Метаданни
Данни
- Серия
- Пеперудата (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Banco, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Вера Джамбазова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Анри Шариер. Ва банк
Френска, първо издание
Преводач: Вера Джамбазова
Редактор: Камелия Янакиева
Коректор: Елисавета Павлова
Художник: Борислав Ждребев
Технически редактор: Йордан Василев
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 19
Предпечатна подготовка: Ваня Лазарова, Нина Кирчева
Печат: „Полипринт“ — Враца
ИК „Сибия“, 1994 г.
ISBN: 954-8028-25-5
История
- — Добавяне
Тринадесета глава
Връщане към детството
Оттук нататък събитията започнаха да се развиват с главоломна скорост. Като венецуелски гражданин имах право на паспорт и веднага си подадох документите. Треперех от вълнение, когато ми го връчваха. Още повече се вълнувах, когато отидох да го взема от испанското посолство, попълнен с красива виза за три месеца. Вълнувах се, когато гледах как митничарят слага печат, преди да се кача на борда на „Наполи“ — хубавия параход, който понесе Рита и мен към Европа, към Барселона. Почти треперех, докато мине паспортната проверка в Испания. Най-после паспортът беше отново у мен, обогатен с още един печат, удостоверяващ, че съм влязъл в страната. Отнасях се към този документ с такова преклонение, че от страх да не го загубя, накарах Рита да сложи ципове на всичките ми вътрешни джобове.
Цялото пътешествие ми се стори прекрасно — харесвах морето по време на буря, харесвах дъжда, който се изливаше върху палубата, симпатичен ми беше дори намусеният пазач на багажното отделение, който с огромно нежелание ми позволи да сляза в трюма и да проверя дали огромният ни току-що купен линкълн е добре подпрян отвсякъде. Всичко ни изглеждаше прекрасно, защото сърцата ни пееха. Независимо дали в трапезарията, бара, танцовия салон, независимо дали имаше хора около нас или бяхме сами, ние непрекъснато се гледахме в очите и си говорехме без думи. Отивахме в Испания, близо до френската граница, за да направим нещо, за което аз години наред не смеех дори да мечтая. Казвах на Рита с очи:
— Сладка моя, благодарение на теб ще мога да видя семейството си. Ти ме доведе дотук.
А нейните очи ми отговаряха:
— Бях ти обещала, че един ден, стига да ми имаш доверие, ще можеш да целунеш своите, без да се боиш.
И наистина, това набързо подготвено пътешествие имаше една цел — да се срещна с роднините си на испанска земя, недосегаем за френските власти. Не бях ги виждал от двайсет и шест години. Всички се съгласиха да дойдат, за да се срещнем. Щяхме да прекараме заедно цял месец на мои разноски. И то през най-прекрасното време за почивка — август. Прекарвах ден след ден на предната палуба, като че това кътче от кораба ми помагаше да се приближа по-бързо до мечтата си. Минахме Гибралтар, земята отново се изгуби от погледа ни — приближавахме.
Разположен удобно на шезлонг на борда на „Наполи“, аз се взирах в хоризонта и очаквах всеки миг да видя земя — земята на Европа. Земята на Испания, долепена до земята на Франция.
1930–1956 г.: двайсет и шест години. Тогава бях на двайсет и четири, сега — на петдесет. Цял един живот. Има хора, които умират, преди да са достигнали моята възраст. Сърцето ми бясно заби, когато най-после различих очертанията на брега. Корабът се движеше бързо и сечеше морето с носа си. Когато напуснах Франция на борда на „Ла Мартиниер“ — прокълнатия кораб, каторга преди каторгата, — когато се отдалечавах завинаги от родината си (поне аз си мислех, че е завинаги), не можех да гледам брега, защото бях затворен в желязна клетка долу в трюма. А днес в елегантното ми сако, затворен с цип във вътрешния ми джоб, се къташе новият ми паспорт. Паспорт от новата ми родина, удостоверяващ новата ми самоличност: „Ти венецуелец? Ти, който си роден във Франция от френски родители, при това учители от Ардеш?“ Да, точно така стояха нещата.
В земята на Европа, която толкова бързо се приближаваше към нас и чиито извивки вече съвсем ясно различавах, почиваха майка ми и баща ми. Там живееха и всичките ми близки. Майка ми? Тя приличаше повече на фея, между нас двамата съществуваше толкова дълбока връзка, сякаш бяхме едно цяло. Сигурно съм бил на пет годинки, когато дядо Тиери ми купи онова страхотно колело с конска глава на кормилото. Колко красив беше жребецът ми! Светлокафяв, почти риж. А каква грива имаше само! Черна, направена от естествени конски косми. Натисках толкова здраво педалите, че на равен терен карах бавачката си да се задъхва от тичане, за да не ме изгуби от поглед. После обаче се налагаше да ми помага, за да издрапам по лекия наклон, преди да стигна до забавачката. Директорката г-жа Боно беше приятелка на майка ми. Тя ме посрещаше пред входа, галеше дългите ми като на момиче къдри и казваше на разсилния:
— Отвори широко вратата, за да може Рири да влезе в училището с големия си кон.
Горд като Д’Артанян, аз натисках педалите с всички сили и нахлувах в училищния двор. Първо правех един тур за овации, после скачах леко от седлото и все не смеех да пусна кормилото, за да не тръгне колелото само нанякъде. Целувах за довиждане бавачката Тереза, а тя връчваше на г-жа Боно кутията с обяда ми. Всичките ми приятелчета — момчета и момичета, идваха да се порадват на чудното конче, защото друго такова нямаше нито в нашето градче, нито дори в околните села. Преди да тръгна от къщи, майка ми винаги ме караше да обещая, че ще дам на всичките си другарчета да покарат колелото. Беше ми ужасно неприятно, но се подчинявах. След забавлението връчвахме „коня“ на разсилния да го пази, строявахме се и влизахме в класната стая с някоя песничка на уста.
Знам, че разказът ми ще накара доста хора да се подсмихнат иронично, но искам да разберете едно — тези редове ги пише не шейсет и пет годишният човек, какъвто съм аз сега, а детето Рири от Пон д’Юсел. Споменът за детството се е отпечатал в душата ми толкова ярко, че дори сега употребявам думите, с които съм говорил тогава. Думите от времето, когато майка ми беше „фея“, баща ми — „татенце“, сестрите ми „какички“, а аз за тях — „малкото братче“.
Детството… Една градина, в която растеше френско грозде, сестрите ми — които още не бяха се превърнали в девойки, натежалите от плод дръвчета, които не биваше да обираме, преди тате да е разрешил. (Крушата под прозорците обаче винаги ме мамеше твърде много. Редовно се измъквах през задния прозорец на първия етаж и се наяждах до насита с недозрели плодове. После страдах от колики.)
Бях вече на осем години, но продължавах да заспивам на коленете на татко или в прегръдките на мама. Не усещах кога са ме съблекли, нито кога нежните ръце на майка ми са ми нахлузили пижамата. Понякога усещах в просъница как се надвесва над леглото ми и я прегръщах силно. Тя оставаше, притисната до мен, дълго, много дълго, докато заспя отново, и после тихо се отдалечаваше. Бях най-разглезеното от трите деца. Така си беше редно — единствено момче, наследникът на фамилното име. Какичките бяха доста по-големи от мен. Най-голямата на единайсет, а по-малката — на десет години. Аз бях бъдещият крал, а те — само принцеси. Нали, мамо?
Колко красива беше мама — тънка, изящна, винаги елегантно облечена! Нима е необходимо да я описвам? Тя беше най-красивата на света, най-нежната, най-изисканата. Трябваше да я види човек как свири на пиано. Понякога се промъквах зад гърба й и затварях очите й с ръце. Беше чудесно да имаш майка, която може да свири, без да гледа нотите или дори клавишите. При това мама не беше родена за учителка. Тя не беше ходила на обикновено училище, защото беше имала много богат баща. Двете със сестра й Леонтин бяха посещавали най-скъпите и елитни училища в Авиньон като всички останали дъщери на богати буржоазни семейства. Дядо ми Тиери обаче обичал твърде много светския живот. Возел се на скъпи каляски, теглени от прекрасни коне, ходел по бляскави приеми. И хубавата ми майчица, която с голямата си зестра трябвало да се омъжи за някой от собствената си среда и да живее, без да работи до края на дните си, в един момент била принудена да започне да си изкарва хляба като учителка. Дядо беше толкова мил, но имаше прекалено широки пръсти и меко сърце. Беше срещал твърде много хубавици, жадни за подаръци по време на разгулните си разходки из околностите на Авиньон, и накрая беше стопил зестрата на мама.
Тези подробности ги бях подочул оттук-оттам, когато възрастните си говореха, без да забелязват присъствието ми. Най-често за това говореше леля Онтин (Леонтин), която бе прибрала дядо ми да живее при нея във Фабра. Впрочем и мама, и сестра й са щели да спасят по нещичко от зестрите си, ако на дядо не му била хрумнала грандиозната идея да построи висящи градини над покрива на една от къщите си. „Той си мислеше, че живее във Вавилон!“, възкликваше леля Онтин. Мама кротко й отговаряше „Трябва да признаем, че градините станаха много хубави.“ Единствената неприятност дошла от това, че под тежестта на „много хубавите градини“ стените на къщата започнали да се пропукват и се наложило да ги укрепят с кръстосани на „X“ стоманени пръти. Накрая, за да платят за каприза, трябвало да продадат спешно сума имоти на загуба.
Невероятен беше този мой дядо! Имаше бастунче и малък снежнобял мустак като Раймон Поанкаре. Сутрин двамата, хванати ръка за ръка, обикаляхме околността. Беше секретар в кметството във Фабра, където ходех през ваканциите. („Трябва да си изкарва поне парите за тютюна“, казваше леля Онтин.) Затова непрекъснато разнасяше някакви документи от града до фермите и обратно. Забелязах, че леля е абсолютно права за едно нещо: дядо винаги се застояваше по-дълго във фермите с хубави стопанки. Той обаче твърдеше, че хубостта на стопанките няма никакво значение за него. Просто му било приятно да си приказва със симпатични и гостоприемни домакини. Особено обичах да ходим във фермата на една хубавица, която ми позволяваше да яздя магаренцето й и ме оставяше да си играя с дъщеря й Мирей. А трябва да ви кажа, че Мирей, макар да беше на моя възраст, знаеше много по-добре от мен как се играе на мама и татко.
— Колко сме щастливи! — казваше често мама. — Добре че татко се разори. Благодарение на това можах да се срещна с твоя баща, който е най-чудесният човек на света. Пък и знаеш ли, скъпи Рири, ако не бях загубила зестрата си, и ти нямаше сега да си тук.
— А къде щях да бъда?
— Далеч, много далеч, но със сигурност не тук.
— О, скъпа мамо, какъв късмет, че дядо обичал висящите градини!
Едва осемгодишен, вече бях голям беляджия. Ходех скришом да плувам в Ардеш. Научих се да плувам съвсем сам. Разбира се, по това време нямахме бански костюми и плувахме голи-голенички. Движехме се на тумби по седем — осем момчета. Трябваше да се крием най-вече от лесничея. Скачахме във водата, като гледахме да се пльоснем по корем. Реката не беше широка — едно-две загребвания, и хоп! — улавях се за — тревите на другия бряг. В компанията винаги имаше един „голям“, който се грижеше за малките като мен. „Големият“ обикновено беше на около дванайсет години и сам поемаше цялата отговорност за нас. Винаги можехме да разчитаме на него, за да ни изтегли обратно на брега. Ако ли пък някой от малките започнеше да се дави насред реката, „спасителят“ скачаше във водата, за да го извади. Колко прекрасни бяха онези слънчеви дни във водите на моята река! Ловяхме пъстърва с голи ръце. После се връщахме у дома едва след като изсъхнем добре на слънцето. Косите ми вече бяха къси — не се налагаше дълго да ги суша. Имахме едни съседи — Дьобанови. Симпатични хора, на които майка ми имаше пълно доверие. Затова, когато се върнех от реката, винаги казвах, че съм бил у тях.
1914 г. Войната избухна и татко замина. Отидохме да го изпратим на гарата. Беше се записал в ротата на алпийските стрелци — щеше да се върне скоро. На раздяла ни каза: „Бъдете добри деца и слушайте майка си. Момичетата трябва да й помагат в домакинството, защото сега тя ще преподава едновременно на своите и на моите ученици. Войната ще свърши бързо — всички казват така.“ Останали на перона, ние дълго се взирахме след влака, от който татко ни махаше за сбогом.
Четирите години война не помрачиха много домашното ни щастие. Живеехме малко по-притеснено. Аз се преместих да спя в голямото легло при мама. Заех мястото на татко, който на фронта се биеше като истински мъж, какъвто никога не съм се съмнявал, че е. Четири години от световната история са твърде незначителен период. Четири години от живота на едно дете са твърде дълго време. Пораснах бързо, играех си на войник, на битки. Връщах се раздърпан и често пъти целият в синини, връщах се като победител или победен, но никога не плачех. Мама превързваше драскотините ми или налагаше насиненото ми око със сурово месо. Сърдеше се по малко, но никога не повишаваше тон. Почти прошепваше упреците си, за да не би сестрите ми да чуят, че ми се кара — това си беше проблем между нас двамата. „Моля те, бъди послушен, скъпи Рири, майка ти е толкова преуморена. Тези класове от по шейсет ученици просто ми изстискват силите. Не виждаш ли, че вече не издържам, това надвишава възможностите ми. Хайде, съкровище, бъди поне ти добър и кротък!“ Всичко свършваше с целувки и обещание за примерно поведение през следващия ден, а понякога и през цялата идна седмица. Винаги спазвах обещанията си.
Голямата ми сестра беше на тринайсет години, а Ивон — на дванайсет. И двете ме обичаха много, макар че понякога ги дърпах за плитките. В деня, когато татко замина, мама хлопна капака на пианото и каза, че ще го отвори, едва когато той се върне.
Открихме, че някой краде от запасите ни с дърва, складирани под един навес зад училището. Мама започна да се страхува от тъмното. Притисках се до нея, прегръщах я с детските си ръце и вярвах, че я закрилям: „Не се страхувай, мамо. Аз съм мъжът в къщата и съм достатъчно голям, за да те защитавам.“ Откачих пушката на татко и я заредих с два куршума за глигани. Една нощ моята фея се събуди, разтърси ме и прошепна, треперейки:
— Чувам крадците. В момента влачат един клон.
— Не се бой, мамо.
Успокоих я и се измъкнах внимателно от леглото, сякаш на двора някой можеше да дочуе стъпките ми в спалнята. Хванах пушката и с безкрайна предпазливост отворих прозореца. Той леко проскърца, аз спрях да дишам и задържах с една ръка кепенците. После подпрях пушката на рамото си побутнах кепенците, които безшумно се отвориха. Имаше пълнолуние и на двора беше светло като ден. Ясно видях, че под навеса няма жива душа. Купчината с дърва не беше пипната: „Спокойно, мамо, няма нищо. Ела да видиш.“ Прегърнати, двамата останахме известно време на прозореца, успокоени, че не са дошли крадци. Мама беше много доволна, че синът й е толкова храбър.
Колкото и щастливо да живее едно хлапе на десет години, ако няма баща в къщата, то често започва да прекалява с лудориите. Никак не исках да наскърбявам прекрасната си майка, която обожавах, но все се надявах, че тя няма да научи за поредната беля. Веднъж вързахме опашката на някаква нещастна котка за звънеца пред входната врата на една къща, друг път хвърлихме от моста на Ардеш велосипеда на лесничея, който беше тръгнал да лови бракониери по реката. И други такива… Стреляхме с прашки по птичките, а два пъти дори ходихме с татковата пушка да ловим заек — приятелят ми Рике Дьобан твърдеше, че го е видял да подскача сред нивите. Да изнесем и да внесем обратно татковата пушка, без мама да ни види, беше истинско приключение.
1917 г. Татко беше ранен в главата от избухнал близо до него шрапнел, но животът му бе вън от опасност. Новината пристигна по линията на Червения кръст и ни подейства като гръм от ясно небе. Не сме се вайкали, почти не плакахме. Двайсет и четири часа по-късно все още никой от съседите не беше научил — мама продължаваше да води уроците както преди. Гледах я и й се възхищавах. Обикновено сядах на първия чин, но този път бях седнал назад, за да се намеся, ако някой започне да прави бели. В три и половина следобяд силите на мама, изглежда, привършиха. Чувствах го, защото по програма трябваше да имаме естествени науки. Вместо това тя написа на дъската някакво уравнение и каза: „Имам нужда да изляза за няколко минути. Решете задачата в тетрадките си по аритметика.“
Измъкнах се след нея — беше се облегнала на акацията пред входната врата. Скъпата ми майка плачеше, не бе могла да издържи. Сестрите ми ги нямаше — те учеха в гимназията в Обена и се връщаха чак в шест. Притиснах се към нея, но не заплаках. Опитах се да я успокоя и когато тя ми каза през сълзи „Баща ти е ранен“, сякаш не го знаех, с детската си логика намерих най-правилния отговор: „Още по-добре, мамо. Значи за него войната е свършила и вече можем да бъдем сигурни, че ще се върне жив.“ Изведнъж мама осъзна колко съм прав.
— Виж ти, това е точно така! Прав си, скъпи, татко ще се върне жив!
Тя ме разцелува и, хванати ръка за ръка, двамата се върнахме в клас.
Испанският бряг се откроява все по-ясно, вече мога да различа бели петънца — това са къщите. Започвам да различавам детайлите така, като започвам ясно да си спомням за лятото на 1917 г., прекарано в Сен Шамас, където татко беше настанен за лечение. Раните му не бяха от най-тежките, но няколко мънички парченца от шрапнела, които не можеха да се извадят с операция, му причиняваха доста неприятности. Както и да е, нямаше вече да ходи на фронта. Ранените бяха толкова много, че едва се намираха легла. Случи се обаче едно чудо — местната учителка реши да отстъпи на татко апартамента си по време на ваканцията. Щях да прекарам цели два месеца с татко! Жилището й, както и нашето, се намираше в сградата на училището. Беше снабдено с всичко необходимо — имаше дори една норвежка тенджера. Събрахме се цялото семейство — весели, здрави, щастливи. Мама сияеше — успяхме да се измъкнем живи от тази проклета война, но тя продължаваше да вършее своите жертви.
— Не бива да сте егоисти, скъпи деца. Не бива да мислите само за нашето си семейство или за игрите си. Не бива да прекарвате времето си само в тичане и веселби, трябва да отделяте време и за другите.
И така, ние започнахме да придружаваме мама, която всяка сутрин ходеше в болницата, за да помага на медицинските сестри да се грижат за ранените. Всеки от нас вършеше по нещо полезно: разхождахме инвалиди в колички, водехме слепите, пишехме писма вместо ранените, изслушвахме онези, които не можеха да се надигнат от леглата си и които копнееха да говорят с някого за семействата и най-вече за децата си.
И точно когато се връщахме с влак от Сен Шамас, някъде около Вогюе на мама й стана толкова лошо, че отидохме право у леля Антоанет, сестрата на баща ми, която живееше наблизо. Отдалечиха ни от постелята на мама, защото докторът заяви, че се е разболяла от някаква неизвестна, силно заразна болест. Вероятно се бе заразила, превързвайки индокитайци в болницата. Двете ми сестри постъпиха в интерната на девическата гимназия в Обена, а аз — в интерната на мъжката гимназия.
Изглежда здравето на мама беше започнало да се подобрява. Въпреки всичко на мен ми беше много мъчно и затова отказвах да се забавлявам с другите момчета. Понякога сестричките ми идваха да ме видят и пак се връщаха в своя си интернат. Една неделя излязох да ги поизпратя извън сградата на общежитието. На връщане се спрях пред един явор и започнах да мятам по него ножа си. Почти всеки път успявах да го забия в кората на дръвчето. Обикновено прекарвах свободното си време тук на пътя, почти до стената на училището. Улицата водеше към гарата, която бе едва на петстотин метра.
Чух свирката на влака — не разбрах дали пристига или тръгва. Не чаках никого, затова не гледах към улицата, по която минаваха слезлите от влака пътници. Вместо това като автомат хвърлях ножа си по дървото. Беше към пет часа следобед. Слънцето беше слязло ниско и ми пречеше да се прицелвам добре. Преместих се, за да не ми блести в очите, и тогава внезапно видях как смъртта пристъпва бавно към мен.
Вестоносците на смъртта вървяха с наведени глави, с лица, прикрити от черните воали, стигащи чак до земята. Познах ги веднага въпреки целия този погребален маскарад — леля Онтин, леля Антоанет, майката на баща ми и зад тях мъжете, които като че ли се опитваха да се скрият. Баща ми — буквално пречупен на две, и двамата ми дядовци, облечени в черно.
Не тръгнах към тях, всъщност не направих нито едно движение — и как бих могъл? Кръвта се беше отдръпнала от сърцето ми, то сякаш въобще престана да бие, и колкото и да исках да заплача, в очите ми не се появи нито една сълза. Групата спря на повече от десет метра от мен. Не смееха да се приближат. Нещо повече, като че ли се срамуваха, биха предпочели те самите да са мъртви, но не и да се изправят пред мен и да ми кажат това, което вече знаех. Мрачното им облекло говореше вместо тях: „Майка ти е мъртва, мама умря съвсем сама, съвсем самотна.“ Кой е бил до нея в последния й миг? Никой, тъй като аз — най-голямата любов в живота й — не съм бил там. Мъртва и погребана, без да успея да я зърна, без да може да ме целуне за последен път. Тогава татко тръгна напред като войник, който изскача пръв от окопа при атака. Почти успя да се изправи. Лицето му излъчваше само отчаяние и мъка, не беше в състояние да сдържи сълзите си. Аз стоях все така неподвижен, а и той не протегна ръце, за да ме прегърне. Знаеше много добре, че нямам сили да направя дори крачка. Най-накрая стигна до мен, обгърна ме безмълвно с ръце. Едва тогава избухнах в ридания и през сълзи го чух да казва: „Умря, произнасяйки твоето име.“ И припаднах.
Леля Антоанет се премести да живее в нашата къща и пое работата в училището. Старите родители на майка ми също се нанесоха у нас. Мен ме прибраха от интерната, защото се страхуваха да ме оставят там сам. Татко все още беше мобилизиран. Горкият старец и двете жени се опитваха да ме обградят с нежност, но тук всяка стая ми изглеждаше гробница, а всеки предмет — реликва. Въпреки щедрите слънчеви лъчи на отиващото си лято домът ми се струваше мрачен, тъмен и отчайващо унил. Дядо непрекъснато ми говореше как татко щял скоро да се прибере, но той така и не си идваше. Всичко ме дразнеше, всичко ме нараняваше, всеки жест или дума на съчувствие, колкото и искрени да бяха, имаха обратен ефект. Този дом вече не беше моят дом.
„Мама не би казала това така, нещо повече, те нямат право да мислят, че майка като моята може да бъде заместена.“ Вече не исках да чувам мили думи, не можех да понасям нежности и внимание от разните лели, дядовци и баби. Най вече не можех да понасям опитите им да имитират майчини ласки. Не исках да бъда глезен или успокояван от когото и да било. Казах това на двете чудесни жени — без викове, без бунт, почти като молба. Мисля, че ме разбраха.
— Не искам повече да живея тук. Пратете ме в интерната. По време на ваканциите ще прекарвам достатъчно дълго време в тази дупка. Не е необходимо да се мотая тук и през учебната година.
Ваканциите ли? Как така ще прекарвам ваканциите си вкъщи? Би било светотатство да се смея и да играя из тези стаи. По-добре да ходя при леля Онтин във Фабър — ще паса козите и овцете заедно с приятелчетата си и ще се разхождам из поляни, по които кракът на хубавата ми майка никога не е стъпвал.
Войната свърши и татко се върна. Някакъв господин му дойде на гости и двамата се почерпиха с червено вино. Говориха си за земляците, загинали през войната, и накрая гостенинът изтърси: „Леко се отървахме ние с тебе, нали, господин Шариер? И на зет ти му се размина. Нищо не спечелихме, нищо не изгубихме.“
Навън вече се беше мръкнало. Измъкнах се, преди гостът да си е тръгнал, причаках го малко по-надолу и го халосах с един камък в тила. Пищейки до бога, той хукна към съседите с окървавена глава. Не можеше да разбере кой и защо го е замерил. Не можеше да разбере, че преди малко, докато изреждаше имената на загиналите през войната, пропусна да спомене най-свидната жертва. Тази, чиято загуба беше единствено непоправима. Майка ми.
Не, господине, съвсем не се отървахме леко.
И така, всяка година през есента аз се връщах в интерната на прогимназията. Започнах да се готвя за конкурсните изпити за техникума в Екс ан Прованс. И всяко лято четиримата с татко и сестрите ми бягахме от къщи, за да отидем във Фабър, където прекарвахме възможно най-хубавите ваканции, защото татко умееше да се грижи за нас и вместо мама.
Лека-полека в училище започнах да се превръщам в побойник. Играех ръгби. Налитах на противниците, не очаквах добрини от тях, но и аз не проявявах милост. Прекарах в техникума шест години. Бях много добър ученик, особено по математика. Но имах кошмарно поведение. Участвах във всички схватки. Редовно — поне един-два пъти месечно, се сбивах с някой от съучениците ми. В неделя ходех да се блъскам на игрището за ръгби. Най-тежки за мен бяха четвъртъците, защото това бяха дните за посещения. Тогава най-много налитах на бой. И нямаше начин да стоя кротък. Защото тогава майките идваха да видят синовете си, водеха ги на обяд извън интерната, а по-късно, ако времето беше хубаво, решаваха да се разходят заедно под сянката на кестените в двора на училището. Всяка сряда си обещавах, че няма да ги наблюдавам, но на следващия ден увисвах на прозореца на библиотеката. Избирах място, откъдето да виждам целия двор. И винаги забелязвах два типа поведение, всеки от които ме вбесяваше.
От една страна, гледах онези, чиито майки бяха бедни, скромни, смачкани и приличаха на селянки. Малките шибани гадняри като че ли се срамуваха от тях. Мамка им стара, наистина се срамуваха! Ах, страхливци, мръсници, копелета! На човек веднага му ставаше ясно какво им е на душата. Вместо да обиколят целия двор, те се свиваха на някоя скамейка и се бояха да мръднат оттам. Не искаха да ги видят заедно с майките им, криеха ги. Защото вече бяха надушили как трябва да изглеждат образованите и културните граждани и искаха по-скоро да забравят произхода си. Просто си ги представях как един ден ще седят в компанията на разни големци и ще се оправдават заради внезапното пристигане на родителите си: „Ах, извинете, това са далечни роднини от провинцията. Сега ще ги пратим в кухнята — толкова са досадни!“
С този тип хора ми беше много лесно да започна боя. Веднъж видях как един подобен гадняр изгони майка си, за да не го излага. Проследих го по петите и веднага го подбрах:
— Я кажи, Пиеро, защо изгони толкова бързо майка си?
— Тя бързаше за някъде.
— Лъжеш. Знам, че тя обикновено взима влака за Гап чак в седем вечерта. Сега ще ти кажа защо я прати да си върви. Срамуваш се от нея. Опитай се да отречеш, мръсник такъв!
Обикновено излизах победител от тези схватки. Биех се често и добре си служех с юмруците. Понякога противникът ми се оказваше по-силен, но не ми пукаше. Чувствах се едва ли не щастлив. Гледах обаче никога да не нападам слабаци.
Другият тип момчета, които ме вбесяваха и ми вдъхваха много повече злоба, бяха така наречените фукльовци. Онези с красивите, елегантни, изискани майки. Това бяха шестнайсет-седемнайсетгодишни хлапета, които гордо развеждаха майките си из двора; надуваха се като пауни около тях; държеха ги под ръка и се надпреварваха да маниерничат. Полудявах, като ги гледах. Ако някой от тях прехвърлеше всяка мярка, или ако майка му по нещо ми напомняше за моята, ставах неудържим. Едва изчаквах виновникът да се прибере, и се нахвърлях върху него:
— Какво се надуваш бе, говедо, не виждаш ли, че майката ти е една старомодна повлекана! Какво ми се фукаш — моята майка беше и по-хубава, и по-изискана от твоята! Нейните бижута бяха истински, а не фалшиви. Дори глупакът би се сетил, че мамчето ти е накичено със стъклени мъниста.
Няма нужда да ви казвам, че повечето юнаци, към които се обръщах с подобни думи, не ме изчакваха дори да свърша, преди да ми забият един в мутрата. А аз само това и чаках. Започвах да се бия като уличник — удари с глава, удари под кръста… И в същото време усещах как в душата ми се разлива някакво задоволство, сякаш в този миг премазвах всички майки на света, които са имали наглостта да бъдат красиви и елегантни като моята.
Злобата ми се оказа по-силна от волята ми. Не можех да се преборя с нея. Толкова години бяха минали, откак мама умря, но аз така и не преодолях усещането, че съдбата е проявила огромна несправедливост към мен. На тази възраст е много трудно да разбереш смъртта, да я приемеш. Добре, нека старците умират на воля. Но мама — тази красива, жизнерадостна фея, изпълнена с любов към мен — как можеше ТЯ да умре? Не можех и не исках да го разбера. Ревнувах всички майки на света. От тази ревност произтече и сбиването, което промени завинаги живота ми.
Въпросният тип разигра такова театро, че не можех да го оставя да си легне спокойно вечерта. Беше някакъв претенциозен горделивец на деветнайсет години — един от онези училищни първенци, на които им върви във всичко. Висок, елегантен и много силен. Спомням си, че веднъж, по време на урок по природознание, беше повдигнал съвсем сам дънера на едно изгнило дърво, за да ни помогне да видим къде се крие полската мишка.
В онзи четвъртък преди толкова години той се чувстваше на седмото небе. Разхождаше се с изящната си майка, чиято талия беше тънка като мамината. Тя беше облечена в светла рокля на сини точки — сякаш взета от гардероба на мама. Имаше огромни черни очи и носеше кокетна шапчица с воал. Двамата с Първенеца обикаляха двора цял следобед — нагоре, надолу, по диагонал. Целуваха се често, почти като влюбени. Аз трябваше да съм сега на неговото място. Моята майка трябваше да се опира така нежно на ръката ми, аз трябваше да целувам нежното й лице.
В момента, в който остана сам, му налетях:
— Я го виж ти него! Уж силен по математика, а всъщност готов за цирка! Не бих ти повярвал, ако…
— Какво ти става, Анри?
— Става ми това, че показваш майка си като мечка в цирка. Искаш да ни шашнеш, нали? Е, мен поне не успя да ме шашнеш. Защото в сравнение с моята майка твоята нищо не струва. Прилича на луксозните кокотки, които се мотаят по курортите през лятото.
— Слушай, ще ти шибна един в мутрата, а както знаеш, удрям здраво. Вземи си думите назад. Знаеш, че съм по-силен от теб.
— Знам. Но нека да си изравним силите — да се бием с ножове като на дуел. Отивай да си вземеш ножа, аз ще взема моя. Ако не си лайно и можеш да защитиш честта на майка си, върви. Ще те чакам зад кенефа след пет минути.
— Ще бъда там.
Няколко минути по-късно той вече се гърчеше на земята с моя нож, забит дълбоко над сърцето му.
Извикаха татко. Татко беше висок около метър и осемдесет, малко пълен. Син на учител и селянка. Имаше кръгло добродушно лице, светлокестеняви очи със златисти отблясъци и любопитен, почти детински поглед, в който сякаш се отразяваха всички въпроси на учениците му към света. Благодарение на тях очите му бяха запазили отпечатъка на онази естествена наивност, която само детето притежава. За него смъртта на мама беше ужасна загуба. Раната, която тя му беше причинила, така и не заздравя с времето, а болката продължаваше да го разкъсва като в първия ден. Единствената му любов — Лулу, както той я наричаше, вече я нямаше на този свят, но той дишаше, живееше със спомена за нея по двайсет и четири часа в денонощието. Въпреки всичко челото му си остана гладко и спокойно. Мъката и грижите не издълбаха бръчки по него. Нищо не издаваше колко невероятно трудно му е да продължава да живее, да се грижи за своите деца, както и за децата на другите. Той просто беше престанал да се смее, да пее, да тананика. Бръчките се криеха дълбоко в сърцето му. Но татко си налагаше да се държи както преди. Знаех, че пак както преди се лишаваше от почивните си дни, ако някой негов ученик имаше нужда от повече внимание. И децата му се отплащаха, както можеха.
Бях едва седемнайсетгодишен, когато двамата излязохме от кабинета на следователя, който се занимаваше с моя случай. Готвеха се да ме пратят на подсъдимата скамейка. Посъветваха татко да ме запише като доброволец във военноморския флот и така да ме спаси от затвора. Отидохме в жандармерията на Обена и там подписах договор за три години.
Всъщност татко така и не ми се скара истински за стореното:
— Доколкото разбирам, Анри (той винаги ме наричаше Анри, когато искаше да се покаже строг), ти си предложил да се биете с ножове, защото противникът ти е бил по-силен от теб.
— Да, татко.
— Постъпил си зле. Само скитниците се бият така. А ти, скъпи мой, не си скитник.
— Не.
— Виж в каква история се забърка. Забърка и цялото ни семейство. Помисли колко болка си причинил на майка си, където и да е тя сега.
— Не мисля, че съм й причинил болка.
— Защо, Анри?
— Защото се бих заради нея.
— Какво искаш да кажеш?
— Че не мога да понасям, когато приятелите ми се фукат с майките си.
— Ще ти кажа нещо, Анри. Никога досега не си се сражавал заради майка си. Не и от любов към нея. Истината е, че просто си един непоносим егоист. Съдбата те е лишила от майка и ти сега искаш всички деца на земята да бъдат сираци. Това е толкова несправедливо. Разочароваш ме! И аз страдам, когато някой колега ми дойде на гости, прегърнал жена си. Мисля за тяхното щастие и за това, как съдбата ми отне моята любов. Но не им завиждам — напротив, пожелавам им никога да не изпитат моята мъка. Ако си наследил поне малко от душата на майка си, трябва да се радваш на чуждото щастие. Ето сега, за да се измъкнеш от тази каша, трябва да идеш във флота. Очакват те най-малко три нелеки години. А аз също ще се чувствам наказан, защото няма да мога да виждам детето си.
И тогава той ми каза нещо, което запомних за цял живот:
— Знаеш ли, момчето ми, човек може да се чувства сирак независимо от това на колко години е.
… Сирената на „Наполи“ изкънтя в ушите ми и ме накара да подскоча. Изчезна образът на седемнайсетгодишното момче, което излиза от жандармерията, след като е подписало тригодишен договор за служба във флота. Но веднага след това в мислите ми нахлу онзи ужасен миг, когато видях баща си за последен път.
Това се случи в едно от ужасните помещения за свиждане в затвора, където осъдените се срещаха с близките си иззад решетките на своите килии. Разделяше ни коридор, широк един метър. Мисълта за живота ми, който ни доведе — баща ми и мен — за трийсет минути в онзи зверилник, ме изпълни с погнуса и срам.
Тогава той дори не помисли да ме упреква, задето съм се превърнал в заподозрян номер едно в поредната гадна разпра на подземния свят. Носеше същото изражение на смазан от живота човек, както в деня, когато дойде да ми съобщи за смъртта на мама. Беше дошъл в затвора, за да види сина си за половин час и не искаше да го хока, че е постъпил неправилно; не искаше да му натяква, че нанася непоправим ущърб на честта на семейството си; не искаше да казва „Ти си черната овца“… Не, той ме помоли да му простя, задето ме е възпитал толкова зле. Не ми каза „Обвиняваме те…“. Напротив, изрече последните думи на света, които очаквах да чуя. Думите, които ме раниха най-дълбоко:
— Моя грешка е, че си тук, сине. Прости ми, задето толкова те разглезих.
Средиземно море… „Наполи“ цепеше вълните му с невероятна лекота. Като си помисля само, че именно сред тези вълни започнах живота си във флота! След няколко седмици сухи тренировки в базата в Тулон се качих на кораба „Тионвий“. Изящен и расов вестоносец, в който всичко беше подчинено на скоростта, а елементарните удобства за моряка — на необходимостта от огромни шахти за въглищата.
Едва ли можете да си представите нещо по-противно от желязната дисциплина, която цареше във френския флот през 1923 година. Моряците бяха разделени на шест касти в зависимост от образованието си. Благодарение на техникума попаднах в шестата — най-висшата каста. Едно седемнайсетгодишно момче като мен трудно можеше да приеме, да преглътне необходимостта от сляпо подчинение на заповедите, издавани често от дълбоко неуки хора с много по-ниско образование. Повечето началници бяха бретонци и стигаха най-много до трета степен в интелектуалното си ниво. Не че имам нещо против бретонците. Безспорно от тях излизат добри моряци, готови да търпят всякакви лишения. Друг е въпросът, че не разбират нищо от психология.
Моментално настроих всички против себе си. Не можех да изпълнявам заповедите като машинка. Отказах да посещавам лекции по предмети, които вече бях изучил в техникума. И моментално се оказах класиран в групата на непокорните, недисциплинираните нехранимайковци, които дори не са си дали труда да изкарат някаква специализация. На нас ни стоварваха най-гадните ангарии. „Не ставаш за нищо? Добре, ще направим от теб момче за всичко!“ Беленето на картофи, кенефите, лъскането на металните части, товаренето на въглища (трябваше да подреждаме из огромните трюмове петкилограмовите брикети като книги в библиотека), търкането на палубата — всички тези удоволствия бяха запазени за нас.
— Какво се помайвате там зад камината?
— Току-що приключихме с миенето на палубата, господин старши.
— Тъй ли? Тогава я измийте отново, но този път отзад напред. И се постарайте повечко, че иначе ще си имате работа с мен!
Въпросният кретен беше изкарал във флота цели петнайсет години. Нямаше никакво образование. Беше бретонец, но от вътрешността на провинцията — дори не се беше родил на брега на морето. Обикновено като кажат моряк, хората си представят строен мъж с помпон на шапката, бяла яка, леко килната над ухото барета… Само ние — „нехранимайковците“, нямахме право да се докарваме. Колкото по-зле бяхме облечени, колкото по-смазани изглеждахме, толкова по-щастливи бяха преките ни началници. Така че — както обичат да се изразяват днес — напрежението ескалираше. И в тази напрегната обстановка кретените в нито един момент не престанаха да допускат големи грешки. Ето например при всяко спиране на пристанище получавахме т.нар. градска отпуска и можехме да прекараме нощта на кея. Къде да идеш? В бардака, разбира се. Аз и двама-трима приятели бързо научихме как да се справяме. За нула време сваляхме по някоя курва, която не само че ни пускаше гратис, ами дори ни хранеше и поеше. При това не ние тичахме след тях — те самите ни задиряха. Връщахме се на кораба около четири сутринта, капнали след изтощителния секс и леко махмурлии.
Лесно прониквахме обратно на кораба. Достатъчно беше да издебнем някой арабин на пост:
— Кой там? Отговори, или ще стрелям! Паролата! Ако не я знаеш, няма да минеш.
— А бе, кретен, паролата ти не я знаеш. Малкото ти мозъче вече я е забравило.
— Как ще съм я забравил? Днес е Рошфор!
— Да бе, прав си.
След което се оттегляхме и отивахме при друг часови.
— Кой там? Кажи паролата!
— Рошфор.
— Добре, влизайте!
Непрекъснато трупахме наказания и черни точки. Петнайсет дни карцер, после трийсет. Един от готвачите отказа да ни даде по парче хляб с месо, след като цял ден му бяхме белили картофи. За да го накажем, откраднахме цял овнешки бут, като го издърпахме с куки през широката вентилационна тръба. Стана за секунди, докато беше с гръб към печката. Поделихме си плячката долу в трюма сред въглищата. В резултат полежах четирийсет и пет дни във флотския затвор, където научих прочутото „До кожа! Това значи чисто гол, не знаеше ли?“ И така се озовах чисто гол посред зима в двора на тулузкия затвор. Изправиха ме пред едно корито с ледена вода и ми заповядаха да се потопя в него. После пък трябваше да ходя на военен съд заради някаква скапана барета за десет франка. Мотив — поругаване на военни символи.
Поне по мое време всички във флотата си мачкаха шапките. Не за да ги унищожат, разбира се, а за да ги натъкмят по модата. Първо ги намокряхме, след това трима души хващаха една барета и започваха да я теглят на три страни, докато придобие формата на поничка. Накрая подрязвахме помпоните. Градските момичета твърдо вярваха, че ако докоснат помпон, това ще им донесе щастие. И бяха готови да раздават целувки, за да стигнат до баретите ни.
Един от капитаните си имаше проблеми с децата — едва успяваха да минат от един клас в друг. Моят човек твърдо вярваше, че вината не е у тях, а у злобните учители, които им задават трудни въпроси на изпитите. Беше убеден, че даскалите се разбират помежду си и пускат своите деца да минат между капките, докато в същото време измъчват останалите. За нещастие аз бях учителски син.
— Всеки си намира майстора, Шариер! Тук няма кой да ти прави услуги. Напротив!
Превърнах се в черната овца за този идиот. Преследваше ме непрекъснато. До такава степен започна да ми досажда, че на няколко пъти избягах. Но никога не съм бягал за повече от пет дни и 23 часа, защото след шест дни самоотлъчка те пишат дезертьор. Всъщност веднъж в Ница за малко не станах истински дезертьор. Изкарах нощта с една страхотна мацка и се събудих прекалено късно. Още час, и щях да мина за дезертьор. Облякох се бързо и хукнах да търся полицай, който да ме арестува. Забелязах най-накрая едно ченге, впуснах се към него и го помолих да ме арестува. Оказа се добър и снизходителен шишко, който нищо не разбираше:
— Чакай бе, момче! Не е необходимо да стигаме до крайности. Върни се кротко на кораба и им обясни всичко. В крайна сметка всички сме били млади.
Колко пъти му повторих, че след един час вече ще ме смятат за дезертьор. Никакъв ефект. Накрая вдигнах един камък и го заплаших:
— Ако не ме арестувате, ще строша тази витрина на сол!
— Ама че си луд, малкият! Добре, хайде да тръгваме към ареста.
Именно тогава ме хванаха, че съм си деформирал баретата, за да я направя по-елегантна, и ме изпратиха в наказателния взвод в Калви, Корсика. Вече никой не се съмняваше, че това е първата крачка към каторгата. Раздадоха ни специални униформи. Още на входа ни посрещна групичка от старите войници, чиято задача беше да ни класира в една от трите възможни групи: „наше момче“, „мухльо“ или „педераст“. Тази малка приятна церемонийка се наричаше „демонстрация“. Трябваше да докажем същността си като, се бием поред с двама-трима от „старите пушки“. Справих се доста добре благодарение на тренировките в техникума. Приключих „демонстрацията“ със спукана устна и разбит нос и бях вписан в групата на „нашите момчета“.
Първо ме пратиха да работя на лозето на един корсикански сенатор. От изгрев до залез, без почивка, без храна — нали трябва да се поукротят буйните глави? Вече не ни брояха дори за моряци. Никога няма да забравя цитаделата в Калви, нито петкилометровия път до лозето, където работехме. Крачехме в нишка по един с лопата или мотика на рамо — от затвора до лозето и обратно. Беше непоносимо, нечовешко. Вдигнахме бунт и тъй като бях сред инициаторите, ме изпратиха в друг, още по-тежък лагер в Корте. Там пък се бяха сетили да построят затвора високо в планината и всеки ден трябваше да слизаме и да изкачваме шестстотин стъпала, за да идем на работа близо до гарата, където строяхме стадион за военните.
Ето в такава обстановка на грубост и насилие получих едно писъмце от Тулон, което някакъв цивилен младеж успя тайно да ми пробута: „Скъпи, ако искаш да се измъкнеш от този ад, трябва да си отрежеш палеца. Според закона загубата на палеца, независимо дали останалата част от дланта е съхранена или не, автоматически води до прехвърляне на спомагателна служба към войската. Но ако нараняването е станало по време на изпълнение на задание, то води до пълно освобождаване от военната служба. Закон от 1831 г., циркуляр от 23 юли 1883 г. Чакам те, Клара.“ Адресът беше Мулен Руж, Картие резерве, Тулон.
Не се колебах дълго. Работата ни се състоеше в това да копаем земя — всеки ден трябваше да изкопаваме по около два кубически метра пръст, които превозвахме с колички до камионите. Работехме по двойки. Ако ме пипнеха, че съм се самонаранил щяха да ме държат в лагера още поне пет години. Затова не биваше да си отрязвам пръста с нож или някакъв друг остър инструмент. Двамата с аверчето Франки изкопахме нещо като пещера на един стръмен склон. Достатъчно беше да ударя веднъж с мотиката, и сводът щеше да се срути отгоре ми. Подофицерите, които ни охраняваха, не бяха глупаци. Сержант Албертини стоеше непрекъснато залепен за нас и ни наблюдаваше от два-три метра. Това усложняваше задачата, но същевременно можеше да помогне — в случай на успех щях да разполагам с чудесен свидетел. Франки нагласи един остър камък точно в центъра на изкопаната пещера. Сложих палец върху ръба на камъка и натиках един парцал в устата си, за да не изохкам. Разполагахме с пет-шест секунди, за да срутим свода върху ми. Преди това Франки щеше да ми премаже пръста с друг, около десеткилограмов камък. Нямаше начин да се провалим.
На три метра зад нас сержантът се опитваше да очисти ботушите си от полепналата пръст. Франки грабна камъка, вдигна го над главата си и го стовари надолу с всичка сила. Палецът ми се превърна в каша от кожа, кръв и кости. Кънтенето на мотиките наоколо заглуши шума, а и сержантът нищо не забеляза. Хайде два удара нагоре, и пещерата се срина, погребвайки ме жив. Крясъци, викове за помощ, най-после успяха да ме измъкнат, целия оплескан в пръст и с премазан палец. Между другото, болеше ме адски. Все пак успях да кажа на сержанта:
— Ще ме обвинят, че съм го направил нарочно.
— Не, Шариер, аз лично видях как стана, ще ти бъда свидетел. Може да съм строг, но съм справедлив. Не се бой.
Два месеца по-късно получих уволнението си, придружено с пенсия за инвалидност. Обърнах гръб на Калви, където лежеше погребан палецът ми, и се отправих към Тулон като свободен човек.
Отидох да поблагодаря на Клара в „Мулен Руж“. Тя заяви, че загубата почти не се забелязва и че лявата ми ръка я гали все така добре, въпреки че има вече само четири пръста. А това в крайна сметка беше най-важно. Сбогом на флота, на дисциплинарните взводове и всички останали дивотии!
— Нещо се е променило в теб, момче. Не мога да кажа кое по-точно. Надявам се, че трите месеца, прекарани сред престъпниците, не са оставили дълбоки следи в душата ти.
Двамата с баща ми седяхме в къщата на моето детство, където се бях върнал веднага след уволнението. Наистина ли се бях променил?
— Не знам как да ти отговоря, татко. Мисля, че съм станал по-неуправляем и че вече съвсем не съм склонен да се подчинявам на онези правила, които си ме учил да спазвам. Сигурно си прав, сигурно много съм се променил. Усещам го особено силно тук, в тази къща, където бяхме толкова щастливи с мама и сестрите ми. Сега приемам съвсем спокойно факта, че сме останали само двамата. Вероятно съм загрубял.
— Какво смяташ да правиш оттук нататък?
— Ти какво ще ме посъветваш?
— Намери си колкото можеш по-бързо работа. Вече си на двайсет години, момчето ми.
Явих се на два конкурса. Единият се уреждаше от Главното управление на пощите, а другият — от едно военно учреждение, което си търсеше волнонаемни за чиновническата работа. Дядо Тиери дойде да ми стиска палци. Писменият и устният изпит минаха много, много добре. Може и да не бях първи, но със сигурност попадах в първата десетка. И тъй като свободните места бяха сто и десет, работата ми беше в кърпа вързана. Не виждах нищо обидно в това да последвам съвета на баща ми и да стана чиновник. Най-искрено вярвах, че така ще изпълня синовния си дълг. Възнамерявах да изживея живота си достойно и почтено. И все пак днес не мога да не се запитам — колко ли време щеше да устиска зад бюрото малкият Шариер? Като си спомня каква буря вилнееше в душата му…
Щом получихме резултатите по пощата, гордият татко реши да спретне малко тържество в моя чест. Леля Леонтин, чичо Дюмарше, дядо Тиери, баба. Имаше огромна торта, бутилка истинско шампанско, а татко беше поканил и дъщерята на свой колега: „От нея може да излезе чудесна съпруга за моя разбойник.“ За първи път от десет години насам къщата се изпълни с радостно настроение. За миг изпитах угризения, но после се отпуснах и си позволих да се посмея. Отпуснах се, защото бях взел решението да живея почтено както мама и татко, защото се чувствах спокоен за бъдещето, преизпълнен с оптимизъм и доверие.
— Представяте ли си, Анри се е класирал трети в конкурса. Още не е навършил двайсет години, а вече си е осигурил блестяща кариера!
Разходих се из градината с девойката, за която татко мечтаеше да ме ожени. Беше хубава, образована, почти изискана и много умна. Имаше обаче едно нещо, което най-силно ме привличаше — майка й беше починала при раждането. Значи бях по-богат от нея, бях получил повече майчина любов. Е, нямаше да стана инженер, но пак щях да си изградя добро положение.
И след два месеца — бум! Като изневиделица пристигна следното известие:
Тъй като не сте представили удостоверение за добро поведение от флота, имаме неудоволствието да ви съобщим, че не можем да ви вземем на работа в нашето учреждение.
Един ден пощальонът дойде и ми донесе накуп пенсиите за изминалата половин година. Точно тогава татко не си беше у дома. Той много тежко понесе отказа да ме назначат. Всичките му надежди бяха разбити на пух и прах. Ходеше унил и мрачен и почти не разговаряше. И защо да продължавам да живуркам така? Хайде, вземи един куфар, пъхни вътре няколко вещи надве-натри и се възползвай от отсъствието на баща ти, за да си вдигнеш чуковете. Баба ми обаче ме спипа, докато се измъквах по стълбите:
— Накъде си тръгнал, Анри?
— Отивам някъде, където няма да ми искат удостоверение за добро поведение във флота. Ще ида при един тип, с който се запознахме в дисциплинарния взвод в Калви. Той ще ме научи как да живея извън вашето общество, защото вече не мога да очаквам нищо добро от него. Отивам в Париж, бабо. В Монмартър.
— Какво ще правиш там?
— Все още не знам, но със сигурност няма да е нищо почтено! Целуни татко от мен.
Бързо се приближавахме към брега. Вече виждах дори прозорците на къщите. Връщах се на този континент след едно твърде дълго пътешествие. Връщах се, за да прегърна роднините си, които не бях виждал от двайсет и седем години. Как ли се чувстваха? През всичките тези години сигурно се бяха опитвали да ме забравят. За тях бях мъртъв, за децата им изобщо не се бях раждал. Дори името ми не бяха произнасяли на глас. Може би само в някои редки случаи, когато са оставали насаме с татко… Едва преди пет години са започнали лека-полека да обясняват на децата си, че съществува някакъв чичо Анри, който живее във Венецуела. Да, сигурно са правели всичко възможно, за да изтрият брат си, племенника си, чичото на децата си от списъка на обичаните хора. От пет години насам си пишехме най-редовно. Получавах нежни писма, пълни с думи на внимание. Но те си оставаха роби на миналото, на изпълненото с предразсъдъци общество. Да, много мило от тяхна страна, че ми пишеха, но дали сега не изпитваха страх от това какво ще кажат хората, не се ли бояха от срещата с избягалия брат каторжник, който им беше определил среща в Испания? Не ми се щеше да идват от чувство за дълг, исках да усетя, че ги води искрената обич.
И все пак, ако знаеха…
Ако знаеха, че през тринайсетте години в каторгата съм живял само с мисълта за тях! Ако знаеха колко бавно се приближава сега този бряг, от който преди двайсет и седем години ме отдалечиха толкова бързо! Ако можеха сестричките ми да видят филма на всички спомени за детството, който си прожектирах мислено в килиите на изолатора! Ако знаеха, че от мисълта за тях съм черпил сили да се преборя с отчаянието, със самотата, с желанието да сложа край на живота си, ако знаеха, че месеците, дните, часовете, минутите, секундите, прекарани в абсолютна самота, бяха населени със случки от нашето прекрасно детство!
Брегът беше съвсем близко, Барселона се виждаше цялата, готвехме се да влезем в пристанището. Сирената отново изви. Обхвана ме лудешко желание да свия длани като тръба пред устата си и да изкрещя от щастие: „Хей, хора, пристигам! Тичайте да ме посрещнете!“ Така виках като дете из поляните на Фавър, когато намерех теменужки. Ивон дотичваше първа и си заплюваше: „Всички тук са мои!“ Щедрата Нене се задоволяваше с по-рехави букетчета.
— Какво търсиш тук, скъпи? Търся те от цял час. Дори ходих да проверя да не си в трюма при колата.
Без да ставам от шезлонга, протегнах ръка и прегърнах Рита през кръста. Тя се наведе и ме целуна леко по бузата. Едва сега осъзнах, че съм тръгнал към близките си благодарение на истинското си семейство, което в момента държех в ръце. Семейството, което сам бях създал.
— Просто стоях тук и си припомнях миналото, скъпа. На тази земя, към която се приближаваме сега, са всичките ми близки — живи и мъртви.
Веднага щом слязохме от кораба, се качихме на лъскавата си кола, в която багажът ни бе старателно подреден, и потеглихме направо към френската граница, без дори да спрем да разгледаме красивата Барселона. Два часа по-късно обаче се наложи да спра край пътя, защото вълнението така ме беше стиснало за гърлото, че не можех да шофирам. Очите ми не се насищаха на пейзажа; на обработените земи; на огромните явори; на тръстиките, които трепереха на вятъра; на червените плочи по покривите на ферми и къщурки; на тополите, на поляните, които съчетаваха всички оттенъци на зеленото; на кравичките, чиито хлопатари звънтяха; на лозята и тежките гроздове, които дори зелените листа не можеха да скрият. Това беше част от Каталония, но точно по същия начин изглеждаше моята Франция. Сред същия пейзаж се бях родил, сред същите цветове и растителност се бях разхождал с дядо, по същите пътеки бях носил ловджийската чанта на баща ми, докато кучето Клара тичаше пред нас, за да открие скривалището на някой заек или яребица. Дори оградите между дворовете бяха същите. Както и тънките канали за напояване, в които тук-таме се виждаха дъсчици, сложени, за да отклонят водата към определено място в градината. Можех да се обзаложа, че в тях скачат същите жаби и че с проста самоделна въдица мога да наловя колкото искам от тях — така както го бях правил толкова пъти.
Просто забравих, че съм още в Испания, до такава степен всичко ми напомняше за родния Ардеш и за Рона. Природата беше толкова различна от онази, с която привикнах през последните двайсет и седем години. Не можех да се нарадвам на многото китни парцели, поддържани като църковни градинки. Гледката стопли сърцето ми като майчина ласка. В крайна сметка аз бях син на тази земя.
Там някъде, по пътя между Барселона и Фигуерас, се разплаках. Дълго не можех да сдържа риданията. Най-после усетих ръката на Рита, която леко ме галеше по гърба.
„Да благодарим на Бога, каза тя, задето ни доведе толкова близо до Франция, където след два-три дни ще се срещнеш най-после с близките си.“
Отседнахме в хотела, който беше разположен най-близо до френската граница. На следващия ден Рита взе влака за Сен Пере, за да доведе леля Жу. В това време аз трябваше да наема някоя вила. Толкова ми се искаше да отида лично да я доведа, но за френската полиция аз си оставах беглец от Гвиана. Намерих една чудна виличка в Росас. Беше разположена на самия плаж. Потрай още малко, Папи, и ще видиш как от влака слиза жената, която е обичала баща ти; която е запазила в дома му духа на майка ти; тази, която ти написа толкова хубави писма и те накара да си спомниш всички и всичко, което си обичал.
Рита слезе първа от влака. Със синовно внимание помогна на една висока и симпатична жена, забрадена като селянка, да стъпи на перона. Някакъв възпитан господин й подаде куфара. Две дълги ръце ме обгърнаха, притеглиха ме, предадоха ми цялата топлина и обич, които не биха могли да се предадат с думи. Те като че ли ми казваха: „Най-после! След двайсет и седем години, въпреки смъртта на майка ти и баща ти, аз те прегръщам вместо тях. Нося спомена за тях в сърцето си и ти говоря и те прегръщам и от тяхно име. В нашия дом ти никога не беше забравен, ние никога не повярвахме, че си виновен, никога не престанахме да те обичаме. Доброто ни дете се върна. Не си и помисляй да ни искаш прошка, защото сме ти простили много отдавна.“
Двамата с Рита я прегърнахме от двете страни и обърнахме гръб на гарата, забравяйки напълно, че куфарите вървят след хората само когато някой се сети да ги вземе в ръце. Леля Жу направо се сащиса, като видя колата ни, и започна да й се възхищава като младо момиче. После пък започна да се чуди къде са се дянали куфарите и как може в толкова вълнуващ момент като този да те карат да мислиш и за тях. После ми каза, че ще е хубаво да отида да прибера безчувствения куфар от перона, но в същото време продължаваше да ми говори и не ме пускаше да направя и крачка обратно. Защото в крайна сметка какво толкова важно можеше да има в един куфар. Цялото му съдържание не струваше колкото няколко минути, прекарани заедно.
Рита и леля Жу пристигнаха в единайсет сутринта. Часовникът показваше три през нощта, когато, капнала от умора, от пътуването, от вълненията, от възрастта, от шестнайсетте часа разкази и спомени, леля Жу кротко заспа като дете. Аз също се хвърлих в леглото си и заспах като смазан, на края на силите си. Нищо в този момент не би могло да ме задържи буден. Щастието може да пресуши силите ти до дъно, както и нещастието.
На следващия ден двете бяха станали преди мен и по някое време дойдоха да ме измъкнат от дълбокия сън, за да ми кажат, че е единайсет сутринта, че слънцето свети, че пясъкът е топъл, че кафето и препечените филийки ме чакат и че трябва бързо да закуся, за да отидем да посрещнем сестра ми и семейството й на границата, където щяха да пристигнат около два следобед. „По-добре е да отидем по-раничко, рече леля Жу, защото цялото семейство умира от нетърпение да те види и сигурно ще накарат зет ти да кара много бързо.“
Спрях линкълна до самия граничен пост, в близост с испанските полицаи. Ето ги, пристигат! Идваха пешком, тичаха насам, зарязали зет ми да чака със ситроена на опашката пред митницата. Първо видях сестра ми Елен. Тя пресече тичешком ничията земя, аз също хукнах към нея. Едва дишах от вълнение. На няколко метра един от друг двамата спряхме, за да се погледнем в очите. Нене си беше същата, каквато я помнех от детските ни години. В нейните очи аз също не се бях променил. Прегърнахме се. Колко странно, аз така и не можех да забележа разликата между тази петдесетгодишна жена и малката ми сестричка. Не виждах бръчките, а само изражението и познатите черти. Наистина не беше мръднала!
Двамата забравихме за останалите и дълго стояхме, вкопчени един в друг. Рита вече беше разцелувала всичките си племеннички. Чувах само откъслечни реплики: „Колко си красива, лельо!“ Накрая се отделих от сестра си и посочих към Рита: „Обичай много жена ми, защото благодарение на нея съм тук сега.“
Трите ми племеннички бяха хубавици, зет ми изглеждаше свестен човек. Той също беше искрено развълнуван от срещата ни. Отсъстваше само големият им син Жак — беше мобилизиран в алжирската война. Накрая се качихме на колите и потеглихме към Росас. Никога няма да забравя първата ни вечеря заедно около кръглата маса. Коленете ми така трепереха, че се налагаше да ги успокоявам с ръце.
1929–1956 г. Толкова неща се бяха случили и за мен, и за тях. Толкова дълъг път бяхме изминали, толкова се бяхме борили, толкова препятствия бяхме преодолявали. По време на вечеря не споменавах каторгата. Само запитах зет си дали присъдата ми им е причинила неприятности. Той отрече, но аз можах да се досетя, че им е било трудно да си изградят положение с брат-каторжник в рода.
Не говорех за каторгата, не споменах и процеса. В техните очи, а и в моите, животът ми беше започнал в деня, когато благодарение на Рита зарових авантюриста дълбоко в земята, за да възродя Анри Шариер — сина на учителя от Ардеш. И така, аз отново имах голямо семейство. Племенниците ми бяха очаровани от новия чичо със страхотната американска кола, който разказваше истории за индианци и сума любопитни неща. Истински чичо от Америка. Обожаваха ме.
Месец август изтече твърде бързо по топлия пясък на плажовете край Росас. Сестра ми толкова ми напомняше за мама, когато се обръщаше към децата си. Както на времето, двамата се хилехме безпричинно, избухвахме в смях, чувствахме се съучастници. Един месец е много време, ако го прекарваш сам в килията. Но толкова бързо свършва, ако си сред близки хора. Бях като пиян от щастие. Сеотра ми, зет ми, племенниците, които обикнах като дъщери — всичко беше фантастично. Рита сияеше, като ме гледаше толкова щастлив. За нея това беше истински триумф, най-хубавият подарък, който можеше да ми направи — да ме събере със семейството ми някъде далеч от пипалата на френската полиция.
Една нощ двамата лежахме върху топлия пясък на плажа. Рита се беше сгушила в мен, а аз галех косите й:
— Утре всички си заминават. Колко бързо мина и колко хубаво беше! Тъжно ми е, че отново се разделяме. Де да знам кога ще ги видим пак — подобни пътешествия са толкова скъпи!
— Имай вяра, непременно ще ги видим пак.
На следващия ден ги изпратихме до границата. Леля Жу също тръгна с тях. Разделихме се на стотина метра от граничната бразда. Не плакахме много, защото им обещах, че след две години ще дойдем пак, и то не за един, а за два месеца.
— Обещаваш ли, чичо?
— Обещавам, милите ми, ще го направим!
Черният ситроен бавно се отдалечи. Двамата с Рита стояхме на пътя. Лицата на всички бяха обърнати към нас. Махахме, докато можехме да се видим. Довиждане! Господ знае дали някога ще ви видя пак.
Седмица по-късно другата ми сестра кацна в Барселона сама. За съжаление семейството й не можеше да дойде. Двамата веднага се разпознахме. Имахме твърде малко време, затова през следващите дни и нощи гледахме да сме непрекъснато заедно. Двете с Рита си допаднаха от пръв поглед. Между нас се възцари огромно доверие. Разказахме си един на друг всичко, което можеше да се разкаже.
Е, господин прокурор, ето че загуби играта. Всички бяха толкова доволни от мъдрата си присъда, когато произнесоха думата „доживот“. Не можехте дори да подозирате, че един ден човекът, когото изпратихте на „безкръвната гилотина“, ще дойде да се срещне с близките си на няколко метра от френската граница. При това без да се крие зад храстите, без да се бои от преследвачи. Дойдох при семейството си не за да моля за помощ, не като победен, а като победител. Намерил своето място под слънцето преуспял, дойдох с гордо вдигната глава и дори домъкнах със себе си най-луксозната кола на света, за да се фукам нагло с претенциозната й красота.
След още два дни от Танжер пристигна майката на Рита. Тя обгърна лицето ми с меките си старчески ръце, целуна ме и каза: „Синко, щастлива съм, че двамата с Рита се обичате.“ Лицето й сияеше със спокойната си красота, обградено от белите коси като от ореол. Двете много си приличаха.
Останахме в Испания твърде дълго. От щастие не забелязвахме, че времето минава. Не можехме да си позволим да изгубим още шестнайсет дни, за да пътуваме по море. Решихме да си тръгнем със самолет. Линкълнът щеше да пристигне по-късно. Работата ни чакаше.
Все пак намерихме още няколко дни, за да пообиколим Испания. Отидохме да видим висящите градини в Гренада — това чудо на арабската цивилизация. Там в един камък са изсечени следните стихове: „Dale limosna, mujer, que no hay en la vida nada comme la pena de ser ciego en Grenada“ — „Дай му милостиня, жено, защото няма по-голяма мъка на света от това да си сляп в Гренада.“
Има по-голяма мъка от това да си сляп в Гренада. Ако си на двайсет и четири, млад и пълен със сили, с вяра в живота, дори да си луда глава и не съвсем почтен, но поне не убиец, и разбереш, че те осъждат доживот заради престъпление, извършено от друг; ако изчезнеш без надежда да се върнеш, обречен на морална и физическа разруха, тогава ще бъдеш още по-нещастен. Колко ли хора, унищожени от нечовешката наказателна система, биха предпочели да са слепи в Гренада? Аз съм един от тях.