Теодосий Анастасов
Опълченци (5)

На кокалана

В края на юли 1877 година малък отряд под командата на генерал Столетов зае за отбрана Шипченския проход. Това бяха около пет хиляди щика — шепа хора — срещу корпуса на Сюлейман паша, състоящ се от двадесет, и седем хиляди добре екипирани и обучени войници, калени в боевете из черногорските планини. Корпусът при това разполагаше и с многобройна модерна артилерия.

На двете рамене на върха Свети Никола заеха позиция Стоманената батарея, Голямата батарея на полковник Дроздовски, Орловският полк и първа и четвърта опълченска дружина. Втора, трета и пета опълченска дружина се окопаха на височината Над извора. На самия й връх подполковник Бенецкий разположи половината от батареята си. Останалите четири оръдия постави на върха Магаревец, на около двеста-триста крачки на север от турската казарма, която се издигаше на билото на прохода. На 9 август, в началото на атаките, дойде на помощ Брянският полк, който зае за отбрана западния фланг на позицията и се простря в дъга от голямото рамо на Свети Никола към трите върха на Крали Марковия баир.

Когато отрядът зае тази петкилометрова зигзагообразна позиция, руските военни картографи вече бяха попълнили триверстовата си карта с по-важните точки на прохода и прекръстиха с нови имена върхове и по-важни места.

Високото рамо на Свети Никола бе наречено Голямата батарея. Скалистият език, който се отделяше от него към юг и надничаше от стръмния си и непристъпен скат върху коларския път на прохода, получи името Орлово гнездо. На изток, на около двеста крачки от него, където беше поставена Малката батарея, за да бие коритото, по което беше само достъпен върхът откъм юг, мястото беше наречено Улея. Източното, по-ниското рамо на Свети Никола, получи името Стоманената батарея. Този връх завършваше с непристъпен стръмен скат, на който бяха кацнали скали. Това място назоваха На скалите.

Триста гористи върха оттатък дълбокия дол, който се спущаше на изток от Свети Никола, се наричаха под общото име Малък Търсювец.

Новите имена, които те получиха на картата по посока от юг към север, бяха Малък Бедек, Бранено гнездо и Демиевец. Височината над извора беше наречена Шипка. От тоя ден и самият проход доби името Шипченски проход. Магаревец стана Централната височина. Върховете по Марко Кралев баир от изток към запад бяха отбелязани като Волинската височина, Обраслата височина и Малуша.

Едно име обаче не се записа, а остана само да се споменава между войниците. На около седемстотин-осемстотин крачки по шосето на север от върха Шипка пътят се спускаше стръмно по посока към Габрово. Тая стръмнина населението наричаше с турската дума Узунукуш — Дългата стръмнина. Долината под нея руснаците назоваха Райската долина. Турците така много я обстрелваха, че който се опитваше да мине по нея, отиваше направо в рая.

Позицията на защитниците още от първия ден на османските атаки се намери под кръстосан огън. Но не беше това, което тревожеше най-много малкия отряд на Столетов. Мъчното съобщение с тила, което ставаше само по единствения път от Габрово, обстрелван денонощно от пушечната и артилерийска стрелба на османците, и липсата на вода измъчваха опълченците и руснаците повече, отколкото далекобойните модерни оръжия на Сюлейманпашовите низами. Августовското слънце жареше билото на планината, нетърпимата горещина задъхваше хората и жаждата напукваше устните. Два бяха изворите, от които защитниците се снабдяваха с вода: единият едва чучунижеше на около двеста-триста крачки югозападно от турската казарма, близо до окопите на Брянския полк. Беше съвсем открит за стрелбата на османските стрелци. До него можеше да се отиде само пълзешком.

Другият извор се намираше на изток от казармата, под коларския път на прохода и пред фронта на втора опълченска дружина. Мнозина от опълченците, които бяха минавали по-рано с търговски кервани през прохода, знаеха този извор. Той се казваше Кокалана. Така го наричаха селяните, които живееха близо до прохода. Един подир друг се точеха по време на робството конските и коларските кервани през прохода на път за Узунджозския панаир или за далечните пристанища на Мраморно море. Когато изкачваха стръмния път при Узунукуш и се дотътрузваха до билото на прохода, където се белееше насред пътя казармата, умореният добитък сам спираше, за да си отдъхне. Пък и хората сякаш това чакаха. Изтърсваха праха от дрехите си и изваждаха от поясите големи шарени кърпи, за да изтрият потта от лицата и вратовете си. Трябваше и да потегнат денковете със стока, поизместили се при друсането из пътя.

В това време войнишките кучета, които ровеха из боклуците край казармата, се промъкваха към керваните, проточили муцуни напред и душейки въздуха за плячка.

Чаушинът излизаше от казармата, за да провери тескеретата на пътниците. Излизаше и кафеджията и тръгваше из керваните с прикрепена на корема си табла с кафета. Всеки поканен посягаше към чашките с кафе. Бюлюкбашията седеше по турски на миндерлъка в стаята си, смучеше спокойно чибучката и не поглеждаше дори през прозореца. Работа ли му беше да го брули навън острият планински вятър? Чаушинът сам ще свърши работата. Част от сребърните петачета за кафето обаче ще падне и в неговия джоб.

Когато чаушинът свършваше проверката на тескеретата, пътниците дигаха на рамената си тежките дисаги с белия като за Великден хляб и недоизядените овнешки плешки и бутове, намазани с лютив червен пипер; измъкваха изпод чергите, които покриваха стоката, шарените габровски плоски с ракия и се спущаха по изринатата от стъпките на хората пътека към извора Кокалана. На поляната при него довършваха храната, която беше останала от гощавката с близките и приятелите при раздялата на Скокова поляна. А и добитъкът трябваше добре да се напои, защото го чакаше още по-труден път из надолнището към село Шипка.

Освен това беше и обичай за колджиите и керванбашиите да опарят с няколко дълги глътки гърлото си с върлата ракия, която винаги оставаше хладна в дебелите дървени плоски на търговците. И после надали биха намерили по-удобно място, където да покажат бабаитлъка си тия наемни пазачи на търговците и на стоката им, като изпразнят с кеф някой пищов към кътчето небе, което се подаваше между клоните, и да се наслаждават на ехото, затирило се из долищата и знайни и незнайни пътеки. А тия османлии, служили дълго време във войската на Отоманската империя, бяха снажни хора с дълги, засукани мустаци, носеха ален фес, килнат на тила им, току до самия потен, дебел пехливански врат, и мъкнеха на корема си тежък силяхлък с няколко арнаутски пищова и голям закривен ятаган. Онова, което беше им останало още от военната служба, беше бабаитлъкът и страстта към оръжието. Можеха ли да не ги покажат пред раята както трябва поне веднъж?

А студеният извор, който бликаше под скалата, между едрите яркозелени лишеи, големите букаци, които хвърляха прохладна сянка, така примамлива за уморените пътници, предразполагаха към почивка и весели разговори и песни. Потулените в колоните славейчета пееха. Подбутнат от върлата ракия, някой от колджиите или керванджиите дереше гърлото си със сладникаво маане. Прохладен полъх се носеше от изток, откъм гористите върхове на Малък Търсювец.

Когато керваните тръгнеха отново, на поляната при Кокалана оставаха недоядени резени хляб и недооглозгани кокали. Войнишките кучета се спущаха върху тях, сдавяха се и ги разнасяха из гората. Така във всяка долчинка, до всеки храст се белееха животински кокали. Дори и по пътеката за извора хората се спъваха в тях. Затова околното население нарече извора Кокалана.

От Кокалана се снабдяваха с вода опълченците от втора, трета и пета дружина, разположени на позиция на върха Шипка. А също и общият резерв на отряда, и главният превързочен пункт, разположени отначало при османската казарма, а отпосле към Узунукуш.

Но още от първия ден на сраженията османлиите се приближиха толкова близо до позицията на защитниците на върха Шипка, че някои по-смели низами, закрити из скалите и храсталаците, наблизо до извора, не допускаха никой да се приближи до него, особено през деня.

Залегнали в неудобните си плитки окопи, върху които се сипеха неприятелски куршуми едва ли не от всички страни, особено когато врагът зае Волинската височина, опълченците все повече изнемогваха от жажда. Стомните и бъклите вода, които успяваха да донесат на позицията бежанците, провирайки се по кози пътеки, приличаха на дъждовна капка, която се изпаряваше, преди да е докоснала нажежената от слънцето земя.

На втория ден от сраженията опълченците забелязаха, че на скалите, срещу Кокалана се появи един черен османски войник. Нарекоха го Грозния арапин. Колкото и да се наместваше удобно в своето скривалище, над скалата стърчеше неговата черна глава и червеният му фес. Изглежда, че той беше командир на групата стрелци на скалите. Със своите далекобойни пушки пибоди те обсипваха с куршуми мястото около извора. Някои от стрелците оставаха и през нощта на скалите и обстрелваха извора. Трябваше да се изгонят оттам…

Августовската нощ се спусна тежко и задъхана над Шипченския проход. Османските атаки спряха. Заглъхна ехото на залповете. Само редки единични гърмежи, идващи от стражевите постове, пропукваха. От време на време съскаха куршуми и при Кокалана.

Притиснали пушките до себе си, около двадесетина опълченци се спуснаха безшумно по стръмните оврази към Кокалана. Напреде им вървеше подпоручик Кисьов от трета опълченска дружина. Трябваше да се промъкнат в гората оттатък извора и на разсъмване да се опитат от близко разстояние да обстрелят Грозния арапин и неговата команда.

Но на високия и стръмен овраг близо до извора един от опълченците се препъна и като нямаше къде да се задържи, търколи се в дъното на изринатия от дъждовете овраг. Другарите му се спряха, изтръпнали от страх, че шумът от падащия опълченец може да бъде чут от османските стрелци в скалите. Някои дори залегнаха, готови да стрелят. Но наоколо беше тихо. Само водата на извора подскачаше напевно из падините на стръмния дол. Между клоните блещукаха неприятелските бивачни огньове по Демиевец и Бранено гнездо. Непрогледна тъмнина лежеше в дола под тях.

Опълченците мълчаливо продължиха да се провират напред. Шумът на извора ги помами. Пиха жадно от студената му вода. Прегазиха полянката и продължиха в гората. Но скоро тъмните сенки на вековните букаци оредяха и пред опълченците се откри голяма гола стръмнина, в дъното на която се издигаха скалите, заети от низамите. Опълченците приклекнаха зад букаците, из ниските лещаци, а някои залегнаха из трапчинки, в които се белееха оглозгани животински кости. Навикналите в тъмнината очи на опълченците вече добре различаваха силуетите на скалите, издигащи се на около двеста-триста крачки напред. Небето на изток, над Демиевец и Бранено гнездо, започна да побледнява. Звездите гаснеха една по една. Все повече се развиделяваше. Белият дим на бивачните огньове се провлачи по склоновете на отсрещните върхове. Сега османският часовой ясно изпъкна над скалите. Но около него все още нямаше никакво движение.

Опълченците започнаха да губят търпение. Погледът им беше отправен към подпоручика, който наблюдаваше скалите. Но той продължаваше да мълчи.

Ала ето, край часовоя се промъкна войник. Аленият му фес се мярна и се потули зад скалите. След него се занизаха десетина низами. Катереха се като кози по скалите. Бързаха да заемат позиция.

Опълченците насочиха пушките си. Подпоручик Кисьов забеляза това и ги спря с ръка.

— Не още. Ами арапинът?

Наистина опълченците в нетърпението си бяха го забравили. А най-напред към него трябваше да бъдат насочени пушките им.

След малко едрата фигура на Грозния арапин се показа. Пристъпваше тромаво и важно. Щом той се намести зад скалите, и другарите му надникнаха от своите скривалища.

За да отвлекат вниманието им от командата, която беше залегнала при извора, няколко пушки от окопите на Шипка припукаха. Така беше уговорено. Низамите от скалите отвърнаха. Над извора изсвириха тънко и зловещо куршуми. Деветооката османска батарея от Малък Бедек разбуди с няколко снаряда смълчалата се позиция. Взривовете разтърсиха Шипка и Централната височина. Руските батареи отвърнаха.

Сега, когато вниманието на вражите стрелци от скалите беше отвлечено към артилерийския двубой, подпоручик Кисьов трябваше да действува. По-късно, когато настъпят османските вериги от Демиевец и Бранено гнездо, изтеглянето на командата ще стане мъчно.

Подпоручик Кисьов погледна опълченците и им каза шепнешком да бъдат готови.

— Щом замахна с ръка — прибави той, — ще стреляте. А после ще повторите и ще потретите… Готови бъдете!…

След миг дружен залп екна в дола. Последва втори, трети…

Изненадани, низамите се изправиха над скалите. Не можеха да определят откъде идваха куршумите. И изведнъж хукнаха да бягат. Грозният арапин се надигна, разпери ръце да ги спре, но и самият той, увлечен от другарите си, се спусна подир тях. Не успя да направи няколко крачки и се строполи от скалите. Закачи се на храстите и там остана. Само неколцина от войниците му можаха да се спасят.

Опълченците побързаха да се приберат на позицията си на върха Шипка. Никой от тях не пострада.

В това време артилерийският двубой се разпали. Зачуха се тръбни сигнали и барабани. Подхвана залпов пушечен гърмеж. Съдбоносният ден на отбраната на прохода започваше. Заобиколени от османските орди, опълченци и руснаци с последни сили отбиваха атаките. Надвечер пристигнаха на помощ стрелци от Драгомировската дивизия и спасиха Шипка.

Руски полкове смениха капналите от умора опълченци и останаха на прохода до края на годината.

Османците вече не посмяха да се катерят по скалите срещу Кокалана. Изворът остана в ръцете на защитниците на прохода…