малко жив.

А дали Бог е различен.

Спирам изведнъж. Главата пулсира болезнено, сякаш тилът ще експлодира всеки момент. Очите са насълзени от студения вятър и бягането. Гърдите парят. Почти не мога да поема въздух. От носа ми продължават да се стичат тънки струйки кръв. Усещам вкуса й в пресъхналата уста. Гади ми се. Падам на колене. Тялото ми трепери. Всяко мускулче боли. Всяка жила е обтегната до болка. Рухвам безчувствен на студения камък. Болката избухва и в черепа. Помита завърналото се съзнание и непотребните сетива. Потапям се в несъществуващ мрак, вперил поглед в малките червени точици, които бясно препускат насам-натам…