Извадих късмет със следователката. В смисъл, че тя наистина е лелка строга и заядлива, както си е редно за следовател, но след двата дни изтощителни разпити все пак разбра, че нямам нищо общо с убийството и може само да ме използва като свидетел, но пък пълноценен свидетел, който е наблюдавал живота на семейство Руденко в продължение на две години, практически ежедневно (не ми се полагаха почивни дни и оставах свободен само когато шефът милостиво решаваше, че за един ден може да се направи прекъсване).

Когато разбра, че с артилерийска атака, тоест по горещи следи, престъплението не може да се разкрие, тя рязко забави скоростта и започна бавно, с чувство и вкус, да се рови в сложнотиите на вътрешносемейната ситуация. За това й беше от полза и обстоятелството, че никой от семейство Руденко не обикаляше от врата на врата с настоявания колкото може по-бързо да бъде открит престъпникът и с обвинения, че милицията и прокуратурата бездействат. Е, много ясно — ако убиецът беше външен човек, друга работа, но в случая всички разбираха, че отровителят е някой от тях. Какво да правиш при това положение? Как да се държиш? Да настояваш за по-бързо откриване и наказване на убиеца, който със сигурност (няма други варианти) ще се окаже твой близък, любим човек? Или да уговаряш следователя да не се трепе и да забави диренето, като по този начин навлечеш сериозни подозрения върху себе си? Мога да си представя как се тормози всеки от тях. Впрочем не: почти всеки. Защото един от тях — убиецът — изобщо не се тормози, поставен пред нравствен избор. Него го тормози страхът от разобличаване. Но нали все пак го тормози…

Следователката, Галина Сергеевна Парфенюк, по възраст можеше да ми бъде майка. Предполагах, че всъщност е по-млада, но изглеждаше на цели петдесет и пет и когато разбра, че по никакъв начин не мога да бъда заподозрян, започна да се държи с мен покровителски: черпеше ме с чай с домашни сандвичи и пирожки собствено производство, грижовно ме питаше защо очите ми са уморени, а когато отваряше прозорчето, все питаше дали не ми духа. А тя отваряше и малкото прозорче, и големия прозорец непрекъснато, като ми обясняваше, че страда от дихателна недостатъчност и постоянно не й достига въздух.

— И тъй, Пашенка, стигнахме до това, че в първия момент семейство Руденко ти се видяло голямо и задружно. Колко време трая този първи момент? Ден, два?

— Около седмица.

— А после какво се случи? Започнал си да се съмняваш, че са толкова задружни?

— Разбирате ли, Галина Сергеевна, всичко не е така гладко, както го описвате вие. Например, още през първия ден разбрах, че Юля не обича Дана, но това ми се видя… ами, да речем, нормално. Едната е красива и бедна, другата — грозна и богата, също като в роман. Неприязънта на едното момиче към другото изглежда съвършено естествено, особено като имаме предвид младостта и глупостта им. Ревност, завист и така нататък. Така че за мен тази неприязън не беше знак, че в семейството не всичко е наред. Виж, след около седмица или може би десетина дни…

* * *

Първият ми работен ден беше в неделя. Можете да си представите възторга ми: в неделя в седем сутринта да тръгвам за работа. Ами че аз никога в живота си не бях излизал толкова рано в почивен ден! Впрочем, да не си кривя душата — през последните месеци всички дни бяха почивни за мен. Бях отвикнал да ставам толкова рано. За сметка на това изпитах удоволствие от шофирането по пустите улици. Нормалните хора още спят, а аз, като същински глупак… Абе, хайде, за толкова пари…

Отвори ми лично шефът, Михаил Олегович, и по вида му личеше, че е станал отдавна. Сън ли не го хваща? Или си е „чучулига“ по природа?

— Браво — поздрави ме мрачно, — не закъсня. Закусвал ли си?

Реших да не се правя на интересен и казах истината:

— Не, не успях. Отвикнал съм да ставам рано, а не исках да закъснявам.

— Правилно — кимна той одобрително. — Дана вече е станала, току-що будилникът й звънна, чух го, а ние с тебе ще пием кафе, докато тя се мие. Това е само за първия път, ще й кажа да си навива будилника за седем без петнайсет и когато дойдеш, да е готова.

Последвах го във вече познатата трапезария, където според всички правила на скъпите хотели беше сервирана изцяло европейска закуска и дори имаше три прозрачни кани с прясно изцедени сокове — ако съдя по цвета: портокалов, от моркови и от цвекло. Но тези сокове бяха единственият диетичен продукт на масата, всичко останало се оказа, както снощи ме беше предупредил Артьом, тлъсто и тежко. Добре, че нямам проблеми с теглото, така че си позволих да си намажа мекото пухкаво бяло хлебче с висококалоричния пастет, който още вчера много ми беше харесал.

— Купих всичко, което заръча — започна Михаил Олегович, — подредихме уредите според твоя план. Обзаведохме стаята ти, сега ще отидеш да се преоблечеш и ще видиш. Ако ти трябва още нещо — кажи ми, не се притеснявай. Ето ти талмуда — с трясък, от който едва не подскочих, той стовари пред мен дебела книга със скъпа кожена подвързия, нещо като ежедневник, — ще съставяш план за всеки ден и ще записваш резултатите. Какво е направено, какво не е и защо. Ще проверявам.

Виж ти, виж ти, а аз бях сигурен, че той беше споменал за отчет и контрол просто така, заради приказката. Добре де. Покорно взех талмуда и го пъхнах в обемистия сак, в който бях донесъл спортния си екип и някои други неща — дискове и касети.

— Сега за готвенето за Дана — продължи Руденко. Предадох на Нина, нашата домашна помощница, това, което ти ми каза вчера. Когато привършите с Дана, Нина ще дойде при теб и ще й обясниш всичко подробно. В неделя няма часове с Артьом, така че сега ще поработите до девет, а вечерните занимания можете да проведете по-рано. Смятай, че в неделя работният ти ден свършва по-рано.

— Значи Артьом има почивен ден в неделя? — уточних наивно аз.

— Да. А ти нямаш — отсече шефът. — В неделя Дана има самоподготовка по хуманитарните дисциплини, така че и тя няма почивни дни. Ако това те успокоява.

Да бе, как не. Дори насън не виждаме покой. Чувствам, ще има да патя в тая къща…

От коридора се чуха бързи леки стъпки и в трапезарията влетя Юля, облечена с нещо дантелено и полупрозрачно.

— Ау! — Тя ловко се престори, че не е очаквала да види външен мъж, тоест мен. — Извинете, че съм в такъв вид, мислех, че няма никого… Вуйчо Миша, исках да пия сок…

Руденко мълчаливо кимна и цялата му твърде изразителна физиономия говореше, че племенницата трябва бързичко да си изпие сока и да се омита. Аз с делови вид трупах върху поредното хлебче резенчета нежнорозова шунка и не поглеждах момичето. При това не правех никакви усилия, за да не я поглеждам. Благодарение на Артьом, че ме предупреди — инак можеше да се облещя по младите й прелести.

Как мислите, колко време е нужно, за да изпиеш обикновена водна чаша сок? Лично аз го правя на един дъх, особено сутрин, след ставане. Вече бях изял сандвича си и бях изпил кафето, донапълних стомаха си и с късче мек кашкавал, а Юля още стоеше и смучеше от чашата си портокаловия сок. Шефът погледна часовника си и стана.

— Стига сме седели, трябва да се върши работа. Да вървим.

Юля беше застанала така, че беше просто невъзможно да мина покрай нея, без да я докосна. Но аз все пак съм спортист, макар и сакат в момента. Успях да се промъкна.

— Всички ли са ранобудни — попитах аз, след като вече се бях озовал на безопасно разстояние.

— Само аз — отговори той, без да се обръща. — Е, сега и Дана ще става по-рано. Останалите къртят.

— Ами племенницата ви?

— Не знам какво я е прихванало. Обикновено спи до обяд. Предполагам, че е решила да си повърти голия задник пред тебе.

Той внезапно спря, обърна се и ме погледна от упор.

— И през ум да не ти минава — каза тихо и много отчетливо.

— И дума да не става — също тъй отчетливо обещах аз.

И бях напълно искрен. Какво, да не съм враг на себе си? Ти обаче, чичо Миша, не си бил толкова простодушен, колкото изглеждаш на пръв поглед. Всичко знаеш, всичко разбираш, всичко улавяш. Трябва повече да внимавам с теб. Интересно, от какви съображения ми забраняваш да отговарям на закачките на твоята племенница и да се заигравам с нея? Смяташ, че още й е рано да мисли за момчета ли? Как обаче си изтървал Артьом? Или не си го изтървал? Знаеш за Артьом и не искаш в дома ти да се развихрят африкански страсти на ревност и съперничество? А може би все пак не си толкова дебелокож и разбираш как ще реагира на това дъщеря ти?

Стаята ми ме зарадва. Освен това, което бях посочил в списъка, видях много други неща, приятни и полезни. Например завеси, за които, както повечето мъже, естествено не бях се сетил, два фотьойла, малко работно бюро с компютър. Отделно на стола имаше одеяло, възглавница, два комплекта ново, още в опаковките спално бельо и няколко хавлиени кърпи, също новички, с етикетите. Тоест създаваше се впечатление, че тук са се отнесли към мен с пълно уважение. Приятно.

— Дори сте ми сложили компютър — не можах да скрия изумлението си.

— Нали си мъж — сви рамене Руденко. — Сигурно си падаш по разни игрички.

Тук уцели. Можех да играя на „Първата световна“ по цели нощи и имах доста добър рейтинг: бях двайсет и шести сред три хиляди участници. Преди катастрофата играех редовно, което будеше раздразнено недоумение у дамата на сърцето ми, а след катастрофата компютъра вече го нямаше в онзи апартамент, беше заминал заедно със стопанката си за извънградската къща на щастливия годеник, така че след като излязох от болницата, се оказах напълно лишен от любимото си развлечение.

— Е, какво ще кажеш? Трябва ли ти още нещо? — попита той.

— Много благодаря. Струва ми се, че има всичко. Дори повече, отколкото поисках.

— Добре, да вървим, ще ти покажа банята за гости, можеш да я ползваш. После ще се преоблечеш и ще отидеш във фитнеса, Дана вече те чака.

Интересно, откъде знае? Нали не е проверявал къде е в момента дъщеря му.

Точно след три минути, облечен в спортен екип, отворих вратата на съвсем празното до вчера помещение за фитнес. Днес в него имаше всичко необходимо точно според списъка, дори табло и листове кадастрон. Дана седеше като лоена топка на стола, с наведена глава. Предният ден я бях видял облечена в широка роба, а днес тя носеше изопнати трикотажни шорти и тениска, така че можах обективно да оценя полето на предстоящата ми дейност. Това поле ми се видя наистина необятно.

— Добро утро — поздравих с усмивка.

Тя мълчаливо кимна. Тоест питомката ми явно не беше станала по-словоохотлива за една нощ.

— Готова ли си?

Отново мълчаливо кимване. Постарах се да си спомня всичко, на което ме бяха учили тате и всичките ми треньори. Защото самият аз не съм велик педагог, не ме бива в психологията, така че ще трябва да се опирам на чужд опит. Моят първи треньор, бивш затворник каратист, често ми повтаряше: „Никога не карай човека да прави нещо, от което се страхува. Отначало се постарай да направиш така, че той да престане да се страхува. Не бива да притискаш спортиста, трябва да го обучаваш без страх“.

Взех един кадастрон и започнах да го прикрепвам към таблото. Дана мълчаливо гледаше, после стана и започна да ми помага. След като прикрепихме листа, аз взех дълга линия и пластмасовия калъф с комплекта флумастери.

— Дръж линията ето така — и показах как именно, — а аз ще чертая.

Стори ми се, че Дана се поотпусна. Ами естествено, момичето със страх бе очаквало, че още от първата секунда ще го накарам да изпълнява някакви упражнения, с което то, разбира се, няма да се справи, след което ще последват коментари за нейната непохватност. А, няма такива работи, Богдана Михайловна, аз съм от стара коза яре. Преди да започнем с упражненията, има много да се потрудим. Днес ще правим само това, което ти отдавна умееш, или което не умееш, но то няма да ти се опре.

След първия лист последва втори, на който ние пак със съвместни усилия начертахме няколко координатни линии. И ето кое беше странно: тя добросъвестно ми помагаше, но не зададе нито един въпрос. Ще ми разправят те за така нареченото момичешко любопитство! Нима изобщо не й е интересно за какво правим всичко това? Или навикът й да мълчи е по-силен от желанието да попита? Добре де, аз не съм надут, ще й обясня и така.

— Виж, Дана, на този лист ще отбелязваме кръвното ти налягане и честотата на пулса преди натоварването и след него. А на този — самите натоварвания. За да получим резултата, към който ти се стремиш — умишлено не казвах нито дума за тегло, за отслабване, — са нужни съществени натоварвания, но твоето сърце няма да ги издържи отведнъж, така че трябва да го подготвяме за тях, да го тренираме. Тоест на първо време ще се занимаваме със сърцето и дишането ти. Ясна ли ти е идеята?

Тя кимна.

— При натоварванията пулсът ти не бива да надхвърля сто и двайсет удара в минута — продължих аз с теоретичната част. Всъщност би могло да стига и до сто и четирийсет, но като имах предвид теглото на Дана, не смеех да рискувам. — Затова на първо време ще започнем само с такива натоварвания, при които пулсът ти няма да се ускорява над посочената граница. И ето на този лист ще отбелязваме колко и какво успяваш да направиш, докато пулсът ти е не повече от сто и двайсет.

Първото ни занимание се превърна в лекция и Дана забележимо се успокои. Да слуша преподавател и да запомня беше нещо обичайно за нея, тя винаги е била добра ученичка. Отначало с професорски вид говорих за аеробни и анаеробни натоварвания, после, като преразказвах получената от приятелката ми Светлана информация, плавно преминах към проблема за обмяната на веществата в организма и правилното хранене.

— От днес ще си заведеш тетрадка, в която ще записваш всичко, което си изяла и изпила през деня. По часове и минути. До последната троха и капка. Дори да си изпила просто чаша вода или сок, ще записваш: колко, какво и точно в колко часа.

В очите й се четеше неизречен въпрос и аз не можех и не можех да разбера какво толкова иска да попита. Уж всичко й бях обяснил. Нима беше останало още нещо неясно?

— Имаш ли въпроси? — попитах дежурно, след като приключих с лекцията.

Дана разлепи плътно стиснатите си устни.

— Ами теглото?

— Какво за теглото?

— На каква графика ще отбелязваме теглото?

Това значи те е тревожело, момиченце! Е, за това мислих през цялата вечер снощи, така че няма да ме пипнеш неподготвен. Не съм от тях, драга моя. Вече всичко разбрах за младата Юля.

— Изобщо няма да отбелязваме теглото върху графики — заявих спокойно. — Твоето тегло си е наша лична работа и никой няма да бъде посветен в нея. Аз всеки ден ще си записвам параметрите на теглото и обемите в моя бележник, ако искаш, можеш да ги записваш и ти в своята тетрадка, и тези числа ще знаем само ти и аз, както и родителите ти, ако това им е интересно. Никой външен човек, влязъл в тази стая и видял нашите графики, няма да знае нищо. Няма да разбере нищо и за пулса и налягането, защото няма да поставяме надписи на координатните линии, с теб просто ще ги запомним, а останалите не е нужно да ги знаят. Медицинска тайна между лекар и пациент. Ти както искаш, но аз нямам намерение да обсъждам каквото и да било с твоите роднини. Ако баща ти или майка ти попитат — ще им кажа, това е задължително, но — нито дума на другите. Съгласна ли си?

По лицето й се изписа такова облекчение, че мислено си изразих похвала. Макар че не съм специалист в областта на психологията, явно не съм пълен глупак.

— Вече е девет без десет — каза Дана. — А още не сме започнали занятието.

Е, слава тебе, господи! Което искахме — го постигнахме. Дълга фраза, при това ясно изразено желание най-сетне да започнем да правим нещо. Страхът се е изпарил, появила се е готовност за работа. Ура, другари!

— Ще започнем работа следобед, а сега да направим първите замервания и да запишем всичко. И не забравяй за тетрадката, започни още днес. Колкото по-бързо напипаме корените на проблема, толкова по-бързо ще го решим. Да, и още нещо: вашата домашна помощница Нина ще готви за теб отделно, аз ще я инструктирам. Не съм сигурен дали ще ти хареса, тази диета едва ли ще бъде много вкусна, но ако обичаш, не я нарушавай, инак няма да има полза. Сега отиваш да закусиш ли?

— Да.

— Дана, аз вече видях какво сервират у вас за закуска. Ще имаш ли нещо против да поседя с теб в трапезарията и да ти дам няколко съвета?

— Нямам, разбира се.

— Е, качвай се сега на теглилката.

Тя леко пребледня. Тогава започнах да схващам: тя изобщо не знае колко тежи и безумно се страхува от числото, което ще види сега на дисплея.

— Кога си се теглила за последен път? — попитах колкото можах по-равнодушно, сякаш това нямаше абсолютно никакво значение.

— Не си спомням — отговори тя след кратка пауза.

Лъже, помислих си. Прекрасно си спомня — било е сигурно преди две години, може би дори три. Започнала е да пълнее и сама не го е забелязала, а когато нещата са станали катастрофални, вече не се е теглила от страх да не види ужасни числа.

— А изобщо вкъщи имате ли теглилка? Или е само тази, която купиха вчера?

— Само тази.

Ами да, така си е. По дяволите, дано не ми припадне сега, като види теглото си. Нали няма как да й предлагам валидолче, преди да стъпи на кантара. Добре де, както ме учеше някога тате: най-доброто лекарство е правилната реакция на околните. Тоест моята. Хайде, Фролов, напред с песен.

— Колко си висока?

— Метър и петдесет и пет.

Дана стоеше като вкаменена. Е, няма да я влача за ръка към теглилката, я! Вдигнах измервателния уред и го поставих точно пред краката й, натиснах копчето, въведох възрастта и ръста.

— Стъпвай сега, само си свали чорапките, на тази теглилка се стъпва бос.

Тя послушно си събу чорапите, стъпи на теглилката и затвори очи. Лицето й беше сигурно като на човек пред разстрел. Деветдесет и пет килограма и четиристотин грама. Лоша работа за петнайсет години и толкова малък ръст.

— Какво пък, много прилично число — казах весело. — Сега ще го запишем.

Бързо нанесох в талмуда теглото, процента на мазнините и водата и другите показатели, които, честно казано, будеха у мен свещен ужас, но не можех да издавам емоциите си. В края на краищата, страшно е само днес, а утре, когато теглото понамалее, ужасът ще отстъпи място на удовлетворението. Вече казах, че първите резултати се постигат с лекота, важното е правилно да се отнасяш към тях. Те трябва да дадат на човека усещането за надежда и така да изиграят позитивната роля на стимул за по-нататъшни усилия.

Дана слезе от теглилката, така и без да отвори очи. Смело момиче, гледа врага право в лицето.

Дисплеят угасна.

— Няма ли да си запишеш? — попитах я, като затворих своя талмуд.

— Не.

— Не те ли интересува колко тежиш?

— Не.

Ясно. Бил съм прав. Комплексът се оказа много по-дълбок, отколкото бях смятал.

Дана закусваше в празната трапезария — девет сутринта в неделя за семейство Руденко е твърде ранен час. Странно е, че Юля не дотърча да ни прави компания. Оказа се, че от всичко, което се намираше на огромната овална маса, не е много лесно да се композира правилна закуска за момиче с наднормено тегло. Наложи се да избутам по-надалече панерчето с апетитен мек хляб и подноса с питки и пирожки и да препоръчам на Дана да си позволи само едно рохко сварено яйце, резенче кашкавал и чай без захар.

— Винаги ли ще бъде така? — попита тя много сериозно и по тона й не разбрах дали просто пита, или изразява недоволство.

— Не, закуските ще бъдат различни всеки ден, но при всяко положение без бял хляб, кифли и сладкиши.

— Ами пастет?

— Не може, той е много мазен и калоричен.

— А черен хляб може ли?

— Може. Само че със зеленчуци. Никакви сандвичи със салам или шунка. Сложи си върху филията резен краставица, отгоре резен домат, отгоре маруля и яж колкото си искаш.

— А просто салам може ли?

— Не е желателно. По-добре шунка или пушено месо. И пак с краставичка или домат и маруля. Нали ти обясних за обмяната, за разпадането на мазнините, за клетъчните процеси. Забрави ли?

— Не съм. А може ли да пия кафе вместо чай?

— Разбира се, пий. Само че без захар. Ако ти е горчиво, може да добавяш малко обезмаслено мляко. Кафе ли обичаш?

— Кръвното ми налягане е ниско, без кафе все ми се спи.

Ниското кръвно налягане е добре, дори прекрасно! В смисъл за натоварванията и пулса. Но на тебе, драга, ти се спи, защото сърцето ти не се справя с тежестта, която са принудени да мъкнат клетите ти крака, и бързо се уморява, а не защото кръвното ти налягане е ниско.

— Я да ти налея — предложих великодушно и налях на Дана кафе от красивия термос. — Кажи ми, какво предпочиташ: да се храниш вкусно, но съвсем малко, или не много вкусно, но пък много?

След кратко мълчание тя отговори:

— Все ми е едно. Не знам.

Точно това е разбираемо за мен. Откъде може тя да знае, след като никога не е опитвала да яде малко или невкусна храна? Хранела се е само вкусно и по много.

— Добре, нека опитаме двата варианта и ти сама ще избереш. Да започнем от невкусното, но пък в неограничени количества, а ако вече съвсем не можеш да понасяш това, ще преминем към вкусното, но по мъничко. Става ли?

Тя сви рамене.

— Както кажете.

Кафето без захар Дана изпи с отвращение, което дори не се опитваше да скрие, но не каза нито дума. Помолих я на обяд да се постарае да спазва правилата за хранене, които се бях опитал да й втълпя сутринта.

— Дори да обядвам заедно с вас, аз няма да ти правя забележки или да те ръководя в присъствието на всички. Но много се надявам, че ти няма да се възползваш от това.

— Нали казахте, че Нина ще готви отделно за мен.

— Да, но от утре. Днес вече няма да успее да ти приготви обяд и вечеря. И не забравяй да пиеш вода — за деня трябва да изпиеш най-малко литър и половина, дори по-добре два.

Дана мълчаливо кимна и се прибра в стаята си „да се занимава със самоподготовка по хуманитарните предмети“, а аз останах да чакам домашната помощница Нина, на която е било наредено да изслуша моите указания и да направи всичко в съответствие с тях. С една дума, в онзи момент смятах, че съм направил всичко, за да се харесам на Дана и най-вече на нейните родители, защото моята работа наистина зависи от момичето, но все пак главно от баща й. Бях невероятно учтив и се постарах да изглеждам компетентен, макар че едва ли някой се досеща какви усилия ми струваше това. Израсъл съм в учителско семейство, но съм живял като обикновено улично момче, което се занимава с изключително мъжки вид спорт, и съм бил като всички мои приятели побойник, дребен хулиган и любител на мръсни вицове. Вярно, мама и тате се опитваха да ми втълпят правилата на добрия тон и да ме научат на интелигентна реч, но безуспешно, в смисъл, че аз научих всичко това и при необходимост можех да се престоря на възпитано момче, но тази наука така и не стана за мен начин на живот и поведение.

Домашната помощница Нина ми се стори точно копие на Дана, само че по-възрастна и десет пъти по-стройна; неразговорлива, без никаква усмивка, тя мълчаливо слушаше моите — ако ми позволите да се изразя така указания и си записваше в дебела тетрадка, без да задава никакви въпроси. В средата, в която живеех преди катастрофата, липсваха домашни помощници и всички мои представи за тази категория домашен персонал се основаваха върху филмите, където възрастни лелки с неизменните си престилки се стараеха да нахранят своите питомци обилно, грижеха се за тях като за собствени деца, бяха в течение на всички техни семейни, че и служебни проблеми, даваха полезни съвети и вечно мърмореха срещу непослушните си господари, ако те например не се хранеха добре или не можеха да намерят вратовръзката за официалния си костюм. Ала по всичко личеше, че нашата Ниночка не беше от тях. Дали не страдаше от излишно любопитство и обич към семейството, в което работеше, или пък господата Руденко бяха подредили нещата така, че никой да не смее да гъкне — не разбрах. По-вероятно ми се виждаше второто обяснение, защото смятах, че любопитството е също толкова естествена женска черта, колкото и стремежът към красота. Както няма жени, които не искат да бъдат красиви, така няма и нелюбопитни жени.

Очерталата се почивка прекарах в „своята“ стая пред компютъра, прегледах си пощата и най-сетне написах писма на всички, на които бях задлъжнял. След като ме бяха лишили от компютър, аз периодично се отбивах в интернет кафене, но за икономия на време отговарях само в най-неотложните случаи, а нали се сещате колко писма се бяха натрупали в пощенската ми кутия, докато съм лежал в болницата. Добре, че не знаех предварително за безкрайната добрина на новите ми господари, инак още днес щях да домъкна тук дисковете с моите игрички и щях да се отдам на любимото си занимание, а така, от скука си оправих и пощата. При възможност да пострелям определено нямаше да ми стигне волята да отговарям на писма.

Обядът мина спокойно и бързо, на масата седяхме само трима: Дана, Юля и аз. Всички възрастни членове на семейството бяха изчезнали някъде. Може би те обядват по-късно?

— Лена заведе Костик на цирк — обясни Юля, — а всички останали отидоха на гробищата при дядо и при Ваня.

Да-да, вчера се спомена нещо такова… А аз не обърнах внимание. При дядо, значи. Е, едната дядова внучка не излиза от дома, това е ясно, ами другата защо си е останала вкъщи? Да не би да не го уважава?

— А ти защо не отиде? — попитах.

— Вуйчо Миша каза да остана да наглеждам Дана. — Юля се позасмя някак неприятно, погледна ме изкосо и добави: — Както и тебе. Нов човек си в къщата, знае ли се.

Стана ми неприятно. Нима приличам на крадец или насилник? И после, нали Нина е тук.

Дана се държа повече от прилично — нито веднъж не направи опит да си сложи в чинията нещо прекалено тлъсто или калорично. Но това не остана скрито за Юля и през цялото време, което прекарахме на масата, тя не преставаше да подхвърля ехидни реплики по адрес на поставената на строга диета своя братовчедка. Аз не се намесвах: все още бях прекарал съвсем малко време в това семейство, за да смея да правя забележки, но като гледах Дана, която беше забила поглед в чинията, и как треперят ножът и вилицата в ръцете й, започнах искрено да съжалявам момичето. На нея, клетата, и без това й е тежък животът и се чувства грозна — защо трябва да се налива масло в огъня и открито да й се подиграват?

В края на краищата не се стърпях.

— Ей, защо пиеш толкова много вода? Цяла бутилка пресуши. Ще се пръснеш, малката — не мирясваше Юля цитирайки текста на една популярна реклама.

— Ти пък си налей и се махай — намесих се аз, като използвах думите от същата реклама.

Последната дума — „махай се“ — подчертах с интонация. Разбира се, това беше грубо, но Юля разбра, прониза ме с негодуващ поглед и млъкна.

Вечерното занимание с Дана започнах със съставен план. Собственият ми опит от спорта ми подсказваше, че на първия етап най-опасно е усещането, че за нищо не те бива. Тогава се отчайваш, губиш всякакъв стимул и бързо зарязваш работата. Не всеки, разбира се — има си такива целеустремени личности, за които трудностите са само предизвикателство, но те са малко и Дана явно не е от тях, в противен случай нямаше толкова бързо да се предаде и да се скрие вкъщи.

Измерих налягането и пулса и записах показателите в талмуда.

— С теб започваме да тренираме тай-чи — заявих бодро. — Застани изправена. Отначало ще се учим да дишаме правилно.

Всъщност това, което бях измислил, беше еклектична смес от гимнастиките ушу, тай-чи и йога, при което бях избрал най-лесните упражнения. Днес Дана непременно трябваше да се справи с тях.

След много кратко време забелязах, че тениската й е мокра от пот. Прекрасно! Точно това ни трябва.

— Умори ли се?

Тя завъртя отрицателно глава.

— Да направим почивка? — предложих.

Дана мълчаливо кимна и излезе от стаята. Аз слисано гледах затворилата се врата и не разбирах какво означава това. И едва когато тя се върна, буквално след две минути, схванах: ходила е до тоалетната. Ама разбира се — водата, която я накарах да пие. Господи, горкото глупаче, търпяло е, вместо да каже. Впрочем защо ли се чудя и аз?

Забравил съм какъв бях на петнайсет години! Ами че аз и на двайсет и пет се стеснявах да кажа на симпатично момиче, че трябва да прескоча до тоалетната, и все измислях някакви прилични причини като „трябва да се обадя по телефона, а тук е шумно“ или търпях до притъмняване в очите. Добре, няма да подлагам безсмислено на изпитание момичешката свенливост, трябва просто да обявявам почивка на всеки половин час и да се правя, че именно така трябва.

Интересно, какво си е мислел татенцето Михаил Олегович, когато е определял за занимания с физическа подготовка по два часа сутрин и вечер? Да не би сериозно да е смятал, че дъщеря му ще издържа по четири часа натоварвания всеки божи ден? Идиотщина. Ето, ние подишахме половин час, още половин час правихме упражнения, аз отново измерих налягането и пулса на Дана и разбрах, че повече не бива да работим. С какво да убием още цял час? Вярно, имаме и масаж, който може да се проточи до четирийсет минути. Пак ли да й изнасям лекция? Май вече й обясних всичко необходимо…

Самата Дана ми подсказа решението. Докато гледаше как покривам с хавлии масата за масаж, тя каза:

— Цялата съм в пот. Трябва да взема душ.

— Разбира се — зарадвах се аз. — Върви, аз ще почакам.

Ето на, сега за душ ще отидат десетина минути, после още толкова за душ след масажа, за да се отмие маслото, после ще отбелязваме на таблото резултатите и показателите. И… времето минало.

Дана се върна от банята и за пореден път ме хвърли в почуда, като заключи вратата отвътре. Сметнах, че следвайки странния си навик да се заключва, тя го е направила чисто автоматично, отидох до вратата и без да кажа нищо, я отключих. Сиреч, просто мълчаливо поправих случайната грешка. Момичето обаче, също мълчешком, се върна при вратата и отново я заключи. Какво става, бе?

— Защо се заключваш? — попитах я учудено.

— Не искам да ме виждат съблечена — твърдо отговори Дана, без да ме поглежда. — Ами ако влезе някой?

— Дана, ти си голямо момиче и трябва да разбираш; не е прилично мъж и момиче да се заключват в стая. Това може да наведе на нежелателни мисли близките ти. Какво ще си помислят, ако видят, че вратата е заключена? Ама че те след пет секунди ще ме изхвърлят! Не си ли помисляла за това?

— Ами ако влезе някой? — упорито повтори тя.

— Както влезе, така и ще излезе — казах строго. — Никой няма да те види съблечена освен мен. Обещавам ти. Още днес ще помоля баща ти да купи и постави тук параван и всички проблеми ще бъдат решени.

Дана тежко въздъхна и започна да съблича тениската и шортите. Интересни същества са жените, нали? Пред мен тя е готова най-спокойно да се съблича и да остане по бельо, тоест ни най-малко не се стеснява, но опазил я бог да я види съблечена някой от близките й. Е, можете ли да ми обясните тези прищевки на момичешкото съзнание? По мои представи всичко трябва да бъде наопаки и аз бих приел с пълно разбиране девойката да се стеснява от непознатия млад мъж, който освен това, както твърдят някои, е доста симпатичен. Но не, младият мъж е просто представител на домашния персонал, тоест предмет, предназначен за полезна употреба, като прахосмукачката или кафемелачката, а членовете на семейството са хора. Тоест човешки същества. Обидих се.

И предъвквах обидата си през всичките четирийсет минути, отредени от нормативите за пълен масаж на тялото. Тялото, трябва да отбележа, се състоеше изцяло от тлъстини и не беше никак лесно да се докопам до мускулите. Като си припомних всичко, на което ме бяха учили някога, аз внимателно включих елементи на лимфодрениране, за да стимулирам излизането на течността и намаляването на оттоците. Изглежда, че успях, защото едва бях завършил масажа, когато Дана скочи от масата като попарена и се втурна към вратата, като навличаше тениската си в движение. Благополучно забрави шортите. Погледнах часовника: до края на работното ми време оставаха петнайсет минути.

Още не бях успял да помисля дали това е хубаво, или лошо, когато вратата се отвори и влезе лично бащата. По лицето му бяха изписани недоволство и подозрение.

— Защо Дана си тръгна? — строго попита той. — Времето на занятията още не е свършило.

— Изтича до тоалетната — простичко обясних аз.

Той какво, да не ни е дебнал пред вратата? Може би е проверявал дали не претупвам задълженията си? Виж ти. Тук май ще ми бъде доста трудно.

— После ще вземе душ след масажа. Трябва да се отмие маслото — подзех аз обясненията си, за да успокоя шефа. — Разбирате ли, Дана няма навик да й се прави масаж, така че на първо време може да изпитва болка, ако го правим с крем. Затова използвам повече масло, за да се притъпява чувствителността.

Недоволният израз не слизаше от лицето на Михаил Олегович и аз започнах да му дърдоря за паравана и за един автомат с питейна вода, които трябва да се поставят тук, във фитнес помещението, за да може Дана да пие вода по време на занятия. Разбира се, би могло просто всеки път да носим тук бутилки с вода… С една дума, говорех, колкото да не се възцари тягостно мълчание. Изглежда, че чисто интуитивно съм напипал вярната тактика, защото в края на краищата шефът се включи в разговора и май поомекна.

— Добре, ще има параван, и автомат за вода ще има — кратко резюмира той и ми подаде плик. — Дръж. Това е авансът. Тук е половината ти месечна заплата.

Е, нещата поолекнаха. Може пък да не е лош човек тоя Руденко, влиза ми в положението, разбира, че не от много розов живот съм се съгласил с такава работа, а щом животът ми не е розов, значи и парите ми са кът.

— Е, и как е тя иначе? — попита татенцето. — Справя ли се?

— Справя се, и то много добре — отговорих бодро. — Разбира се, започнахме с минимални натоварвания, първо трябва да наблюдавам кръвното налягане, пулса й и така нататък. Но браво на Дана, изпълнява всичко, не се оплаква, не хленчи, че е омаломощена. Макар че сигурно здравата се е уморила — нали не е свикнала. Така като я гледам, дори е отвикнала да ходи.

— Да, такава е — заяви неопределено той и аз не разбрах за какво се отнасят думите му: за това, че дъщеря му понася всичко, без да се оплаква, или за това, че е отвикнала да ходи. Но си спестих въпроса, за да избегна евентуални неприятности.

Порозовяла след горещия душ, Дана се върна и ние пред очите на изумения й баща започнахме да нанасяме на листовете първите показатели. През цялото време очаквах Михаил Олегович да попита какво е това и за какво е нужно и се готвех да блесна с педагогическите си умения, но той така и нищо не попита.

Първият ми работен ден завърши. По дяволите, колко дълъг се оказа! Ами че аз никога в живота си не съм работил толкова. Да, тренирал съм себе си и други хора, да, участвал съм в състезания, изявявал съм се в платени боеве в закрити клубове, но работният ми ден никога не е започвал толкова рано, за да завърши толкова късно. Хем днес е неделя, тоест привършихме заниманията по-рано, в делнични дни ще се освобождавам още по-късно. Ами кога ще живея? Кога ще ходя по клубове, ще се запознавам с млади момичета и ще прекарвам известно време с тях, кога ще се виждам с приятели? Кога ще ходя на кино? Е, добре, филми мога да гледам и тук — в стаичката ми има телевизор с всичките му екстри, но останалото — кога? И така всеки ден, без почивни. Как се натресох само! Къде ми беше умът, когато се съгласих? Та нали Руденко още при първата среща ми обрисува всички свои изисквания към работата ми, можех да откажа още тогава, но ми се струваше, че всичко е напълно приемливо. Честно да си кажа, просто не обърнах внимание на това, не помислих и не се опитах да си представя как ще изглежда подобен график в реалния живот. Трябваха ми пари и аз мислех само за тях. А сега, след като получих плика с половината си месечна заплата, започнах да размишлявам за радостите, произтичащи от наличието им, и веднага открих, че нямам никакво време за въпросните радости. Нямам го още от днес, няма да го имам утре — чак докато Дана не отслабне и моят договор не приключи.

„Нищо — мислех си, докато се измъквах с чудесната си количка от кривите улички на Садовое колцо, — има много време до утре, спокойно мога да прескоча до някое и друго местенце, да се видя с познати, да сваля някое сладурче и да си прекарам приятно до средата на нощта. Обаче утре пак трябва да стана в шест часа… Е, какво като не се наспя, по дяволите“.

В разгара на вълнуващите въображението ми мисли до кой клуб да прескоча звънна Нана Ким. Когато чух в слушалката гласа й, изтръпнах: напълно бях забравил за нейното поръчение. През деня нито веднъж не бях си спомнил за него.

— Къде си? — строго попита тя.

— Ами, прибирам се след работа — вяло се отчетох аз.

— От Руденко ли?

— Ами да.

— Успя ли да научиш нещо?

— Засега нищо. Първи ден ми беше, нали разбираш. Никой не си разкрива душата пред мен, за тях съм чужд човек.

Струваше ми се, че говоря напълно убедително, но Нана явно беше на друго мнение.

— Добре, тогава поне ще споделиш впечатленията си. Какво представлява семейството, какви хора са, как живеят, какво ги интересува.

Аз започнах да се съпротивлявам, като се оправдавах че съм уморен и искам да си легна по-рано, защото утре ще ставам в зори… Но Нана Ким не беше от хората, които се предават лесно.

— Всички сме уморени — равнодушно ме пресече тя, — и всички ще ставаме рано, защото всички работим. Аз ще дойда при тебе, за да не губиш време за път. Казвай си адреса.

Наложи се да кажа сбогом на мечтите за купонче с приятели и сладурчета. Естествено, всекиго другиго бих пратил по дяволите, но не и Нана. Все пак дължах работата си именно на нея. Работа, несвързана с престъпност, което не беше маловажно, лека, при това свръх щедро платена. А режимът — какво пък, режимът беше тежък, без почивни дни и отпуски, но нали за това ми плащаха.

Пътьом се отбих в супермаркета, където винаги имаше прекрасна храна и си накупих скъпи неща за хапване, без да гледам етикетите, и за пръв път през последните месеци се почувствах като крез.

— Охо, добре си се поразпуснал! — позасмя се Нана, оглеждайки масата, на която й предложих да вечеря с мен. — Не пестиш много.

— А — махнах безгрижно с ръка, — веднъж се живее. При такава работа какви други радости ми остават, освен да си хапна вкусно вечер. Няма време за нищо друго. Нахвърляй се.

Тя се „нахвърли“. „Нахвърлянето“ в изпълнение на Нана Ким изглеждаше сърцераздирателно: в голямата чиния тъжно се бяха лепнали едно за друго две миниатюрни късчета червена рибка и резенче кашкавал. Не можеш да гледаш без сълзи на очи такова нещо. Нана обаче съумя някак да човърка тази жалка храна чак до края на моя разказ.

— При дядото значи, на гробищата — повтори замислено тя. — Какво, наскоро ли е починал?

Свих рамене и си сложих в чинията солидно количество салата с раци.

— Откъде да знам.

— А кой е този Ванечка?

— Нямам представа.

— Добре де, а тази роднина на домакинята, майката с момченцето, тя откъде е дошла? Защо се е озовала в техния апартамент? Колко близки роднини са?

— Ама откъде да знам, бе! — избухнах аз. — Нали ти обяснявам: нов човек съм, никой нищо не ми казва.

— Ами да беше попитал — каза Нана леко учудено, сякаш не можеше да схване каква е връзката между факта, че съм нов човек в семейството, и обстоятелството, че никой нищо не ми казва. Сякаш дори не забеляза избухването ми.

— Неудобно ми е, бе, как не разбираш? Едва съм се появил — и да се натрапвам с въпросите си…

Тя помълча, посмука кашкавалчето си и с интерес ме огледа, сякаш ме виждаше за пръв път.

— Колко време прави масаж на момичето? — внезапно попита тя.

— Четирийсет минути — троснах ядосано, — както му е редът.

— И какво, през цялото това време мълча ли? За нищо ли не я заговори?

— За нищо.

— Защо?

— Ти защо не опиташ да я заговориш, а! От нея и дума не можеш измъкна. Мълчи като риба, само кима, ако е съгласна, или върти глава, ако не е. Това са всичките ни разговори.

— Слушай, Фролов, ти наистина ли си идиот, или само се правиш на идиот? — Нана чаровно се усмихна и си откъсна едно зрънце от разкошната чепка грозде.

— Наистина съм идиот и честно те предупредих, че от мене детектив не става.

— Не говоря за това. Говоря за момичето, за Дана. Тя има много сериозни проблеми.

— Има си хас, ти сега откри Америка! — троснах се в отговор.

— Нека си довърша мисълта. Тя има много сериозни проблеми, толкова сериозни, че категорично отказва да ги обсъжда, защото й е непоносимо не само да говори за тях — боли я дори само да ги обмисля. Срамува се от себе си и от своите проблеми, затова мълчи. Ами ако опиташ да си говориш с нея за нещо друго? Ето например този вторият, Артьом ли беше? Той казвал ли ти е, че с Дана се общува трудно, че тя не разговаря с него?

— Не е — учудено отговорих аз.

Наистина, Артьом не спомена нищо такова, напротив, разказа ми, че тя е свястно момиче, много умно и добро, и че той искрено се е привързал към нея. Мигар може човек да се привърже към неразговорчив темерут?

— Именно — кимна Нана. — Защото те си говорят за всичко друго, само не и за нея самата и за проблемите й. За математика, физика, история, литература, филология — за всичко, което няма отношение лично към Дана и което може да се обсъжда без никакви опасения, че разговорът може да засегне болезнена за момичето тема. Ако си беше размърдал мозъка и й беше задал един-два въпроса за близките й, тя прекрасно щеше да ти отговори, защото това не е опасно за нея.

— Да бе — измънках недоверчиво, — какво ли разбираш ти. Не си я виждала и изобщо не си била там. Между другото, на тая Дана нещо й хлопа дъската, можеш да ми повярваш, така че всичките ти умни препоръки не вършат работа, те са полезни при нормални момичета, а тази определено не е.

— Откъде пък ти хрумна това? — Нана повдигна гъстите си тъмни вежди.

— Ами оттам, Нана Константиновна, че тя например се стеснява от роднините си, а от мен, външен човек, млад и красив, изобщо не й пука. Ама ни най-мъничко. Готова е да лежи пред мен с голи гърди и само — ще прощаваш — по бикини, обаче се ужасява от мисълта, че някой от роднините й може да влезе и да я види гола. Как ти се струва това, а?

— Ами никак — сви рамене тя, — всичко напълно пасва на схемата. Роднините й сигурно постоянно я тормозят, задето е дебела, тлъста, тромава, непохватна и така нататък. Мислиш ли, че й е приятно да чува това всеки ден? И ето, защитава се. А от тебе не е нужно да се защитава, ти, ако правилно съм разбрала твоя разказ, не си си позволил нито една нетактична забележка във връзка с нейната външност. Нали?

— Мисля, че не. Във всеки случай, стараех се.

— Браво на теб. Виждаш ли, тя дори на теглилката е стъпила със затворени очи и не е пожелала да чуе страшното за нея число, а ти правилно си се сетил и не си казал нищо на глас, за да не я притесниш. И занапред се дръж така. Утре например, ако теглото й е намаляло дори само със сто грама, изиграй бурна радост по този повод и наблегни именно на това — отишли са си цели сто грама, ура! А за абсолютните цифри пак нищо не споменавай. Това е бил тактически правилен ход. Просто се чудя как си се сетил за това. Понякога, Фролов, и тебе те спохождат светли идеи.

— Тоест излиза, че ме хвалиш — уточних аз за всеки случай. — Ту ме наричаш идиот, ту ме хвалиш.

— Това е тактиката на тоягата и моркова, Пашенка. Идеалният начин да се управляват глупчовци като тебе.

— Добре де, щом си толкова умна, посъветвай ме как да се държа, ако утре теглото не е намаляло или дори се е увеличило.

— Първо, винаги можеш да излъжеш. Нали Дана не поглежда теглилката, така че нищо не рискуваш. Щом най-важното е да я стимулираш за правилен начин на живот, не е грехота и да я излъжеш. Второ, можеш да намериш сто и петдесет обяснения, че това не само е нормално, но дори е много добре: че на нетренирания организъм му натежава новото натоварване, сърцето не се справя и се задържа вода, тоест получават се оттоци. Запомни, Паша, ние, жените, не обичаме трудностите, но пък много обичаме положителните емоции. Ако при заниманията с тебе Дана получава само положителни емоции, тя ще издържи всичко и всичко ще изпълни. Лъжи я, обсипвай я с комплименти, нагло я ласкай — всичко, каквото искаш, само и само тя да повярва, че има надежда и ще успее.

— Мислиш ли? — усъмних се аз.

— Ами опитай и ще видиш. И още нещо: престани с твоите игрички в свободното си време.

— А какво да правя? Да чета Кант и Хегел ли, да повишавам културата си? — троснах ехидно.

— Имаш на разположение старата Анна Алексеевна, тъкмо с нея се заеми.

Насмалко не се задавих.

— Тоест искаш да кажеш, че трябва да измъквам информацията, която ти е нужна, от старците и децата?

— Старците и децата са най-добрите източници — безметежно се усмихна Нана. — Те не умеят да пазят тайни, нито своите, нито чуждите. Децата — понеже нямат много ум и хитрост, а старците — поради липса на общуване. Те толкова се радват, когато някой изобщо разговаря с тях, че са готови да ти разправят какво ли не и за кого ли не. Хайде, Пашенка, не се мотай, проявявай инициатива — колкото по-бързо изясниш това, което ме интересува, толкова по-бързо ще те освободя от веригите си. Ето ти задачата за утре: да научиш кога е умрял дядото, кой е този Ванечка и откъде са се взели майката и момченцето. Това е минимумът. Ще ти се обадя утре вечер.

— Е, ама ти… — Направо се задъхах от възмущение. — Какво, ще ми стоиш на главата като някакъв надзирател с камшик ли? Всеки ден ще ми поставяш задачи и ще ми проверяваш домашните, като в училище?

— Ами с тебе — само така, инак ти моментално изпадаш от графика.

Тя гальовно ме чукна с пръст по носа и тръгна към вратата. Не можех да й се сърдя. Първо, Нана Ким беше красива жена, която някога много ми харесваше, а второ, тя за съжаление беше права. С мен трябва само така, инак моментално изхвърчам от коловоза и се издънвам. Познавам си я тази слабост. Но кой знае защо се оказа, че не само аз знам това, но и Нана. За родителите си да не говоря.

* * *

Вторият ми трудов ден започна именно така, както ми беше обещал Михаил Олегович: когато точно в седем звъннах на вратата, отвори ми Дана, вече измита, с коса, прибрана в конска опашка, облечена с тениска и шорти. Жалко, защото аз пак не бях успял да закуся вкъщи и честно казано, много разчитах на чаша кафе с нещо за ядене, както вчера. Да, обаче не. Ще трябва да имам предвид, че господин Руденко не си хвърля думите на вятъра и изпълнява стриктно всичко, което е казал. Такава дисциплина някак не беше приета в моята среда, всички ние обичахме да подърдорим, да обещаваме какво ли не и след пет минути напълно забравяхме какво сме казали. Това ми се виждаше нормално и аз искрено смятах, че всички хора се държат именно така и по никакъв друг начин. Разбра се, че съм бил в грешка.

Снощи, преди да заспя, дълго мислих върху думите на Нана и се чудих с какви комплименти да засипя Дана, така че те да не изглеждат, първо, двусмислени и неприлични, и второ, да не бъдат прекалено явна лъжа, защото Дана, ако вярвах на моя другар по нещастие Артьом, никак не беше глупава. И измислих! Неслучайно мама като малък ме учеше, че нашите недостатъци са продължение на нашите качества. Значи мога с не по-малка увереност да смятам, че и нашите качества произтичат пряко от недостатъците ни. Дана е дебело, тромаво, плувнало в тлъстини младо момиче, което не излиза от къщи и много малко се движи. Значи какво? Правилно, действията й са забавени, тя просто няма сили за резки и бързи движения. Ето от това ще изхождаме.

Първата ми работа беше да я накарам да се съблече и да стъпи на теглилката. Както се и очакваше, Дана пак затвори очи и дори леко пребледня. Или само ми се стори така?

Но напразно се тревожех. Все пак бившата ми приятелка Светка не беше се поскъпила, когато бе споделила с мен знанията и опита си, а аз се бях оказал способен ученик. Водата, която Дана беше изпила през целия вчерашен ден плюс лимфодренирането бяха извършили черното си дело и дисплеят на кантара показваше прекрасно, възхитително число — 94,2. Тоест минус килограм и двеста грама за едно денонощие. Разбира се, аз бях наясно, че това не е никакво отслабване и в изчезналите хиляда и двеста грама няма нито капка мазнини, само вода, но като начало това беше дори супер. В края на краищата, водата също е обем, а какво значение има колко тежи човек? Важното е как изглежда. Ако една жена изглежда стройна, на никого и през ум няма да му мине да се поинтересува колко всъщност килограма тежи тя, а ако изглежда като крава, колкото и да твърди, че теглилката не показва нищо наднормено, тя пак ще си остане крава.

Така че аз имах всички основания да изиграя бурен възторг и да започна да хваля ученичката си. Не скъпях думите и макар че нямам кой знае какъв речников запас, нищо, че майка ми е учителка по литература, изцедих от себе си всичко, което си спомних. Дана разцъфна буквално пред очите ми.

— Смятате ли, че ще успея? — плахо попита тя.

— Ама разбира се! Без грешка! Сега да проверим домашната работа, да видим какво си записала в дневника си за храната. Води ли си дневника, както ти казах? — попитах строго.

— Да. Всичко съм записала.

— Честно ли го записа? Нищо ли не пропусна?

— Нищо. Да ви покажа ли?

— Да видим — кимнах, но изведнъж се сепнах. — Не, хайде по-късно. Сега ще измерим кръвното налягане и пулса и ще започнем заниманията, а през почивката ще поговорим за храненето ти. Непременно трябва да правим почивки, за да не те претоварим.

Отново започнахме упражненията според изобретената от мен смесица от източни гимнастики. Сега, следвайки снощните си размисли, аз внимателно наблюдавах момичето, как то изпълнява бавните, плавни движения с ръцете, краката, туловището и сам се чудех на себе си: как, глупакът му с глупак, не съм забелязал това? Да, Дана наистина е бавна, движи се тежко (което е напълно обяснимо), но при това е смайващо пластична. Сигурно по природа. Всеки неин жест, дори най-нелепият и тромав, будеше у мен асоциация с гъст лепкав мед. Вижте я вие Дана, браво на нея! Ето за какво ще я хваля, ето върху какво ще стъпя. И никой, дори най-злъчният мизерник, не ще посмее да заяви, че лъжа и злоупотребявам с грубо ласкателство.

Татенцето, този твърде сериозен човек, който нищо не забравя, се беше погрижил и за автомат с питейна вода — той вече се мъдреше в ъгъла на помещението. Интересно, кога е успял? Защото разговорът ни се състоя снощи, а вчера беше неделя, ако не ме лъже паметта. Оправен мъж е тоя Руденко, трябва ли му нещо — и през нощта ще свърши работата. На всеки двайсет минути наливах по една чаша и я подавах на Дана, която послушно я изпиваше. Не забравях за вчерашния си гаф и за „техническите“ почивки, та стеснителното момиче да отиде до тоалетна.

— Как чувстваш мускулите си след вчерашната тренировка? — попитах я, преди да започне упражненията. — Болят ли те?

— Да.

— Много ли?

Тя сви рамене и повтори:

— Болят ме. Трябва ли да е така?

— Общо взето, да. Правя ти масаж, за да те болят по-малко, но естествено, не е възможно той напълно да елиминира болката. Това скоро ще мине.

Като заговорих за масажа, се сетих и за паравана, огледах се и мислено изръкоплясках на Михаил Олегович — имаше параван. Спретнат, изрисуван в стил барок, той беше сгънат и подпрян на стената до масата за масаж. Ако си мислите, че разбирам от тези стилове и мога отлича барок от… каквото и да било — рококо ли беше, ампир ли… много грешите. И понятие си нямам от тях. Просто веднъж с една приятелка обикаляхме магазините да избираме мебели за апартамента й след ремонт и видяхме в един от салоните точно такъв параван, за който продавач-консултантът с важен вид на познавач заяви, че бил в стил барок, та го запомних.

След като приключихме с упражненията, пристъпихме към проверката на домашното. Отворих попълнения от Дана дневник и щях да падна: чай и пирожка с кайма, чай и две овесени курабии, кафе и кифла, сандвич с шунка и чаша сладък сок, още един сандвич с (о, ужас!) кюфте и още една чаша кафе. Със захар! При което последното „хапване“, ако се вярва на добросъвестно направените записки, е станало след единайсет часа вечерта. Косата ми се изправи! И това, след като вчера цели два часа й бях говорил за белтъчини, мазнини и въглехидрати, за разграждане и асимилиране, за калории, за режим на хранене, за дванайсетчасова почивка между вечерното и сутрешното хранене и тем подобни, както и за специалната храна, която ще й готви домашната помощница Нина. На вятъра ли съм си хвърлял приказките? Или това момиче не е в ред?

— Това пък какво е? — попитах със страховит глас, сочейки с пръст дневника.

— Каквото ми заръчахте да направя — покорно и кратко отговори Дана. — Записвах всичко, както си беше, нищо не пропусках.

— Много добре. — Тутакси си спомних аз на какво ме бе учила Светка и смених тона. — Хайде да разгледаме нещата точка по точка. В колко часа обядвахме с тебе вчера? Тук пише — в два часа. Нали така?

— Да.

— А в три часа си пила чай и си изяла цяла пирожка с кайма. Защо? Гладна ли беше?

— Не — сви рамене тя, — така съм свикнала. Винаги пия чай или кафе и хапвам нещо, докато уча. Защо, не бива ли?

— Това ще решим после. Сега по-нататък: чай и овесени курабии в четири без петнайсет, четирийсет и пет минути след чая с пирожката. Защо?

— Нали ви казах: така съм свикнала. До пет часа учих и през цялото време хапвах по нещо. Винаги ям, когато уча или просто чета.

— Ами вечерта? До дванайсет през нощта? Пак ли чете?

— Гледах телевизия, четох, учих.

— Тоест не си била гладна? — не спирах да разпитвам аз.

— Не, просто ми се хапваше нещо вкусно. Това, което Нина ми беше приготвила за вечеря, не беше вкусно. Сигурно не е страшно, нали въпреки това вече отслабнах с цял килограм? Ако отслабвам с по килограм на ден, след два месеца ще съм си наред. Не е ли така?

Да бе, надявай се. Ти, скъпа, бъди благодарна, ако отслабваш с по два килограма на месец. Имам предвид истинското изгаряне на мазнини, а не премахването на оттоците. Е, и какво ще правя сега? Възлагах такива надежди на този „воден“ килограм, в смисъл на психологическо стимулиране, а сега ще трябва да обяснявам на Дана истината и всичките ми сметки отиват на кино. Ах, ти, умнице Нана Ким, нали уж си много прозорлива, защо не ми подсказа снощи как да се държа в подобна ситуация?

Чувствах се като котка върху горещ ламаринен покрив, опитвах се да не лъжа и същевременно да не разочаровам момичето. Че нали обемите на тялото се определят от обемите вода и мазнини, и че водата го напуска по-бързо, а мазнините изгарят дълго и на миниатюрни порции, затова тя, разбира се, вече е отслабнала с цял килограм това е чудесно, направо отлично постижение, но не бива да мисли, че така ще бъде винаги. Водата ще се оттегли, а мазнините ще останат и ако тя не спазва диета, никъде няма да се дянат. И изобщо в този дух. Освен това, че „неправилната“ храна има неприятното свойство да задържа водата, така че, ако диетата се нарушава, и водата ще престане да напуска тялото.

Докато си говорехме, часът бързо наближи девет, когато трябваше да отстъпя Дана на очилатия умник Артьом. Интересно, а къде в този график трябва да се вмества закуската на Дана? Не че мен много ме засяга — най-добре би било тя изобщо да не яде, тогава работата ще потръгне по-бързо. Бях обаче много гладен и щеше да изглежда напълно нормално да й правя компания на масата, а какво би станало, ако отидех в трапезарията или в кухнята сам? Биха ме погледнали като ненормалник, който е решил да се наплюска на аванта. Не ми се искаше.

— Девет без петнайсет — казах, като си погледнах часовника и направих загрижена физиономия. — Да приключваме, защото преди часовете с Артьом ти трябва да вземеш душ и да закусиш.

— Има време — спокойно отговори Дана, — Нина ще ми сервира закуската в моята стая, когато започнем часовете. И Артьом ще хапне с мен.

„Ами аз? — дощя ми се да завия. — Аз не съм ли човек? За всички сте помислили, само не и за мен.“

Дана сякаш прочете мислите ми.

— А за вас закуската е сервирана в трапезарията, тате каза на Нина да ви сервира точно в девет.

Мале мила, какви нрави. Къде съм попаднал аз? Да не би тук всички да живеят по строго разписание? Татенцето обаче ми харесва все повече и повече.

Днес закусих в компанията на бабата Анна Алексеевна. Спомних си заръката на Нана Ким и реших да се възползвам от ситуацията, макар че, бога ми, никак не ми се искаше. На мястото на старицата бих предпочел да видя хубавата майчица на малкия Костик или поне сладурчето Юлечка. Но явно нямах късмет. Юля сигурно учи някъде и в девет сутринта вече е в аудиторията, а младото майче — името й ми изхвръкна от главата още завчера, дори преди да свърши обядът, сигурно е тръгнало за работа. Или не работи и живее като храненица на богатия съпруг на своята далечна родственица?

— Как сте днес? — подхванах учтиво светски разговор. — По телевизията предупредиха, че днес ще има някакви ужасни магнитни бури и метеозависимите хора може да се чувстват неразположени.

Лъжех като дърт циганин. Не бях чувал нищо подобно по телевизията нито вчера, нито днес, но нали трябваше някак да започна. Бабата се върза на лъжата ми и с удоволствие и ненужни подробности се впусна в обяснения за налягането и остеохондрозата си.

— Ами да — кимах разбиращо, докато лапах пухкавия омлет с шунка, кашкавал и домати, — кръвното налягане е коварно нещо, реагира на всяка дреболия, да не говорим за сериозните стресове. А нали вчера сте ходили на гробищата, вълнували сте се сигурно, плакали сте, затова и то е подскочило.

Вероятно не бях особено деликатен, но нали трябваше да чуя нещо за дядото. Нана щеше да ме пита довечера.

— Защо ще плача? — надменно попита баба Анна Алексеевна.

— Ами, такава загуба… — измънках безпомощно, предчувствайки беля. Май бях изтърсил нещо нередно. Но какво именно?

— Павел… Впрочем ще ви наричам просто Паша, вие сте още толкова млад… Та значи, Паша, моят съпруг Олег Семьонович почина преди повече от десет години. Разбира се, това беше голяма загуба за всички ни, но, повярвайте ми, десет години са достатъчно време, за да не плачем вече на гроба му.

Десет години! Дори повече. По дяволите, или аз нещо не разбирам в тоя живот, или съм и глух, и тъп едновременно, та нали ясно чух завчера как старата съобщи, че отсега нататък смята да ходи на гробищата при Олег Семьонович и при някакъв Ванечка всеки уикенд. Къде се е чуло и видяло това? Хайде, разбирам да е през първата година след смъртта, дори разбирам през първите четирийсет дни да се ходи всеки ден, това е нормално, но след десет години? Някак прекалено ми се вижда.

Отначало планирах след въпроса за Олег Семьонович плавно, в рамките на гробищната тема, да премина към незнайния Ванечка, но сега си прехапах езика от опасения да не направя още по-голям гаф. Както се казва, не успях да приложа хватката. Добре де, ще попитам Дана, докато я масажирам след вечерните упражнения.

Самата Анна Алексеевна ми помогна да изплувам от трескавите си размисли как да продължа разговора. Започна да ме разпитва: откъде съм родом, от какво семейство съм, с какво се занимават родителите ми, какво образование съм получил и така нататък. Олекна ми: със семейството си мога да се гордея при всякакви ситуации, защото родители учители не могат да компрометират никого и при никакви обстоятелства. Вярно, въпросът за моето образование е доста хлъзгав, то, простичко казано, приключи в единайсети клас и за да не го засягам, отделих повече внимание на мама и тате. На една лелка, която дълги години е работила в страшния отдел по образованието, трябваше да се хареса такава синовна обич и уважение към професията на родителите.

Общо взето, бях налучкал и докато разказвах, острият поглед на старицата ставаше все по-благосклонен. После тя ме попита защо куцам и след като изслуша моята горестна песничка, прояви към мен истинска роднинска жалост. Аз пък си направих поредния извод, че татенцето Михаил Олегович не споделя много информация с нея. Жена му очевидно знаеше за катастрофата, в течение бяха и Дана и Юля, със старата си майка той обаче не бе говорил много-много, а и никой от осведомените членове на семейството нищо не й беше казал. Тоест тук не се съобразяват твърде с бабето. Нима Нана и в това отношение се оказа права?

Тогава ме споходи гениалната мисъл как да подхвана нещата от друга посока и да стигна до желаното място, тоест до въпроса за майката с момчето.

— Анна Алексеевна, вие сигурно знаете какъв е моят работен график — подзех аз. — Два пъти дневно работя с Дана, но от девет сутринта до седем вечерта имам почивка, така че ми се иска да правя нещо полезно, вместо да се шляя. Как мислите, може би не е зле да поговоря с майката на Костик? Бих могъл да се позанимая с момчето, да го приобщя към спорта. Защото, нали знаете какви са сега нравите в училище, по-големите момчета закачат малките, бият ги, вземат им парите, скъпите дрехи, хубавите вещи. Няма да е зле момчето да е добре развито физически и да успява да се защитава от хулиганите. Как мислите?

Анна Алексеевна недоволно присви устни и аз разбрах, че пак съм се издънил. Абе, дявол да го вземе, има ли в това семейство тема, по която може да се говори без вреда за здравето, или няма?

— Костик ходи на детска градина, денем не е вкъщи — сухо отговори старата. — Освен това вашата инициатива ми се струва излишна. За децата трябва да се грижат собствените им родители, а не чужди хора. Синът ми ви плаща работното време и се предполага, че останалите часове са на ваше разположение — за да си почивате или да си вършите някаква своя работа. Кой според вас трябва да плаща заниманията ви с момчето? Не искам да кажа нищо лошо за Елена…

Да бе, така беше, Елена. Сега си спомних.

— … но когато е взела решението да роди детето, е трябвало да помисли кой ще го издържа, а не да се хвърля презглава в съмнителна авантюра и после да ляга на ръцете на Лариса Анатолиевна, с която е много далечна роднина. В крайна сметка сега живее на гърба не на снаха ми, а на сина ми, защото Лариса Анатолиевна не работи. Мисля, че това не е правилно.

Мда, пак не уцелих. Но какво да правя? Разумно би било да започна да се съгласявам и по всякакъв начин да развивам темата, че нали, Анна Алексеевна е абсолютно права и така нататък. Но нещо не ми се щеше да я развивам. Дали не бях съвсем съгласен с бабата на Дана и Юля, дали пък нещо в разсъжденията и тона й не ми хареса — не можах да разбера веднага, но се обърках и трябваше да приключа с темата.

Ето така, още на втория ден от работата си при Руденко, аз разбрах, че голямото семейство далеч не е задължително да бъде задружно, дори когато в почивен ден се събират всички заедно за обяд. Юля не обича Дана, а Анна Алексеевна кой знае защо не си пада по хубавата Елена. Е, кой е на ред? Какви други подводни течения има тук?

Вече почти бях допил кафето си и смятах да си тръгна, когато влезе майката на Юля (и нейното име не бях успял да запомня, но пак добре, че изобщо си спомних коя е). Днес тя изглеждаше още по-зле от завчера, когато я видях за пръв път. Сигурно беше нещо болна. Ето, не ходи на работа, вече е девет и половина, а тя си е вкъщи…

След като ме поздрави мрачно, тя веднага заговори с бабата, сякаш мен изобщо ме нямаше тук. Харесва ми този маниер — веднага започваш да се чувстваш като пълноценен човек, когото хората дори да не уважават, поне забелязват присъствието му. В първия момент понечих да оставя недопитата чаша и да си тръгна, за да не преча на личния разговор, но после се отказах, зарязах самолюбието си и си долях кафенце. Ще поседя, ще послушам. Нали в края на краищата трябва да изпълня заръката на Нана. Тя е права (както винаги): колкото по-бързо свърша работата, толкова по-скоро ще ме остави на мира.

— Лара е много разстроена — каза майката на Юля. Ама как се казваше, за бога? Нещо си там Олеговна, щом е родна сестра на шефа. Само че как? — Миша пак се дърпа, не иска да ходи в Николское за откриването.

— Не иска ли? — учуди се Анна Алексеевна. — Че защо?

— Казва, че всички са поканени със семействата си, тоест със съпругите и децата. Той не иска да отиде с Лара, казва, че вече сто пъти е ходил на такива мероприятия и присъстващите не спират да го разпитват къде е дъщеря му и защо не е дошла. Нали по-рано винаги я е водил и всички знаят, че има дъщеря. Веднъж не издържал и им казал, че е заминала да учи в чужбина, след Тарас, ама някаква гадина научила, че не е вярно, и раздрънкала на всички, та после всички познати тормозили Миша. Ами, какво да прави? Не иска да казва истината и аз го разбирам. Да казва, че Дана е болна, също не е добре, има поверие, че не бива да се лъже за болести, може да си ги предизвикаш. И после, когато всички са с децата си, а той само с жена си, изникват въпроси: абе, Руденко няма ли деца? С една дума, до гуша му е дошло от тези приказки и е решил да не ходи в Николское.

— Е, добре де — одобрително кимна старицата, — няма какво да правят там, в това Николское. Щом има свободен ден, по-добре да си почине вкъщи или да ме придружи до гробищата.

Пак гробищата! Какви странни идеи има това семейство!

— И аз мисля така — съгласи се майката на Юля, някоя си Олеговна, — но Лара е много разстроена. Скучно й е да седи само вкъщи, иска й се да излезе някъде, да се забавлява — та тя нищо не вижда, никъде не ходи.

— Хайде де — тросна се Ана Алексеевна, — никъде не ходела! Какви ми ги приказваш! Че тя е вечно по салоните, ту си прави прическа, ту маникюр, ту някакъв масаж с водорасли, ту пие кафе с приятелки. Никога не си е вкъщи. Я стига си увъртала, Валентина. Казвай какво има.

Точно така, Валентина. Валентина Олеговна. Сега си спомних.

— Майче, честно казано, Ларка хич не ме интересува, ако ще, да откачи от скука, но ми е жал за Мишенка. Той толкова много работи, изобщо не си почива, просто ще се преумори. А приемът в Николское е такава прекрасна почивка, природата там е невероятна, въздухът е просто вълшебен, там той поне малко ще си възвърне силите. А после, деловите хора непременно трябва да посещават такива приеми, на тях се завързват и поддържат важни познанства, без които бизнесът не може да върви успешно. Дори аз разбирам това, а Миша го разбира още по-добре. Трябва някак да го придумаме да отиде.

Охо, така значи! Пука й на нея за Ларка, тоест за Лариса Анатолиевна. При това бях готов да си заложа главата, че Валентина Олеговна беше готова да каже: „Ако ще, да пукне от скука“, но в последния момент все пак си спомни за присъствието на външен човек в трапезарията, тоест за моето присъствие, и бързо смени думите и реда им в изречението. Разкри се още едно подводно течение.

— Та как можем да го придумаме, след като не иска да отиде без децата — възрази бабата. — Имаш ли нещо наум? Казвай, не го увъртай.

— Ами помислих си… защо да не вземе със себе си Юлечка? Виж, мамо, колко хубав вариант: отиват тримата, пълноценно семейство, и никой не задава никакви въпроси. На тези, които познават Дана, могат да кажат, че Юля е племенница, но повечето хора никога не са я виждали и всички ще мислят, че Михаил Руденко е дошъл със семейството си. В края на краищата, то си е така, нали сме едно семейство? И живеем заедно.

— Възможно е, възможно е — старицата предъвка устни. — Трябва да поговорим с Мишенка, да му предложим. В края на краищата, всички тук живеем от неговите пари и трябва да правим всичко, та бизнесът му да върви успешно и парите да не свършват.

— Значи ще кажеш на Миша, майче? — радостно трепна Валентина.

— А защо ти не поговориш с него? А най-добре кажи на Лара — щом тя е толкова заинтересована от този прием, значи ще може да го убеди.

— Ами, как не. Ларка няма да ме послуша. Нали знаеш какво е отношението й към мен. А теб Миша ще те послуша, той много уважава мнението ти.

Ха така. Значи неприязънта между Лариса Анатолиевна и Валентина Олеговна е взаимна. Е, господа скорпиони, кой е следващият? Какви други приятни открития ме чакат в чудноватото семейство Руденко?

— Е, Валюша, какво да се прави, с тебе ще трябва да търпим. — Анна Алексеевна погледна към мен малко напрегнато, проверявайки дали не слушам твърде внимателно разговора им, но аз навреме се престорих, че съм се задълбочил в списанието на барплота и чета нещо безкрайно важно и интересно. — Не ние с тебе сме избирали за коя да се ожени Мишенка. Добре, аз ще му кажа.

О! Още една новина. Свекървата не обича снаха си и не одобрява избора на сина си. Интересно, открай време ли не одобрява този избор, или само напоследък? Вероятно за мен ще бъде огромно откритие вестта, че някой в тази къща има искрено добро отношение към другиго.

Естествено, обидих се, задето те без никакво стеснение обсъждаха семейните си проблеми в мое присъствие. Тоест, от една страна, това, разбира се, ми беше от полза — нали трябваше да разбера какво става тук и кой какъв е, така че да изпълня поръчението на Нана, а и за самия мен беше полезно — нали ми предстоеше да работя тук, да се трудя с пот на челото, както се казва. Но от друга страна, аз да не съм някакъв неодушевен предмет, домашно животно, което нищо не разбира и от което могат да не се притесняват? Ето, и Дана не се притеснява от мен, и тези лелки — коя от коя по-възрастна, майката и дъщерята.

Дамите се заприказваха за някакви хора, чиито имена нищо не ми говореха, и аз се прибрах в своята бърлога. За днес бях планирал (във връзка с получения снощи аванс) да се поровя в Интернет и да проуча предложенията за жилища под наем. Нали трябваше да си търся ново жилище, защото бях обещал да освободя апартамента до месец.

Като имах предвид ранното начало на работния ми ден, отначало се опитах да потърся нещо по-наблизо до улицата, където живееше семейство Руденко. Половин час сън в повече е хубаво нещо, пък и е престижно да живееш в центъра. Най-малкото момичетата, с които ще се запознавам (а аз непременно ще го правя и не може да бъде другояче), няма да могат да сбърчат носле и презрително да се фръцнат, когато ги поканя у дома. А аз непременно ще ги каня, защото съм силен млад мъж със здрави инстинкти. Предложенията бяха безброй. Но и цените бяха безумни. Дори при моята заплата, която в този момент не ми се видя никак огромна. Колкото по-далече от центъра на Москва, толкова по-ниски наеми — но пък колкото по-далече от центъра, толкова по-рано трябва да ставам. Какво да избера — съня или парите? За пръв път в живота си заставах пред такъв избор и много се изненадах, когато разбрах колко трудно ми е да го направя. В края на краищата реших да не се мотая и да се поровя още, а после, въоръжен с познания по въпроса, да се обърна към агенция за недвижими имоти. Те имат своя база данни, може там да се намери нещо.

Особено интересно ми се видя едно жилище на съседната улица, ужасно скъпо, но пък в много хубава сграда: с охранявана вътрешна територия, ограда от ковано желязо, зад която се виждаха цветни лехи, с подземен гараж и разни други екстри. Бях видял тази сграда поне пет пъти точно преди два дни, докато се лутах из уличките в опити да намеря дома на Руденко. Но тъй като имах още много време до края на законната ми почивка, не се въздържах и излязох да се поразходя. Естествено, не без посока, а до въпросната сграда. Да постоя там, да я погледам, да си поговоря с охранителите, да помечтая… Нали поне мога да си помечтая? Няма да купувам, достатъчно ми е да погледам, да пипна, да помириша, да преценя.

Речено — сторено. Помолих Нина да заключи след мен, предупредих я, че ще обядвам с Дана (за да избегнем разни кулинарни волности), и тръгнах към съседната улица.

А къщата наистина беше страхотна! Направо царски дворец! Дали пък да не се разпусна и да поживея в този дворец, докато имам възможност? Да бухна в наема цялата си заплата, да се храня у Руденко — нали и без това работя без почивни дни, така че няма да умра от глад, засега нямам нужда от нови дрехи, екипиран съм съвсем прилично — вярно, всичко, което имам, след половин година ще излезе от мода окончателно и безвъзвратно и ако не си обновявам гардероба, няма да мога дори да се покажа на някое готино място — ще ме вдигнат на балон. И сладурчетата няма да искат да се запознават с мен. Няма да имам и с какво да поддържам колата — парите няма да ми стигат за бензин, да не говорим за миене и сервизни услуги. Не, жилище в такава къща не ми е по джоба.

А коварното ми въображение вече рисуваше с пълна сила сладостните картини на живота в двореца… Ето, пристигам с дама, настанявам я на огромния диван в хола, паля камината, приготвям напитките на елегантния барплот, повеждам я към спалнята, показвам й просторната баня, облицована с италиански плочки… Мечтите ми изглеждаха напълно реални, защото в Интернет бяха поместени снимки от интериора на предложения за наемане апартамент, така че бурното ми въображение се опираше все пак на факти, а не на фантазии.

— За какво си мечтаем? — чух зад гърба си мъжки глас.

Сепнах се и ядосано се извърнах, вече готов да изтърся нещо грубо и недвусмислено, но за свое учудване видях пред себе си младеж на приблизително моята възраст или малко по-голям, в милиционерска униформа с капитански пагони. Ами да, схванах веднага, богаташка сграда, привлекателна за обирджии, а пред нея е застанал мъж със спортен вид и нещо разглежда — дълго и внимателно. Какво ли разглежда, какво души? Подозренията на напетия милиционер бяха напълно разбираеми.

Реших да бъда честен. Така де, наистина нямах какво да крия.

— Ами ето, мечтая си колко хубаво би било да наема жилище в тази сграда. Тук се отдава едно, видях го в Интернет. Дойдох да проуча как стоят нещата.

— Е, и — погледна ме присмехулно капитанът, — как ти се вижда? Добро впечатление ли ти прави сградата, или не особено?

— Сградата е супер. Само ме е страх, че цената не ми е по джоба. Много е скъпо.

— Защо, заплатата ли не ти позволява?

— Позволява. Точно колкото за наема е. За нищо друго не остава, дори за тоалетна хартия. Нали разбираш, някак не е приятно да живееш в такива палати и да ходиш с мръсен задник.

— Така си е — съгласи се капитанът. — Ще трябва да си потърсиш нещо по-евтино. Точно в този район ли искаш да наемеш жилище?

— Иска ми се.

— Защо така?

— Абе, работя наблизо, на съседната улица, работното ми време е от седем сутринта, така че нали разбираш — иска ми се да спестя време за път. Слушай, да не би да живееш наоколо? — сепнах се изведнъж. — Може би знаеш хора, които дават жилище на по-умерена цена?

— И къде по-точно на съседната улица работиш от седем сутринта? — продължи да ме разпитва капитанът все така присмехулно. — Хамалин в магазин ли си?

Не се обидих. Разбирах го. В Москва имах много познати и поне от половината по едно или друго време бях чувал истории за обраните им жилища, при това всички те, които свято презираха цялата милиция, се вайкаха къде е гледал участъковият и изобщо какво работи тоя човек, никога не съм му виждал очите. Ако този симпатяга с пагоните се окаже участъков, очевидно аз получавам нагледна представа как именно работи той. Ето така работи. Сигурно това е правилно.

— Не — завъртях глава и кимнах към бастуна, на който се подпирах, — не ставам за хамалин. Засега лекарите не разрешават. Виж, след годинка-две може и да мога. Но засега — не.

— Виждам — усмихна се онзи. — Е, къде тогава си намерил такава работа, че трябва да почваш още в седем? И то на съседната улица?

— Подвизавам се като домашен треньор. В едно богато семейство.

— Така ли? — Той недоверчиво повдигна вежди. — И в кое по-точно?

— Името ли искаш?

— Ами бъди така любезен, кажи ми го.

— Добре де, Руденко. Защо?

— Нищо — сви рамене той, — нормално. Документите ти в ред ли са?

Абе… не съвсем. Тоест паспорт си имам, без паспорт не може, само че регистрацията в него е съмнителна. Не, не че нещо, просто една баба по протекция на познати ме регистрира в своето жилище. Срещу пари, то се знае. Но тази баба не ми е никаква. Най-печалното е, че вече е изпаднала в такава дълбока склероза, та едва ли си спомня кого регистрира в дома си, така че ако някое добросъвестно ченге започне да проверява, като нищо може да каже, че и хабер си няма за мен и за пръв път вижда муцуната ми. И после иди, че доказвай.

Мълчаливо подадох на бдителния капитан паспорта си и замрях в очакване на неминуемата разправа.

— При кого сте регистриран? — попита той, докато прелистваше документа ми.

— При баба.

Практически не излъгах. Тя е баба, нали така? Не е девойче на нейните седемдесет и девет години.

— Родната ли?

— Малко ми е далечна — усмихнах се измъчено. — Случай, да не би да ти приличам на обирджия? Какво се заяде с мене, капитане?

— Работата ми е такава — въздъхна той, кой знае защо тъжно. — Ще имаш ли нещо против да се обадя, да уточня едно друго?

Ха така, добре се наредих. Сега той ще се обади в участъка, към който съм фалшиво регистриран, и един господ знае какво ще му наприказват там. Междувременно капитанът измъкна от планшета си огромен тефтер, потърси нещо в него, намери нужния номер и започна да натиска бутоните на мобифона си.

— Добър ден — започна той, — капитан Дорошин ви безпокои, вашият участъков. С кого разговарям? Лариса Анатолиевна? Много ми е приятно.

А пък на мене колко ми е приятно! Едва започнах работа — и вече милицията се интересува от мен. Какво ще си помислят в семейство Руденко? Сигурно ще ме уволнят още до довечера. Как можах да извадя такъв късмет?

— Лариса Анатолиевна, чувам, че имате нов човек в домашния персонал. Ами така, чу се… Работим, Лариса Анатолиевна, стараем се, пазим спокойствието ви. Какъв човек сте взели? Треньор за дъщеря ви? Да, да, в течение съм… И какво, той всеки ден ли ще идва? В седем сутринта? Да, Лариса Анатолиевна, няма хлабаво при вас. За всеки случай ми кажете как се казва, да си отбележа. Как? Да, да, записвам.

Нищо не записваше, само се взираше в многострадалния ми паспорт и се усмихваше, кротко някак и малко тъжно. В тези мигове вече почти обичах този тъжен капитан. Научи каквото му трябваше, без да ме изложи. Разбира хората човекът, не е като някои.

— Дръж. — Капитан Дорошин ми подаде паспорта. — Не се сърди.

— Ами аз не се сърдя — усмихнах се примирено. — Слушай, аз говорех сериозно за жилището. Ще ми се да намеря нещо по-близо до работата, инак трябва да ставам много рано. Няма ли да ми помогнеш?

— Едва ли — поклати глава той. — Тук е суперцентър, жилищата са много скъпи. А по-евтините са на първите етажи на сгради пред събаряне, жилища, които са били обитавани от алкохолици. Това няма да ти хареса, нали?

— Така е — съгласих се аз.

Искаше ми се да живея прилично, особено с оглед на бъдещите посещения на многобройните мацки.

— И още нещо — капитанът сподири с поглед паспорта ми, който аз старателно напъхвах във вътрешния джоб на якето, — не забравяй, че регистрацията ти при бабата свършва след месец. Поговори си с Михаил Олегович, той е свестен мъж, ще помогне. Тяхната домашна помощница Нина също е регистрирана при тях. Вярно, че и живее там, но мисля, че той няма да ти откаже.

Каква осведоменост, а! През живота си не бях чувал участъковите милиционери да работят така.

— Ама ти познаваш ли се с Руденко?

— Абе, как да ти кажа… Знам за тях всичко, което ми трябва. Пък и изобщо, цяла смехория… Когато Михаил Олегович купи целия етаж, веднага подхвана огромен ремонт, препланиране, та се посипаха безкрайни жалби от другите обитатели на сградата: ту водата им спират, ту електричеството, ту пробиват дупки и чукат от сутрин до вечер. Всеки божи ден звънят на участъковия, викат съседи, карат се, налагаше се да се оправям на място. Та така се запознахме. И после, семейството е заможно, влиза в рискова група, нали разбираш.

Сбогувах се с тъжния участъков и се върнах в службата, тъкмо беше дошло време за обяд.

Този път на трапезата си правихме компания с Дана и Артьом. Всъщност бях си правил сметка да побъбря с мосю Дефорж насаме, без Дана, но после реших да не бъда чак толкова деликатен — нали делото е общо и Дана трябва да е заинтересована от резултатите не по-малко от мен.

— Слушайте, приятели мои — казах без заобикалки, — може ли някак да се уреди по време на вашите занимания Дана да не яде?

Очилатият ми хвърли разбиращ поглед и се усмихна изтънко, но момичето веднага се надигна в защита на любимия си гувернант.

— Но Артьом закусва у нас, така е от самото начало. Не разбирам какво ви пречи това. Да не би да му завиждате?

Ето на, а аз вече бях повярвал, че Дана наистина е умно момиче. Приказки на ниво детска градина. Завиждал съм! Че на какво да му завиждам? Че може да не става толкова рано, колкото мен? Пфу! Доядя ме, ей богу.

— Аз също закусвам у вас — възразих, като се постарах разочарованието ми да не бъде толкова явно за Дана. — Но това не се изразява в поднос с кифлички, които ми носят на работното място и от който ти, Дана, постоянно си вземаш — а не бива. Нищо друго нямам предвид.

Момичето се нацупи и заби нос в чинията си, в която добросъвестната Нина й бе сервирала нещо неинтересно и не твърде привлекателно наглед. Артьом тихичко изсумтя и ми кимна:

— Добре, Паша, всичко разбрах. Ще кажа на Нина да носи по-малко, само за мен. На подноса няма да остане нищо излишно.

— Ами аз? — Дана вдигна глава и ни погледна възмутено. — И аз закусвам с Артьом, когато започваме уроците. Аз гладна ли да стоя?

— Ами закусвай, преди да започнат часовете, както е редно — парира я Артьом.

— Но аз нямам време! Татко нареди да работим с Павел от седем до девет, а в девет започват нашите часове. Кога да закуся?

— Добре де, ще оставим нещата, както са — предадох се аз. — Нина ще ви сервира закуската, но не една за двамата, а две различни. И Дана ще яде само каквото й е разрешено, а за порцията на Артьом трябва да я предупредим. Изобщо, приятели, мен не ме засяга как ще решите въпроса с яденето, само имам едно твърдо условие: след закуска в стаята, където учите, не бива да остава никаква храна. Нито трошица. Нито коричка. Само вода. Имай предвид, Артьом, ако науча, че тайно оставяш вкусни късчета и храниш Дана, ще се оплача на Михаил Олегович. Той ми плаща, и то щедро, за да постигна резултат. Не мисля, че ще му хареса, ако се разбере, че си хвърля парите на вятъра, защото на теб, видиш ли, ти е жал за ученичката ти. Е, схванахте ли какъв може да се окаже резултатът?

По характер не съм шантажист, но детството ми на побойник ме е научило, че ако не можеш да се разбереш с човека с добро, се налага да прибягваш до заплахи.

— Стига си мърморил — Артьом миролюбиво ме потупа по рамото, — всичко разбрахме. Нали, Дана, нали разбрахме всичко?

Тя мълчаливо кимна, докато продължаваше с кисела физиономия да дъвче диетичното си вариво. Но това ми се видя малко и аз продължих инквизицията.

— Какво и колко изяде днес Дана, докато учихте? — попитах Артьом.

Той сви рамене: сиреч, не бил пресмятал и не бил гледал. Преместих поглед към Дана.

— Всичко ли записа?

Отново мълчаливо кимване.

— Е, и какво записа? Колко пирожки и кифлички?

— Шест — смотолеви тя.

— И как смяташ, това нормално ли е? — попитах със строг тон, като се правех на печен педагог.

— Ами… аз дори не забелязвам как става… Свикнала съм. Артьом ми говори, обяснява ми, а аз…

— Ясно, слушаш и си хапваш — направих аз печалния извод. — Ти какво, само с ушите си ли възприемаш науката?

— Че как другояче? — смаяно се втренчи в мен Дана. — С устата ли да я възприемам?

Не, тя има добро чувство за хумор и реакциите й са Добри. Може би не е толкова глупава, колкото ми се стори преди няколко минути. Просто е още малка.

— Трябва да се конспектира, умнице! Не да се слуша и да се дъвче, а да се записват думите на учителя.

В училището, където учех някога, ни караха да си водим записки по всички предмети и ни казваха, че навиците за конспектиране после ще ни бъдат много полезни в университета. Не знам, може на някого и да са били полезни, нали не съм учил в институт, скъсаха ме при първия опит и ме запокитиха в казармата, а след казармата аз тръгнах да покорявам столицата. По реакцията на Дана обаче пролича, че в днешните училища не учат децата да конспектират.

— А защо трябва да записвам? — не разбра тя. — Имам добра памет, всичко запомням, а после го преговарям по учебниците.

Артьом се оказа по-съобразителен, той веднага прозря моя гениален замисъл за освобождаване на момичето от навика вечно да дъвче нещо вкусно.

— Павел е прав — направи той сериозна физиономия, — време е с теб да започнем да работим като големите, както е редно.

Добре. Обезпечих си плацдарма за първата половина на деня. Да можех сега някак да уредя Дана да не похапва по време на самоподготовката. Добре, ще помисля какво може да се направи. Най-простото е да поговоря с майка й, тя да забрани на домашната помощница Нина да дава на момичето храна през време, което не е определено за ядене. Но кой знае защо ужасно не ми се искаше да въвличам Лариса Анатолиевна в решаването на собствените си педагогически задачи. Нещо не ми беше по сърце тази добре гледана надменна женичка. А както успях да разбера, само тя имаше право да дава указания на Нина. Е, и татенцето, който ми харесваше много повече от съпругата му. Дали да не поговоря с него?

След обяда Дана се прибра да се самоподготвя, а Артьом предложи да поседим в неговата стая, да гледаме някакъв нов филм. Аз с удоволствие се съгласих.

Стаята му беше буквално същата като моята, в смисъл, със същите размери и същия брой прозорци, но си личете, че Артьом работи тук отдавна. Освен купените от стопаните мебели видях огромно количество лични вещи, книги, дискове, разхвърляни навсякъде дрехи и други предмети, които при необходимост човек донася от къщи, но впоследствие не ги връща обратно, а те остават на работното му място завинаги.

— Ти защо си толкова нервен? — попита Артьом, докато включваше апаратурата и поставяше диска.

Учудих се. Защо е решил така? Май се чувствах нормално.

— Не, добре съм. Защо питаш?

— Виждам — измънка неопределено той. — Нахвърли се на Дана като ястреб. Да беше се чул с какъв тон разговаряше с нея! Момичето направо се смая. Какво има, да не би някой от тукашните да те е обидил? Не обръщай внимание, те са си такива… малко невъзпитани. Аз вече свикнах, а отначало също се обиждах.

— Ама не, няма такова нещо — пламенно възразих аз, — никой не ме е обиждал. Нали ти казвам, всичко е наред. Сторило ти се е.

— Добре, извинявай. Край, сядай да гледаме.

Докато вървяха надписите, аз мислено се връщах към този разговор отново и отново и изведнъж разбрах, че Артьом не греши. Наистина съм нервен и напрегнат. Отначало тия две кокошки, бабата и майката на Юля, как беше там Олеговна, обсъждаха в мое присъствие семейните си проблеми, сякаш аз бях предмет, вещ от домакинството, а после всичките тези ядове по повод на прекалено скъпите жилища в центъра, за чието наемане нямаше да ми стигнат парите, и тъжната яснота, че не съм чак толкова богат, колкото си бях въобразил отначало…

Но филмът започна и се оказа толкова увлекателен, че аз бързо забравих своите сутрешни огорчения. След филма си побъбрихме още малко за едно друго и аз започнах да изпитвам искрена симпатия към очилаткото.

— Слушай, откъде знаеш толкова неща, че можеш да преподаваш практически всички училищни предмети? — реших се да задам въпроса, който ме измъчваше вече две денонощия.

Измъчвах се, защото по принцип бях чувал за съществуването на енциклопедично образовани хора на тази земя, но, първо, никога не бях виждал такива с очите си и второ, бях дълбоко уверен, че те не са от тукашния свят и това трябва много да им личи. Например, че са някакви разсеяни чешити, че имат много странни навици и определено не обръщат внимание на противоположния пол. С една дума, нещо не им е в ред. Докато Артьом беше абсолютно в ред, разговаряше нормално, не демонстрираше никакви странности и — естествено, ако не лъжеше — напълно редовно функционираше сексуално (имам предвид сладурчето Юленка).

— Боледувах дълго — позасмя се той. — Имах много време за четене. Семейството ни беше бедно, не можеха да купуват нови книги и аз трябваше да се задоволявам с каквото има. Прадядо ми е бил голям учен, събрал е огромна библиотека, но книгите в нея, нали разбираш, не бяха художествени. Той бил репресиран, умрял е в лагер, а библиотеката му беше останала, така че аз я изчетох цялата, и то не по веднъж. След като на четири години се научих да чета, цял живот съм чел.

— Ама наистина ли си боледувал? — попитах съчувствено. — Или просто така го каза?

— Наистина. Имах някакви проблеми с имунитета, още от раждането. Походя два-три дни на училище и после три седмици боледувам.

— А сега?

— Е, сега е съвсем друго, сега има колкото щеш имуномодулатори, медицината се развива с гигантски крачки, така че вече пет години нямам никакви проблеми.

— Артьом, а за какво ти е тази работа? — нетактично зададох следващия въпрос, който също ме вълнуваше.

— А на тебе за какво ти е?

— Е, с мен всичко е ясно, аз просто трябва да преживея някак периода на възстановяването и да припечелвам нещо. Ти обаче защо си се захванал?

— Ами какво да правя? — Той разпери ръце и се усмихна обезоръжаващо. — На кого са потрябвали днес такива като мен? Образованите са ненужни, нужни са нахакани и оправни хора, такива, които могат да правят бизнес. А аз не мога. Мозъкът ми е подреден другояче.

Това не го разбрах, но не продължих да питам. Според мен щом един човек е умен, значи е умен и може да се занимава с всичко — и с наука, и с бизнес. А Артьом несъмнено беше умен.

Стори ми се, че моментът е удобен да задам някои интересуващи ме въпроси за семейство Руденко, това би изглеждало напълно уместно, но Артьом си погледна часовника и се разбърза за някъде. Мислено се наругах за напразно похабеното време: вместо да гледам екшъни, можех да подхвана нужния ми разговор и сега вече щях да зная всичко, което вечерта трябваше да докладвам на Нана Ким. А сега щеше да се наложи да си говоря с Дана по време на масажа, както ме беше посъветвала Нана. Но как, как да я заговоря за тези неща, щом по време на обяда съм развалил настроението на момичето и то сега ми е ядосано? Наругах се още веднъж.

До вечерния сеанс за отслабване се порових отново в мрежата, обмисляйки варианти за ново жилище, и дори успях да пострелям в любимата си военна игричка. Стрелях с наушници, като бях изключил тонколоните, та звуците от изстрелите да не проникват извън стаята, и така се увлякох, че насмалко да изтърва времето за началото на занятията. Изключих компютъра и почувствах, че съм огладнял, но вече нямах време за вечеря, време беше да вървя в помещението за фитнес.

Моите опасения за Дана не се оправдаха и вместо начупена кисела муцунка видях спокойното и дори кой знае защо усмихнато личице на момичето.

— Как е настроението? — бодро попитах аз.

— Супер! — рапортува тя.

И тогава аз зададох съвсем идиотския въпрос:

— Защо?

Сякаш за доброто настроение трябва да има причини! За лошото да, трябва да има, а доброто настроение е нещо съвсем естествено.

— Татко ни похвали и каза „браво на вас“.

— Защо? — тъпо повторих аз.

— Видя нашите записки и моите дневници, харесаха му.

Да, малката, не ти трябва много, за да бъдеш щастлива. Достатъчна ти е похвалата от татко ти. Нима и аз на петнайсет години съм бил такъв? Нещо не си спомням.

Отново подишахме, после си направихме упражненията, после пуснах Дана да вземе душ и се приготвих за масажа — разгънах паравана, постлах хавлиите, всичко както трябва. Когато започнах с масажа, започнах и с въпросите.

— Дана, кой е този Ванечка?

— Ванечка ли? — попита тя. — Кой Ванечка?

— Ами баба ти каза, че смята всяка седмица да ходи на гробищата при дядо ти и при Ванечка.

— А, това е нейният най-малък син, умрял е съвсем малък, на десетина години или може би на девет.

Стана още по-сложно! Съпругът на бабата е починал, както самата тя каза, преди десет години, а кога е починал този Ванечка? Преди трийсет, преди петдесет, преди сто години?

— Тоест това е било много отдавна — уточних предпазливо.

— Ами да.

— А от какво е починал? Нещастен случай ли?

— Не, просто е починал. Бил е даун, а дауните не живеят дълго.

— И ти изобщо не го помниш?

— Какво говорите! Когато Ванечка е починал, татко и мама още не са се познавали.

Мда, отдавна ще да е било… Получава се някак странно. Абе, както и да е, моята работа не е да разбирам, моята работа е да събирам информация, а в нея ще се ориентира Нана.

— И вчера вашето семейство отиде на гробищата — казах.

— Ами да.

— А Костик и майка му не са дошли, отишли са на цирк.

— Ами да — отново потвърди Дана.

Ама тя какво, няма достатъчен речников запас ли? Аз се старая с всички сили да докарам разговора до младата майка с момченцето, а в отговор не получавам нищо, освен „ами да“.

— А те защо не са ходили на гробищата?

— Ами нали не са познавали Ванечка, както и дядо. Те изобщо не са от нашето семейство.

— А от чие са?

— Леля Лена е далечна роднина на мама, много далечна, просто се получи така, че тя дойде в Москва и остана сама с детето, така че мама я прибра да живее у нас. Всъщност мама почти не си я спомня, живели са в различни градове и по-рано дори не са се виждали, просто са чували една за друга.

Е, това вече се казва благотворителност! Някои хора не прибират в дома си дори близки роднини, а тази била почти непозната и много далечна. Може би не съм прав да коря вътрешно Лариса Анатолиевна — излиза, че не била толкова надменна, както ми се стори, а дори много добра и състрадателна жена. Не, аз нищо не разбирам от хора!

— Значи леля ти Лена не е омъжена? — продължих аз разпита си.

— Нали ви казвам — не е.

Е, не е казвала нищо такова де, каза само, че Лена останала сама с детето, но кога се е случило това? Може Да е било преди два месеца, а може и пет години да са минали, през това време може да са се случили много неща.

— А къде е бащата на Костик?

— Ами, представа нямам! Какво ме засяга?

— И отдавна ли живее у вас леля Лена?

— Отдавна. Още беше бременна, когато пристигна при нас.

Е, сега вече схванах. Била е бременна… Виж ти, каква история! Значи старомодните родители от малкото благовъзпитано градче са изгонили от къщи безсрамната си щерка, надула корема незнайно от кого, и тя се е втурнала да търси помощ от Лариса Анатолиевна. Въображението ми веднага довърши картината със съвсем житейски подробности: баща на детето е бил някой московчанин, случайно или по работа минал през онова градче. Напълнил й е главата с какви ли не обещания, оставил си е телефончето (или адресчето? Не, едва ли, по-скоро телефонния номер, и то на мобилния си телефон, който лесно се променя или скрива) и е изчезнал. Когато последствията от неразумното поведение са станали явни и строгите родители са отказали на блудната дъщеря покрив и храна, тя е хукнала към Москва да търси любимия, но от него не е имало и следа, тоест телефонният номер се е оказал невалиден. В напреднала бременност девойката Лена е започнала да звъни на всички роднини наред, да моли за помощ или поне за съвет и някой й е казал, че в Москва отдавна щастливо и богато живее Лариса, дъщерята на чичо Толя, сина на дядо Богдан. Така ще да е станало. Сега всичко ми се изясни.

Похвалих се за добрата памет и за вниманието си към подробностите. Та нали самият Михаил Олегович още при първата ни среща каза, че жена му е родом от Украйна и е кръстила дъщеря им Богдана на дядо й. Че какво? Може и да не съм съвсем негоден за детективска работа? Във всеки случай, в този момент се чувствах като Еркюл Поаро, не по-малко.

Успехът ме окрили и аз реших да отида по-далече от набелязания план.

— Дана, ти сигурно обичаш поезията?

— Аз ли? — Тя дори се надигна, подпряна на лакти, и се втренчи в мен с нямо изумление. — От къде на къде?

— Защо, не я ли обичаш?

— Ами, пълен идиотизъм.

— Странно — заявих лицемерно.

— Че какво странно има? Кой сега обича поезия? Стиховете са вехта история, не са нещо съвременно.

Съгласен съм. Но съм съгласен по принцип. Какво обаче мисли таткото? Спонсорира издаването на стихосбирки. Защо ли?

— Сигурно баща ти е много огорчен, задето си равнодушна към поезията — хвърлих аз пробния камък.

— Ха, какво говорите! В нашето семейство никой не си пада по поезия. Не, аз естествено чета каквото трябва по литература, дори уча наизуст някои неща, защото на изпита ще ми ги искат. Но е страшна глупост! Щом си взема изпита, веднага ще забравя всичко. Защо, вие обичате ли стиховете?

— Не — признах си честно. — Струва ми се обаче, че баща ти ги обича, просто ти не знаеш за това.

— Нищо подобно! Откъде ви хрумна това?

— Ами стихосбирките, които се издават с негови пари? Баща ти се занимава с благотворителност, дава пари за издаване на млади поети. Не знаеш ли?

— А, това ли… Знам, разбира се. Но то е просто една глезотия. Богатите хора непременно трябва да се занимават с някаква благотворителност, модерно е. Има ли значение за какво ще си пилее парите — за болници или за стихове? Е, тогава по-добре за стихове.

— Защо смяташ така? — Дойде моят ред да се учудвам.

— Защото, ако даде пари на болница или на детски дом, ще ги откраднат. Всички крадат. И болните, и децата няма да получат нищо. Пък и не може да се провери — ще ти покажат такива документи, че всичко ще излезе уж честно. А книжката си е книжка, можеш да я пипнеш, продава се в книжарницата, а и калкулацията за издателските разходи е по-лесно да се провери, отколкото тази за лекарствата. Дори да излъжат, книжката все пак я има — и поетът е доволен, и онези, които четат тия глупости. Тоест поне някой има някаква реална полза от това.

Не повярвах на ушите си. И това го говори петнайсетгодишно момиче!

— Нима си толкова наясно с тези неща?

— Не, татко ми обясни.

Да, в тези обяснения всичко щеше да е наред, ако Нана Ким не ми беше казала, че Михаил Руденко не афишира своята благотворителност и името му под никаква форма не фигурира в стихосбирките. Модерно било! Модерно е всички да знаят за твоята благородна дейност. А когато не знаят — какво е това? Една приятна странност на милионер? Но татенцето приличаше на симпатичен чешит толкова, колкото аз на златна рибка.

След като завърших работния си ден, вече гладен като вълк, реших да прескоча до някой клуб да вечерям, да се позабавлявам, да се видя с познати, с които не бях се срещал отдавна. След болницата, за да пестя оскъдните си средства, не ходех никъде, седях си вкъщи и се занимавах с търсене на работа. Сега, след като получих аванса, можех да си позволя добър ресторант в добър клуб. Вярно, дължах доклад на Нана, но си изключих телефона, като си казах, че нейният проблем не е чак толкова спешен. Ще почака до утре, нищо няма да й стане.

Парите изгаряха джоба ми и аз нямах търпение да се върна в онзи красив весел живот, от който така безжалостно ме бе изтръгнал отначало оня некадърен шофьор, който се заби на кръстовището в колата ми, а после любовницата ми, която ме лиши от възможността да пестя от плащане на скъпо московско жилище. Тръгнах към клуба, който много харесвах през онзи последен период преди катастрофата, когато още бях здрав, популярен и с пари в джоба.

Много бързо се разбра, че съм направил поредната грешка. По-точно, че съм стъпил на същото погрешно място, на което бях стъпвал цял живот, вътрешно убеден, че така ще бъде винаги и нищо няма да се промени. Оказа се, че всичко се променя, дори много бързо. Клубът бе закрит, и то не временно, за тази вечер, а напълно и завинаги. Тоест беше храбро загинал в борбата или с конкуренцията, или с правоохранителната система, или с данъчните.

Е, клубовете в Москва са много и след двайсетина минути аз вече паркирах пред друг, с който ме свързваха не по-малко мили спомени. Но и тук промените ме огорчиха: нито една позната физиономия. Някак си за половин година бях успял да забравя, че модата на купонджийските места се заражда бързо и също тъй бързо изчезва. Заведението престава да бъде, както е прието да се изразяваме, патосно и постоянните му клиенти се преместват на ново, станало модерно, място. Ама и аз съм един, защо не си направих труда поне да звънна на някои приятели, за да науча къде смятат да прекарат тази вечер? Имах отговор, дори два отговора. Първо, почти всички те през тази половин година си бяха сменили телефонните номера. В тези среди да си смениш номера е нещо не просто обичайно, а практически ежеседмично действие. Просто хората са такива. Днес им се струва, че си им нужен и интересен, и са готови да пият с теб до сутринта и до следващата вечер, дават си телефоните и градят планове за захващане на съвместен як бизнес, а след три дни разбират, че изобщо не искат (или не могат) да си имат работа с тебе, така че ни най-малко не им трябваш, или ти дължат някаква сума, която няма смисъл да ти връщат, така че най-лесно е да си сменят номера и кротко да се скатаят на някое друго място. Такива случайни ненужни познанства изникват с десетки всеки ден и към края на седмицата необходимостта да си смениш номера става извънредно остра. Така че да търсиш стари приятели по телефона след половин година, е абсолютно идиотско начинание. Само няколко души от моите московски познати бяха надарени със здравословна избирателност в контактите и произтичащата от нея стабилност, но те далеч не бяха хората, с които бих могъл да вечерям днес. Какво можех да кажа на собственика на нелегалния тотализатор, щом не се биех лично? Или за какво аз, куц и с ограничени движения нещастник, бих потрябвал на собственика на клуба, в който се провеждаха закритите платени боеве? Не, на тези изобщо не им трябвах, на мен пък ми трябваше леко бъбрене в приятна непринудена обстановка и перспектива за вълнуващо запознанство с някое сладурче. Да не си помислите сега, че съм толкова лековат и всичките ми познати са пърхащи пеперудки. Аз имам двама близки приятели. По-честно ще е да кажа — имах. Тоест до един момент бях сигурен, че ги имам, но уви, оказа се, че това е останало в миналото. През първите два месеца те редовно ме посещаваха в болницата, после посещенията им станаха по-редки и накрая съвсем секнаха. Тези момчета са спортисти като мен, всички бяхме, както се казва, „в една конюшня“, но животът, сега разбрах, си е живот, той продължава дори ако по някакви причини е спрял за теб. С една дума, колкото и да е печално, този ден аз открих, че в Москва нямам близки приятели. Ще мине време и ще си намеря нови, а засега ще си търся просто приятели за едно приятно прекарване.

Като не намерих такива във втория клуб, вече се канех да отида другаде, но изведнъж усетих, че умирам от глад и ако не седна веднага на масата, чисто и просто ще ритна камбаната. Наложи се да остана. Вярно, още лелеех плахата надежда да се запозная с някое симпатично момиче, но настроението ми бързо се развали и докато поглъщах вечерята си, дори забравих да се оглеждам наоколо в търсене на подходящи кандидатури. Да, клубът вече не беше на мода и това си личеше съвсем определено. Клиентелата — съвсем различна, кухнята също не беше на предишното ниво, сервитьорите — разпасана команда и дори момичетата, които все пак успях да зърна, имаха вид на евтини, подвластни на наркотиците уличници. Всичко беше наопаки… По дяволите! Безполезно убита вечер, безполезно похарчени пари. Срещу същите мангизи бих могъл да си хапна вкъщи с разкошни продукти от близкия супермаркет.

Окончателно разстроен, се прибрах към един през нощта, ядосан, че за спане ми остават само пет часа. Нима новата ми работа изобщо не пасва на любимия ми весел купонджийски живот, с който бях свикнал? Не, никога няма да се примиря с това. Все ще измисля нещо, ще го уредя. Няма да се предам! Москва, нощният живот, красивите момичета, скъпите дрешки и скъпите напитки — за тези неща съм се трепал, към тях съм се стремил, имах всичко това и не смятам да се разделя с него.

Вече заспивайки, отново си спомних сутрешния разговор на баба Анна Алексеевна с дъщеря й Олеговна и вече поукротената обида отново надигна глава. Да бе, представете си само! Да не съм някакъв неодушевен предмет? Гадини такива…

Отражение 1

Анна Алексеевна

Умницата ми Валечка, милото ми момиченце! Колко навреме, колко на място подхвана в трапезарията разговора за приема в Николское! И — браво, браво на нея! — колко добре извъртя нещата, помоли ме аз да поговоря с Мишенка. Валечка ми е толкова простодушна и наивна, на нея естествено дори през ум не й е минало, че постъпва правилно, просто го направи — и толкоз, получи се направо прекрасно! Нека този новичкият треньор да знае кой е главният в семейството, кой ръководи нещата. Главната съм аз. Аз съм майката, най-възрастната и Михаил слуша само мен, никаква Ларка. Защото този треньор изобщо не усеща климата. Виж го ти, подхвана разговор за налягането и за времето! Сякаш аз съм вехта дъртофелница, изпаднала от живота, и с мен не може да се разговаря за нищо сериозно. Вместо да се посъветва за Даночка, да ме попита за мнението ми, да потърси методическа помощ — все пак аз толкова години съм работила в педагогиката. А той, моля ви се, налягането! Тези младежа нямат никакъв такт. Времето, климатът… Е, сега нека знае кой прави климата в тази къща. Аз, Анна Алексеевна Руденко. И никой друг.

Валечка ме зарадва и със загрижеността, която прояви към Мишенка. Права е, той много се изморява, непременно трябва да си почива и за бизнеса му е полезно да посещава такива приеми. Разбира се, че трябва да отиде. И ако не иска да ходи с непълно семейство, няма нищо лошо двамата с Лара да вземат със себе си Юлечка. Казах това на Миша. А той дори не се опита да възрази, веднага се съгласи. Разбира се, той винаги ме слуша, не се и съмнявах, че ще приеме. Дори ми благодари за добрата идея. На Ларка, естествено, това не й хареса много, но какво може тя да стори против моята воля? Ами, нищо! Тук ще става това, което кажа аз. И после, какво може да има Лариса против Юлечка? Пак нищо. Тя се отнася добре към Юлечка, обича я, а и сигурно мечтае да отиде в Николское на приема, ядосва се, че Миша отказва, така че би трябвало да скача до тавана от радост, след като той се съгласи — просто й е неприятно, че тази хубава идея е хрумнала не на нея, а на мен, това е истината. Нищо, да си гледа работата, една майка, а не съпругата, винаги ще измисли най-бързите и най-добри решения за сина си, нали затова е майка, все пак е родна кръв, а и житейският опит не е без значение.

Браво, Валечка, браво, дъще, макар че невинаги си ме радвала, днес с чиста съвест ти пиша шест плюс.

Отражение 2

Валентина

Колко лесно се поддава на управление майка ми! И цял живот ми беше лесно! Малко ласкателство, малко лъжа, малко самоунижение — и готово. Вярно, всичко за Мишенка беше лъжа — той е толкова дебелокож, че и през ум не му минава да обръща внимание кой какво щял да каже, ако отиде на семеен прием без дъщеря си. Те с Лариска вече почти две години ходят навсякъде без нея — и нищо. Кого засяга това? И на приема в Николское смяташе да отиде, нали го чух как го каза на някого по телефона. Но мама е глупава и доверчива, за нищо няма да попита самия Мишка, просто ще му каже, че щом приемът е семеен и Дана няма да ходи, той може да вземе Юлка. Определено всичко ще се уреди без проблеми за мен. Цял живот се е уреждало — и сега ще се уреди. Майка ми е доверчива глупачка, нищо, че е работила дълги години на ръководна длъжност, да я излъжеш е фасулска работа, дори не може да предположи, че децата й може да я лъжат. Ха, че как, нали заедно с баща ни толкова правилно ни е възпитавала, нали е създавала от нас истински строители на комунизма, пък и те с татко бяха толкова праволинейни хора, та не можеха да допуснат дори мисълта, че децата им лъжат родителите си. Другите деца — да, разбира се, и другите родители, но не и ние, не и тях с татко. Всъщност не знам за Мишка и Володка, но аз цял живот съм използвала това и съм получавала своето. Майка ми сляпо ми вярва, никога не ме е проверявала, каквото и да й кажех.

За мен най-важното е да уредя Юлка, а после и аз подир нея някак ще се устроя. Тоя глупак Мишка не иска да ме назначи в своята фирма, казва, че образованието ми не било подходящо, а в други фирми няма да ме вземат заради възрастта ми. Една жена над четирийсет много трудно може да си намери нова работа с добра заплата, а с лоша аз пък не искам. Ако бях икономист или юрист — тогава да, тогава и на моята възраст щях да имам шанс, обаче така… На кого в солидна фирма е потрябвало възпитателка от детска градина? Когато завърших гимназия, майка ми беше клечка в отдела по образованието в града, та ми подбра институт, където влизането ми беше гарантирано. И какво ще правя сега с такова образование? А бе, какво да говорим за мен, моят живот е свършил, сега най-важното е Юлечка. Трябва добре да я уредя, в богато семейство, тогава тя ще има пари, а значи и аз ще имам. Мишка, тоя идиот, сякаш нищо не разбира, издържа ме, но повече — нито копейка. Ами нали съм жена, може и аз да искам като Ларка да ходя по козметични салони, да си правя прически при скъпи фризьори, да ходя на масаж. Искам да се обличам елегантно, да ходя по ресторанти. Аз имах всичко това. А сега нямам нищо, освен положението на жалка храненица.

И цялата работа заради Володка — тоя кучи син, тоя негодник размъти главата на Мишка, че и на майка ми. Но нямах какво да възразя. Да, вярно, намерих си любовник. Е, ами мъжът ми да не е бил светец? Да не би да не ми е изневерявал? Със сигурност ми е изневерявал, просто не съм го хващала нито веднъж. Но не съм си и поставяла такава задача. Имах му доверие. А после… абе, с една дума, съвсем си изгубих ума и предпазливостта. Миличкото ми семейство научи всичко. Майка ми, то се знае, изпадна в истерия: как така, любовник, да изневеряваш на мъжа си, това е неморално, това е ужасно. Принудих се да им кажа, че това е Любовта. Онази, истинската, с главната буква, която се случва само веднъж в живота. Любовта е и толкоз. Володка естествено поклати глава и вика: „Е, щом е такава безумна любов, простимо е, тогава, Валентина, събирай си багажа, напускай мъжа си и се събирай с Любовта си“. Майка ми — и тя. Кой знае защо разбира всичко за истинската Любов, а за безумния секс, от който ти се размътва главата — не. Всъщност то си е естествено. Къде ти ще разбира тя от секс? Дъртофелница. Прекара целия си живот с баща ни, роди четири деца и искрено смята, че креватът е предназначен изключително за възпроизводство, и дума да не става за някаква радост. А аз изобщо не смятах да живея с този мъж. Че какъв беше той? Гол като пушка, ни къща, ни пари, само едно разкошно тяло, буен темперамент и изтънчена техника. Тъкмо той смяташе да спечели нещо от мен, нали мъжът ми беше заможен. Ами че аз това жиголо щях да го позлатя и никой нищо нямаше да научи, щях да си се чукам с него, докато ми омръзнеше.

Тази гадина Володка обаче с неговата принципност убеди всички: щом нашата Валечка е разлюбила съпруга си по собствена воля, щом я е споходила такава Голяма Любов, да го напусне така, както е влязла в къщата му, да не се съди с него и да не прави делби на имущество, защото той с нищо не се е провинил пред нея, а дори обратното — тя е страшно виновна пред него и трябва да изкупи вината си с безкористност. И майка ми пак му пригласяше. Володка е нейната светлина в прозорчето, обича го най-много от всички ни. Аз им казвам: „Ако не се съдим, ако не делим нищо, къде ще живея аз? И от какво? С какви пари?“ Тогава пак Володка се разприказва: „Ти — вика — си имаш семейство, родният ти брат Михаил е богат човек, апартаментът му е огромен, цял етаж — нима ще те остави на улицата?“ И майка ми пак кима ли, кима, пак се съгласява. „Разбира се — вика, — ще живееш у Мишенка, ще живеем всички заедно, като едно голямо семейство“. А Мишка къде да се дява, мигар ще се противопостави на майка ни? И на оня „светец“ Володка?

Вече дори съм забравила кога съм работила за последен път. Отначало все някак вървеше, но после изникна проблемът с парите, тогава Володка рече: „Започни работа, защо си седиш вкъщи? Хем няма да скучаеш, хем пари ще имаш“. Ама то това пари ли са? Смехория! Държавната заплата само Володка може да я нарече пари, той е свикнал да живее така, никога не е живял другояче ама аз съм живяла! Такава заплата на мен ми стигаше за едно пазаруване. Започнах да моля Мишка: „Назначи ме във фирмата си с добра заплата или при някого от приятелите си“. Тогава пак тоя мизерник Володка се намеси: „Стига, Валюша, в какво положение поставяш брат ни, та ти не си специалист, принуждаваш го да моли други хора за услуга, която те после ще му натякват, защото — признай си честно — тези фирми няма да имат никаква полза от тебе. Не може да те вземе и в своята, защото е генерален директор, длъжен е да пази репутацията си пред подчинените, а каква ще бъде тази репутация, ако цялата фирма си шушука, че директорът е уредил сестра си на високоплатена длъжност, на която въпросната сестра не върши нищо смислено. Грозно ще се получи“. И майка ми пак: „Да, да, разбира се, така е“. Мишка — и той.

И в резултат аз си седя вкъщи, живея и ям безплатно и нямам нищо друго. Не ми се обръща езика да поискам пари от Мишка — та нали наистина не работя, макар че бих могла, па макар и с някаква жалка заплата. Бих могла, две мнения няма.

Но не искам. И няма да го направя. По-важно е да уредя добре Юлечка, тя винаги ще ми даде пари.

А за да устрои добре живота си, Юлечка трябва да излиза в обществото, да се запознава с хора. Отначало — приемът в Николское, там с родителите си ще дойдат много перспективни младежи. После — нещо друго. Важното е да се започне. Важното е да се направи първата крачка, та Мишка и Лара да разберат, че щом Дана не излиза с тях, може да излиза моята Юля. А после работите ще потръгнат.

Не, определено днес ми е ден. По този повод трябва да му ударя някоя чашка.

Отражение 3

Юля

Е, работата е почти свършена. Правилно подредих разговора си с мама, направих се на овчица, похленчих, дори изплаках — и тя тутакси се втурна в атака, накара баба да поговори с вуйчо Миша. До вечерта въпросът беше решен: отивам с него и леля Лара на приема по случай откриването на извънградския клуб в Николское. Йесс!!!

До приема има още две седмици и трябва да уредя някои нещица: вуйчо Миша трябва да разбере, че нямам с какво да отида, и да ме разведе из магазините, та да се пооблека. Не, аз наистина нямам какво да облека, дрешките ми са мизерни, евтини, макар и модерни, но не маркови. Вуйчо Миша ме облича според своите разбирания, тоест имам с какво да ходя на лекции и зиме не мръзна, но ми купува дрехи от най-долни места. А представя нещата така, сякаш ме води по магазините поне на „Кензо“ или „Живанши“; „Юлка, приготви се, утре сутринта тръгваме да те обличаме!“ Някой би си помислил… Купува ми за три копейки, а вдига шум за милиони долари. Не, за приема в Николское тоя номер няма да мине. Само трябва да реша как да подхвана темата: аз ли да се заема, или пак да пусна майка ми като таран. Всъщност тя си проведе акцията доста успешно, но къде е гаранцията, че ще успее и втори път? Тъпа неудачница, изобщо не мога да разчитам на нея, може всичко да провали. Мисли си, че не знам как тихомълком, когато никой не я вижда, рови в барчето и си утолява жаждата. То дори и да не я виждах, обонянието ми е като на куче, пак щях да я подуша. Съсипала се е от това пиене, на четирийсет и една години изглежда като на цели петдесет, муцуната й е смачкана, очите й вечно са червени. Странно е, че досега никой друг не е забелязал. Тия тук всичките ли са слепи? А на пияници човек не може да разчита. Ще трябва сама да си свърша работата.

Ами ако използвам Данка? Защо не, това е чудесна идея. Да представя нещата така, все едно тя е виновна. Че нали, ако не беше такава дебела хипопотамка и не се страхуваше да излиза от къщи, на тоя идиотски прием щеше да отиде тя, а сега аз трябва да изтърпя тази скука, че никак не ми се иска и изобщо си имам други планове за този ден, много по-важни. Данка ще се хване като нищо, тя ме гледа в устата и на всичко ми вярва — че как, нали съм й по-голяма братовчедка. Точно така! Трябва да й направя една сцена, в смисъл, че съм принудена да отида, а нямам какво да облека и ще се изложа там, в Николское, че и родителите й ще изложа — и всичко това заради нея, по нейна вина.

Майка си аз манипулирам лесно, а Данка — още по-лесно, защото е по-млада и по-глупава. Изобщо не е трудно и е интересно да манипулираш хората — дърпаш им конците и гледаш как те се мятат насам-натам, насам-натам. Мислят си, че го правят по своя воля, а всъщност — по твоя. Дори Артьом — колко е умен само, а откога го въртя на малкия си пръст, преструвам се, че отвръщам на страстните му чувства, и той вярва. Глупак, нищо, че е много учен. И Павел ще пипна, няма къде да се дене, той пък има две гънки и половина в мозъка, като всички спортисти. После Павел и Артьом ще се счепкат заради мен, Данка ще изпадне в истерия, вуйчо Миша ще ги уволни и двамата, а аз ще наблюдавам спектакъла от директорската ложа. А после вуйчо Миша ще намери нов учител за Данка и нов треньор и всичко ще започне отначало. Даже той да се поучи от миналите си грешки и да наеме две жени, аз пак ще намеря начин да ги скарам. Не, приятели, ако човек подходи умно към проблема, няма да скучае дори в такова безжизнено семейство.

Към следващата част или към съдържанието

Александра Маринина Всичко наопаки (2)

Метаданни

Данни

Всичко наопаки

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 2

Отражение 1

Анна Алексеевна

Отражение 2

Валентина

Отражение 3

Юля

Александра Маринина
Всичко наопаки (2)