Анри Шариер
Ва банк (5) (Втора част на Пеперудата)

Пета глава
Каракас

Пътуването беше мъчително, особено за Пиколино. Хиляда километра изминахме за двадесет часа, включително и престоите. Прекарахме няколко часа в Сиюдад Боливар, след което се качихме на ферибот, за да се прехвърлим на другия бряг на великолепната река Ориноко. Оттам се впуснахме в дяволски галоп, кацнали в един полуразпадащ се камион, който се мяташе по пътя като луд. За наше щастие шофьорът се оказа желязно момче.

Най-после, на следващия ден следобед, пристигнахме в Каракас. Беше вече четири часът. Градът ме погълна просто за миг. Шумният човешки мравуняк буквално ме всмука.

1929-а, Париж. 1946-а, Каракас. В продължение на седемнадесет години не бях виждал истински голям град. Е, не забравям за Тринидад и Джорджтаун, но в тях успях да постоя само няколко месеца.

Красив град е Каракас. Дори величествен с едноетажните си колониални постройки, заобиколен от планински хребети, разгърнат по цялата дължина на долината. Разположен на деветстотин метра надморска височина, той се радва на вечна пролет — там никога не е нито много топло, нито много студено.

— Имам ти доверие, Папийон — ми нашепваше гласът на доктор Бугра, сякаш и той влизаше заедно с мен в огромния, кипящ от живот, град.

Навсякъде се срещаха хора с различна кожа. Изглежда, всички раси бяха еднакво добре приемани тук — от най-светлите до най-тъмните. Черните като катран и съвсем белите мъже и жени; цялото това шарено население изразяваше една и съща радост от живота, която завладя сърцето ми още в първия миг. Хванал Пиколино за ръка, аз се отправих към центъра. Дългия Шарло ми беше дал адреса на един бивш каторжник, който поддържал тук пансион — пансиона „Маркаибо“.

Да, бяха изминали цели седемнадесет години. В това време войната беше пожънала живота на стотици хиляди мъже на моята възраст, беше вилняла в десетки страни, сред които и в моята родина Франция. От 1940 до 1945 г. толкова други момчета са били арестувани или убивани, или ранявани, често пъти осакатявани за цял живот. А ти си тук, Папи, в този голям град! На тридесет и седем години си, млад и силен. Огледай се наоколо — всички тези хора, много от които са бедно облечени, се смеят от сърце. Музиката не просто се носи из въздуха, тя не е само в модните грамофонни плочи, а в сърцата на всички наоколо. Или почти всички, защото човек веднага забелязва, че някои от местните жители влачат след себе си нещо по-тежко дори от верига и окови. Тях ги спъва нещастието, че са бедни и не умеят да се защитават в джунглата, наречена голям град.

Колко прекрасно нещо е метрополът! При това сега е само четири следобяд. Как ли ще изглежда през нощта, когато пламнат милионите му електрически звезди? А ние дори не сме излезли от бедния квартал. Реших да се поохарча:

— Хей, такси!

Седнал до мен, Пиколино се смееше като дете и скоро целият се олигави. Избърсах устата му, а той ми поблагодари със светнал поглед и се разтрепери от вълнение. За него столицата Каракас означаваше надежда — тук той можеше да намери болници и способни лекари, които да го превърнат отново в нормален човек. А надеждата прави чудеса. Той стисна ръката ми, а наоколо се редяха улици, и още улици, хора, и още хора — толкова многобройни, че покриваха плътно тротоарите. Автомобили, клаксони, сирени на линейки, вой на пожарни, крясъци на кавгаджии и викове на вестникопродавци, свистене на спирачки, звън на трамваи, подрънкване на велосипеди, цялата тази шумотевица ни поглъщаше, заглушаваше, опияняваше. Глъчката може би пилеше нервите на околните, но ефектът й върху нас бе точно противоположен — чувствахме се събудени, усещахме се приобщени към бесния ритъм на модерните времена. Хаосът не ни дразнеше, а напротив — караше ни да се чувстваме щастливи.

Естествено е, че именно шумът ни направи най-силно впечатление. От толкова години бяхме живели в тишина! За седемнадесет години успях да опозная тишината на затворите, тишината на каторгата, тишината на изолатора, тишината на джунглата и морето, тишината на малки, откъснати от света селца, където хората живеят щастливо и безгрижно.

— Гледай, влизаме в преддверието на Париж — рекох аз на Пиколино. — Това е истински град. Тук ще те излекуват, а аз ще намеря начин да осъществя плановете си.

Ръката му стисна моята, една сълза се търкулна по бузата му. Дланта му излъчваше такава братска топлина, че я задържах, за да удължа този чудесен миг. И тъй като другата му ръка бе мъртва, аз сам избърсах сълзите на моя другар.

Най-после пристигнахме в пансиона на бившия каторжник Емил С. и веднага се настанихме. Самия Емил го нямаше, но жена му — венецуелка, се втурна да ни обслужи, веднага щом разбра какви сме и откъде идем. Даде ни стая с две легла и ни сипа кафе.

Помогнах на Пиколино да се изкъпе и го сложих да си легне. Беше уморен и превъзбуден. Щом тръгнах да излизам, започна да ми прави жестове: „Нали пак ще се върнеш? Нали няма да ме зарежеш сам тук?“

— Не, Пико! Ще сляза за няколко часа в града и ще се върна.

Ето ме най-после в Каракас. Седем часът вечерта е и аз вървя към площад „Симон Боливар“ — най-големия в града. Всичко наоколо е залято от светлини — чуден калейдоскоп от многоцветни електрически крушки и неонови реклами. Именно бляскавите реклами ме смайваха най-много. Виеха се като огнени змейове, като лумнали пламъци, появяваха се и изчезваха в странен балет, чийто хореограф сигурно е бил магьосник.

Площадът бе красив. Точно в центъра се издигаше високата статуя на Симон Боливар яхнал огромен бронзов кон. Седеше гордо изправен и фигурата му излъчваше толкова благородство, колкото е имало в душата му. Огледах освободителя на Латинска Америка от всички страни и не можах да се въздържа да не го поздравя. Тихичко, за да не ме чуят околните, казах на лошия си испански: „Омбре, какво чудо е, че стоя в краката ти. Ти си Човекът на свободата, а аз съм просто един нещастник, който винаги се е борил да си извоюва онази свобода, която ти олицетворяваш.“

На два пъти се връщах до пансиона, който бе само на четиристотин метра от площада, за да проверя дали Емил С. се е прибрал. Накрая го открих. Той беше предизвестен за пристигането ни от Шарло, който вече му беше писал. Седнахме да пийнем по едно и да си поприказваме спокойно.

— От десет години живея тук — заразказва ми Емил. — Женен съм, имам дъщеря, а жена ми е собственичка на този пансион. Така че не мога да ви настаня тук безплатно, но ще се уговорим да ми плащате само половин цена. — Изключителна е тази солидарност на бившите каторжници. Те винаги са готови да помогнат на изпадналия в беда събрат. Емил продължи: — Оня нещастник, когото влачиш след себе си, отдавнашен приятел ли ти е?

— Видя ли го?

— Не, но жена ми ми разправи. Каза, че е истинска дрипа. Хлопа ли му дъската?

— Не, напротив, и точно там е проблемът. Съзнанието му е съвсем ясно, докато устата, езикът и дясната му страна от кръста нагоре са парализирани. Запознах се с него в Елдорадо и той вече беше в това състояние. Дори не знам кой е, каторжник ли е бил или заточеник.

— Не мога да разбера защо се мъкнеш с някакъв непознат. Дори не знаеш дали е честен престъпник или мухльо. Отгоре на всичко, това е голям товар.

— На мен ли ще ми разправяш? От осем месеца се занимавам с него. В Каяо намерих едни жени да го гледат, но въпреки това пак ми беше тежко.

— Какво ще го правиш?

— Искам да го настаня в болница. Или да намеря стая, колкото и да е скромна, с душ и клозет, където да се грижа за него, докато успея някъде да го уредя.

— Мангизи имаш ли?

— Малко, но трябва да ги пестя, защото тук трудно ще си намеря работа. Макар да разбирам добре испански, все още трудно го говоря.

— Да, няма да ти е лесно. Работниците са повече от работните места. При всички положения, Папи, можеш спокойно да отседнеш при мен за няколко дни, докато си намериш някакво препитание.

Ясно, разбрах. Макар и щедър, Емил се дърпаше. Кой знае какво му бе казала жена му за Пиколино — езикът му виси, мучи като животно… Сигурно се е притеснила, че ще направим лошо впечатление на останалите клиенти. Утре ще трябва да го нахраня горе в стаята. Бедният Пиколино! Никой не го искаше, макар да му плащах храната и престоя. Нали знаете — на здравите не им е приятно да гледат около себе си болни хора. Секва им смехът, когато забележат подобна сгърчена уста. Такъв е животът! Обществото те приема само ако можеш да го обогатиш с присъствието си, или ако си толкова безличен, че да не подразниш никого. Ходещите мебели са най-малкото лесно поносими. Но не се плаши, приятелю! Макар да не съм толкова добър болногледач, колкото момичетата от Каяо, ще бъда за теб повече от другар. Един бивш престъпник те е осиновил и няма да допусна да пукнеш като куче.

Емил ми посочи няколко адреса, но работа за мен не се намери никъде. Два пъти ходих в болницата, за да ги накарам да приемат Пико. Никакъв успех. Накратко казано, нямаше свободни легла, а документите му от каторгата в Елдорадо не улесняваха нещата. Вчера например ме попитаха защо съм се нагърбил с грижите около него, какъв е по народност и прочее. Обясних на бездушното писарче в болницата, че човекът ми е бил поверен от директора на каторгата в Елдорадо и че аз съм приел да се занимавам с него. А нещастният глупак направи следното заключение:

— Е, щом са го освободили благодарение на обещанието ви да поемете всички грижи, тогава нямате никакъв проблем — просто трябва да го настаните у дома си и да го лекувате със собствени сили. Щом не можете да се справите, значи е трябвало да го оставите в каторгата.

Запита ме за адреса и аз го излъгах — нямах доверие на този типичен представител на познатата в цял свят каста на посредствените чиновници, които само дебнат случай да си придадат важност. Бързо се прибрахме двамата с Пиколино. Бях отчаян — заради собствените си и неговите проблеми. Не можехме да останем повече у Емил — жена му се жалваше, че не можела да сменя всеки ден чаршафите на Пико. При това аз сутрин изпирах много старателно нечистотиите, но бельото съхнеше бавно и тя успяваше да забележи мокрите петна. Принудих се да купя ютия и да подсушавам изпраните чаршафи с нея.

Накъде сега? Нямах ясен отговор на този въпрос. Едно беше сигурно — трябваше да намерим бързо решение. Опитах за трети път да пробутам Пиколино в болница и пак нищо не се получи. Е, щом е така, значи ще трябва да действам, както си знам — реших да, посветя един цял ден на проблема на моя приятел. Замъкнах го в Калварио — великолепна градина, потънала в тропически цветя, която е разположена на малък хълм в самия център на Каракас.

Седнахме на една пейка и се загледахме във великолепната панорама. Хапнахме топли сандвичи с месо, разделихме си бутилка бира и запалих две цигари — за него и за мен. Пиколино пушеше с усилие и олигавваше целия фас. Чувстваше, че моментът е съдбовен и че имам да му кажа нещо важно, което дълбоко ще го засегне. Изплашените му очи сякаш ми казваха: „Говори, говори по-скоро! Знам, че си взел решение! Говори, моля те!“

Четях молбата в очите му, сякаш бе изписана на хартия. Мъчно ми беше да го гледам в това състояние и се колебаех. Накрая стиснах зъби и започнах:

— Пико, от три дни се опитвам да те вкарам в болница. Не става, не те щат. Разбираш ли?

„Да“ — казаха очите му.

— От друга страна, не можем да се обърнем към френското консулство, защото рискуваме да поискат екстрадирането ни от Венецуела.

Той повдигна здравото си рамо.

— Слушай сега. Ти трябва да оздравееш, а за да оздравееш, ти е нужно лечение. Това е най-важното сега. Знаеш, че нямам достатъчно пари за доктори. Така че ти предлагам следното: днешния ден ще го прекараме заедно. Ще те заведа на кино, а утре сутринта ще отидем на площад „Симон Боливар“ и ти няма да носиш никакви документи в себе си. Ще легнеш в подножието на статуята и няма да мърдаш. Дори да искат да те вдигнат и да ти помогнат да седнеш, няма да приемаш. В един момент все ще извикат полицай, който ще доведе линейка. Ще я последвам с такси, за да видя в коя болница те откарват. Ще изчакам да минат два дни и чак тогава ще дойда да те видя. Това ще стане в часа за посещения, когато и бездруго идват много хора — ще се смеся с тълпата, за да не правя впечатление. Първия път вероятно няма да те заговарям, а само ще ти оставя незабелязано малко цигари и пари. Е? Съгласен ли си?

Той сложи здравата си ръка върху рамото ми и ме погледна в очите с тъга и признателност. Гърлото му се сви и му беше нужно почти нечовешко усилие, за да произнесе с изкривените си устни нещо като „да, мерси“.

На следващия ден нещата протекоха точно както ги бях предвидил. По-малко от четвърт час, след като Пиколино легна под статуята, трима-четирима препичащи се на слънцето старци повикаха полицая.

След двадесет минути дойде и линейката. Последвах я с такси.

След два дни без никакви проблеми се вмъкнах заедно с група посетители и го открих в третото общо помещение, което претърсих. За късмет, от двете му страни лежаха тежко болни и можах да му поговоря малко. Той страшно се развълнува, когато ме видя, и доста се поразмърда.

— Добре ли се грижат за теб?

— Да — кимна той.

Погледнах болничния лист, закачен на леглото му: „Малария с вторични усложнения. Да се следи състоянието му на всеки два часа.“ Оставих му шест пакета цигари, кибрит и двадесет боливара.

— Довиждане, Пико!

Отчаяният му умоляващ поглед ме накара да добавя: „Не се притеснявай, приятелю, ще идвам да те виждам!“. Не бива никога да забравям, че съм му безкрайно нужен. Аз съм единствената му връзка със света.

От петнадесет дни съм тук, а банкнотите от по сто боливара бързо се топят. Добре поне, че пристигнах със здрави дрехи. Намерих малка стаичка — не много скъпа, но пак недостатъчно евтина за мен. Никакви жени на хоризонта. Въпреки че момичетата на Каракас са красиви, нежни и жизнерадостни. Но как да се запозная с някоя от тях! Годината е 1946 и все още не е прието млади жени да сядат сами в кафенетата.

Всеки голям град крие свои тайни. За да се справиш, трябва да ги познаваш, а за да ги опознаеш, трябва да си намериш учител. Кои са тук добрите учители по градски живот? Бях изправен пред истинска тайнствена фауна със свой собствен език, свои закони и навици, свои пороци и хитрини, чрез които човек можеше всеки ден да си изкарва средства за двадесет и четири часа напред. Да си изкарвам хляба колкото се може по-законно — това беше моето желание. И се оказа не особено лесно изпълнимо.

Вярно е, че и аз намирах от време на време по някой случай да си докарам малко сухо. Така например от онези дни срещнах един колумбиец, с който се знаехме от Елдорадо.

— Как я караш?

Отвърна, че в момента печелел, като разигравал на лотария един великолепен кадилак.

— Мамка му! Кога успя да забогатееш толкова, че да си купиш кадилак?

Той се скъса да се смее и ми обясни шашмата:

— Кадилакът е на директора на еди-коя си банка. Кара си го сам, отива на работа точно в девет сутринта и го паркира като добро момче на сто — сто и петдесет метра от банката. В играта участваме двама. Единият от нас — редуваме се, за да не ни забележи — го проследява до входа на учреждението и застава на пост. При опасност свирва със специална свирка, чийто звук не можеш да сбъркаш. Досега само веднъж се наложи да бягаме. Директорът, значи, идва сутринта и си тръгва към един. В този период ние слагаме върху колата красив бял плакат с червени букви, който гласи: „Тук се продават билети, благодарение на които можете да спечелите тази кола. Печелещите числа са същите, както и в голямата лотария на Каракас. Тиражът ще се тегли идния месец.“

— И на това здраве му кажи! Значи продаваш билети за кадилак, който не ти принадлежи? Не може да ти се отрече, че си храбро момче. Ами ако те гепят ченгетата?

— Те непрекъснато се сменят, пък и са доста наивни. Дори не им минава през ум мисълта, че вършим мошеничество. Ако почнат много да се навъртат, им подаряваме по два-три билета и те отиват да си мечтаят за голямата печалба. Ако искаш да спечелиш нещо, ела, ще те представя на съдружника си.

— Не мислиш ли, че е леко кофти да лъжеш бедняците?

— Глупости, бедняците! Един билет струва десет боливара — само заможен човек може да си го позволи. Така че не вършим зло.

И ето ме въвлечен в комбината. Какво да се прави, Папи, не ти е бляскаво положението, а трябва да се яде, да се спи някъде. Дори да не се стремиш да изглеждаш елегантен, все пак ти трябват средства за чисти и спретнати дрехи. Исках да задържа като резерва за всеки случай диамантите от Елдорадо и двете банкноти от по петстотин боливара, които продължавах да нося като скъперник в патрона си, сякаш все още живеех в каторгата. Не бях престанал да нося патрона в червата си по две причини — ако го оставех в хотелската стая, рискувах да ми го откраднат, защото кварталът бе съмнителен. А ако си го държех в джоба, можех да го изгубя. Пък и след като съм си го завирал в задника цели четиринадесет години, една в повече или по-малко нямаше значение.

Продавахме билети за лотарията цели петнадесет дни и щяхме да продължим, но веднъж някакъв твърде запален клиент купи два билета и започна да оглежда внимателно колата. Изведнъж се изправи и възкликна:

— Ама това не е ли кадилакът на доктор Фулано, директора на банката?

Хладнокръвно, без дори да мигне, колумбиецът отвърна:

— Именно. Той ни я даде, за да я разиграем на лотария. Смята, че така ще спечели повече, отколкото ако я продаде направо.

— Странно… — отбеляза справедливо клиентът.

— Но не му казвайте, че знаете — продължи колумбиецът, все така спокойно. — Накара ни да обещаем, че ще си мълчим, защото ако се разчуе, ще изпадне в неловко положение.

— Е, разбира се. Подобен трик е доста неочакван за човек с неговото положение.

Щом се отдалечи достатъчно в посока към банката, светкавично смъкнахме плаката и го прибрахме. Колумбиецът побягна, а аз се запътих да предупредя съдружника, че вдигаме гълъбите. Едва се сдържах да не избухна в смях и останах близо до вратата на учреждението, за да видя какво ще стане по-нататък. Последвалите събития не ме разочароваха. Три минути по-късно долу слезе директорът, придружен от подозрителния клиент. Така размахваше ръце и толкова бързо крачеше, че от километри му личеше колко е ядосан.

Установиха с известна изненада, че около кадилака вече няма никой и бавно тръгнаха обратно. По пътя спряха в кафенето, за да изпият по едно на бара. Клиентът мен не ме беше виждал и затова се промъкнах да чуя разговора им.

— Възмутително! Направо възмутително, не мислите ли, доктор Фулано?

Но собственикът на кадилака се оказа истински жител на Каракас, с чувство за хумор и склонност да приема нещата откъм веселата им страна. Той се разсмя и отвърна:

— Като си помисля, ако бях минал оттам пешком, щяха да ми предложат билет за собствената ми кола. А аз съм толкова разсеян, че като нищо щях да си купя. Признайте, че цялата история е доста смешна.

Така настъпи краят на нашата лотария. Колумбийците изчезнаха някъде в мравуняка. Аз спечелих почти хиляда и петстотин боливара, с които можех да живея цял месец, а това не бе маловажно.

Дните се изнизваха и аз все не можех да си намеря сносна работа. По това време от Франция започнаха да пристигат поддръжници на Петен и колаборационисти — бягаха от правосъдието в собствената си страна. Не бях много наясно с разликата между привърженик на Петен и колаборационист и затова ги слагах всички в един кюп — бивши гестаповци. Затова не поддържах връзки с тях.

Месецът изтече и все още нищо не се беше променило. В Каяо дори не си представях, че ще ми бъде толкова трудно да се уредя. Стигнах дотам, че тръгнах от врата на врата да продавам кафеварки, специално пригодени (виж ми окото!) за учреждения. Задачата беше толкова проста и тъпа, че ме отвращаваше: „Нали разбирате, господин директор, всеки път, когато подчинените ви отиват да изпият по едно кафенце (често срещана практика във Венецуела), те губят страшно много време, особено ако вали. А от това вие губите пари. С кафеварка в стаята ще спечелите със сигурност.“ Не знам за тяхната печалба, но моята беше доста съмнителна, защото много началници ми отвръщаха:

— Вижте, ние във Венецуела обичаме спокойния живот, дори когато се занимаваме със сделки. Затова позволяваме на подчинените ни да се разхождат до кафенето в работно време.

Представяте ли си колко интелигентен изглеждах, докато се щурах с кафеварка в ръка из улиците. Точно в този вид ме срещна Паоло Боксьора — стар познат от Монмартър.

— Хайде бе! Вие не сте ли Паоло Бокс…

— Ти ли си, Папийон?

Той бързо ме прегърна и ме замъкна в едно кафене.

— Това се казва случайност!

— Какво се мотаеш с тази кафеварка по тротоара?

— Продавам я. Жалка работа! Непрекъснато я вадя от кутията, показвам я и я прибирам обратно. Опаковката вече съвсем се разкъса. — Разказах му къде съм отседнал и запитах: — А ти?

— Да си изпием кафето и ще идем другаде да ти разкажа.

Платихме и аз посегнах да си прибера кафеварката.

— Зарежи я. Вече няма да ти трябва.

— Мислиш ли?

— Убеден съм.

Захвърлих скапаната кафеварка на масата и излязохме.

Час по-късно седяхме у дома и си говорехме за Монмартър. В един момент Паоло реши да атакува. Гласял страхотна далавера в съседна на Венецуела страна. Вярвал ми, знаел, че ще му помогна. Ако се съглася, ще ме вземе в екипа си.

— В кърпа ни е вързано, братче. Направо ти казвам — ще имаме толкова долари, че ще трябва да ги натискаме с ютия, за да не заемат много място!

— Добре де, къде ще се развива действието?

— Ще ти кажем на място. Сега-засега ще си мълча.

— Колко души ще бъдем?

— Четирима. Един вече се е внедрил на самото място. Втория дойдох да го взема оттук. Впрочем ти го познаваш — Гастон.

— Вярно, че се знаем, но го бях изгубил от очи.

— Ти може би, но не и аз — разсмя се Паоло.

— Наистина ли не можеш нищо повече да ми кажеш?

— Не, Папи, имам си причини.

Размислих бързо. В моето положение нямах голям избор. Или ще продължа да се шляя с кафеварката или някакъв друг боклук в ръка, или отново ще се впусна в приключение и ще се надявам да се озова скоро с пълни джобове. От край време знаех, че Паоло е мъжко момче и щом твърдеше, че му трябват четирима души, значи наистина беше замислил нещо голямо. Сигурно щеше да се получи красива операция. А да си призная честно, това също ме привличаше. Е, Папи, залагаш ли?

— Карай! Ва банк!

На следващия ден отпътувахме.