Георги Марков
Мъже (4)

4

Ела, мила златна светлина! Ела! Не ме оставяй в сянката на този гръб, защото ми е страшно да слушам тракането на часовника Ела, моля те, ела…

Данчето

Най-напред разузнавателен поглед към противника. Не бива да се стегне до стълкновение, тъй като във всички случаи войникът ще си изпати. Сашо оглежда околността на жилищните блокове, в които живее Данчето. На третия прозорец от ляво на дясно виси бяла кърпа. Тя означава: „Ще дойда“. Сашо самодоволно се усмихва. От блоковете не се чува никакъв шум, не минава никой. Това е по-добре, защото все пак някой би могъл да ги види.

Втори поглед за осигуряване на тила. Забранено е отиването на войници в заводската горичка и досега никому не е дошло наум да наруши заповедта. Още повече, пътят за горичката се контролира от местоположенията на двама часови — този при заводския портал и този при складовете. Телената мрежа е нова и много добре опъната. Ха минавай, де! Защо не! Обзема го лекомислената дързост на палаво дете. Отсреща е Данчето, там трябва да иде и той! Всеки по-разумен на негово място би използвал градския си отпуск, за да излезе на шосето, да заобиколи целия завод и да влезе безпрепятствено в горичката, но той не би бил Сашо!

Като се преструва, че търси по земята нещо, което е изгубил, войникът приближава до оградата, и тръгва по нейната дължина. Връща се назад, оглежда се, бърка в джобовете си, макар че наоколо няма никой. Най-после той открива това, което му трябва. На едно място телът е разхлабен и гъвкавото тяло би могло да премине.

— Напред! — въодушевен командува Сашо и се навежда.

— Редник Баров! — прокънтява познат остър глас. Сашо се заковава на мястото си. Капитанът!

Той стои наблизо под дърветата, разбрал намеренията на войника.

— Заповядайте, другарю капитан!

Ротният го гледа изпитателно.

— Какво се мотаеш тука?

Освен хубост Сашо има чуден усет за положението. Не се колебае нито секунда, инак би станало много лошо. Капитанът винаги е ценял искреността.

— Търся начин да се измъкна незабелязано от казармата, другарю капитан!

По смръщеното лице на ротния трепва и угасва усмивка.

— Известно ли ти е, че горичката е забранена за войници!

— Тъй вярно, другарю капитан, но по някакво недоразумение аз тъкмо там имам среща!

Сашо продължава да спекулира с искреността си.

— Пак ли… безнадеждна любов! — капитанът иронично напомня за едно скорошно оправдание на Сашо, че е „безнадеждно влюбен“.

— Съвсем не, другарю капитан! Тази любов е доста надеждна!

С този инак нелош отговор комедията на искреността главоломно пропада.

— Редник Баров! — командува капитанът, разбрал тънката игра на мнима добродетел. — Кръ-гом! Към ротното помещение, ходом марш!

— Слушам, другарю капитан! — на Сашо остава само да марширува, изпълнен с уважение към ротния командир.

За всеки друг срещата с капитана би била солидна причина да се откаже от намеренията си. Но Сашо и не помисля това. Марширувайки, той си представя единствено Данчето, пораздърпана, с разрошени коси… представя си високата й гръд… лицето за празник, усмивката на лъчистите й очи… „Ще дойда, Данче, та ако ще всички капитани от полка да се наредят покрай оградата!“ Хвърля небрежен поглед назад и възвива към ротното помещение. Вместо да продължи, той се прикрива зад ниската продълговата постройка на столовата и излиза отново при оградата, но вече сто метра по-нататък.

Капитанът не се вижда никъде.

Сега Сашо действува като на фронт. Достига тела лежешком, внимателно го отмества, изважда един гвоздей и отваря пролука. Минава леко. Тук дори е по-удобно от предишното място. Оттатък е ливада е ниски ракитови храсти, които го прикриват…

Редник Баров майсторски пълзи и едва когато навлиза в ракитака, щастливо отдъхва. Не е ли това победа! Кой каза, че няма да мине! Нищо вече не го измъчва! Каквото ще да стане! Сега най-важна от всички е Данчето…

Истинско удоволствие е да се повдига на лакти и бързо да изнася тялото напред, да чувствува неизтощимата сила на мускулите си и спокойния, устойчив ритъм на сърцето. Отдалеч човек би видял как един старателен войник се упражнява добросъвестно в пълзене…

Навлиза във висока неокосена трева. Дъхти на нещо чисто и зряло. Как примамва земята… полегни върху мене… успокой се… У мене всичко е така спокойно… у мене всичко е така ясно… дишай моя въздух… поеми от тия миризми… нищо няма да ти избяга… полегни…

Той вижда над главата си върху висока тревичка щурче, което го гледа с огромните си очи, учудено до немай-къде. Сашо присяга да го хване, но щурчето пъргаво отскача напред, войникът развеселен се хвърля подире му. Чакай ти, гадинке! Стой! Щурчето пак отскача и на Сашо все повече се харесва тази нова игра. Как няма да го хване! Едно щурче ли! Я виж ти! Ах, мръснико хитър, почакай, почакай, хоп! Пак избяга!…

И на щурчето играта допада. Такова развлечение след дългата скука на есенния следобед! То скача предварително, дори войникът да не се хвърля!

Накрая Сашо се отказва. Не защото се уморява, нито защото си е помислил, че това е детинщина, която не подхожда на годините му… напротив, би играл до довечера… Но ето! Хвърля се за последен път да хване насекомото, но се подхлъзва и пада по гръб в меката неокосена трева.

Войникът вижда небето. Бистро, синьо есенно небе с омайна чистота на целия простор, със златния слънчев дъжд… и с няколко врабци, които игриво прелитат над главата му.

— Какво небе! — възкликва Сашо, спомнил си небето над техния град. — Това небе е много по-хубаво!

И някакво чудно, волно и щастливо настроение прелива в душата на войника. Обзема го неочаквано безпричинна радост, никакви мисли не го занимават, нищо не го тревожи… Запява.

Фалшив, полумъжки, полумладежки глас. Нищо че не знае думите на песента. Така ли беше? Не, грешка! Карай да върви! Ех, каква песен! Но защо реве толкова силно! Може и да го видят! Нека го видят! Все едно! Може и да го пратят в ареста! Нека го пратят! Пак сбърка… май стана друга песен! Карай, каквото излезе!

— Какво небе! — възкликва отново посред песента и в същия момент някой му отнема небето.

Тънки, малко загрубели, одраскани от ламарината пръсти затварят очите му. Той улавя две меки китки, отмахва ги леко от себе си и вижда изрязано върху синия небесен фон лицето на Данчето.

Какво необичайно сходство между блесналите кадифени очи и небето. А в нашия свят разправят, че синият и кадифеният цвят не са хармонични. Всичко, в което има красота, е хармонично.

— Защо си се развикал, глупчо!

Жените са чудни, когато освен жени са и майки. Сашо се надига и я прегръща.

— Защо беше това хвърляне по тревата! — продължава упорито тя.

Такива укори се приемат с целувки.

— Гоних едно щурче! — казва той. Иска да сподели всичко.

— Едно щурче гонило друго щурче! — казва тя с мило снизхождение и поклаща глава.

— Едно щурче целунало друго щурче! — възхитен от думите си, Сашо се надига.

— Не! — тя слага длан на устните му. — Не… тука!

Той се изправя, а тя остава в краката му. Войникът разкършва рамене, навежда се и я вдига на ръце. Понася я навътре в горичката.

Данчето се отпуща. Струва й се, че е на люлка, на някаква много лека люлка, не чувствува тежестта на тялото си. Гледа хубавото гладко лице, слънчевите очи, разпилените коси…

„Не искам да знам…“ — тя прилепва бузата си до неговата, но не притваря очи…

Нищо не е по-пленително от всеотдайността!

В нашия век — век на съображенията и на резервите — това е едно от изключенията.

* * *

Една жена иска да живее. Тя има дом, има съпруг, има дете. Но това не й стига! Малко е!

Защото е развратна, нали? Нали, другарю редактор? Нали, другарю читател? Нали?

О, не бързайте! Малко ще ви объркам. Тя е първата работничка в цеха! Тридесет пъти ударничка и сега най-добра в професията! Има завършено средно техническо образование, интелигентна е, постоянен читател на библиотеката. Нейната машина е отлично стопанисвана, нейното дете е най-добре гледано, нейният дом е за пример!

Тогава защо?

Ние, които разрушаваме в името на прогреса всичко старо, тук се позоваваме единствено на традицията! Долу любовта! Да живее моралът!

 

— Развратна ли съм? — върху щастливите очи ляга сянка.

Може би той ще й отговори.

Не. Такъв сложен въпрос не е за неговата глава.

— Ти си чудесна! — милва я той.

Тя се изчервява. И сега си помисля друго. Защо търси да се оправдава? Виновна или невинна, това е все едно! То няма нищо общо с любовта. Важното е другото, което стана и което наистина бе чудесно.

— Знаеш ли… това ми е за първи път! — и смутена, и щастлива признава тя. Целува го, но съвсем другояче. Устните й едва докосват лицето му, ала с мигновеното, леко докосване тя предава ново, разтърсващо чувство.

Той прехласнат я гледа. Не е ли най-хубавата жена, която е срещал?

Тя иска да му разкаже нещо много приятно, необикновено приятно. Кое е най-приятното в живота й? Може би за златната светлина! Не го ли донесе златната светлина? Тяхната любов е рожба на златната светлина…

Сънуваше ли тя? Само си представяше. Така беше по-добре. Всяка вечер, щом затвореше очи, колкото и уморена, колкото и бодра да беше, опитваше да си представя. Беше свикнала — като пиячите с алкохола, като пушачите с тютюна. Разбира се, мислеше само за хубави неща. Ако човек не ги е получил в действителност, можеше да ги получи наум… понякога и това стигаше.

Най-напред тя притвори очи и зачака. Ще дойде ли златната светлина? Ако не дойде, нищо няма да има. Просто ще се помъчи да заспи…

За първи път я видя преди много години… Момиченцето тичаше около варосаната селска къща и се опитваше да хване черното коте. Но котето игриво бягаше към хълма. Така и двете се изкачиха горе и там момиченцето за първи път видя златната светлина. Изведнъж сърчицето му затуптя бързо-бързо, малката душичка отмаля, обзета от неочаквана и непозната радост. То забрави котето, за да не забрави никога златната светлина. Седна на хълма и я загледа с бистри, с възторжени очи.

Тя не идеше направо от слънцето, а извираше от всички кътчета на чистия простор като вълшебно златисто сияние, което потапяше целия свят в усмивка и неподозирано щастие. Тя извираше от веселата резеда на ливадите, от малките островчета на лешниковите храсти, от прибулената снага на планината, от реката. Тя извираше отвсякъде. От земята и от небето.

Златната светлина! — така я нарече момиченцето.

След много години тя откри, че златната светлина извира още и от музиката, и от поезията, и от всяка красота. Защото и след много години тя пак караше сърцето й да забързва, пак душата й отмаляваше от радост…

Щеше ли да дойде и тази вечер?

Чакаше и дишаше по-бавно, по-затаено… ето я! Не беше ли това варосаната къщичка? Не бяха ли тези сенки лешниковите храсти… трептящи златни вълни се понасят около нея… какво ли щяха да донесат?…

Звън на паднали стотинки!

Златната светлина угасна. Данчето отвори очи.

Убитата светлина на настолната лампа бе приближила предметите един до друг, като че просторната стая се бе превърнала в отвратително малка, душна кутийка…

Друго?

Какво друго можеше да види човек, свит в плътната сянка на един мъжки гръб?

Превит над масата, с тесни плещи, с тънко женствено вратле, което се свежда все по-надолу, с малка миша глава, която сумти и дебне. Какво? Гръб, който вече цял час се е заковал и помръдва само за да събере падналите стотинки. И още?

Тиктакането на часовника. Неумолимото, страшното тиктакане, което известяваше за приближаването на нещо неизбежно и фатално. Много пъти тя, непоправимата мечтателка, бе възкликвала:

— Ето! Тази секунда! Дойде и си отиде! И никога, никога вече няма да се върне! Ето! Отдалечава се… отива си… Сбогом, моя секундо! Аз те преживях зад този гръб!

Тя наново притваря очи. За кой ли път! Ще може ли пак да се излъже, ще дойде ли отново златната светлина?

— Трябва много силно да я поискам, трябва да й се помоля… и тя ще дойде!

Мълчалива молба! Никоя молитва не е била отправяна по-настоятелно!

И пак милите златни вълни…

И сред тях усмихнато мъжко лице. Малко слабо, одухотворено, благородно… нищо не е така важно, както устните. Не са ли те най-живата част на лицето. И тия сияещи очи, като че златната светлина се бе превърнала на очи. И тази остра брада…

Този път не беше измислен човек, а часовият при портала — Сашо. Как не бе го забелязала по-рано. Можеше ли да отличиш един войник от хиляда? Сега вече да!…

Нещо се белее. Бялата риза на Сашо. Тя е много изцапана, с пресни маслени петна, зажълтяла.

Асансьорът на шахтата спря. Целият цех трябваше да спре, докато дойде аварийната служба. Повикаха войника, който минаваше пред вратата. Може ли да се спусне долу и да върже кабела?

Тя видя по лицето му, че нямаше понятие от тази работа. Но той отгатна мислите й и отвърна:

— Мога!

Тя знаеше, че и той не вярва в това, което каза.

Спусна се с въже, вися половин час във въздуха и свърза кабела.

Тогава Данчето поиска да му изпере ризата. Докато ръцете й триеха със сапун тая мръсна, лекьосана войнишка риза, тя неволно си беше помислила, че нейният мъж никога не би се спуснал в тридесетметровата шахта и дори ако го насилеха, би врещял, би се молил, би плакал…

Сашо й говореше нещо. Какво? Все едно… можеше и да бъде тра-ла-ла, тя нищо не разбираше, защото цяла се беше вслушала в гласа му, като че за първи път слушаше човешки глас.

— … седем по пет… тридесет и пет… плюс двадесет и четири… плюс… плюс…

Не, не беше този глас! Пак отвори очи. Видя неподвижния гръб. Уплаши се, че златната светлина отново ще избяга, и веднага ги притвори.

Златната светлина остана.

В полето бяха само двамата… той отиваше по своя, войнишка работа. Но какво търсеше тя с него? Помисли си, че трябва да го излъже нещо, да не му каже, че е тичала заради него цял километър, за да го настигне… помисли си, че трябва да играе някаква игра, за да не каже той, че е лека жена, помисли си, че ако някой види и Марин научи… На в един миг всичките й мисли отидоха някъде далече и тя остана в тръпнещо очакване. Тогава почувствува, че той все още е дете. Всичко у него беше детинско. Лъжа е, че мъжете са еднакви, лъжа е, че изобщо хората са еднакви.

Той й написа писмо. Какво глупаво писмо! Сигурно го беше преписал от някакъв оръфан стар писмовник, с натруфени думи, с просташки уверения в любов и куп глупости… Тя искрено се смя. Разбираше, че той е преписвал тия думи не защото не е имал свои, а защото е искал да говори по-силно…

Миналата седмица даваха заплатите. След обед в цеха ревна Недка. Загубила портмонето с цялата си заплата. Може и да го бяха откраднали. Данчето искрено й съчувствуваше. Ако не беше този Марин, тя би отстъпила половината от своята заплата. И в този момент пак видя Сашо. Отиваше за вода. Тя се втурна към него и му разказа.

Той не каза нищо. Но на другия ден дойде.

— Вземи! — подаде й пари. — Дай ги на Недка! Нашите ги събраха помежду си!

Поиска да го целуне насред завода…

Тежко скърцане.

Мъжът й се бе изправил в цял ръст и се протягаше. Като видя, че е будна, той се обърна към нея.

— Тридесет и три лева повече! Това е от водата! — каза той самодоволно и щастливо. — Тридесет и три лева! Цяла инженерска надница!

Някой заля леглото с ледена вода. Тя зъзнеше под юргана.

Марин започна да се събува.

— Нищо нечестно няма! — каза той. — Може да се случи да те замъкнат, а така вече имаш икономия… Никой не може и копче да ти каже! Трябва само всеки ден да си проверявам сметките!

Разсъбличаше се.

Всяка вечер беше така. Пресмятането на фактурите и парите, които са повече. После тия пари се поставяха в гардероба в една обувка и много пъти Данчето си представяше тази странна обувка…

Всяка вечер…

Тя спря очи върху него. Не виждаше нищо друго освен гърдите му… космати, непоносимо грозни… непоносимо познати…

Настъпи някаква дива тишина, гърдите й замряха в не можеха да поемат повече въздух.

Единственото, което остана, беше часовникът.

Тик-так… тик-так… Данчето видя стрелките. Двете се бяха събрали една върху друга. Дванадесет часа! В дванадесет часа започваше новият ден, в дванадесет часа свършваше старият!

Дойде й на ум ярка мисъл:

— Защо и в човешкия живот да няма дванадесет часа, където да бъде отхвърлено старото, да дойде новото!

Той приближаваше с развята пижама. Данчето не го дочака. Тя скочи, навлече роклята си и докато той още се чудеше, побягна навън.

Така започна всичко.