Марк Твен
Животът по Мисисипи (38)

Глава XXXVIII
Дом на красотата

Настанихме се за Нови Орлеан в един параход от Цинцинати. Може да се каже и „на един параход от Цинцинати“ — и едното, и другото е правилно: първото е според източното наречие, а второто според западното.

Мистър Дикенс не е съгласен, че параходите по Мисисипи са „великолепни“, същински „плаващи дворци“, както често ги наричаха, при това без никакво преувеличение.

За себе си мистър Дикенс може би е бил прав, но и обикновеният американец е имал неопровержими основания. Ако мистър Дикенс сравнявал тези параходи с брилянтите на някоя корона, с Тадж Махал, Матерхорн или с някое друго заслепяващо чудо, което е виждал, нашите параходи наистина не бяха кой знае какъв разкош — той е прав. Но хората винаги са ги сравнявали с познати и близки неща и според тази мярка параходите наистина бяха великолепни — думата съвсем не е пресилена. Тоест и обикновените американци имаха право, и мистър Дикенс. Параходите бяха по-изискани от всичко, което можеше да се види наоколо. В сравнение с най-богатите къщи и първокласните хотели в долината, те несъмнено бяха нещо великолепно, истински „дворци“. Само някои жители на Нови Орлеан и Сейнт Луис може би не са ги смятали за чак такива бляскави палати, но за голямото мнозинство в тези градове, както и за всички заселници по двата бряга между Батън Руж и Сейнт Луис, те си оставаха дворци и напълно покриваха представата на нашия гражданин за великолепие.

Във всеки град или село по цялото разстояние от двете страни на реката имаше по една прекрасна къща — най-хубавата от всички, същински замък, — домът на най-богатия, най-издигнатия местен жител. Не е трудно да опишем този дом: голям затревен двор, бяла, добре поддържана дъсчена ограда, тухлена пътечка от пътната врата до входа, голяма правоъгълна „сглобяема“ къща на два етажа, също боядисана в бяло и с портик като на гръцки храм, с единствената разлика, че внушителните ръбести колони с коринтски капители са патетична имитация, защото са от боядисан бял бор, желязно чукче и поизтрита месингова топка на входната врата. Вътре: незастлано с килим преддверие, с под от бичени дъски, което води към салон, петнадесет на петнадесет фута, понякога с пет до десет фута по-голям, килимът е с две лица от боядисана прежда, махагонова кръгла маса, а на нея лампа със зелен хартиен абажур, поставена върху малка мрежеста покривчица от пъстри конци, изплетена от младите момичета в дома — наричат я „лампена постелчица“, няколко книги, положени в строго определен и неизменен ред, сред тях — сборникът на Тъпър^[1], нашарен с молив; „Дар на дружбата“ и „Венец на любовта“, сантиментални глупости, илюстрирани със старовремски мецотинти, Осиан, „Алонсо и Мелиса“, може и „Айвънхоу“, някой и друг албум с оригинални „стихове“ от рода на: „Ти нарани душата, що те люби“, две-три книги с благочестиво съдържание като „Пастирът от равнината Солсбъри“ и разни други, последният брой на добродетелното и безобидно списание на Гоуди „Помощник на жената“, изпълнен с модни картинки — хубавици, които напомнят восъчни фигури, всички с еднакви уста и еднакво големи устни и клепачи, точно пет фута високи и до една с малък двуинчов клин, който наднича изпод роклята и се мъчи да мине за половин женско стъпало. Боядисана херметическа печка (ново, потресаващо изобретение), чийто кюнец минава през дъска, затулила благословеното старо огнище. В двата края на дървената полица над огнището се мъдри по една голяма кошница, пълна с праскови и други плодове от гипс или восък в естествена големина — доста груба изработка, така боядисани, че да приличат на истински, но прилика няма. По средата на полицата — гравюра: „Вашингтон минава Делауер“. На стената до вратата виси копие от същата картина, изпъстрено с едри мълниеподобни линии, дело на една от младите госпожици в дома — произведение на изкуството, което би накарало горкия Вашингтон да си помисли дали да преминава Делауер, щом ще се стигне до такива последствия. Пиано, по-скоро нещо като домакинска принадлежност, с ноти (подвързани и неподвързани), натрупани по него и по етажерката отгоре: „Битката при Прага“, „Птичи валс“, „Пътникът от Арканзас“, „Роузин стрелецът“, „Марсилезата“, „На самотния пуст остров“ (Света Елена), „Край, навеки край“, „Тя носеше венец от рози в оная нощ, когато за последен път я зърнах“, „Иди си и ме забрави, не слагай знак печален на туй чело“, „Часове, мой най-свиден спомен“, „Толкоз време оттогава“, „Дни на разлъка“, „Живея аз на воля сред морето и моят дом са морски дълбини“, „Крайморска птичка“ и накрая, разтворени на стойката, там, където, печалната певица ги е оставила, нотите на „Изплуувай на небето, ти сребърна лууна, свети на пъътника самотен във ноощта“ и така нататък. На пианото дълбокомислено се е облегнала една китара — щом я докоснете, сама започва да свири испанско фанданго. На стената изящно ръкоделие, домашно производство — благочестив девиз, извезан или с ярки конци, или с някакви обезцветени влакна, праотец на съвременните надписи от рода на: „Благослови, господи, семейния ни праг!“ В черни рамки се забелязват и други творения на изкуството, замислени и осъществени пак от младите госпожици, зловещи рисунки с молив, предимно пейзажи: езеро, самотна платноходка, замръзнали в небето облаци, праисторически дървета, антрацитовочерни бездни, а в ъгъла — името на немилостивия художник. Има и литографии: „Наполеон минава Алпите“, „Гробът на остров Света Елена“; гравюри върху цинк: „Битката на хълма Бънкър“ от Тръмбъл и „Битката при Гибралтар“; гравюри върху мед: „Мойсей удря с жезъла си скалата“ и „Завръщането на Блудния син“. В широка позлатена рамка е увековечена с маслени бои една семейна клюка: татко държи книга (конституцията на Съединените щати), в колената на мама — китара със сини панделки; младите госпожици като невръстни момиченца с чехлички и широки панталонки, едната прегърнала дървено конче, другата с кълбенце в ръка дразни коте, и двете гледат, цъфнали в усмивка, маминка, а тя е наклонила глава към тях, ухилена до ушите. Всички са свежи и прекалено румени, като че някой им е одрал кожата. Насреща, също в позлатена рамка са обезсмъртени дядо и баба — той на тридесет, тя на двадесет и две години, вдървени, със старовремски одежди: той с висока колосана яка, тя с широки дантелени ръкави, и двамата едва се различават върху фона на египетския мрак зад тях. Под един стъклен похлупак за часовник, френска изработка, голям букет изкуствени цветя от мъртвешкобял восък. В ъгъла — етажерка с формата на пирамида, а по нея какви ли не вехтории, подредени така, че да ловят око: раковина с гравирана на нея молитва, друга елипсовидна раковина с тесен прав отвор, три инча дълга, отгоре ѝ изписан крайно неуспешно образът на Вашингтон, докато самият отвор толкова напомня по форма за неговата уста, че художникът само е трябвало да използува това обстоятелство и да продължи нататък. Двете раковини са спомен от отдавнашното сватбено пътешествие до Нови Орлеан и разходката из френския пазар. Има и други отколешни съкровища: късче калифорнийски кварц със златни брадавички по него: стар медальон от гвинейско злато с кичурче коса на някой прародител; индиански стрели с кремъчни върхове, мокасини, украсени с мъниста, останали от дядото, бродил навремето из Дивия Запад; три пъстроцветни кошнички от телена конструкция и гроздове стипцени кристалчета, по подобие на захарните кошнички — и те дело на даровитите млади госпожици. По разните полички, етажерки и первази из цялата стая са струпани какви ли не близначета и двойничета на тези творения: сбирка от изсушени буболечки и пеперуди, набодени с карфици по парче картон, шарена играчка куче върху мях — щом натиснеш меха, веднага си отваря устата и лае; захарно зайче с поразтопени и едва различими крайници и уши; калаен медал от някакви президентски избори; картонено трионче на конец, което се поклаща напред-назад под въздействие на топлината, един мъничък Наполеон от восък; пръснати дагеротипи с размазани изображения на деца, родители, братовчеди, лели и приятели, застанали във всевъзможни, само не и естествени пози. На тях липсват храмовите колони и изкуствените панорамни пейзажи за фон: те ще се появят по-късно, с фотографията. Смътните фигури са богато окичени с пръстени и верижки — металът се е запечатал във вид на бляскави чертички и точици с пиринчен цвят — изключено е всякакво съмнение; всички са старателно сресани, прекалено издокарани и явно притеснени в неудобните празнични дрехи — толкова старомодни, че неволно се питаш дали изобщо някога са съществували наистина; обикновено са един до друг — той седнал, тя изправена до него с ръка на рамото му — и двамата са успели да съхранят през дългия низ на годините осезателния резултат от енергичната покана на дагеротиписта: „А сега, моля, усмихнете се!“ Над етажерката — а това е особено свято място — виси едно издевателство с акварелни бои от ръката на младата племенница, дошла на гости преди много години, впоследствие починала. Жалко, може би все пак щеше да се покае за прегрешението си. Тапицирани столове и диван, който хлътва, щом някой седне. Транспаранти от лъскава материя с изображения в невероятно противни тонове на млади доячки и порутени замъци. Висулки по корнизите от варакосан калай. Спални с домашнотъкани покривала, „пружинени“ кревати, чиято изтърбушена пружина очевидно се нуждае от поправка; излинял пухен дюшек, отдавна непроветряван, плетени столове и люлеещо се кресло; на стената огледало в лакирана рамка колкото ученическите плочи за писане; наследствена тоалетка, понякога с леген и кана; месингов свещник, лоена свещ и щипци за гасене. Нищо друго. В къщата няма баня, пък и едва ли ще се намери гост, който да е виждал някъде такова нещо.

Такива бяха домовете на заможните граждани от предградията на Нови Орлеан, та до покрайнините на Сейнт Луис. И когато някой такъв човек стъпеше на борда на голям и хубав параход, имаше чувството, че се е озовал в нов, вълшебен свят: върховете на комините, обикновено боядисани в червено, наподобяват развяващ се венец от пера; парапетите около кормилната рубка, ветровата и машинната палуба са с тънка бяла резба, позлатени жълъди по върховете на подпорите, позлатени еленови рога над голямата камбана, обикновено някоя пъстра символична картина краси всеки кожух на гребните колела, голяма, просторна тексаска палуба, боядисана в синьо и обзаведена с уиндзорски кресла, по-нататък просторни белоснежни каюти, всяка с кръгла дръжка от порцелан и картина с маслени бои на вратата; с гипсови орнаменти по таваните, на места с позлата, на всяка крачка — големи полилеи, които сипят тих априлски дъжд от изящни стъклени висулчици, прекрасни небесни дъги искрят от цветните стъкла на прозорците и всичко напомня чудна блещукаща пещера от картина, която изпълва душата ти със смайване и възхита. В дамските кабини — розовобял уилтънски килим, мек като горски мъх, изпъстрен с невероятни гигантски цветя. Ами каютата за младоженци (животното, измислила това нововъведение, бе още живо, не висеше на някоя бесилка)! Да, каютата за младоженци — претенциозната ѝ безвкусица хвърляше в такъв захлас колебаещата се душа на гражданина. Във всяка каюта по две легла — удобни и чисти, може би огледало и шкафче, а понякога дори леген, кана и нещо като хавлия, която само вещо лице може да различи от мрежа против комари. Но в повечето случаи такива неща нямаше и пътниците със запретнати ръкави се миеха, приведени над дълга редица порцеланови умивалници в бръснарницата на кораба, където се намираха още кърпи, гребени и сапуни за общо ползуване.

Обгърнете с поглед парахода, който току-що ви описах, и ще добиете представа за неговите най-висши, най-изискани, най-приятни, най-удобни и задоволителни качества. После го покрийте с дебел слой отлежала, вкоравена смет и пред очите ви ще се появи цинцинатският параход, за който споменах по-горе. Ала не го плескайте отвсякъде — само отвътре. Защото иначе всичко си му е съвсем наред, като изключим помещенията, за които се грижеше корабният прислужник.

Но ако го измиете и му теглите една нова боя, той ще се превърне в точно копие на най-прославените параходи от времето на разцвета по Мисисипи — нищо не се е променило във вътрешното разпределение, обзавеждането и украсата.