Александра Маринина
Всичко наопаки (5)

Глава 5

За Елена аз разказвах на следователката без лични подробности. Само това ми липсваше — да си признавам за своята глупава, така и останала незавършена, любов. Но за подозренията си споменах. Кой знае — ами ако това се окаже важно за разследването на убийството?

— Значи ти смяташ, че Тарасова е била любовница на Владимир Олегович и детето й е от него — заключи Галина Сергеевна. — Ами добре, ще проверя. Но е странно, че никой дори не продума за това, хем аз ги разпитвах по няколко пъти.

— Може да не знаят — предположих аз. — Или не искат Муза Станиславовна да научи, пазят я, и без това едва се крепи.

— Възможно е, възможно е — поклати глава Парфенюк.

— Гледам, че животът ви там е богат на събития. Откога разговаряме с тебе, кажи го, вече пети ден, а още не сме минали първите шест месеца от работата ти при тях.

— Само в началото беше така. После всичко се разми.

— Охо? — Тя повдигна вежди. — И защо така?

— Ами всичко се превърна в ежедневие, вече не обръщах внимание на нищо. И изобщо, бях в депресия. Мислех само за своите травми и за погубения си живот. Съвзех се едва когато…

Запънах се. Следователката ме погледна с любопитство.

— Е, кога се съвзе, приятелю сърдечни?

* * *

… когато разбрах, че повече не бива да пия така. Не че се напивах до смърт, както онзи път, когато татенцето забеляза. Пиех умерено, но всеки ден. Отначало в клубните компании, после все по-често вкъщи сам, защото катастрофално не си доспивах и гледах да си лягам по-рано. Прибирах се от работа, пиех и лягах да спя.

Всичко, което вършех в работата си, го правех автоматично, без да се замислям за нищо и наистина, без да обръщам внимание на каквото и да било. Ако не беше стрелковият клуб всеки вторник, четвъртък и събота, сигурно дори не бих могъл да кажа кой ден от седмицата е. Всеки ден, както му беше редът, попълвах талмуда и чертаех графики, но ако бихте ме попитали какви показатели съм нанасял там, не бих могъл да отговоря. Живеех сякаш на автопилот.

И ето че един прекрасен ден, както обядвах в трапезарията, чух Лариса Анатолиевна да казва на Дана:

— Е, миличка, давай, старай се. Съвсем мъничко ти остава. През юни ще си дойде от Лондон Тарас — охо, колко ще се изненада, като види каква си станала!

Погледнах към Дана, но не видях нищо особено. Същото като вчера и завчера.

Тогава погледнах към прозореца и разбрах, че юни вече наближава. Боже мой, нали току-що беше декември и аз бях тръгнал с Дана у Владимир да си изясняваме отношенията — тогава имаше дълбок сняг… Това беше последното, което си спомнях ясно. А днес какво е? Със сигурност знаех, че е сряда, защото вчера бях водил Дана да стреля и щях да я водя отново утре, но кой месец бяхме?

Отместих чинията и изтичах до тренажорната. Спрях се пред забодените на дъската кадастрони. Кривата на натоварванията вървеше рязко нагоре, кривата на теглото неумолимо пълзеше надолу. А между другото, кога бяхме започнали да отбелязваме теглото на графиките? Нали отначало не го правехме… Явно в един момент съм променил решението си, но в кой момент? Не помнех това. Дана беше свалила двайсет и един килограма. Гледай ти, какви графики! Ами аз къде съм гледал? Грабнах талмуда, сверих числата, като същевременно се поинтересувах и от датите. Оказа се, че е вече средата на май.

Ето докъде се докара с това пиене, Фролов… Трябва да сложиш край. Това мое толкова продължително изпадане от живота здравата ме уплаши.

По време на вечерните ни занимания се вгледах в Дана и констатирах, че въпреки моето безпаметство тренировките ни са вървели нормално. Момичето не просто бе отслабнало, то осезаемо се бе стегнало, фигурата му бе придобила известни очертания, още твърде далечни от идеалните, но все пак това беше именно женска фигура, а не безформена купчина сланина.

— Как е кракът ви? — неочаквано попита Дана.

Зачудих се.

— Нормално. Защо питаш? Оплаквал ли съм се, че кракът ме боли?

Изобщо не си спомнях такова нещо.

— Не, казахте, че ако не започне да ви боли, днес ще танцуваме танго с музика. Тоест вие ще танцувате с мен. Е, боли ли ви? Донесох диск с музика, както ми поръчахте.

Нима съм казал такова нещо? И съм поръчал диск? Забавно. Но момичето няма да ме лъже, я. Очевидно наистина съм го казал. А щом съм го казал, ще изпълнявам. Още повече, че вече отдавна ходя без бастун и изобщо не куцам.

— Добре, хайде да опитаме. Пусни диска. Ще изпълним един смъртоносен номер.

— Защо смъртоносен? — Момичето моментално се напрегна. — Мислите, че съм толкова тромава и постоянно ще ви настъпвам ли?

Пфу, какви ги приказвам, спирачките ми никакви ги няма, забравил съм, че с Дана все пак трябва да си филтрирам приказките, а не да плещя наред, каквото ми хрумне.

— Защото ще бъде потресаваща гледка и всички, които я видят, просто ще умрат. Или от възхищение, или от завист.

— Ама че сте и вие — смутено се усмихна тя. — Какво говорите…

Дискът тръгна, прозвучаха първите акорди, аз картинно се поклоних и застанах в позиция.

Хем, да знаете, много добре се получи, аз останах доволен. Дана нито веднъж не сбърка и в някои стъпки демонстрира дори определено изящество. Все пак тя е рядко пластично момиче.

— Още веднъж? — предложих. — Да преговорим.

— Хайде — с радост се съгласи тя.

Вторият път се получи по-добре. Направихме го още веднъж. Забелязах увереност. След четвъртия път — лекота. Прехвърлих няколко мелодии на диска и избрах танго с по-бързо темпо.

— Ще рискуваме ли?

Тя решително тръсна глава:

— Ами, риск печели, риск губи!

Виж ти, виж ти, нима това е Дана? Тя ли казва това? Къде е онова смачкано, стеснително, плахо момиченце, на което трябваше да вадя думите с ченгел от устата? Къде е онази Дана, която като от огън се страхуваше от всяко ново нещо?

Справихме се и с бързото танго, макар че Дана на два пъти се препъна и леко се запъхтя.

— Още веднъж? — предложи тя, леко задъхана.

— Непременно. Само че първо си поеми дъх. Между другото, я да ти измерим кръвното, та да знаем какво ни е струвало това темпо.

Бързото темпо не ни беше струвало почти нищо, можех дори да не му обърна внимание — пулсът беше само осемдесет и три, докато в състояние на покой е шейсет — шейсет и две. И кръвното беше прилично, почти не се беше покачило.

Вторият път бързото танго мина съвсем гладко и аз си помислих, че е време да посветим членовете на семейството в нашите общи успехи.

— Искаш ли да повикаме родителите ти — да видят как танцуваш?

— Може ли?

— Че защо не? — не разбрах аз.

— Е, нали няма да танцувам сама, и вие ще танцувате. А може да не искате никой, освен мен да ви гледа как танцувате.

Какво беше това? Деликатност? Или своеобразно проектиране на собствената й стеснителност? Съвсем доскоро Дана изпадаше в паника само при мисълта, че някой може да види колко е непохватна. Нима си мисли, че всички хора са такива, че всички се стесняват от себе си? Тук обаче е важно друго: тя разбира, че е постигнала някакъв успех, и иска родителите й да се зарадват. Колко ни бива двамата!

— Нямам нищо против да ме видят как танцувам — разсмях се аз. — Е, какво, викаме ли ги?

— Викаме ги. Сега ще ги доведа.

След две минути в тренажорната тържествено влезе Лариса Анатолиевна, след нея си проправи път грейналото татенце.

— Ще ви донеса столове — засуетих се аз, но татенцето спря с жест моите гостоприемни напъни.

— Няма нужда, ще постоим прави. Хайде, показвайте какво сте постигнали.

— Ама виж, Миша, колко добре изглежда Дана — зачурулика Лариса. — Съвсем друг човек, нали? И талията й се е очертала. Когато е с рокля, ти не виждаш нищо, виж я сега, когато е с трикото…

— Виждам, виждам. Не пречи на хората — промърмори той доволно.

Реших да не рискувам и пуснах по-бавна музика. Резултатът беше страхотен! Без нито една грешка, рязко, отчетливо и същевременно проточено, каквото трябва да е истинското танго. Браво, браво на нас!

Родителите бяха във възторг и силно заръкопляскаха.

— Трябва да повикаме майка ти — заяви Лариса Анатолиевна, — нека и тя види тази красота. Ще повикаме и Валентина, и всички, които са си вкъщи.

Погледнах Дана. Как й се вижда това предложение? Ще се уплаши ли? Ще се притесни ли? Но момичето, въодушевено от неочаквания успех, се съгласи да повтори концертния ни номер за широка публика.

Освен Анна Алексеевна у дома се оказаха Валентина Олеговна и Юля. Подозирах, че и Лена си е вкъщи, но кой знае защо нея не я повикаха. Впрочем на мен ми беше все едно. През изминалите няколко месеца чувствата ми не само бяха загубили силата си, но и почти избледняха. Тоест спомнях си, че някога съм бил влюбен, но нищо повече.

Второто изпълнение мина малко по-зле и аз разбирах защо: злобният поглед на Юля ни изгаряше и изпепеляваше, на краката ни сякаш бяха увиснали гири. Но пак беше прекрасно и ние спечелихме напълно заслужени аплодисменти.

— Решено — в края на юни Лановски има юбилей, организира голям прием, вече получихме покана — заяви татенцето. — Кани ни със семействата. Тъкмо и Тарас ще си бъде тук. Дана, и ти ще дойдеш. Ще танцуваш там и всички ще ахнат какво момиче си имам.

— Стига, татко — замънка Дана. — Това беше само за пред вас. Пред чужди хора няма да мога.

— Ами учи се, дотогава има цял месец и повече. Утре ще изпратя шивач да ти вземе мерки и да ти ушие рокля.

— Татко, недей, моля ти се. — От страх Дана беше готова да се разплаче. — Никъде няма да ходя.

— Глупости! Изглеждаш прекрасно и танцуваш страхотно.

Толкова ми дожаля за момичето, че реших да застана на негова страна.

— Михаил Олегович, там тя няма да има с кого да танцува, малко хора знаят аржентинското танго…

— Глупости! — прекъсна ме той. — Ще проверя предварително. Ако на приема на Лановски няма да има партньор за Дана, ти ще дойдеш с нас и ще танцуваш с нея.

Аха да отговоря нещо остро, в смисъл, че за ходене по приеми и танци не ми се плаща, но изведнъж улових пълния с омраза поглед на Юля. И реших друго.

— Разбира се, Михаил Олегович. С мен Дана ще се чувства по-спокойна, все пак ние ще можем да тренираме всеки ден, а е много важно да бъдеш с познат партньор.

— Е, вие продължавайте, работете — царствено разреши татенцето и отведе публиката, като ни остави сами с Дана.

Дана стоеше оклюмана, почти прегърбена.

— Не бой се — казах ласкаво. — С мен няма страшно. И после, рано е да се разстройваш, има много време дотогава.

— Ще ми се подиграват — упорито каза момичето.

— Никой няма да ти се подиграва, давам ти честната си дума. Че на какво ще се подиграват? Излиза човек и прави нещо, което никой от тях не умее. И то го прави добре, леко, уверено, бляскаво. На какво ще се подиграват?

— Ами ако не го направя както трябва? Ами ако се препъна и разваля всичко? Ще излезе, че като последна глупачка…

— Е, за да не се препънеш, ще танцуваме всеки ден, докато направим всички движения напълно автоматични. Знаеш ли колко много работа ще свършим за един месец? Охо!

С една дума, убедих я.

* * *

А няколко дни по-късно ме озадачи един факт. И то неприятен факт. Дана започна да пълнее. Тоест отначало спря да отслабва, теглото й не помръдваше, после наддаде двеста грама, после половин кило. Грабнах талмуда и започнах внимателно да преглеждам записките си от осемте месеца — именно толкова бях работил с Дана. Съпоставях храненето, режима на поемане на течности, натоварването и нищо не разбирах. През тези месеци теглото стабилно бе намалявало, а на моменти, увеличението е ставало изключително за сметка на течностите — когато момичето бе хапвало нещо солено, но още на следващия ден, след изобилно поемане на течности формата се е възвръщала. А сега килограмите не спадаха, напротив — покачваха се, макар че домашната помощница Нина продължаваше да готви само позволените неща. Нищо не разбирах.

— Дана, записваш ли си всичко, което ядеш? — попитах строго, като улових нейния изплъзващ се поглед.

— Защо, какво има?

— Теглото ти не намалява. Ние нищо не променяме нито в режима на тренировките, нито в храненето, постепенно увеличаваме натоварванията, а теглото ти се увеличава. Да не би случайно да си бременна?

— Какво приказвате? — облещи се тя.

— Тогава какво има? Разбери, Дана, нямам намерение да те наказвам или да ти се карам, просто с тебе вършим обща работа и аз трябва да зная защо моята част от работата започва да куца. Или аз съм глупак, или ти не изпълняваш своята част. Ако ти правиш всичко, което трябва, значи аз бъркам някъде и тогава ще търся грешката си и ще я поправям. Но трябва да открия къде е причината — у теб или у мен.

Тя дълбоко въздъхна и си призна. Нарушавала режима, ядяла пирожки и пасти.

— Защо, Дана? — Признанието й ме хвърли в отчаяние. Та нали бях сигурен, че благополучно сме преодолели влечението към сладички и вкуснички неща. Може би през месеците на моето безпаметство съм пропуснал нещо, не съм забелязал или още по-лошо — забравил съм?

— Защо, кажи защо?

— Юля… Тя ме съжалява, смята, че съм много нещастна, щом не бива да ям нищо вкусно. Носи ми, черпи ме… И аз… ям. Тя толкова ме убеждава…

Спомних си погледа на Юля. Колко злоба имаше в него, колко омраза и завист. Каква кучка, а? Сигурно е искала тя да отиде на приема, надявала се е пак да я вземат, а ето че татенцето в прав текст заяви — никой никъде няма да те вземе, ще отиде Дана. И ето, намерила е начин да попречи на братовчедка си.

— А защо не записваш това в дневника? Пак ли Юля те придумва?

— Не, ами… Тя казва, че никой няма да знае, а от една паста нищо няма да ми стане, но пък какво удоволствие…

— Слушай — уморено се тръшнах на стола аз и притворих очи, — наистина ли тези пасти ти доставят такова удоволствие? Наистина ли те са толкова прекрасни, че по никакъв начин не можеш без тях?

— Не, всъщност… Вече отвикнах от тях, дори не ми се ядат.

— Тогава защо ги ядеш?

— Ами… неудобно ми е, Юля толкова се старае, иска да ми достави радост, грижи се за мен. Носи ми тези пасти в стаята ми — късно вечер или нощем, та никой да не види. Та затова аз…

Ясно. Доброто отзивчиво момиче. Юля се грижела за нея, хайде де. За себе си се грижи тя, за никого другиго.

След тренировката заех позиция в трапезарията с твърдото намерение да дочакам Юля. Добре, че тя влезе след доста време, когато вече се бях поуспокоил и можех да се контролирам. Ако беше дошла десет-петнайсет минути по-рано, сигурно вече щях да съм в затвора за убийство или тежки телесни повреди.

— Здрасти — пропя тя, седна до мен и притисна бедро до моето. — Как върви?

Рязко се отдръпнах и станах.

— Сега ме чуй добре, драга — казах, като я гледах втренчено. — Ако още веднъж науча, че ми пречиш, ако още веднъж се опиташ да накараш Дана да яде каквото не бива, не те чака нищо добро.

— Така ли? — Тя сладко се протегна, изпъчила гърди. — И какво ме чака?

— Ще видиш — заканих се страховито. — Каквото и да става, ще съобщя на вуйчо ти как вредиш на дъщеря му. Не мисля, че това ще му хареса.

— Аз пък ще му кажа, че и ти, и Данка лъжете. Просто ми отмъщавате и ме клеветите. Разбра ли?

— И за какво ти отмъщавам, ако мога да знам?

— Задето не приемам твоето флиртуване с мен. Ти още от първия ден се опитваш да ме имаш, но не ти се отваря парашутът и ми отмъщаваш. Хайде, опитай се да докажеш, че не е така.

— Ами добре — усмихнах се аз. — А Дана за какво ти отмъщава?

— От завист. Завижда ми, че съм толкова елегантна и красива. Тя никога няма да стане такава.

— Определено няма да стане — изрекох бавно. — Такава няма да стане никога. Знаеш ли защо? Защото не се стреми към това. Тя ще стане, каквато ще стане, и ще има своя собствена красота. И изобщо не иска да стане като теб. Защото у теб няма нищо красиво. У теб има само злоба, завист и глупост, затова си грозна.

Юля изхвърча от трапезарията като попарена и хукна по коридора към своята стая, а аз, без да отлагам, почуках на вратата на шефския кабинет.

— Може ли, Михаил Олегович?

— Влизай.

Татенцето се беше разположил във фотьойла и гледаше футбол по телевизията. Нима за да гледаш футбол, ти е нужен цял кабинет?

— Михаил Олегович, дойдох да ви се извиня.

— Какво се е случило? — Той недоволно откъсна очи от екрана.

— Обидих вашата племенница.

— Юлка ли? Интересно, какво й каза?

— Казах й, че е завистлива, злобна и глупава. Освен това й казах, че е грозна. Много ми е неудобно.

— Че защо? Правилно си й казал. Тя си е такава. Дори още по-лоша. И с какво толкова те предизвика?

— Съблазнява Дана с пасти и й пречи да спазва режима.

— Ах, кучката недна!

Той повтори същите думи, които бях казал и аз преди известно време. Веднага ми олекна и реших да отида до край.

— Предупредих я, че ще ви кажа, и тя ме заплаши, че ако ви се оплача, ще заяви, че това е лъжа и аз просто искам да й отмъстя, задето не отвръща на моето ухажване.

— Кучка — констатира татенцето за втори път. — Върви, Павел, не се притеснявай. Нима мислиш, че ще й повярвам? Познавам си племенницата. Познавам и тебе. Върви.

Преди да си тръгна за вкъщи, надникнах при Дана, която седеше над учебниците си.

— Юля няма вече да ти носи пасти.

— Откъде знаете?

— Помолих я. Обясних й, че е вредно за тебе. Надявам се, че ме разбра.

— Но дали не се е обидила? — разтревожено попита Дана. — Не бих искала да я обидя. Тя го прави за добро, просто много ме съжалява…

— Не се тревожи — тя всичко разбра и не се обиди.

Говорех уверено, но всъщност се съмнявах. Тоест беше абсолютно очевидно, че Юля нищо не е разбрала, но се надявах поне да се е уплашила.

След седмица свалихме натрупаните с пасти стотици грамове и продължихме напред. Юля се укроти и аз се успокоих.

* * *

Междувременно Дана постигаше явни успехи в стрелбата и на тренировките без проблеми покриваше женските нормативи за кандидат-майстор на спорта по компакт спортинг, като улучваше 76, а често и 78 от 100 мишени. Анатолий Викторович много я хвалеше и казваше, че до зимата тя вече ще може да участва в състезания и да получи квалификационна степен. Аз мълчах, макар да разбирах, че това е много проблематично. Тя стреля спокойно и не мисли за нищо, освен за летящата мишена само на тренировките, когато до нея сме единствено Николаев и аз. На състезания е съвсем различно. Зад съседните номера стоят други стрелци, наоколо се тълпят оператори, треньори и съдии, а също и зрители. В такава обстановка тя няма да улучи и една мишена, ще мисли само за това, че е пропуснала и ще й се подиграват.

Стреляхме, танцувахме, отслабвахме. Пристигна братът на Дана, Тарас — слабичко, изящно момче с маниери на денди и прекомерно самочувствие, което непрекъснато повтаряше „у нас в Лондон“ и всяка втора дума му беше английска — той по всякакъв начин демонстрираше, че руският език вече не му е твърде роден и е много по-лесно да намери нужната дума в другия език. Той никак не ми хареса, но какво значение имаше това? Не ми пукаше за него. Сега е дошъл и ще си замине след две седмици. Няма да се женя за него, я.

И ето че настъпи юлският ден, когато трябваше да отидем на приема на някой си банкер Лановски, който празнувал своята петдесетгодишнина. Да си кажа честно, никак не ми се ходеше, но разбирах, че без мен Дана ще се притесни или изобщо ще откаже да излезе от къщи. Отдавна бяхме започнали да тренираме с нея не само изпълнението на тангото, но и общуването с хора. Всеки път на връщане от клуба спирахме пред някой ресторант и аз водех Дана да пием кафе. Естествено, правех това с разрешението на татенцето и плащах със същата кредитна карта. Всеки път избирах различен ресторант, непознат, и Дана трябваше да общува с нов сервитьор, а не с онези усмихнати сервитьорки от клубния ресторант, които вече добре познаваше и които не й задаваха никакви въпроси, защото отдавна бяха разбрали: това момиче не поръчва нищо друго, освен зелен чай и пресни горски плодове. Работата вървеше трудно — Дана се стесняваше, объркваше се, затваряше се, от страх не можеше да прочете менюто, но постепенно всичко някак се оправи. Тя не престана да се страхува и да нервничи, но поне се научи да се контролира и страхът й да не се забелязва много.

Отидохме с нея в магазина и й купихме специални обувки за танци на високи тънки токчета, но много удобни, и цял месец Дана тренира само с тях. Хленчеше и стенеше, че я болят краката, и че на тези токчета не може да пази равновесие, но лека-полека свикна.

В деня на приема още от сутринта тя започна да се оплаква от главоболие. Е, то се знае… После ще я заболи стомахът, после ще си навехне крака…

— Слушай. — Приседнах до нея на диванчето в стаята и хванах ръката й. — Всичко разбирам, не ти се ходи. И на мен не ми се ходи. Но за твоите родители това е много важно. Разбери, Дана, те те обичат, много те обичат, знаят, че си чудесно и умно момиче, че си талантлива и много способна, и искат всички наоколо да видят каква страхотна дъщеря имат. Искат да се гордеят с теб, разбираш ли? Ето, ти с удоволствие танцува танго за тях, нали? В онзи момент ти имаше с какво да се гордееш и искаше и другите да го знаят. Искаше ти се да споделиш радостта си. По същия начин и те искат да споделят с другите радостта си, че имат такава прекрасна дъщеря.

— Ами ако танцувам лошо? Ако се изложа — тогава всички ще видят, че моите родители имат тромава и непохватна дъщеря. Ще се срамуват от мен.

Но аз вече знаех какво трябва да правя. Да, да, приятели, от стара коза яре съм аз…

— Хайде да отидем в тренажорната, ще ти покажа нещо.

Включих уредбата, поставих диска с тангото.

— А сега гледай внимателно. Ама много внимателно. Гледай краката ми, а не настрани.

Изтанцувах цялата мъжка партия, като практически не направих нито една точна стъпка, нито една правилно изпълнена фигура. Грешка до грешка.

— Е, какво ще кажеш?

— Страхотно! Аз никога няма да мога така.

— Направих двайсет и четири грешки. Точно двайсет и четири. Специално ги броих.

— Какво говорите?! — ахна Дана. — Честно? Или се шегувате?

— Честна дума. Ти знаеш как се танцува танго, умееш да го правиш, взираше се в краката ми — и нищо не забеляза. Е, тогава мислиш ли, че ако сбъркаш няколко пъти, някой ще забележи? Там няма да има нито един човек, който знае как се танцува този танц. И никой няма да се взира в краката ти, повярвай ми. Хората ще гледат главата и гърба ти, в краен случай — ръцете, но определено не краката. Можеш да танцуваш както искаш — никой нищо няма да забележи.

Тя ми повярва. Облече новата си, ушита специално за този случай рокля. И пак се започна!

— Това е ужасно! Погледнете колко са дебели краката ми! Виждат се! Роклята е прекалено къса, трябваше да я направим по-дълга.

— С дълга рокля ти няма да можеш да танцуваш — убеждавах я аз.

Е, краката й наистина бяха, да си кажем правичката, въздебели, но какво от това? Първо, с обувките на висок ток те ще изглеждат по-стройни, а второ — кой изобщо се вълнува от това? Глупаче.

Самото пътуване до мястото на приема и първите два часа минаха като в кошмарен сън. Дана, слава богу, не плачеше, но от всичко останало аз си изпатих здраво. Тя се вкопчи в ръката ми, вцепени се и не помръдваше и на крачка от мен. Добре, че татенцето и Лариса Анатолиевна постоянно бяха до нас, инак аз просто нямаше да се справя с Дана — тя току се опитваше да избяга, да се върне в колата и да се сгуши там. Тарас не беше с нас — още преди няколко дни той заяви, че няма да дойде на никакъв прием у никакъв Лановски, защото си има свои планове, които е невъзможно да отмени: един от неговите лондонски преподаватели пристигнал в Москва и Тарас обещал да го разведе из града. Не можел да прояви грубост, този преподавател тепърва щял да му преподава…

Оркестърът свиреше, музиката гърмеше и аз реших да взема кардинални мерки.

— Дана, хайде да танцуваме.

Дръпнах я за ръката.

— Какво, вече?! Не, не мога, страх ме е.

По челото й избиха капчици пот.

— Не, не вече, а още — разсмях се аз. — Там танцува цяла тълпа, да идем, просто ще се включим между другите, без нищо специално. Защо да стоим тук? Скучно е. Хем ще се поразкършим.

— Върви, върви — побутна дъщеря си Михаил Олегович, — Павел е прав.

Измъкнах я в тълпата танцуващи, в самата среда, така че никой да не ни вижда добре, застанах в позиция и започнах предпазливи танцови движения. Музиката не беше много подходяща за танго, но аз импровизирах, измислях стъпки според такта. Никой не ни обръщаше внимание, всички разговаряха, смееха се, някои танцуваха с чаши в ръка, а ние лека-полека се разгрявахме. Нищо страшно не се случваше, аз постепенно усложнявах движенията и с удовлетворение чувствах, че Дана улавя моята танцувална мисъл и се води по мен.

Мина вероятно половин час. У мен узря план и аз изчаквах удобния момент. Оркестърът засвири танго, съвсем различно от онова, с което Дана беше свикнала, но все пак беше танго и ритъмът беше правилен. С рязко движение аз завъртях Дана около себе си, разпръснах тълпата и започнах танца. Тя нищо не разбра, не забеляза, смяташе, че продължаваме да се разгряваме. А аз бях сигурен, че няма да върти глава и да зяпа наоколо. Твърде добре я бях опознал.

Народът още не беше пиян и всички веднага забелязаха, че ние не пристъпваме от крак на крак, а наистина танцуваме. Пространството около нас моментално се освободи. А Дана нищо не забелязваше. Сигурно от уплаха. Правеше грешки, но съвсем несъществени и напълно простими, още повече, че не разваляха общия рисунък.

— Ето, това беше — прошепнах й, когато замлъкна финалният акорд. — А ти се страхуваше.

Тя слисано спря и се огледа ужасена. И тогава буквално ни люшна буря от аплодисменти. Дори ми заглъхнаха ушите.

През тълпата до нас си проправи път банкерът юбиляр и ни прегърна. Веднага някакви услужливи момчета му поднесоха микрофон.

— Дами и господа! Позволете ми да ви представя Богдана, дъщерята на нашия уважаем Михаил Олегович Руденко, която току-що ни зарадва с едно страстно аржентинско танго заедно с партньора си Павел Фролов.

Когато произнасяше името ми, банкерът се позапъна и погледна в листчето си, но аз пак му бях благодарен. Всичко вървеше както трябва. Ако Дана преживее нормално всеобщото внимание на такава тълпа чужди хора, мога да смятам, че съм изпълнил половината от своята задача. Ще остане само да махнем още двайсетина килограма — и край.

Дана се вкопчи в ръката ми и пак се вцепени. Буквално с кожата си усещах как се вкаменяват толкова подвижните само преди минута мускули.

— Престани да се тресеш — прошепнах й на ухото, — всичко свърши. Ти танцува прекрасно. Отпусни се, нищо страшно няма.

След минута вече стояхме до татенцето и Лариса, които едва не се пръскаха от гордост и приемаха поздравления.

— Ау, Ларисочка Анатолиевна, какво чудесно момиче имате…

— Миша, е как можа! Досега да криеш такова съкровище! Защо никога не си я водил с теб?

— Невероятен концертен номер! Жалко, че нашата младеж пренебрегва балните танци, толкова са красиви!

— Коя танцова школа посещавахте, Ларочка? Запиши ми адреса, ще пратя там моята Анка…

— Богдана, а това вашият постоянен партньор ли е? С него ли се явявате на конкурси?

Аз се давех от смях, но се стараех да не прихна, за да не подведа татенцето с лошите си обноски.

Но беше време да приключваме. Прекалено големите натоварвания са вредни, особено без тренировки. Дана стоеше ни жива, ни умряла и аз вече сериозно се опасявах, че може да припадне.

— Михаил Олегович — прошепнах на шефа, — разумно ще бъде да заведем Дана вкъщи. Прекалено много вълнения й се струпаха и тя е уморена от всичко необичайно за нея. Нека да я закарам.

Той кимна, каза нещо на Лариса и ни поведе с Дана към колата.

Още щом подминахме бариерата на паркинга Дана се разрида. Ето на, започва се.

— Е, какво сега? Пак ли нещо не е наред?

— Всичко е наре-е-ед — изплака тя и притисна полата на красивата си рокля до лицето си.

Значи нищо лошо. Просто натрупаното напрежение си е намерило изход. Е, слава богу.

* * *

Нана Ким отдавна беше изгубила интерес към семейство Руденко и беше престанала да ме изтезава. Дали бе разбрала, че от мен няма да има никаква полза, или си беше направила някакви свои изводи — не знам, но се успокои. След историята с Лена аз започнах да страня от всички, освен от Дана, не прекарвах без нужда в трапезарията нито една излишна минута и контактувах предимно с татенцето, и то само в дни за заплата или ако той искаше отчет. Ето защо нямах никаква представа какво става там при тях, кой с кого се кара и защо. У Володя вече не ходех, завеждах Дана до апартамента му и побягвах, дори без да изчакам да й отворят. Отношенията ни с Артьом също някак не потръгнаха: през времето, докато той ми се мусеше заради променения график, се отдалечихме един от друг и впоследствие така и не се сближихме. Между сутрешните и вечерните тренировки аз или се мотаех из града с измислени цели, създавайки за самия себе си илюзия за някакъв активен живот, или седях в своята стаичка пред компютъра или телевизора, а често и просто спях.

Какво ставаше с мен? Не знам. Може би природата ми не можеше да се примири с присъдата на лекарите и аз просто бях депресиран? Или тя, тази природа бе решила да се укроти и сякаш да заспи, та един прекрасен ден да се пробуди и да започне нов живот, забравила за предишния и без да съжалява за него? Не съм спец по тези въпроси, затова нямам отговор. Мога само да предполагам.

Лятото мина, някои заминаваха на курорт, други се връщаха — всичко минаваше покрай мен, без да ме заинтересува. Наближаваше септември и аз смятах, че Дана вече е в достатъчно прилична форма, за да се върне в гимназията. Но тя нямаше никакво намерение да го прави.

— За нищо на света — отговори твърдо на въпроса ми. — Те ще ме разглеждат и ще ми се подиграват. Не искам да ги виждам.

— Но ти можеш да отидеш в друго училище. Изобщо не е задължително да се връщаш при онези, които веднъж са те обидили.

— Не. И вкъщи съм си добре.

— Ами университетът? Остава ти само една учебна година, после ще трябва да продължиш образованието си. И там ли ще следваш като частен студент?

— Е, институтът е съвсем друго нещо. Там хората са други. А в училище повече няма да стъпя. За нищо на света. По-добре да ходя на спортинг. Ако ходя на училище, кога ще стрелям?

Продължавахме да работим с нея и всичко си вървеше както преди. В края на ноември Анатолий Викторович Николаев каза, че след две седмици ще се състоят състезания, на които съдиите ще бъдат от републикански и международни категории. Аз добре разбирах, че това означава, че съдии от такова ниво имат право да дават квалификационни степени, Дана обаче все още не го разбираше.

— Мисля, че ти е време да вземеш участие — каза треньорът.

— Защо?

— Ще получиш разряд. Най-малко трети, ако удариш петдесет и едно от сто. А ако удариш петдесет и седем — и втори.

— А много ли хора ще има там?

— Много.

— Не, Анатолий Викторович, недейте. Няма да участвам.

Ето на, ново двайсет.

— Дана, не ставай глупава — намесих се аз. — Ти стреляш прекрасно, на тренировки покриваш нормативи на майстор на спорта. Разбирам, че ще се вълнуваш, ще бъдеш нервна, ще се притесняваш — това е нормално, затова на състезания едва ли ще стреляш като за майстор, но за трети разряд — със сигурност. Дори със затворени очи.

— Не.

— Защо не опиташ, а? — примижах хитро.

Тя ме погледна озадачено, после слабо се усмихна.

— Като тогава ли? С тангото?

— Горе-долу. Ще помолим цялото ти семейство да дойде, те ще бъдат зад гърба ти и ти ще разбираш, че всички гледат как стреляш и оценяват ставаш ли за нещо, или не.

Дана помисли малко и кимна:

— Добре. Хайде да опитаме.

Вкъщи си поговорих с татенцето, той прие моя план и следващата неделя рано сутринта цялото семейство в пълен състав, включително Володя и жена му, но без Лена и Костик, с три коли пристигна в стрелковия клуб.

— Работим по програмата на състезанията — обяви треньорът.

Дана, бледа и напрегната, послушно застана на първи номер, а всички ние застанахме зад нея. И петте първи изстрела на първи номер се оказаха несполучливи — нито една счупена чинийка.

— За нищо не ставаш — пренебрежително проточи Юля. — И това ми било спортистка. По-добре да си беше стояла вкъщи и да си беше чела книжките. За твоите забавления само пари се харчат.

— Помълчи — прекъсна я татенцето. — Не бива да й пречиш.

Дана премина на втори номер. Аз приближих, погледнах я в лицето и видях, че момичето преглъща сълзи.

— Виждаш ли? — прошепнах й. — На състезанията няма да има такова нещо. Никой няма да ти каже такива думи. Това е най-лошото, което може да се случи. Ако го надмогнеш и счупиш поне една мишена, никакви състезания няма да бъдат страшни за теб. Спомняш ли си, Анатолий разказваше как един опитен спортист нито веднъж не уцелил на състезания? Не уцелил нито една от сто мишени. Случват се и такива неща. Но от това не се умира. Давай, Дана. Покажи им какво можеш.

И тя им показа, като уцели безупречно останалите двайсет мишени и отстреля достатъчно за втори разряд. Особен възторг у присъстващите предизвикаха нейните изстрели по мишена „бату“ — една от най-трудните. Чинийката лети бързо и с ръба си към стрелеца, почти не се вижда и едва в последните секунда и половина — две се обръща към него с цялата си плоскост. Именно в тези кратки мигове може да се види ясно и да бъде простреляна.

— Но по какво стреля тя? — учудено попита Валентина. — Аз не видях никаква чинийка.

Подробно й обясниха откъде излита мишената, къде долита, къде се обръща и къде трябва да гледа, но тя успя да види „бату“ чак на третия път.

— Господи, аз дори не успях да видя тази мишена, а Дана вече я счупи — непрекъснато ахкаше сестрата на татенцето.

— Преминаваме на друга площадка и отново стреляме по програмата — изкомандва Николаев.

На другата площадка Дана, която напълно се бе успокоила, уверено покри норматива за първи разряд, като порази 38 от 50 мишени. Близките й шумно я хвалеха, а татенцето гръмогласно заяви, че ако дъщеря му се представи добре на състезанията, ще й купи пушка.

— Да стреля със своя, а не взета под наем.

— Рано е — поклати глава Николаев. — До осемнайсетата й година не може. Освен ако регистрирате пушката на свое име и идвате с нея лично. Ще го направите ли?

— А, не, имам си работа. Няма да мога. Ами ако регистрираме пушката на името на Павел?

— Не може. Само родители. Огнестрелното оръжие не е шега работа. За непълнолетно лице отговарят родителите. Каква отговорност може да се търси от чужд човек?

— И това е вярно — въздъхна татенцето. — Е, добре, ако стреляш добре, на осемнайсет години ще ти подаря пушка. Италианска, от най-добрите.

Е, никой не би се съмнявал. Нашето татенце трябва да има само най-доброто от всичко. Изпратих семейството в ресторанта да се стоплят и да пият чай, а аз останах с Дана, която продължи тренировката си.

— Е, как е? — попитах я, когато треньорът обяви петминутна почивка. — Преживя ли го?

Тя кимна мълчаливо и без усмивка.

— Виждаш ли — изобщо не е страшно. И забележи: днес ти стреля пред близките си и ти се искаше да се представиш пред тях колкото може по-добре. А на състезанията ще ти е все едно. Просто наоколо ще има някакви непознати чичковци, на съседните номера ще стрелят други хора, никой не те познава, лично от тебе, Богдана Руденко, не се интересува никой. Както стреляш — така, тях не ги засяга. Тяхната работа е да отчетат резултата, нищо повече. И ти е абсолютно безразлично какво ще си помислят за тебе и как изглеждаш в техните очи. Първо, ти не ги познаваш и тяхното мнение няма никакво значение за теб. Работата им е такава: да стоят и да отчитат резултата. А за самия стрелец не им пука.

— Добре — кратко и неразбираемо отговори Дана.

— Какво искаш да кажеш? Ще участваш ли в състезанията?

— Ще участвам.

Аз намигнах на Николаев, който бе застанал до нас, и си налях горещ чай от големия термос.

* * *

На състезанията Дана се представи ужасно зле и не покри нормативите дори за трети разряд. Но какво значение имаше това? Важното беше, че събра храброст да се изправи пред това изпитание, а след като се изправи, разбра, че то не е смъртоносно и спокойно може да се преживее. Освен това научи как става всичко, как минава състезанието и от собствен опит се убеди, че никой не коментира несполучливия изстрел с язвителни забележки и никой не се подиграва на лошия стрелец.

След месец, точно преди Нова година, Николаев я заведе на състезания в друг клуб, където Дана получи своя заслужен втори разряд. След това нещата потръгнаха по-лесно. Ние с треньора я пращахме на всички състезания, които бяха достъпни в рамките на областта, като си поставяхме само една цел: да укрепим нервната система на момичето, то да престане да се страхува и притеснява.

— Не е нужно да се бориш за първо място — повтаряхме ние в един глас. — Няма никакво значение кое място ще заемеш. Приемай това като събирането на летателни часове при летците. Твоята задача е да свикнеш със състезанията и да показваш, макар и нисък, но стабилен резултат. Нищо не трябва да те изкарва от релси.

Абсолютно неочаквано през май тя стана втора сред девойките младша възраст и с поразените мишени си спечели първи разряд. По това време тя тежеше вече петдесет и осем килограма и при ръст метър и петдесет и пет това е почти нормално. Вярно, ако се ориентираме по измисления някога от някого показател за жените „ръстът минус сто и десет“, оставаха й още тринайсет килограма в повече, но според мен за седемнайсетгодишно момиче Дана изглеждаше просто прекрасно със своето дупе, гърди и бедра.

През юни тя се явяваше на матура и престанахме да ходим в клуба — татенцето забрани.

— До есента — никаква стрелба — отсече той. — Да си получи дипломата, да се подготви за кандидатстудентските изпити, да ги вземе, а после може да прави каквото иска.

У мен се появи плахата надежда за отпуск. Почти две години бях бачкал за това семейство без почивни дни. Може пък да ми дадат малко почивка? Внимателно се поинтересувах от собствените си перспективи, на което вместо отговор татенцето нареди да извикам Дана.

— Смяташ ли да отслабваш още, или вече е достатъчно? — попита той.

— Остават още дванайсет килограма.

— Ще умреш от изтощение — промърмори Михаил Олегович. — Какво ще остане от тебе? Нито кожа, нито муцуна, нито брадавици. Защо не спреш?

— Не. Виж — тя стисна с пръсти еластичните гънки на корема и бедрата си, — всичко това е излишно, трябва да се махне.

— Е, ти си знаеш. Значи ще трябва още да поработиш.

Разбрахме се до края на кандидатстудентската кампания да работя с Дана по веднъж дневно, сутрин. Естествено, това нямаше да се отрази на заплатата ми. Тоест пак трябваше да ставам рано… Жалко. Не успях да получа никакви особени изгоди.

Но въпреки това прекарах лятото си прекрасно. Намерих си чудесно момиче, Оля. Тя работеше като приемчик в пункта за химическо чистене, където давах дрехите си. Имах сума ти свободно време, всеки ден в девет сутринта се освобождавах и ако Оля не беше на работа, отивахме на плаж или извън града или просто се возехме с колата, разхождахме се, ходехме на кино или отивахме у нас, а ако тя работеше, аз се отдавах на сладко безделие. По това време вече си бях купил компютър и можех колкото искам да се наслаждавам на любимите си игри в домашни условия.

Но изпитите — и матурата, и кандидатстудентските — свършиха, Дана влезе в желания институт и татенцето отново промени графика ми. Сега ходехме в клуба във вторник и четвъртък следобед, след като Дана се върнеше от лекции, в неделя — сутрин, а през останалите дни работехме вкъщи от шест до осем вечерта. През лятото Дана, въпреки ежедневните двучасови тренировки, не свали нито грам и аз подозирах, че просто е яла забранени неща и е нарушавала режима. Но й е било простено. Без захар главата работи зле, това е общоизвестен факт.

В края на септември се очакваше голямо семейно тържество — Владимир Олегович навършваше четирийсет години. Свирете, фанфари! Дана не спираше да ми надува главата с проблема какво ли е най-добре да подари на любимия си чичо. И не щеш ли, два дни преди юбилея Владимир си изкълчил крака, и то доста сериозно. Сложили му шина и му наредили да лежи или седи, но в никакъв случай да не ходи. Отначало се смяташе, че рожденият ден, който се падаше в неделя, ще се празнува в ресторант, но в петък вечерта, след като Володя се оказал прикован с шина от глезена до бедрото, тържеството бе отменено.

В неделя сутринта закарах Дана на тренировка по спортинг. Тя най-сетне беше купила подаръка и през целия път от клуба към къщи предвкусваше как ще го връчи на чичо си и колко ще се радва той. Тъкмо бяхме прекосили околовръстното, когато звънна мобилният ми телефон.

— Къде сте?

Татенцето. Някак странен глас. Чужд. Приглушен.

— Прекосихме околовръстното. След половин час сме си вкъщи.

— Случи се нещастие. Володя умря. Подготви някак Дана.

Седях като пребит, нямах сили да помръдна. Подготви Дана… А мен кой да ме подготви? Но как така? До снощи той беше жив и почти съвсем здрав, от травма на крака никой не умира, а всичко останало си му беше съвсем наред.

Дана изпадна в такъв шок, че дори не се разплака.

Пред входа ни чакаше Лариса Анатолиевна. Щом Дана слезе от колата, майка й се втурна към нея, прегърна я и я поведе към къщи, без дори да ме погледне. Тоест даде ми да разбера, че нямам работа тук и никой не се нуждае от моето присъствие. Че как иначе. Какъв съм им аз? Наемен работник, домашен персонал. А пък към Владимир Олегович нямам абсолютно никакво отношение. Колкото до Дана, момичето ще мине и без мен — вкъщи е пълно с хора, няма да остане сама.

Бях сигурен, че няма да бъда нужен поне една седмица: какви ти спортни занимания, когато семейството е сполетяно от такова нещастие? И страшно се изненадах, когато на другия ден вечерта по телефона ми се обади участъковият Дорошин.

— Трябва да се видим — помоли кратко той. — Ако може, веднага.

Срещнахме се до станцията на метрото „Чистие прудий“ и седнахме на една от масите покрай булеварда. Дорошин беше цивилен и си взе бира, и аз си позволих една: заради задръстванията не бях рискувал да шофирам и дойдох с метрото.

— Днес беше направена аутопсия — започна Дорошин, като облиза пяната от устните си. — Лоши работи сполетяха клана Руденко, колкото и да е печално. В организма на Владимир Олегович е намерена конска доза силно действащо лекарство за сърце.

— Объркал е дозата ли? — досетих се аз.

— Не, Паша, нагълтал е толкова таблетки, че не може да е грешка. Човек може да изпие вместо една-две таблетки, но не и двайсет и две. Днес следователката започна да разпитва всички членове на семейството поред. Вчера още от сутринта те тръгнали един по един да поздравяват покойника за рождения му ден и да му поднасят подаръците си. Изредили се всички, освен племенницата, която ти си завел на тренировка. Идвали по различно време — кой в осем и нещо, кой в девет, кой в десет. При това в жилището не влязъл никой, освен членовете на семейството. После Владимир Олегович се почувствал зле, жена му извикала „Бърза помощ“, откарали го, но за съжаление, не стигнали до болницата — той починал още по пътя. Но лекарите, докато още се опитвали да го спасят, усетили нещо и звъннали в прокуратурата и на нас. Следователката веднага се мобилизирала — види се, била е в добро, бойно настроение, възбудила дело и хукнала към жилището на покойния да прави обиск. И представи си какво! В кофата за боклук — празна опаковка от лекарство за сърце. Експертът грабнал тази опаковка! И веднага я обработил с прашец. Нито една следа. Нито една. Всичко изтрито. Ха кажи ми сега — може ли човек редовно да вади таблетки от опаковката и да не остави по нея нито една следа? Не може. А и за какво му е на човек с абсолютно здраво сърце да взема тези таблетки? Направо безумие. И то двайсет броя. Между другото, таблетките са на майката на покойния, лекарят й ги предписва вече дълги години.

— Може да не са точно нейните таблетки, а просто същите? — предположих аз, асимилирайки с големи усилия чутото.

— Не, Паша, не същите, а именно нейните. От жилището на Владимир Олегович следователката отърчала у брат му и задала въпроса ребром: откъде покойният е имал това лекарство. Тогава майката веднага казала, че взема същото, а после отишла в стаята си, за да донесе своето лекарство и да го покаже на следователката. Връща се и казва: „Имах три опаковки, а са останали само две, едната я няма“. Та сега смятай. Някой е задигнал таблетките от бабата и ги е изсипал в чая на Владимир Олегович. Следователката иззела чашата с остатъците от чая, експертите бързо ги прегледали — всичко точно, таблетките са били разтворени в него. Разказвам ти всичко това, защото утре сутринта следователката ще те извика, така че ако имаш да ми казваш нещо, по-добре ми го кажи още сега. Времето е скъпо. До утре бих могъл да свърша нещо. Какъв гнил случай обаче! Цялото семейство е заподозряно, всички са идвали при покойника и всеки е имал възможност да го отрови. Добре поне, че ти и момичето не сте ходили — все пак с двама души по-малко. Е, зачеркваме от списъка и Муза Станиславовна.

— Защо? — заинтересувах се аз. — Не си ли е била вкъщи?

— Била си е, била си е. Само че ако е била тя, отдавна е щяла да измие чашата и да изхвърли боклука от кофата. Да не е луда да изчаква следователя за обиска. Аз, между другото, бих изключил и бабата, тя трябва изобщо да няма ум, за да трови човека със собственото си лекарство. Така първа попада под подозрение. И после, все пак й е роден син. Но пак остават много хора: братът и съпругата му, сестра му и дъщеря й, че и тая роднина, с малкото момченце. Тая следователка ще се види в чудо! Никак не й завиждам. Е, какво, Паша, ще ми кажеш ли нещо интересно?

Свих рамене. Нямах какво да кажа. Бях сигурен, че ако изобщо някой е искал да убие Володя, това може да е само Лена. Той така и не е напуснал невзрачната си съпруга, не се е оженил за Лена, макар че сигурно й е обещавал. И тя го е намразила. В главата ми не се появиха никакви други съображения.

— А за какво съм потрябвал аз на следователката? Нали ме нямаше там, не съм ходил при Володя.

— Именно затова си й нужен. Ти и Дана определено не сте замесени. Но Дана е член на семейството и изобщо е още малка, не разбира много неща, а ти си човек страничен. Може да си виждал много интересни неща, такива, за които самите Руденко няма да разкажат. Така че от утре ти си основният свидетел за следователката — понеже познаваш ситуацията отвътре и същевременно изобщо не си заинтересован.

Та така се получи, че аз почти всеки ден, като на работа, започнах да идвам в кабинета на Галина Сергеевна Парфенюк. Водехме дълги разговори, но нямаше никаква полза от тях. Тя си записваше, рисуваше си нещо, обмисляше нещо, измисляше въпроси, на които аз добросъвестно отговарях, но тя очевидно не помръдна и на крачка към разплитането на случая.

* * *

Минаха два месеца. Следователката отдавна беше престанала да ме вика и аз имах чувството, че делото е влязло в задънена улица. Продължавах да работя с Дана и чувствах, че в клана Руденко нещо става. Над жилището бе надвиснало нещо тежко, потискащо, нещо, което ти пречеше да дишаш. Всички си седяха по стаите, никой не минаваше по коридора без крайна необходимост. Когато влизаха в трапезарията, хапваха набързо и се разбягваха по ъглите си — никакви дълги приказки на чаша чай, както беше по-рано. Дори ми се стори, че всеки от тях гледаше да дойде за храна тогава, когато в трапезарията няма никого.

Но веднъж ми се обади Муза Станиславовна.

— Павел, в момента при Дана ли сте?

— Да.

— Бихте ли могли да наминете при мен след това?

— Разбира се, ще дойда.

Когато Муза ми отвори, аз се смаях: колко беше остаряла! Не бях я виждал от деня на погребението и през тези два месеца тя се беше превърнала в дребна крехка бабичка.

— Няма да ви бавя много — каза тя сдържано. — Преглеждах книжата на Володя и намерих това.

Тя ми подаде дебел плик.

— За вас е.

— Какво е това?

— Тук е написано вашето име. За вас е — повтори тя и отмести поглед.

— Но знаете ли какво е? — попитах настойчиво.

— Вземете го, Павел.

Муза едва ли не насила напъха плика в ръката ми и се извърна. Аз не попитах нищо повече и си тръгнах. Слязох долу, качих се в колата, запалих лампата и отворих плика, в който имаше разпечатани на принтер страници.

Павел…

Дори не знам как да започна. „Скъпи Павел“? Сантиментално. „Уважаеми Павел“? Прекалено официално. Просто „Паша“? Някак фамилиарно.

Ще започна с най-важното: Муза знае всичко. Тя знае какво мисля, какво чувствам и какво се готвя да направя. Тя знае, че пиша това писмо, и непременно ще го прочете, когато го завърша. Аз нямам тайни от жена си. Ще я помоля да ти го даде два месеца след смъртта ми.

Никой не ме е убивал. Това е самоубийство. Не спонтанно, под влиянието на момента, а премислено и отдавна запланувано. Спомняш ли си деня, когато ти дойде при мен и заяви, че съм бил любовник на Леночка и баща на детето й? Аз и досега се срамувам от този разговор: бях разсеян и груб, нищо не ти обясних и не те утеших по никакъв начин, но честно казано, не ми беше до това. Същият ден бях научил, че съм смъртно болен. Нямаше никакви симптоми, но едно специално изследване показа еднозначно: аз съм тежко болен и щом болестта навлезе в решаващ стадий, ще започнат тежки главоболия, после разстройство на паметта, после разстройство на мисленето, после смърт. Можеш да си представиш за какво всъщност си мислех, докато ти се опитваше да захванеш с мен битка между двама самци.

Муза беше в командировка и трябваше да чакам завръщането й, за да й разкажа всичко. Нали човек не казва такива неща по телефона… Тогава дълго разговаряхме и взехме решението заедно: щом почувствам, че се започва, ще си отида. Не искам да понасям мъчителна болка и не искам любимата ми жена да търпи до себе си един губещ разума си мъж. Така ще бъде по-добре и по-правилно.

Ти може да си зададеш въпроса: защо именно така? Защо в деня на четирийсетгодишнината си? И защо писмото трябва да се даде именно след два месеца, а не веднага, така че никой да не подозира убийство и да не тормози близките с безкрайни разпити? Аз бих могъл да напиша само едно предсмъртно писмо, но прекалено те уважавам, за да си отида, без да ти обясня нищо и без да се сбогувам. Ти ме избягваше по напълно разбираеми причини, но аз не се сърдя. Това, което правя, може да ти се стори чудовищно и отвратително, ако не разбираш какво ме кара да го правя. Не се опитвам да се оправдая. Много те ценя, благодарен съм ти за Дануска и чувствам вина пред тебе. Ти, разбира се, и така ще научиш всичко, но ми се иска ти да научиш пръв. И то да ти го каже не някой от моите, а да ти го кажа лично аз. Смятай, че това е прощален жест на уважение към тебе.

Аз не обичам роднините си. Не знам дали си го забелязал, но е така. Няма да те товаря с подробности от живота си, а ще кажа само няколко думи, за да разбереш какво е отношението ми към тях. Израснах в семейството като чуждо тяло. Получи се някак така, че в съветско семейство се появи момче, което не разбираше защо не бива да казва истината и защо трябва непременно да лъже. Това момче не искаше да разбере, че съществуват правила на играта, които трябва да се спазват така, че всички да се чувстват удобно. То не искаше да признава съществуването на понятия „така е прието“, „така е редно“, то искаше обяснения: защо е прието именно така и защо именно така е редно. Но никой не му обясняваше, само постоянно му се караха и го наказваха. И то изобщо не разбираше защо постоянно му се карат и го наказват. Започнаха да му говорят, че е безсърдечно, егоистично и злобно, че е подлец и мерзавец и че от него няма да израсне истински човек. И тъй като това го казваха възрастните, които трябва да бъдат уважавани и на които трябва да се вярва, то им вярваше. Живееше с чувството за собствената си непълноценност, вярваше, че е невероятно лошо и че за нищо не го бива. Именно затова то никога не се оправдаваше, когато му се караха, и не се съпротивляваше, когато го наказваха. То вярваше, че е заслужило всичко това, защото е лошо, и че всичко е справедливо.

После момчето порасна и започна да разбира някои неща в този живот. После порасна още повече и разбиранията му се разшириха. Станаха му ясни мотивите за постъпките на неговите родители, брат и сестра. В онзи момент то реши, че зад всичко това стои подлост, корист и лицемерие. И тъй като същите правила, за чието спазване те бяха настоявали, пронизват целия живот наоколо, то реши, че е невъзможно да промени каквото и да било, може само да се нагоди към него.

Нагоди се. И заживя някак. И дори почти се успокои. А после, когато вече беше съвсем голям и дори доктор на науките, той случайно чу как майка му и сестра му си говорят за него.

— Като помислиш само: какъв стана Володя, когато порасна — каза майка му. — Вече никой не се надяваше, че ще се оправи. Все пак беше ужасно дете, абсолютно безсърдечно. Да откаже да отиде при болната си баба! Умът ми не го побира!

— Ами да — въздъхна сестричката. — А колко се зарадва, когато нашият Ванечка почина! Просто трябва да не си човек, за да кажеш такова нещо. Как ли му се обърна езикът?

Ти, Павел, не ги знаеш тези истории, а и не ти трябва… Те са интересни само за мен и за моята Муза. Но повярвай ми: мама и Валентина седяха и си припомняха всичките ми грехове, а аз стоях зад вратата и слушах, и не можех да се начудя на мамината наивност и Валиния цинизъм. През всичките първи двайсет и една години от живота ми моите родители и Миша, и Валентина ме бяха тормозили, бяха прекършвали личността ми в полза на собствените си интереси, прикривайки се зад демагогски лозунги за отговорност, за задължението да обичаш и уважаваш по-възрастните и да помагаш на близките си. И в онзи момент, когато стоях зад вратата и слушах как си гукат мама и сестра ми, изведнъж реших: искате да живеете според своите правила ли? Живейте. Искате да обичате и безпрекословно да уважавате по-възрастните, искате да помагате на близките си, искате да демонстрирате чувството си за отговорност? Моля. Аз ще ви предоставя пълната възможност за това. Ще докарам ситуацията до абсурд, ще ви създам един мил, уютен, домашен ад, в който всичко ще бъде подредено според вашите правила, и ще гледам как ще горите в този ад.

Сега вече няма значение какво и как го правех. Просто ще поясня за теб: това, че Валентина и дъщеря й живеят при Михаил, е моя работа. Също аз натиках там и Лена с детето. Между другото, престани да я ревнуваш от мен, бащата на Костик е брат ми и Лариса знае това. Още една цепеница в адския огън… И Муза го знае. Никой друг. Надявам се да проявиш такт. Дори стихосбирките, които Миша финансира, са моя работа. Мама, между другото, много се гордее с това и разправя на всички познати какъв изтънчен ценител на прекрасното и щедър меценат е синът й. А Лариса просто беснее от яд, като прави сметки колко рокли би могла да си купи с тези пари.

Когато разбрах, че е време, започнах да планирам сбогуването си така, че и от него да има някаква полза. Например, да умра на рождения си ден. Аз не обичам да ходя на гробищата и никак не ми харесва, когато принуждават някого да го прави. Прието е гробовете да се посещават поне два пъти годишно: на рождения ден и на Задушница. Поне при мен няма да е нужно да идват два пъти годишно, а само веднъж. Някой ден някой ще ми е благодарен за това.

Но ми се искаше да нанеса и последен удар, най-силния. Реших да си тръгна така, че те със своите правила и евтино лицемерие да се видят в чудо. Защото, ако живееш според техните правила, ако демонстративно обичаш близките си и уважаваш по-възрастните, не е възможно честно да кажеш на някого от тях: подозирам те в убийство. А те ще бъдат принудени да се подозират взаимно, просто няма да имат друг изход.

Премислих всичко. Измислих си и травмата, и шината — слава богу, имам познати лекари. Предварително откраднах от мама таблетките. Знаех, че дори малкото им предозиране може да доведе до много тежки последствия. Толкова се радвах, че рожденият ми ден се падна в неделя и можех да опазя Дануска, да не я подлагам на удара.

И ето че настъпи денят и още от сутринта те започнаха да идват с поздравите и подаръците си. Пръв беше Мишка, той е ранно пиле, дори в почивни дни става по тъмно, след него мама, после Лариса, после Валя и Юлка, после Леночка.

Пиша това писмо отдавна, вече втора седмица. Сега най-сетне ще го допиша, после ще изсипя таблетките в чашата с чай и ще ги изпия. А опаковката внимателно ще избърша със салфетка и чак тогава ще я изхвърля в кофата за боклук. Ще направя всичко така, че смъртта ми да прилича на умишлено убийство. Но определих един срок — два месеца. Достатъчни са им. След два месеца Муза ще ти даде това писмо.

Муза е постоянно до мен с ръка на рамото ми. Ти дори не можеш да си представиш колко сили и мъжество притежава тази жена…

Не искам да ти причинявам излишни проблеми, затова ще те избавя от необходимостта да даваш обяснения на следователя и на близките ми. Написал съм още едно писмо, много кратко, което Муза също ще „намери“ след два месеца и ще го предаде на следствените органи. В него признавам самоубийството си и обяснявам как е станало всичко (тоест ще стане). Тогава ще закрият делото.

Прегръщам те.

В. П

P. S. Ето, сега, когато таблетките вече са изсипани в чая и ми остава да отпия само няколко глътки, изведнъж си помислих, че навярно всичко в този живот не е толкова просто и еднозначно, както би ми се искало. И работата не е в правилата и в лицемерието, а в нещо друго. Всъщност, всичко е много по-сложно и префинено, отколкото съм си го представял. Всичко е наопаки.

Прочетох писмото два пъти, не вярвайки на очите си. После замижах, поседях така няколко минути, отворих очи и го прочетох трети път. Нищо не се промени, всички думи си останаха същите.

Честно да си призная, не разбрах много неща. За неговата болест, за решението му да си отиде от живота и как точно е уредил подробностите — разбрах всичко. Но така и не разбрах причините. Той ги беше изложил някак неразбираемо. Защо при него всичко е толкова сложно? По-просто трябва да се живее, по-просто.

Запалих двигателя и тръгнах да се видя с Оля.

Септември 2006 — януари 2007