Теодосий Анастасов
Опълченци (11)

На нож!

Когато се обяви войната между Русия и Османската империя, малкият Досьо Гарджев вече от две години чиракуваше в табаханата на майстор Станьо. Събираше усърдно кучници, пълнеше коритата с вода за къщата, гасеше вар и слугуваше в дома на майстора. Растеше, но и повземаше нещо от бабаитлъка на майстора си. Често се посборичкваше с махленските деца. С препълнено от радост сърце той вече очакваше първата си чирашка заплата, хака си, като последна година чирак. Но в това време се обяви войната.

Аскер започна да кръстосва пътищата. Българското население се сви по къщите. Радваше се, че ще изгрее най-после свободата, но се и страхуваше от османски зулумлуци. Много български села вече горяха по местата, където бяха минали башибозуци.

Но габровци не спяха. Те се бяха приготвили да посрещнат неочаквано нападение. Все имаше скрит някъде по таваните или в зимника някой ръждясал арнаутски пищов или ловджийско шишане. Майсторите и работниците спряха работата си. Дори и кърджиите не излизаха по съседните градове и по пазарите със стока.

В средата на юни габровският кърджия Колчо Мянков, който се занимаваше с търговия на риба, се завърна в града, потънал до ушите в прах! Стовари двата коша с риба в дюкяна си и като излезе на улицата, разскача се и се развика като луд:

— Идат, братя, идат!… Московците идат! Видях ги с очите си…

Той беше тръгнал от Свищов на 16 юни, един ден след преминаването на Дунава от руските войски.

Перденцата на прозорците се дигнаха предпазливо и хората започнаха да надничат на улицата. После се прибраха навътре в стаите, говорейки тихо, със скрита радост:

— Тоя Келчо Кърджи трябва да е пощурял!

И бързо се мушваха през комшулуците при съседите, за да споделят радостната вест. Задните дворове, закрити от улицата, се оживиха.

След няколко дена започнаха да пристигат коли с османски бежанци от крайдунавските села. Не се спираха, а заминаваха през Балкана. Особено изплашени бяха севлиевските, между които имаше и доста богати хора. Набързо се изтегли и таборът от конака. Замина за планината, където Халюси паша беше се укрепил със своя отряд. Тръгването на табора приличаше на паническо бягство. Нямаше време дори да отнесе със себе си оръжието, което беше събрал от българското население през време на Априлското въстание.

Габровци се втурнаха да грабят пушките от конака. Трябваше да се пази градът. Един от първите, който нарами пушката, беше майстор Станьо. Кой му мисли сега за работата. Обърна ключа на табаханата — и толкова. Все има малко брашънце скрито — няма да умрат от глад. Лошото беше за чирака Досьо. Не беше малко семейството на майстора, че и за него да се грижи. Досьо отиде при групите, които пазеха града. Не го приеха. Как ще дигне такова тежко шишане едно дете, че отгоре на това и да стреля с него!

Скоро след това в Габрово пристигна сотникът Ивайловски с едно отделение от тридесети казашки полк. На 3 юли дойде и целият Орловски полк. Радостта на габровци нямаше край. Запретнаха ръкави да помагат на братушките. Мнозина нарамиха пушките и тръгнаха да разузнават за османските сили и позиция в Балкана. Досьо се мушеше между доброволците.

— И за теб ще дойде време — бутаха го те настрана, — сега ние да свършим работата, че ти после… като пораснеш…

„Хубава работа — мислеше си момчето, — сега пък и готованец… Не, и аз ще стана войник да гоня поробителите, дето заклаха вуйчо ми в Балкана…“

В това време из града се разнесе слух, че руснаците приемали доброволци за нови опълченски дружини в Свищов. Записвали доброволци и в Търново.

— Боже мой — каза си момчето, — какво правя аз, та си губя времето? Ами ако се свърши мастилото на царя? Хич няма да има къде да ме запишат…

Реши да отиде в Търново. Ако там не го приемат, ще замине за Свищов. Нарами един ден торбичката с корав хляб, препаса кратунката с вода, пипна една тояжка в ръка, за да се пази от кучетата, и пое към Търново…

На 28 декември 1877 година целият отряд на генерал Скобелев беше се смъкнал през заледените стръмнини и дълбоки преспи на Химитлийската пътека в долината на Тунджа. Насочи се към село Шейново, където войските на Вейсел паша бяха издигнали високи каменни редути, за да запазят изхода на Шипченския проход. Отрядът на генерал Святополк Мирски водеше от предния ден сражение с османските войски от източната страна на лагера, откъм село Шипка. Трябваше да се бърза, защото, ако Вейсел паша успее да разбие източния руски отряд, ще се обърне към западния — на Скобелев. А армията на Вейсел паша беше огромна. Той разполагаше с тридесетхилядна добре обучена войска и със сто оръдия.

Генерал Скобелев започна настъплението в две колони: едната срещу северния край на село Шейново, а другата срещу южния, където при гористата височина, обърната към село Секеречево, бяха най-страшните редути на противниковия укрепен лагер.

В южната колона бяха девети стрелкови батальон, Углицкият полк със своя храбър командир полковник Панютин и пета опълченска дружина.

Още от началото на настъплението си тази колона беше посрещната от артилерийския огън на османците. В редиците започнаха да прелитат и куршуми от далекобойните пибоди. Една граната попадна между музикантите. Няколко души от тях бяха убити. Но това не спря настъплението на другите, които се пръснаха в разсипан строй. Те все повече се приближаваха към неприятелските редути, забулени в барутен дим. Но убийственият огън се увеличаваше. Замаяни от пукота на пушките и трясъка на оръдията, войнишките вериги залегнаха и започнаха да правят стрелкови окопчета, колкото само да запазят главите си от неприятелската стрелба.

Залегнаха и опълченците от пета дружина, които бяха поддръжка на стрелковия батальон. Прилепиха се в гънките, направени от коловозите. Някои се сгушиха зад храстите, надигнали снежни гърбове по стърнищата. Но това нито ги запазваше, нито ги скриваше от окото на високите редути. Тъмните шинели на руските войници и на опълченците очертаваха добре линиите на веригите върху снега.

Залегна зад едно такова прикритие и опълченецът Досьо Гарджев, бившият чирак на майстор Станьо.

В Търново бяха го приели в опълчението. Когато след два месеца Досьо мина през Габрово в групата, която отиваше на Зелено дърво да попълни опълченските дружини, майстор Станьо едва можа да познае своя чирак. Облечен в българка, пристегнал сини панталони над ботушите, с торба на гърба и пушка на рамо, чиракът маршируваше из улиците като стар войник. Нищо от това, че калпакът му достигаше до веждите и момчето нямаше буйните мустаци на майстора си, за да ги засуче юнашки насреща му.

На Зелено дърво Досьо влезе в групата, която попълни пета дружина. Старите опълченци го приеха другарски. С тях премина Балкана и ето го сега в истински бой.

Той лежеше в своето прикритие и мислеше само за оня момент, когато ще се хвърлят на атака срещу редутите. А огънят от неприятелските укрепления все повече се увеличаваше. Гранати се пръскаха назад към резервите. Ранени се промъкваха между веригата. Един войник идеше от предната линия, носещ на гърба си ранен офицер. Насочваше се към прикритието на Досьо Гарджев. Спря се при него. Сложи внимателно на снега ранения.

— Ротният ми — промълви войникът, като посочи с очи офицера, и се сгуши зад храста до опълченеца. — Ще го отнеса до превързочния пункт и ще се върна.

— Ама и ти си ранен — възкликна Досьо, като видя, че едната ръка на войника беше превързана.

— Мойта е дребна работа — отвърна войникът, — не е за оставане назад. Мнозина от другарите ми с по-тежки рани са напред и продължават да се бият… Ротният ми, горкият… зле е ударен в гърдите…

Офицерът лежеше със затворени очи. Дишаше тежко. Шинелът на гърдите му беше облян с кръв. Кърваво петно се образуваше на снега под него.

— Трябва да бързам — каза войникът, като гледаше загрижено кървавото петно на снега, което се увеличаваше, и метна отново на гърба си ранения офицер.

Досьо Гарджев го проследи с поглед. Куршуми съскаха и се заравяха наоколо. Гранати вдигаха цели гейзери от земя и сняг. Буци от пръст посипваха стрелковите вериги.

Внезапно нещо невидимо, но тежко префуча ниско над главите на опълченската верига. Въздухът наоколо се затири подире му, сякаш огромни шепи го заграбиха и понесоха. Намиращите се наблизо опълченци се прилепиха към земята, за да не ги отнесе струята. Ужасяваш гръм, като че се събаряше с трясък някаква огромна скала, оглуши хората. Взривът посипа с пръст наоколо. Когато подир малко се разнесе барутният дим и зад веригата зина устата на широка яма, опълченците дигнаха глава и се спогледаха, сякаш проверяваха редицата си. От войника с ранения офицер нямаше и помен. Неколцина промърмориха с наведена глава и се прекръстиха.

Във веригата се подзе глух ропот:

— Защо стоим още, братя? Да се дигнем напред, па каквото ще да става.

— Почакайте — успокояваше друг нетърпеливите си другари, — началството е между нас, то си знае работата…

Ропотът не спря. Той се пренесе из веригата.

В това време на десния фланг, където беше залегнал Углицкият полк, се зачуха барабанни сигнали за атака. „Ура“ се подзе от хиляди гърла. Вълна от хора се надигна и плисна с тъмния си гребен по снега. Насочи се към неприятелските укрепления. Полковник Панютин със знамето в ръка поведе полка си в атака. Насрещният огън зачести, но явно се виждаше неговото безсилие да спре хората, които отиваха така решително срещу него.

Надигна се на атака и Пета опълченска дружина. Увлечени от примера на руснаците, които неспирно напредваха на десния фланг, опълченците тичаха напред. Срещу тях бяха най-добре укрепените редути — № 6 и 3. Навлязоха във веригите на девети стрелкови батальон и поведоха и тях със себе си.

Стиснал кримката здраво, Досьо тичаше пред другите. Куршуми пищяха над главата му, хора падаха до него, но той като че не чувствуваше нищо и нищо не виждаше. В него сега владееше само устремът и желанието да срази противника. Но в окопите на редут № 6 османците не ги дочакаха. Сега пред опълченците се изправиха високите бойници на страшния редут № 3. Гребенът му се заливаше от пушечния огън, който се синеше през бойниците непрекъснато. Дулата на няколко оръдия обсипваха настъпващите с картеч.

Останали без офицери, които още в началото на атаката паднаха пронизани, опълченците се събираха на малки групички и така се хвърляха напред. Едни се насочиха по входовете към редута. Но османците не пропуснаха никой да мине по тях. Тогава опълченците се спуснаха в дълбокия ров на редута и започнаха да се катерят по облицования му с камъни, стръмен и висок бруствер. Той беше поледен и напразно измръзналите пръсти се мъчеха да се заловят за някой ръб на камъните или пък да се впият в пукнатина. Успелият да пропълзи малко нагоре не намираше повече опора и изведнъж се плъзваше и политаше в рова. Скачаше на крака и пак задълбаваше с нокти и с ботуши в леда. Досетлив опълченец домъкна откършен клон. Покатериха се по него. Сега дълбаеха и с ножовете си в леда. Неколцина се прехвърлиха в редута. Османците обаче се държаха упорито. Те отсичаха с ножовете на пушките си премръзналите пръсти, които се залавяха за бойниците, и бутаха нападателите в рова. Но и това не спираше опълченците.

Досьо Гарджев едва се добра до блиндажа и трябваше да легне върху него, задавен от барутния дим, от напрежение и умора. Една ръка до него напразно дращеше по насипа. Пръстта се ронеше под снежната покривка. Досьо стисна премръзналите пръсти и изтегли при себе си катерещия се опълченец. Беше кадровият редник от взвода му Егор Янков. Двамата скочиха в редута, в който се водеше вече ръкопашен бой.

Османците се струпаха към изхода на редута, където даваха най-голям отпор. Но някои от тях вече хвърляха пушките си и се предаваха.

Едно от оръдията продължаваше да стреля и да сее смърт сред поддръжките, които прибягваха по снежното поле. Трябваше да се спре огънят му. Прислугата на оръдието работеше с фанатична ярост. Това бяха неколцина едри анадолци, привързани с железни вериги към оръдието, за да устоят при него докрай. Дължината на веригите беше такава, че им позволяваше да действуват свободно при оръдието. Така бяха наредили офицерите.

Скачайки в редута, Досьо и Егор се озоваха наблизо до това оръдие. Те се хвърлиха към него.

В същия миг Егор изохка и се строполи, пронизан в гърдите.

Пълначът на оръдието вече посягаше да пъхне снаряда в затвора, когато Досьо с все сила го промуши с щика си. Едрият анадолец изтърва снаряда, но не изгуби сили и самообладание. Той протегна дългите си ръце и стисна дребния опълченец за гърлото. Досьо нема време да освободи ръцете от пушката си и да се отбрани. Не се знаеше в този момент кой щеше да излезе победител. В същия миг писна куршум покрай ушите на Досьо и анадолецът падна, повличайки със себе си пушката на опълченеца. Втурнаха се към оръдието и други опълченци.

Досьо измъкна щика от гърдите на османския артилерист. Огледа се и видя Егор Янков, повдигнал се на лакти, с пушка, прицелена към анадолеца. Явно беше за опълченеца кой го спаси от смъртта. Егор падна по очите си и така остана неподвижен. Досьо свали калпака си, наведе се и го целуна по страната…

В това време победеният и обезумял от ужас неприятел бягаше към селото. Ключът на страшните шейновски укрепления беше превзет от опълченците. Това реши победата…