Соня Келеведжиева
Душата на словото (4)

Светът в душата и словото

Животът — начало. Смъртта е предела…

…

Коварен, божествен, сирот,

човекът се лута сред път и постеля

да търси за дивите истини брод.

…

Затова не умира всемира:

животът разделя, смъртта ни събира.

Константин Шарков

Няма творец, който да стои встрани от обществените процеси, който да не се вълнува от събитията на епохата (без значение дали ги превръща в теми за работа), да не търси отговор на въпросите, които поставя пред човека конкретното време, конкретната действителност. Но всеки по свой начин е свързан със съвременността, по свой начин вижда и чувства света и го отразява в произведенията си.

В поезията на Константин Шарков липсват ярки стихове за съвремието, за големите събития, изнесени на плещите на народа. Но все пак ми се иска да спомена, че книгата му „Не идвам сам“ се ражда точно като отговор на повика на времето — 1965 година. Ярко доказателство е стихотворението „Този, който разлепваше некролози“. Ненатрапващо авторът внушава идеалите на своето време. А в стихотворения като: „Работният ден“, „Работници“, „Подсъдимият“, прозира отношението му към човека-работник. Те са изява на вълненията му за съдбата на малкия човек, изправен пред стените на СВЕТА — ЗАТВОР, бавно умиращ в големия град.

Героят от първата му книга няма физически облик, не е разкрит като индивидуалност, няма своя биография. Той навлиза в стиховете като образ-обобщение на едно цяло съсловие; навлиза с точната си характеристика „работник“, „подсъдим“, „малък човек“ — неприличащ на другите с „колосани ризи“ и вратовръзки, които стягат пулса му свободен. Човекът е показан в борбата му за хляб, разкрит е „простият му оптимизъм“ за идващия ден и грижата му за света. Авторът ни прави свидетели на мълчаливия бунт в душата на човека срещу условията на живот. В стиховете от „Не идвам сам“ се прокрадват песимистични нотки, но с огромна сила се налага авторовият хуманизъм. Недоволен, болеещ за своето време и за човека, той насочва вниманието си към битието, света, града, които смазват хората от социалните низини. Без декларативни изказвания, без патриотични лозунги, поетът показва контрастите в големия град и мястото на човека в него. В стиховете се налага социалното начало, което е поставило свой отпечатък върху душата на лирическия герой и автора. Разкрит е процесът на човешкото самоосъзнаване, моралните му принципи, възгледи, разкрито е отчаянието на човешката душа; трагизмът на отделната личност и реакцията му към злото в живота. Още с първата си книга Константин Шарков става продължител на урбанистичната линия в българската литература (Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Атанас Далчев, Александър Вутимски и др.). Градът (светът) е направил така, че „равнодушно“ да гледат очите на малкия човек „на живота и смъртта“.

Той бе човек незначителен,

малък човек в града.

Равнодушно гледаха очите му

на живота

и на смъртта.

…

А бе незначителен,

човек от дъното на града.

Никой не се вгледа в очите му.

не разбра болката му

света.

(„Този, който разлепваше некролози“)

Градът е затвор за него, но тежкият работен ден вкоравява ръцете му, изостря погледа му, изпълва го с напрежение („Работният ден“). Въпреки прозренията за света и констатациите за жертвената съдба на малките хора, за изпепелената им душевност, Константин Шарков не оставя без надежда героя си. Вдъхва му оптимизъм, който „бучи в кръвта“ и „не дава мира“, „пропуква потните ризи / и като пролетен поток / заплискал, / измежду хилядите болки се провира…“ („Работници“). Така поетът асоциативно и художествено разкрива бунта, закипял в душата на човека. В подтекста на творбите откриваме разбирането му за човека и света — човекът оформя себе си в сетивния контакт със света и в борбата си с жестоката реалност. Вниквайки в човешката душевност, Шарков разбира устрема на хората към красота и хармония в живота („Цветната гробница“). Поетът утвърждава нежеланието им да търгуват със себе си („Панаир“) и правото им на свободен избор. („Този, който разлепваше некролози“). Атмосферата на времето, пресъздадена от Шарков в стиховете, ни е позната от творчеството и на други автори, вълнували се от тежкото настояще, вгорчивило душите на хората, но стиховете му са облъхнати от неговите лични философски оценки за живота и смъртта, борбата за оцеляване и надеждите за бъдещето. По-различно е урбанистичното трактуване на проблемите. Шарков не копира, не преповтаря казаното от други творци за човека, живота и битието, а ги осмисля по нов начин и по нов начин предава творческите си обобщения. Така тази първа книга („Не идвам сам“), обагрена екзистенциално, дава насока на бъдещата творческа работа на поета — ориентирана към човека, психологията му; нравствеността му, духовните принципи, моралните ценности и т.н.

В следващите си книги Шарков продължава да работи върху своеобразната тема „Човекът и неговият свят“. Усеща се обаче коренна промяна в авторовия стил, в строфично — ритмичното изграждане на стиховете и в подхода му при изграждане образа на лирическия герой. Вниманието му изцяло е насочено към духовните потребности на човека. Дълбоко преосмислени са художествените образи, а творбите се явяват квинтесенция на натрупания жизнен опит и мъдростта на годините. Съвсем обяснимо е, че в поетичните книги след „Не идвам сам“ поетът търси значимото, същностното в човешкия живот, обръща поглед към най-скритите кътчета на човешката душа. Но онова, най-важното, което извежда като основен проблем, е човешката болка. Ще се позова на факта, че книгата му „Крехък кремък“ се ражда 26 години след появата на първата. Не защото не е имал какво да каже през тези години на изстрадано мълчание, не защото поетичният му глас е онемял… По думите на Павел Веснаков Константин Шарков, усетил смъртта близо до себе си, обръща изцяло погледа си към онова „което става у самия него“. Там, в душата си, той вижда „кълнове от жал и обич, брулени от ветровете на всичките му есени и пролети“. В оболялата си душа открива „кремъка на своята поетическа същност“. С най-чистите струни на съществото си той създава „крехките като теменуги, но и твърдите като кремък“ стихове от „Крехък кремък“, „Мълчанието казва всичко“, „Свободни нощни стихове“, „Елегичен дъжд“ и „Обятия“. Само на пръв поглед творбите са определено лични, но проникнали в тъканта им, разбираме, че авторът гледа света отвътре навън, а не обратно, опира се на собствените си изживявания и чрез тях прави философските си обобщения за човека и света. В стиховете му майсторски преливат едно в друго строго личното и общочовешки значимото. За да спаси героя си (себе си) от духовно опустошение и нравствено-морално израждане, поетът намира опора в ЛЮБОВТА и ДОБРОТАТА. Шарков предлага своя формула, своята защитна реакция, свой начин за оцеляване и самосъхраняване:

Избягвай сиви погледи и думи,

дима на незаслужената слава…

тоз, който си излива сам куршуми —

той сам и срещу тях застава.

И побелявай пак от обич и разлъки,

да зрее разума, душата ти да гони

най-чистите, най-светлите поръки

на всички ненаписани закони.

(„Древен съвет“ — „Крехък кремък“)

Това житейско прозрение произтича не само от наблюдението на света, но и от преосмислянето му. Шарков сам създава норми и правила за човека, осмисляйки човешката природа и света.

Човекът с всичките си болки и радости, истини и заблуди вълнува, тревожи, възторгва поета. Но Шарков определено се интересува и от естетическите категории в човешкия живот (красиво, грозно, героично и трагично). Натюрелът му се проявява и в склонността към афористичното им изразяване. С лаконичен и точен език, с богат и многопластов подтекст поетът изразява не само своята индивидуалност, но успява да улови етичните параметри на човешкото същество.

Който видял е в очи Бога —

по-нисък е и от себе си.

…

Който прозрял е и себе си —

битка и с дявола му прилича.

(„Поглед“ — „Крехък кремък“)

Осъзнал истините за света и хората, Шарков изразява в стихове дълбоките си вътрешни убеждения, плод на житейски прозрения. Да погледнеш в очите на Бога — това означава до светлината да се докоснеш. А потопиш ли се веднъж в нея, без заблуди, значи си намерил себе си. В много свои творби поетът фино и философски задълбочено извежда житейските си принципи, плод на равносметки и познанието си за света.

Човекът ли — щастливият проклетник,

човек с ръка се храни и… убива!

(„Ръката на човека“ — „Крехък кремък“)

Направеното обобщение се ражда от болезнени истини и обективната реалност. Поетът извежда на преден план проблемите на човешката природа — вечната борба между доброто и злото; разкрива само в два стиха мотивите на човешкото поведение. Оксиморонът „щастлив проклетник“ е всъщност точна характеристика на човека-съвременник на Шарков, озлобен към света и хората, но дълбоко съхранил в себе си кълновете на доброто. Поетът има предвид, че в човешката душа съжителстват раят и адът, Богът и Дяволът; любовта и добротата съжителстват с благородника и злодея. Човекът може да се извиси нравствено от чистите си пориви и вдъхновение, но може и живот да отнема.

С изострена чувствителност за своята съвременност, осъзнал парадоксите на живота, Шарков показва в стиховете си различните проявления на човека. С болка той споделя, че много често човек на човека спира вдъхновения полет, осакатява крилете му, а „с едно крило не се лети“. Без да обвинява и осъжда някого, поетът изплаква в „Свободни нощни стихове“ тежненията си — своите и на всички хора.

С едно крило не се лети.

…

Осакати се другото от чувствата,

от завистлива гръмотевица,

от недоимък в делника,

когато можеше да се роди

пшеница и червено вино…

(„С едно крило не се лети“ — „Свободни нощни стихове“)

В тези стихове поетът изразява неприкритата си съпротива срещу враждебното в живота, срещу физическото и духовното унищожение на човека. Те имат иносказателен характер и събират разнородните впечатления и наблюдения на автора за човека и света. Чрез образите на птицата, устремила се към висините (човекът с неспокоен и вечно търсещ дух) и на завистливата гръмотевица (човекът, прояден от злоба и завист, готов да убие дори), Шарков прозира трагедията на човешкия род. Сам, загубил едното си крило, загърбил болката в сърцето си, неговите мисли, неговите тревоги са за спасението на децата:

Децата вече са наболи с перушина.

Съчмата ги грози,

ако не им разкажа за ловеца.

Поетът чувства себе си отговорен и задължен да предупреди, за да спаси от смърт децата. Усетил антихуманността, враждебността на обществото, усетил болката от съчмите му, той намира спокойствие за себе си, само ако спаси от духовна смърт и рани подрастващите.

„Лесно е да удариш, мъчно е да помилваш“ — мъдро изрича поетът в ст. „Белег на време“ (кн. „Крехък кремък“). За Шарков човекът сякаш не е неразрешим ребус. Дали от преживяната лична болка, или от зрелостта и опита натрупани през годините, но той има очи за душата. Познал в живота си добро и зло, преструвки и вярност, той знае, че за човека най-трудно е да се отърси от собствените заблуди, да се пребори със самия себе си, прояждан от завист и злоба. Най-трудно е човек да намери път към Бога. Затова поетът е този, който е готов да поеме върху себе си човешките грехове и да потърси опрощение за тях:

Прости!… Човекът в люлка ли прорита,

все недоволен е до късна есен.

(„Урок“ — „Крехък кремък“)

Трезво Шарков преценява, че човекът много често недоволства от облаците, от тревата, вятъра, от другите, но рядко се вглежда в себе си.

Спомням си една мисъл на Джон Мил, превърната от Алеко Константинов в максима за живота му: „По-добре да бъдеш недоволен човек, отколкото доволна свиня“. В този смисъл Константин Шарков елегантно внушава на читателите си да обърнат поглед към „Аза“ в себе си, защото ако не познават себе си, ако нямат трезв поглед за грешките си, то те не биха могли да влязат „Там, където свети“. Дълбокото подтекстово начало откриваме и в други стихове на Константин Шарков — „Човекът е захвърлена подкова всред всемира“ — (кн. „Крехък кремък“). Въвеждайки символичния образ на подковата (символизираща щастието), авторът поглежда от друг зрителен ъгъл на човека. Той носи в себе си красивото и доброто, но във всемира е САМ, ЗАГУБЕН, НЕРАЗБРАН („захвърлен“), ако не намери близост, топлина, разбиране, ако някой не посегне с надежда и любов към него. Светът (всемирът) е огромен и страшен, ако си сам, ако в „тоя хаос странен, сред вечното движение“ („Добър ден“ — кн. „Мълчанието казва всичко“) не чуеш добра дума, не усетиш приятелско рамо, не видиш протегнати към теб добри ръце.

Лирическият герой чувства себе си самотник неразбран — „Сами сме в тоя свят, сами“, изплаква той в „Кръговрат“ („Елегичен дъжд“); „А вън трепти — / и безначален, и безкраен, / живот красив, но и покаен“. Тиха тъга владее душата му. Жизнените несгоди пораждат чувството му за самота и обреченост, от там и минорната тоналност на стиховете, които имат звучене на жалба. Анафоричното повторение „сами“ е изразената с думи болка. Контрастът между красивия живот и пустотата, владееща душата на героя, загатват за приглушен вътрешен драматизъм, за вглъбено чисто човешко, философско отношение към живота и смъртта. Героят ту се упоява от живота и света, ту надделява у него скептицизма му, заради социалните фактори и сложната съвременност. Затова и противоречиво е отношението му към всичко, което го заобикаля. „Светът е вечно млад / и нов“ („Елегичен дъжд“), но и „тревожен“ („Наднича луната“ — кн. „Свободни нощни стихове“) и „проклет“ („Отговор“ — кн. „Елегичен дъжд“). Противоречиво е и отношението му към живота. За него той ту е „красив“ („Кръговрат“ — кн. „Елегичен дъжд“), ту „грапав“ („Като знамение“ — кн. „Елегичен дъжд“), ту „калпав“ и „хубав“ („Ще те настъпи някой“ — кн. „Свободни нощни стихове“). Затова и лирическият герой на Шарков усеща себе си разпъван и води живот в два живота — „Прострелян“ и „Жив живот“ („Ти си целият бронзов“ — кн. „Свободни нощни стихове“). Живият живот е духовно разкрепостеният, живот — горене, без мними носталгии и евтини афиши, без жалки печалби. Усеща живота си жив, когато го лъхне на чернозем и въздухът е „избистрен“, когато може с ръка да погали „жива любов“ („Вричане“ — кн. „Елегичен дъжд“). Живее се с истини, а не с измами, жив си, когато усещаш себе си необходим и полезен.

Не да опожарявам —

живях да докажа,

че всички ние сме съчки

за огъня на една вечност.

Продължавам да съществувам

с вярата на всяка свещица,

която огрява черквата

на едно бъдеще.

(„Въглените“ — „Свободни нощни стихове“)

Как личността да осъществи себе си в конкретното време — това е въпросът, който вълнува поета. Будното му творческо съзнание позволява да осъзнае, че най-висока форма на проявление на човешкия дух е неговата вяра в бъдещето. Вярата е почувствана и определена в стиховете като екзистенциална необходимост. Ако човек се примири, ако е сразен от трагичните конфликти, то значи е мъртъв духът му. Кризисните състояния прострелват живота, но човек трябва да се бори, да поддържа чистотата на сетивата си, да вярва в живия живот. За такъв живот — горене копнее лирическият герой. И стиховете от книгата „Обятия“ позволяват да видим многоликия му живот и света чрез душата на словото.

Зад мен — поезия. И смут, и кърви.

И моят век полека си отива

със капитал от вечни-мъртви

и човещинка — все още жива.

(„Зад мен“)

По художествен път поетът внушава непоколебимата си увереност, че човекът би могъл да се спаси от духовно падение, от обезличаване, само чрез любовта и вярата. Стихотворението „Зад мен“ е обогатено символно с акцент към проблема на съвременността ни — да спасим любовта в човека. Йордан Радичков в „Горещо пладне“ загатва, че човечеството е на пладнето на своя живот и е време да преосмисли пътя си. Все по-често и в прозата, и в поезията се прокрадват тревожните вопли на българската интелигенция за спасение, което обаче зависи единствено от нас самите. И Шарков внушава, че „все още“ пламъкът не е угаснал, че от спасената любов, зависи оцеляването на човешкия род. В поезията му е трудно да намерим цели стихотворения — характеристика на живота и света, но посочените точни определения за тях, в отделни стихове, доказват, че сетивата му са максимално изострени за многозначните проявления на живота. Убедително той се противопоставя на дехуманизацията на обществото. Човекът има участ „нелека“, знае творецът, и „сух хлебец, видения и обич, събития — в горнилото на тоя век, безкрайни сблъсъци със сноба“ има обгорелият от верността човек.

Стихотворението „Безсмъртно“, макар и със звучене на изповед пред любимата жена, всъщност е монолог — изява на цялостната позиция на поета, чрез която утвърждава вечностите в човека, живота и света. Интересен е рефренът: „Безсмъртното остава подир нас. / Там нека да ни съдят…“. Въпреки че никъде в творбата си авторът не извежда свое определение за категорията безсмъртно, всъщност е ясно, че тя е превърната в основна величина за естетическия му свят. В тези стихове е вградено категоричното му становище, че за всичко сторено в земния живот — и добро, и зло, човекът ще бъде съден „там“. Анафоричното повторение „нека“ („да ни съдят“) загатва за готовността му да отговаря пред съда на живота без страх и колебание. Шарков оставя на нас, читателите и критиците му, да прозрем философията му за живота и смъртта. Ако се опрем отново на Соломоновите мъдрости, може би ще стигнем до истини закодирани в творбата („Праведността е безсмъртна, а неправдата причинява смърт“ — гл. 1: 1–15). Дали и за поета, като мъдреца Соломон, праведността САМО е безсмъртна: ако си преживял участ нелека, но си живял честно; ако си извървял „горнилото на тоя век“ и си надмогнал дребнавостите му; ако си изживял самота и си страдал, но си съхранил човека в себе си, верността и обичта, то значи си живял правилно, т.е. това е знакът на безсмъртието. Интересно е обаче, че поетът (лирически герой на стихотворението) не търси божествената оценка за делата си. Съзнава, че тя ще дойде с идващите поколения („Безсмъртното остава подир нас“), т.е. поколенията, в бъдното („Там“) ще ни съдят. Тръгвайки от своя собствен живот, героят прави обобщение за живота на човека изобщо. Ако спирам вниманието си на „Безсмъртно“ от книгата „Обятия“, то има и друга причина. Във всичките си творби — от „Не идвам сам“ до „Обятия“, всъщност Шарков подтекстово обяснява връзката живот-смърт. Вълнува се от екзистенциалните въпроси: Как трябва да се живее живота? В какво да търсим смисъла? Спасението за човека той намира и в децата, и в книгите, и в мечтанията (по „Бързам да кажа“ от кн. „Мълчанието казва всичко“)

Сега бързам — друг път ще се доизкажа

и това, от което сърцето се кърти…

Безсмъртното не е толкова важно…

Важното е да живеем като безсмъртни.

Това прозрение за логиката на човешкото поведение е основано на конкретни житейски преживявания; звучи като прозрение философско, произтекло от поетовото наблюдение и преосмисляне на връзката човек-свят. Само един поглед не е достатъчен да „видим“ дълбокия смисъл, вложен в ст. „Безсмъртно“ и „Бързам да кажа“, защото тогава бихме открили вътрешната противоречивост в позицията на героя за „безсмъртното“. Задълбоченото проникване и проучване на стиховете и мирогледа на автора ми позволява да направя извод, че той разбира безсмъртното като екзистенциална необходимост (по думите на Соломон „праведността е безсмъртна“, а тогава перифразирайки текста на Шарков, той звучи така: „Живейте праведно“!). Поетът утвърждава непоколебимата си увереност в това, че човекът ще бъде спасен за себе си и за света, ако превърне праведността в мотив за човешкото си поведение, мерило във философската и нравствената си системи. Ако в „Мълчанието“ той заклеймява: „Който носи омраза — нека се огъва, / който носи обич — нека не е превратен“, то „Обятия“ утвърждава верността като добродетел и отрича сноба. Така във всяка своя книга Константин Шарков защитава философията си: живей праведно, обичай ближния си, бъди силен и надживявай трудностите и превратностите на битието, не забравяй никога, че поколенията след теб ще съдят делата ти!

Познал индивидуалното, човешки съкровеното, Константин Шарков изгражда чрез произведенията си образа на лирическия си герой (а всъщност на самия себе си) като човек с богата душевност, познал горчивините на живота в цъфтежа на своята младост и проследява неговия път до есените на зрелостта. Той живее в своя вселена — микрокосмос, облъхнат от неповторимото, съкровеното, изстраданото през годините. Преминал през бурите на живота, открил приятелства и истини, познал подлости и лъжи, в някои свои творби той прави дисекция на духа си в три измерения: минало (чрез ретроспекция), настояще, поглед в бъдещето:

I. Минало

Живях и бедно, и богато

с душа, лекувана с бодил.

(„Пожари от листа“ — „Елегичен дъжд“)

Сурово, сложно време прокънтя

в ушите ми и сложи длан корава

над мойто рамо…

(„Праг“ — „Елегичен дъжд“)

И тъй — без броня, често лъган,

без страх оглеждам се назад:

цветя засаждах, раснаха и тръне.

Ала добре, че като тебе не пълзях.

(„Костенурка“ — „Обятия“)

Зад мен — поезия. И смут, и кърви.

И моят век полека си отива

със капитал от вечни — мъртви

и човещинка все още жива…

(„Зад мен“ — „Обятия“)

Какви ли пламъци не ме горяха,

та дните ми пътуваха в зиг-заг

и нямах за духа прилична стряха,

и нямах зов, и нямах верен знак.

(„Нощта е моя…“ — „Обятия“)

II. Настояще

Ето ме и мене, приятели! Вижте ме:

затлачен в делници, с пламнала мисъл,

ту ликувам, ту едва-едва дишам.

…

Оцелях аз — като ръждясал гвоздей

 

от къщата прастара на времето;

За едни хубав, за други — грозен,

залъгван с моите прости поеми.

(„Работа“ — „Елегичен дъжд“)

Сърцата ни са вече тихи урни

на спомени — и живи при това…

(„Изгаряне на шума“ — „Обятия“)

И колко простичко тупти животът:

железен, но и с дух на свобода,

изтръгната с неистов ропот —

додето не очакваме смъртта.

(„Додето не очакваме“ — „Обятия“)

По-ръбест, напорист и непреклонен,

сега разбирам, че мори ме всеки час,

но устоях, защото съм отронен

от тоя вид скала — от кръв и плът.

(„Речен камък“ — „Обятия“)

III. Бъдеще

Мъгли над къщите лежат,

ръцете ми в простора стенат.

Аз вярвам — няма жалка смърт

за живата вода. Не ще отнемат

мъглите погледа суров.

(„Селения“ — „Елегичен дъжд“)

Вярвам, ще дойде и време такова:

до тези, до които крача,

като спомен да ме изровят,

да ме разчупят като погача…

Какво ще видят?… Голямо чудо:

 

ще видят моето озарение,

как съм живял тихо и лудо,

за да се смее някой след мене…

(„Послеслов“ — „Обятия“)

Спасението идва с вярата в човека, с любовта — мечта и блян, с духовните пориви за бъдещето. Тя — вярата му помага да изнесе своя кръст до Голгота, да превъзмогне предателство „от чужди и от свои“, за да научи цената на славата и да изгори спокоен от „златото на сладките вини“.

С голяма част от творбите си поетът създава впечатление, че вече е преосмислил битието и е осъзнал, „че април си е отишъл с разцъфтелите череши, с младото слънце и бяла мъгла“, че вече е приключила борбата му за живот. Но в стихотворението „Внезапно“ от книгата „Елегичен дъжд“, като внезапно рукнал дъжд, като внезапен трепет на душата го връхлита импулса за живот:

Човек съм с кръв като жарава,

защо, о, Господи да бъда легнал?

Ще стана и каквото ще да става…

Тези стихове са израз на своеобразния бунт на поета срещу самия себе си и примирението, което го е завладяло. Чрез тях той показва бурята в душата, която кара човека да „очука“ човката си даже „на пук“ на самия живот и в името на живота; да се подаде извън сезоните и свой сезон да създаде; да пожелае да е там, „където някаква цена животът струва“ („Посоки“). Съзнанието за това го извисява над дребното, делничното и му помага да надживее катаклизмите на „Аза“. Събрал кураж, той е готов да продължи битката за живот, да продължи борбата с тъмното и да се пребори за спасението на хармонията и любовта — единствена духовна територия на битието. Достигнал „чаканата зрелост“, надмогнал самозаслепението, в очакване да чуе гласа на съдника — ЗРЕЛОСТ, Константин Шарков формулира идеите си за необходимостта от жертвеност в постигане на идеалите и мъдростта в живота („На зрелостта езикът не прощава“), да бъде защитена от изненади съдбовността на любовта („Защита“ — кн. „Обятия“). Той знае какъв е жребият му:

… да падна,

в светкавични обятия сразен.

Ако с филизче ново се обадя,

то значи — коренът живее в мен.

(„Адрес“ — „Обятия“)

Животът и след него ще продължи, но той не жали, че вече няма да го има, защото знае — ще остави от себе си спомен у тези, които е обичал.

Ще си отида — ту нужен,

ту малко излишен,

предизвикал ненужния трус

в душите на тези, които обичам.

А след мене ще има живот

за всяка гугутка, глупак и величие

със спомен

за поредния… Дон Кихот.

(„И така да е“ — „Свободни нощни стихове“)

Стиховете обобщават възгледите му, че човешкият живот не е живян напразно, ако е изпълнен с високи идеали и хуманна любов.

„Животът — начало“ от книгата „Обятия“, като че ли събира в едно поетовите размисли за света, човека, живота и смъртта. В творбата някак изчистено, кратко, пределно ясно и сентенционно оформено, Шарков дава формулата за жизнената си устойчива философия.

Животът — начало. Смъртта е предела.

…

Коварен, божествен, сирот,

човекът се лута сред път и постеля

да търси за дивите истини брод.

…

Затова не умира всемира:

животът разделя, смъртта ни събира.

(„Животът начало“ — „Обятия“)

Смъртта е само предел, а не край за вечно търсещия дух. В едно друго измерение животът продължава. Там, в смъртта, няма раздели. Онова, непостигнатото в земния живот, се осъществява зад предела — там е вечната любов, там се постига мечтаната красота и душевна хармония…