Марк Твен
Животът по Мисисипи (35)

Глава XXXV
Виксбърг по време на войната

Като плавахме надолу по-рано, минавахме край разположения на висок хълм Виксбърг, но сега това е невъзможно. След един пробив на реката Виксбърг остава дълбоко в сушата, също като Оцеола, Сейнт Дженевив и толкова други градове. Сега при Виксбърг има само застояла вода и един голям остров. По реката се слиза от другата страна на острова, после параходът завива и се връща обратно към града. Но само при пълноводие, а когато водата спадне, няма как да стигнеш до Виксбърг и трябва да слезеш по-долу на брега. Тук още личат раните и белезите от жестоката война: землянки и окопи, осакатени от снарядите дървета, пещери в глинестите долчинки, където се е крило населението, и т.н. Тези убежища свършили добра работа през шестседмичната бомбардировка на града от 18 май до 4 юли 1863 година. Използували ги мирните жители, главно жените и децата — без да се преселват в тях за постоянно, те прибягвали тук в случай на опасност. Това са обикновени дупки и тунели, изровени в отвесния глинест бряг, които се разклоняват като буквата V дълбоко навътре в хълма. Животът във Виксбърг през тези шест седмици бил… но почакайте — ето някои материали, с които ще можем да го възпроизведем:

Населението възлизало на двадесет и седем хиляди войници и три хиляди цивилни. Виксбърг бил напълно отрязан от света: откъм реката — с канонерките на противника, откъм сушата — с войски и батареи. Търговията замряла, не можело да се влиза и излиза от града, да се посрещат гости и да се изпращат. Нямало го сутрешния вестник, чиито дълги колони да изчетеш на закуска, за да научиш какво става по белия свят — възцарила се тежка, изнурителна скука. Не можело да се тича към брега и да се гледа как в долчинката се задава димът на парахода, а с него и самият параход — корабоплаването спряло, реката оставала пуста, нищо не смущавало нейния покой. Гарата глъхнела без обичайната врява, нямало ги носачите, които да блъскат пътници — и там същото мъртвило. Бъчва брашно струвала двеста долара, торба захар — тридесет, зърното — десет долара, фунт бекон — пет, галон ром — сто долара, поскъпнало и всичко останало. По улиците не трополели товарни каруци и талиги — каква работа можело да се намери за тях? В три часа призори — тишина, такава гробна тишина, че отмерените крачки на часовия отеквали на огромни разстояния и като изключим този самотен звук, нищо не нарушавало пълното безмълвие. Изведнъж трясвал разтърсващият грохот на артилерията, небето се покривало с паяжина от преплитащи се червени линии на летящите снаряди, градушка от стоманени късове се посипвала по безлюдните улици и миг по-късно същите сенки на обезумели жени и деца, устремени към пещерните си убежища под насмешливите подвиквания на войниците: „Бягайте, плъхове, по-скоро в дупките!“ и техния кикот.

Оръдейният обстрел е в разгара си, снарядите свистят и се пръскат във въздуха, стоманеният порой се лее час, два, три — понякога и шест, сетне спира, изведнъж всичко замлъква, но улиците все още пустеят сред отново възцарената тишина. Най-после тук-там от пещерите се подава глава — една, втора, трета. Напрегнато се ослушват, подир главите следват и телата, излизат измъчените, полузадушени същества и започват да раздвижват вкочанените си стави, жадно да вдишват благодатния свеж въздух, разменяйки по някоя и друга дума със съседите от другата пещера и ако тишината се задържи, тръгват да се прибират в къщите си или да се разходят из града — после хукват обратно към дупките си, щом военният вихър се разрази отново.

Тези пещерни жители били всичко на всичко три хиляди души — населението на някое средно голямо село — и никак не е чудно, че след седмица-две хората се опознали и се сближили: нали радостите и скърбите им били общи.

Това знаем от историята и всеки може да си представи живота във Виксбърг по онова време. Но може ли човек, непреживял обсада, да разказва за нея на друг, който също не я е преживял, и то по-добре от някой очевидец, изпитал я на гърба си? Изглежда невероятно, а всъщност е точно така. Когато пътуваш за пръв път с кораб, натрупваш толкова поразителни впечатления, които бликат отвсякъде и са до такава степен различни от всичките ти дотогавашни преживявания, че завинаги разпалват въображението и паметта ти. Ако разкажеш или напишеш за своето необикновено и вълнуващо пътешествие, лесно ще заразиш обитателя на сушата с твоите вълнения, ще го накараш да види и да почувствува всичко. Но ако отложиш разказа си? Ако направиш десет плавания едно след друго какво ще остане? Всичко ще избледнее, ще изгуби своята необичайност и обаяние, ще се превърне в нещо обикновено. Няма да можеш да разкажеш нищо, с което да разтупкаш сърцето на сухоземния жител.

Преди няколко години говорих с двама виксбъргци — мъж и жена. Оставих ги да ми изложат преживелиците си както намерят за добре и те заразказваха без жар, почти равнодушно.

Ако извънредното им премеждие бе траяло само една седмица, навярно винаги щяха да го описват с охота и плам, но обсадата се бе проточила цели шест седмици и свежестта на възприятията се изгубила — свикнали с бомбардировките, които ги прогонвали от домовете им да се крият под земята, всичко се превърнало във всекидневие. И когато войната свършила, разговорите за нея не представлявали интерес за двамата. Ето какво ми разказа мъжът:

Всеки ден стана неделя. По седем недели в седмицата — поне за нас. Работа нямахме, времето се точеше едва-едва. Не минаваше нито една от тези седем недели, без да затрещи канонадата — денем или нощем, без оръдейните залпове и дъжда от шрапнели. Отпърво бързахме към скривалищата през глава, после вече не тичахме толкова. Първия път забравих да взема децата. Мария взела и двете. Като дотърчахме благополучно до пещерата, тя припадна. След две-три седмици веднъж рано сутринта бягаше към пещерата под град от снаряди и един избухна досами нея и я засипа цялата с пръст, а парче от него отнесе изкуствения кок от главата ѝ. И какво? Тя се спря, намери си кока и тогава продължи нататък! Свиква се с всичко. Вече сума неща знаехме за снарядите и когато не падаха чак толкова нагъсто, не се и криехме. Ние мъжете стояхме и разговаряхме, някой ще вдигне глава: „Ето го къде лети…“, по звука ще познае какъв е, и си продължавахме разговора. Щом избухнеше край нас, млъквахме и стояхме като истукани — неприятно, разбира се, но в такива случаи е опасно да се движиш. И ако продължаваха да профучават над главите ни, пак подхващахме приказката, само някой път ще кажем: „Здравата тресна“ — или нещо от този род и толкоз. Виж, ако зърнем снаряда да пада отвисоко, всеки вика: „Довиждане, приятели!“ — и тича към скривалището! Колко пъти съм гледал как дамите на цели групи се разхождат безгрижно по улиците и само с по едно око поглеждат нагоре. Случваше се да спрат, когато не могат да решат накъде ще отприщи снарядът, и чакат, докато се изяснят намеренията му, а после си продължават по пътя или се втурват към убежището. В някои градове улиците тънат в хартии и какви ли не отпадъци. При нас такова нещо нямаше, навсякъде бе покрито с желязо. Току някой ще събере всичките парчетии и неизбухналите снаряди край къщата си и ще ги струпа накуп в градинката си — получаваше се нещо като паметник, понякога от цял тон желязо. От бомбардировките не бе останало здраво стъкло, до едно се изпотрошиха. А дупките по стените зееха като очни кухини на череп. Цяло стъкло на прозорец беше изключителна рядкост.

В неделя си имахме черковна служба. Отпърво ходеха малцина, но после почнаха да се събират все повече. Виждал съм как службата спира за миг, всички затаяват дъх, застиват, сякаш са на погребение, а отгоре долита страшният грохот и трясък… Но веднага, щом пукотевицата позатихне, колкото да се чува човешки глас, службата продължава. Музика от орган в съпровод с артилерийския гърмеж — доста странна симфония, особено в началото. Една сутрин, на излизане от черквата, се случи нещастие — друго в неделен ден не е ставало. Тъкмо се здрависвах с един приятел, когото отдавна не бях виждал, и му казвах: „Намини довечера към нас в пещерата след бомбардировката. Сдобихме се с бутилка чудесно уи…“ Исках да кажа „уиски“, нали се сещате, но една граната ме прекъсна. Парче от нея откъсна ръката на приятеля ми и тя увисна в моята. И знаете ли какво ще остане най-дълго в паметта ми, кое ще надживее всички и важни, и дребни спомени? Доста подличката мисъл, която тогава ми се мярна в главата: „Спестихме уискито.“ Повярвайте, не е толкова чудовищно, колкото изглежда — уискито бе станало по-рядко и от скъпоценни камъни, а ние имахме само това шише, за цялата обсада друго уиски не помирисахме.

Пещерите винаги бяха препълнени, вътре беше тежко и душно. Понякога в една дупка се натъпкваха по двайсет — двайсет и пет души, няма къде да се обърнеш, и въздухът бе така спарен, че и свещта гаснеше. В такава пещера една нощ се роди бебе. Представяте ли си? Все едно се роди в куфар.

В нашата пещера на два пъти се събирахме по шестнайсет души и много пъти по дванайсет. Ставаше доста задушно. Осмина все тук идвахме, бяхме един вид постоянни обитатели. Гладът, лишенията, болестите, страхът и скръбта така ни изтерзаха, че след войната вече бяхме други хора. До една-две години всички измряха, като изключим нас тримата. Една нощ пред дупката падна снаряд и затрупа входа. Доста покопахме, докато се измъкнем. Неколцина насмалко не се задушиха. След това пробихме още един изход — как не се бяхме сетили още в началото.

Мулешко месо ли? До него опряхме едва през последните няколко дни. Разбира се, че беше вкусно. Когато умираш от глад, всичко ти е вкусно.

Този гражданин си беше водил дневник през… как мислите, дали през всичките шест седмици? Не, само през първите шест дена. Първия ден — осем гъсто изписани страници, втория — пет, третия — една и то много разредено, четвъртия ден — три-четири реда, и по ред-два през петия и шестия ден. На седмия ден захвърлил дневника, защото ужасиите станали всекидневие.

Военната история на Виксбърг е по-интересна за читателя от разказите за събитията в който и да било друг град по Мисисипи. Пълно е с всякакви необикновени случки и цветисти подробности. Виксбърг се държал по-дълго от останалите по-големи пристанища по Мисисипи и станал свидетел на всички възможни операции: сражения по суша и по вода, обсада, мини, нападения, контранападения, бомбардировки, болести, пленничество и глад.

Тук се намира най-красивото национално гробище в нашата страна. Над голямата му порта се чете надпис:

Гробището е разположено на живописно възвишение, откъдето се разкрива широка панорама към околността и реката. Подредено е с вкус на широки тераси, между които се вият китни алеи и пътеки, украсено е щедро с полутропически храсти и цветя, а в единия му край е оставена гъста дива гора, както я е създала природата и тъкмо заради това прекрасна. Навред личи грижата на федералното правителство. Всичко, което вършат федералните власти, е превъзходно, солидно, завършено и спретнато. Властите не само строят здраво, но и поддържат както трябва.

По виещи се пътеки, които се провират между толкова отвесни стени, че се превръщат в тунели без покрив, изминахме няколко мили и стигнахме до паметника, издигнат на мястото, където генерал Пембъртън капитулирал и предал града на генерал Грант. Това е втори обелиск, метален, и няма да се изрони и нащърби като порутения си мраморен предшественик. Но пък тухлената му основа се руши и след време ще го катурне. Паметникът се издига сред красива местност, изпъстрена с гористи възвишения и долини, а и самия него си го бива, както е обвит в гъсти пълзящи цветя. Останките от мраморния паметник са пренесени в националното гробище.

На връщане към града след около четвърт миля срещнахме стар негър и той гордо ни показа един неизбухнал снаряд, останал в двора му от дните на обсадата.

— Аз стоях ей тука, кучето — ей там. То припна към снаряда и искаше да се поджафка с него, ама аз му викнах: „Стой! Кротувай, че инак ще пратиш всичко по дяволите, а аз ще отида в гората да си свърша работата.“

Виксбърг има широки и оживени търговски улици и приветливи къщи. Той е търговско средище на земите по теченията на Язу и Слънчогледовата река. Оттук тръгват през богати земеделски райони много железопътни линии. Пред Виксбърг се разкрива светло бъдеще.

Очевидно всички селища, разположени на реката, малки и големи, са решили занапред да градят благоденствието си на железницата. И не само са решили, но го правят. Редица признаци говорят, че през следващите двадесет години в долината значително ще се увеличат населението и богатствата, оттам ще се повиши интелектуалното развитие и свободата на мисълта. И все пак, ако се съди по миналото, градовете по Мисисипи ще намерят начин да спънат и да забавят напредъка си. Докато корабоплаването беше в своя разцвет, с една доста глупава система на пристанищни такси те успяха да премахнат така наречения превоз „на дребно“. Облагаха параходите с такава неимоверна такса, че и дума не можеше да става да се спира за един-двама пътници или за някакъв дребен товар. Вместо да поощряват търговията и да я привличат, тези градове съзнателно и доста успешно я отблъскваха от себе си. За тях щеше да е изгодно да се събират колкото може повече параходи при по-ниска пристанищна такса, но те предпочетоха силно да намалят броя им с тежкото облагане. Тази политика се прилагаше и още се прилага навсякъде от Нови Орлеан до Сейнт Пол.

Много ни се искаше да се поразходим по Язу и Слънчогледовата река — областта около тях винаги е била интересна за туриста, още повече, че сега можехме да видим голямото наводнение в пълната му сила, но бяхме сигурни, че на връщане ще се наложи да чакаме ден-два, докато мине друг параход за Нови Орлеан, и се отказахме.

Ето ви една история, която чух тази вечер на палубата. Вмъквам я тук само защото е забавна, а не че е много на място — напротив. Разказа я някакъв пътник, професор в колеж, по време на един разговор, започнал с коне, засегнал астрономията и линчуването на комарджиите във Виксбърг преди петдесет години, минал на сънища и суеверия и завършил накрая след полунощ със спор върху свободната търговия и системата на протекции.