Георги Марков
Мъже (6)

6

Всичко се сливаше в един-единствен въпрос — как да живея? Как?

Иван

Както всяка неделна вечер. Пустеещият след обеда казармен район с дългите, почти безлюдни сгради на помещенията, с прашната градинка — изоставена и тъжна, с празните, лъснали маси на столовата, с облечения в кадифе, заглъхнал войнишки клуб изведнъж се оживява. Заедно с тъмнината вкупом нахлуват войници — строяват се, хранят се, прибират се, разхождат се… вършат всички ония неща, които са вършили и вчера, и завчера, но по-шумно, по-разпуснато, защото е неделя.

Към тихата танцова музика, която свирят усамотените високоговорители, брутално се натрапват гласовете и тежките стъпки на прибиращите се отпускари с тяхната маршова песен, с рязкото и силно свирене с уста. И ония, които тупат прашните си обуща върху бетонната настилка пред помещението, като че това е най-голямото им удоволствие, и се надвикват, защото не могат да се чуят. Други вироглаво тичат по стълбите, гонят се, докато трети, разсъблечени до кръста, се втурват в умивалнята, заливат се със студена вода, крещят и пеят някакви техни си песни. Гласовете им гърмят в широкото еховито помещение променени, необикновено силни.

От другия край на района, откъм помещенията на първа рота, други гласове скандират:

— Бра-то-ев! Бра-то-ев! Бра-то-ев!

Другарски салют към ефрейтор Братоев.

А край оградата са се излегнали двама свирачи на устни хармоники и тихо, за себе си, свирят много тъжна, разчувствуваща песен.

Изведнъж всичко е удавено в страховитото, мощно бучене на преминаващия зад помещенията влекач. Веригите грозно и тревожно дрънчат и напомнят за нещо друго.

Малко преди проверка започват разговорите. Говорят на стълбите, говорят под прозорците, говорят навсякъде из района, където блещукат огънчетата на цигарите. Кой къде е ходил, какво е свършил, с кого се е видял. Купил ли е пликове и листове, срещнал ли е еди-кой си, била ли е „оная“ на движението и с кого, има ли в сладкарницата халва, знае ли, че на Пирона са му дошли на свиждане, а на Додьо жена му родила момче, чул ли е, че Сашо е в ареста и капитанът бил сърдит като никога, ще почерпи ли от специалните цигари, утре са наряд…

Заразяващ смях току пред вратата. Пак хитрият шоп Мите с провлечен, флегматичен глас разказва на двадесетина души приключенията си. В града стоял край локва. Минал камион и го изпръскал до ушите с кал. Нито напред, нито назад! А отстрани иде вечно киселият ротен старшина Казимир. На улицата излязла някаква жена, поогледала го и му викнала:

„Момче, ела да те измия!“

Войниците се кискат високо и питат как го е измила. В цялата история няма и капка истина. Всички знаят това, знаят, че Мите ги лъже, но им е приятно… Един отминал ден.

„Както всяка неделна вечер! О, да би могло да бъде както всяка неделна вечер! Да би могъл да забрави всичко, отново да се слее с хората и да не мисли нищо, нищо…“

Докато беше навън, Иван си мислеше, че ако се усамоти, ще му бъде по-леко. Но и сега, сред тишината на ротната канцелария, в мълчаливата игра на шах с капитана, не му олеква.

Дразни го острата миризма на подово масло, дразни го шумът, дразнят го разговорите, безгрижната грубост на другарите му, плоските шеги на Мите — кощунственото безразличие на целия свят към него.

Едновременно разбира, че не би могло да бъде другояче, че е срамно да търси съчувствие, че е длъжен да изживее всичко сам, мъжки. Ала това не притъпява болката му. От наново осъзнатото безсилие го заболява още повече…

После изведнъж се захваща да мисли за много неща. Едва навлязъл в същността им, обърква ги — получава се неразбираема смесица от чудновати понятия, смешни сравнения и ненужни спомени. Ту иска да стане, да отиде нанякъде, да си изясни положението, ту махва с ръка и вини себе си в сантиментална чувствителност…

При това играе шах.

Като гледа срещу себе си познатото лице на капитана, обхваща го желание да му довери всичко. Най-интимни и скъпи работи. Защото от душа и сърце желае да поговори с някого за себе си. Ала няма ли изповедта му да се отблъсне от мрачната строгост на това лице? Няма ли обичайната му ирония да го оскърби? Няма ли суровата му мъжественост да го унизи?

Прави рокада на царския фланг. Капитанът изненадва с рокада на дамския фланг. Той очевидно търси изостряне на борбата. Такъв е характерът му.

Иван във всички случаи предпочита спокойната позиционна игра — без рискове, без напрежение, със запазени шансове за приличния равен резултат.

„Способен ли съм аз на остра борба? — неволно се пита той, като разглежда създадената позиция. — Способен ли съм на особена, силна постъпка? И изобщо способен ли съм на нещо голямо във всяка игра?“

В хаоса от тия нови въпроси звънна натраплив, присмехулен глас:

„Да, скъпи мой! Премного обикновен е твоят живот! Премного делнични са твоите претенции, премного ограничени са твоите намерения и може би и характерът ти, и душата ти са пусти, отблъскващи! Не е ли прав Сашо, щом сам не мога да си я задържа, кой ще ми помогне! Дори не зная какво да правя, как да живея! Въртя се и се учудвам, че хората имали собствен живот, а аз нямам, защото не зная към какво се стремя! У мене нищо не е така, както би трябвало да бъде. Дори в тоя момент не зная как да постъпя! Не показва ли това, че моето чувство към нея е било само «външно», както «външни» са всичките ми чувства?“

„Но защо тогава ме боли? — пита се той. — Или и това е лъжа?“

И после:

„Каква е точната истина за мене? Изобщо има ли такава истина и кой би могъл да ми я каже?…“

Мъртвите шахматни фигури напълно са разиграни. Всяка от тях е понесла съдбата, която й е определил човешкият ум и която по-нататък зависи от неговата проницателност.

Подпрял брадата си, капитанът седи неподвижно и мълчи. Изглежда съвсем вдаден в играта.

Отвън пак гръмко се смеят.

„Как да играя?“ — наново се опитва да се съсредоточи в играта Иван. Струва му се, че връзката между него и това, което става на шахматните квадрати, е напълно прекъсната. Зее пропаст, която той не може да прескочи. Няма сила. Или пък не знае „как“… А чувствува, че тия, които се смеят отвън, много добре знаят „как“, че и най-зле избраният ход при тях би бил по-сполучлив от неговия най-добре избран ход…

Капитанът търпеливо го чака. Дори не вдига глава към него.

„Тук всеки ход трябва да води към простата и ясна цел — победата! Всяка фигура има своята сила, своето назначение! — неочаквано той се усмихва. — За да разбереш себе си, от сътворението на света ли трябва да тръгнеш?“

Продължава играта с първата комбинация, която му хрумва.

Капитанът има белите фигури. Иван — черните. След бурното стълкновение в центъра играта става по-спокойна. Една странична пешка на черните по силата на обстоятелствата се е промъкнала напред, далеч от своите, по неизвестните и опасни пътища на някакъв собствен вариант. Нейната съдба изведнъж приковава цялото внимание на войника.

„Ако я движа напред, ще я загубя — мисли той. — Ако я подкрепя, разбивам защитата… Не е ли по-добре нищо да не правя. Тази пешка е встрани от боя, никой засега не я закача, нека усамотена си седи там. Може и до края на играта да не помръдне!“

Колко хубаво би се чувствувал, ако след уволнението не се завърне на работа в София, а отиде в някакъв малък провинциален град или село, или в отдалечен завод, където никой не го знае и никой за нищо няма да го пита. Спокойствие, природно благодушие и простота. И картинката — зима, сняг, прозорец, от който нищо не се вижда. Може и ловец да стане или за риба да ходи. Но сам, без хора, без приятели и неприятели. И никому адреса няма да каже. Пред него ще стоят само книгите. Стигат му…

Човек и пешка!

Човек може да стане пешка, но пешката — човек никога!

Какво мисли капитанът? Вижда ли пешката?

Той гледа човека. И единият, и другият разбират, че мислите им в този момент са еднакви:

„И двамата знаем, че не заради шаха сме се срещнали, че имаме да говорим важни неща, но тъкмо в такива случаи не знаем откъде да започнем! И двамата разбираме, че това, което ще говорим, няма да бъде обикновен разговор между ротен командир и негов войник, няма да бъде разговор между двама познати, които поради взаимните си симпатии могат да споделят своите тайни, няма да бъде и разговор между другари, защото помежду ни има разлика не само в чиновете!“

Какви са действителните им отношения един към друг! Какво би казал всеки от тях за досегашните си впечатления от другия?

Капитанът:

„Имал съм много войници. Идват, отиват си. Еднакви униформи — различни хора. Видях те — по-възрастен, по-образован, по-възпитан. Очаквах да се отделиш от другите — интелигентщина. Браво! Стана като всички!“

Иван:

„Още веднага вашето лице ми направи силно впечатление. Помислих, че позирате с внушителната си външност, но скоро разбрах, че греша. Малко хора днес покриват думите си с истинско съдържание, малко хора от моите среди обладават такава твърдост и честност на убежденията си!“

Капитанът:

„Аз съм войник. Точка. Всички трябва да бъдете войници. Точка. Хората са два чешита — годни и негодни за войници!“

Иван:

„Преди да дойда в казармата, преди да ви срещна имах друга представа за военните, за военщината. За мене всичко това беше печалната необходимост. Вие променихте тая представа.“

Капитанът:

„Ако само аз съм променил твоята представа, жалко!“

Иван:

„Служих и служа при вас! Как е другаде — не зная.“

Капитанът:

„Сигурно както трябва да бъде!“

Иван:

„Малко е да се каже, че вие ни завладяхте. Никога не съм славословел и можете да ми вярвате. Ние, съвременните млади хора, идваме в живота твърде чувствителни към принципите на нашата правда и най-често срещаме «на нож» тия, които посягат върху нея! Бяхме щастливи, че не направихте разлика нито за сина на първия секретар на окръжния комитет, нито за сина на генерала. Че не си затворихте очите пред никаква нередност в ротата, че ни веднъж не прехвърлихте отговорността другиму. Че бяхте честен!“

Капитанът:

„Това не е мой, а наш морал! Силата ни не е в парадната дисциплина, а в тоя прост морал! Точка! Ти го признаваш, но трябва и да го приемеш! Инак пиши — две години загубено време!“

Иван:

„Тоя морал беше опора и сигурност за всички ни. Той беше еталон за моралността на собствените ни постъпки. «Какво би казал капитанът?» — питахме се ние и неволно се стараехме да постъпваме като вас. Но моралът би бил безсмислен сам за себе си, нещо като стрелба във въздуха…“

Капитанът:

„Стреля се по цел! И се улучва цел!“

Иван:

„Поставихте мишените достатъчно близо, за да бъдат видими. И достатъчно далеч, за да не бъдат лесно достижими. После ни научихте да се прицелваме и да не ни треперят ръцете, когато натискаме спусъка. При вас всичко беше отмерено, ясно, сигурно. И като че знаехте отговорите на всички възможни въпроси. Това най-много ме порази. Замислих се.“

Капитанът:

„Отлично.“

Иван:

„Никога не съм подбирал, умишлено другарите и приятелите си. Сближаването ми с тях е ставало неусетно поради необясними, вътрешни симпатии. Така стана и с вас! Приближих се, без да зная какво ще излезе от това.“

Капитанът:

„Ти ми хареса.“

Иван:

„Тогава разбрах колко неща ми липсват.“

Капитанът:

„Не е лъжа! Мнозина могат да ти завидят — образование, служба, положение! А отвътре е празно! Няма цели, няма идеали! Тясна е била институтската лаборатория! Малък е бил твоят дом!“

Иван:

„Идеали! Колко лесно се произнася тая дума!“

Капитанът:

„Зависи от кого.“

Иван:

„Искам да бъда честен. Не зная какви са моите идеали. Тържеството на собствената ми личност? Съвършенството на красотата? Комунизмът? Лесно е да си лепна етикет на прекрасен идеал. Но кажете ми — как да сплавя идеала с кръвта си, за да получи той плът, физическа маса, за да се сродим!“

Капитанът:

„Не бързай! Всеки получава такава възможност! Ще я получиш и ти!“

Иван:

„Като ви опознах, поисках да заприличам поне малко на вас, колкото и странно да ви се вижда моето желание.“

Капитанът:

„Най-хубаво би било да приличаш на себе си!“

Иван:

„Човек вижда себе си само чрез другите, другарю капитан. Чрез огледалата на другите! Изображението зависи от огледалото!“

Капитанът:

„Вярно. Но освен огледалата на другите има и огледало на епохата, на историята! Там се виж! Или те е страх?“

Иван:

„Не зная, може и да ме е страх. Истина е, че нямам вашата смелост. Винаги, когато си представях, че сме на война, знаех, че ще се биете докрай!“

Капитанът:

„Всеки трябва добре да върши своята работа!“

Иван:

„Това изчерпва ли всичко?…“

Играта на шах продължава. Отвън разговорите и смеховете стихват. Настъпва властната казармена тишина. Четвърт час до проверка. А някъде в София сега в шумна компания жена му лудува — свободна, весела. И някой шушне на другите: „Какво ли прави оня глупак, мъжът й?“…

— Сбърка! — казва капитанът. — Върни хода, ще ти взема дамата!

„Те вече я взеха!“ — отвръща на себе си Иван и поправя хода.

Предимството на приятелската игра е, че ходовете могат да се връщат.

— Ако и в живота беше така — край! Всичко ще стане грешки и поправки! — капитанът размърдва тънките си устни. Усмихва се непривично, лицето му още повече погрознява. Той говори бавно, като разтегля твърдите гласни. Надвесва се напред, хвърля дълъг поглед върху дъската и посочва самотната пешка.

— Ще я загубиш!

— Сама да се пази! — отвръща Иван.

— Едва ли!

Капитанът мести коня по посока на пешката. Неочаквано пита:

— Съжаляваш ли за двете години тук?

Иван е очаквал подобен въпрос. Разговорът им трябваше да вземе някаква насока.

— Не зная, другарю капитан… някой път съжалявам, друг път не… може би съм спечелил, може би съм загубил… баланс не мога да направя…

— И не трябва! — казва капитанът. — Счетоводството на тия работи е в гробищата! Питам те, защото ти дойде по своя воля тук! Можеше и да не дойдеш, нали?

— Да, от института щяха да ме освободят! Постепенно играта се изостря. Капитанът придвижва втория кон пак в посока на усамотената пешка.

Иван разбира, че се подготвя атака, за да се ликвидира пешката, но пак нищо не прави. Продължава играта в центъра.

— Не вървеше у дома, нали? — Капитанът се колебае за следващия ход. — Казват, че жена ти била хубава?

Иван се изчервява. Не е ли намек за признатото несъответствие между него и жена му, което единствен той не желаеше да приеме.

— Не вървеше, другарю капитан, но човек винаги се надява, че ще се оправят нещата, като не може да разчита на друго, залага само на времето… и затова… — Той се взира в своите фигури и се мъчи да си спомни какво всъщност трябваше да играе. Загубил е нишката на играта.

— И затова? — подсеща го капитанът.

— Трябваше да се отдалеча малко… — отвръща Иван по-скоро на себе си.

— … Да отрезнееш! — продължава мисълта му капитанът. — Могъл си да отидеш в командировка?

Обръчът около пешката безмилостно се свива. Още малко и капитанът безпрепятствено ще я прибере. Едва ли на света е имало по-загубена пешка!

— От командировка човек винаги може да се върне, а от казармата само в определения срок.

— Ти чакаше резултат?

Лицето на Иван потъмнява. През всичките двадесет и три месеца те си пишеха, дори когато той отиде в отпуск, тя го посрещна много ласкаво. В последните писма тази ласкавост се засили и той вече смееше да мисли, че всичко ще се оправи. Топяха се съмненията и мъките му. Живееше с тревогата на щастливо очакване. Най-после тя бе разбрала неговата цена, бе почувствувала неговото отсъствие, бе приела неговата любов…

— Резултатът пристигна днес, другарю капитан!

Още един подготвителен ход на капитана. Сигурен в победата си над жалката пешка, той обмисля по-нататъшните ходове.

— Знам! Батальонният ходи в София! Някой от вашия институт му казал тая работа.

По дяволите играта, пешките, всички фигури! Тя е изгорила последните мостове!

— Значи всички там знаят!

— Знаят!

За да няма връщане назад. И мъничките надежди за едно последно обяснение пропадат. Това е!

— Ти си на ход! — подсеща го капитанът и се взира в лицето му. Този момък съвсем се е объркал. Така и трябва да бъде. По-добре да се обърка тук, отколкото там. Жена му сигурно е умна. Тук ние ще го подкрепим.

Иван се отдръпва от дъската.

— Няма смисъл, другарю капитан! Играта е загубена за мене!

— Не! — капитанът го гледа упорито и пак провлича твърдите тласни. — Играта не е загубена! Ако искаш, да се сменим!

„Защо е всичко това! Защо се занимаваме с тия глупости! Защо изобщо седя тук? Защо ще трябва да продължим? Та какво значение има в края на краищата кой ще бие!“

Страх го е да се отпусне.

Все пак разменят местата си. Капитанът е оставил почти спечелена позиция.

— Не е леко, приятелю! — казва капитанът за позицията на черните, а Иван го разбира по своему.

Внезапни сълзи го задавят. Гърлото му отмалява. С друг глас той казва:

— Пусто е, другарю капитан, пусто е!

— Само тя ли е била в твоя живот? — пита капитанът.

„Не искам да слушам уроци по нравоучение! Бих си отишъл! Но къде да ида?“

— Ще спася пешката! — казва капитанът. Вече е анализирал положението… — И играта ще завърши наравно!

Не спекулира ли този човек със своята самоувереност! Какво ще спаси! Вятър! Бих искал той да попадне в моето положение! Е да, нали се сменихме!

— Как ще я спасите? — пита насмешливо Иван.

— Ще видиш! — и той жертвува един кон в централните полета.

Иван приема жертвата по необходимост и изведнъж се увлича в играта.

Но след втора жертва, този път на дамата, и… вечен шах.

Капитанът се смее.

— Слушай, приятелю — казва той, — винаги съм обичал проверките! Истинските проверки, Дойчинов!

— Понякога са много скъпи, другарю капитан!

— Толкова по-добре!

Той мълчаливо излиза. Иван остава над шахматната дъска.