Кати Райкс
Дяволски кости (19)

18

След час претърсване не открихме нищо подозрително в магазина на Куерво. В Ботаника нямаше нито черепи, нито убити животни, нито намушкани с игли кукли.

— Значи Ти-Бърд е държал кости само в бърлогата си на Грийнлийф.

Върнах на място буркана, който оглеждах, и обърнах поглед към Слайдъл. С прилепналата си от дъжда коса и с мокрите дрехи приличаше на героя от „Черната лагуна“, който цял ден лежи на дивана и гледа телевизия. Честно казано и аз не изглеждах особено добре.

— Има логика в това — обадих се аз. — Никой не знае за мазето, там се е чувствал сигурен.

— Казаните са типични за това „пало“ нещо.

Не бях сигурна дали Слайдъл ми зададе въпрос или просто разсъждаваше на глас.

— Пало Майомби. Но според това, което Такийла ни разказа за Куерво, той по-скоро е бил някакъв домашен сантеро.

— Ако е безобиден, защо държи казани?

— В сантерия няма твърди правила.

— Какво значи това?

— Може би Ти-Бърд просто обича казани.

— И трупове на животни — Слайдъл подритна казана с върха на обувката си.

Той издрънча силно.

— Защо този е празен?

— Не знам.

— И къде, по дяволите, е Куерво?

— Може да е в Еквадор — предположих аз.

— Ако питаш мен, може да си остане там завинаги. Аз трябва да работя по случая на Клапек.

И е тези думи Слайдъл изчезна зад завесата.

Последвах го.

Навън дъждът беше поспрял и в момента валеше ситно, но непрекъснато. Телефонът на Слайдъл иззвъня, докато заключваше вратата на магазина.

— Да.

Дочух гласа, който му говореше нещо.

— Може ли да се вярва на хлапето?

Гласът продължи да говори.

— Заслужава си да си поизтъркаме обувките.

Да си поизтъркаме обувките? Едва се сдържах да не се разсмея.

След това Слайдъл предаде разговора ни с Такийла Фрийман и описа претърсването на Ботаника. Гласът отново заприказва нещо, този път по-дълго.

— Не, по дяволите — Слайдъл погледна към мен. — Да. И тя си има своите специални моменти.

Последва ново, още по-дълго изказване.

— Адресът валиден ли е?

Слайдъл отново хвърли поглед към мен. Не можех да си представя какво казва човекът от другата страна.

— Ти се заеми с Рик. Аз ще отскоча до Пайнвил. Ще се чуем по-късно следобед.

Гласът отсреща отново каза нещо.

— Разбрано.

Слайдъл затвори телефона.

— Риналди ли беше? — попитах аз.

Той кимна.

— Едно от приятелчетата на Клапек го видяло с някакъв мъж в нощта, когато изчезнал. По-възрастен, носел бейзболна шапка. Не бил от редовните клиенти. Хлапето казало на Риналди, че от вида му го побили тръпки.

— Какво значи това?

— Как, по дяволите, мога да знам? Спомняш ли си Рик Нелсън. Рокаджията, който загина в самолетна катастрофа през осемдесетте години.

— Участваше в сериала „Ози и Хариет“.

— Точно така. Спомняш ли си „Пътуващият мъж“ — онзи, дето имал мацки навсякъде по света. Фройлайн в Берлин, сеньорита в Мексико. Страхотна песен.

— Какво общо има Рик Нелсън със свидетеля на Риналди? — попитах бързо, страхувайки се, че Слайдъл може да почне да пее.

— Онова генийче казало, че мъжът, който си тръгнал с Клапек, приличал на Рик Нелсън с бейзболна шапка. Много умно, нали?

— Какво има в Пайнвил? — попитах отново.

Слайдъл се ухили и завъртя глава на една страна.

Никак не ми се играеха игрички, затова повторих жеста му.

— Риналди каза, че си добра.

— Така е — съгласих се веднага. — Какво има в Пайнвил?

— Ейса Фини — Слайдъл се усмихна широко. Между долните му десни предкътници имаше нещо зелено. — Името му излязло веднага, щом Риналди вкарал в системата отпечатъка, който му…

— Отпечатъкът от восъка ли?

— Същият.

— Защо Фини е в системата? — почувствах се въодушевена от новината.

— Преди шест години е бил задържан за нарушаване на обществения ред в нетрезво състояние — обясни Слайдъл. — Глупакът решил, че да се изпикаеш на гроб е форма на изкуство.

— Кой е той?

— Някакъв компютърен гений. На двайсет и четири години е. Живее в Пайнвил, работи в дома си. Готова ли си да чуеш всичко?

Показах с жест, че нямам търпение.

— Фини има собствена уеб страница.

— Милиони хора по света имат собствени уеб страници.

— Милиони хора по света не твърдят, че са вещици.

— Искаш да кажеш сантеро? Като Куерво?

— Риналди каза „вещица“.

Нещата нещо не се връзваха. Сантерия няма нищо общо с вещиците.

— Сега ли тръгваме?

Слайдъл мълча толкова дълго, че бях сигурна, че ще ме отреже. Затова отговорът му ме изненада.

— Ще отидем само с една кола — каза той. — С моята.

Пайнвил е малко заспало градче, сгушено между Шарлот и границата с Южна Каролина. Също както Града на кралицата дължи съществуването си на пътища и реки. Във времето преди Колумб единият път е минавал на запад, към племената Катауба, а другият е бил Великата пътека на търговията. Реките са Шугър Крийк и Литъл Шугър Крийк.

Ферми. Черкви. После железопътната линия минавала оттук. Фабрики се откривали и закривали. Единствената гордост на града е, че там се е родил Джеймс К. Полк — единайсетият президент на САЩ. Това е станало през 1795 година. Оттогава почти нищо не се е случило в градчето. През деветдесетте години беше построено ново околовръстно шосе, което превърна Пайнвил в един от кварталите-спални на Шарлот.

Къщата на Фини беше построена след прокарването на шосето, жълта на цвят, с черни капаци на прозорците. Хубава и спретната.

Пред нея беше паркиран тъмносин форд „фокус“. Двамата със Слайдъл слязохме от колата и тръгнахме по пътеката.

Верандата пред къщата беше от бетон, а входната врата — метална и боядисана в черно, също като капаците. В средата на вратата имаше малка скулптура — пеперуда, чиито крила бяха обвити в дантела.

Слайдъл натисна звънеца. Отвътре се чуха приглушени звуци на арфа.

Изминаха няколко секунди.

Слайдъл отново натисна звънеца и този път го задържа.

Арфата прозвуча по-дълго.

Чухме някакъв шум, след това вратата се отвори.

Косата падаше над челото на Фини като вълна, която се блъска в брега. Над слепоочията му се виждаха следите от току-що прокарания гребен. Имаше дълги мигли и се усмихваше накриво като лошо момче. Мъжът приличаше на рок звезда и можеше да мине за красив, ако по кожата му нямаше ужасни белези от акне.

— Ти ли си Ейса Фини? — попита Слайдъл.

— Не ме интересува какво продавате, нищо няма да купя.

Без да се усмихва, Слайдъл му показа значката си. Фини я огледа внимателно.

— Какво искате?

— Да поговорим.

— Днес не е…

— Сега.

Фини внимателно направи крачка назад.

Двамата със Слайдъл влязохме в малко антре. Покритият с плочки под блестеше от чистота.

— Елате с мен.

Тръгнахме след Фини, минахме през бедно обзаведен хол, който очевидно служеше и за трапезария, и влязохме в кухнята в дъното на къщата. В центъра на помещението имаше маса, която имитираше дърво, и столове около нея. На масата имаше подложка и върху нея стояха половин бурканче кисело мляко и купичка с овесени ядки, от която стърчеше лъжица.

— Точно обядвах.

— Не искаме да ти пречим — каза Слайдъл.

Фини седна на стола си. Аз се настаних срещу него. Слайдъл остана прав. Това беше тактически ход при разпит — преимуществото на по-високия.

Фини потропваше с пръсти по масата. От нерви? Или се ядосваше, че Слайдъл излезе по-умен от него, като остана прав?

Слайдъл скръсти ръце, но не каза нищо. Още един тактически ход — мълчание.

Фини постави салфетката върху коленете си. Взе лъжицата. После я върна обратно в купата.

Огледах се наоколо. Кухнята блестеше от чистота. Върху плота беше поставено каменно хаванче с чукало в него. До тях имаше саксия с подправки, осветени от неонова лампа.

Над умивалника се виждаше изящна дърворезба, която представляваше гола мъжка фигура с рога, от лявата страна на мъжа имаше елен, а от дясната — бик. Около една от ръцете му беше увита змия с глава на овен.

Фини проследи погледа ми.

— Това е Цернун. Според келтите той е бащата на животните.

— Разкажи ни за него — гласът на Слайдъл беше леден.

— Цернун е съпругът на майката Земя.

— Ахъ.

— Той въплъщава мъжкия аспект на баланса в природата. На тази дърворезба той е изобразен заобиколен от елен, бик и змия — символи на плодородие, власт и мъжественост.

— Възбуждат ли те тези неща?

Фини отмести поглед към Слайдъл.

— Моля?

— Секс. Власт.

Фини започна да чопли бузата си.

— Какво искате да кажете?

— Сам ли живееш, Ейса?

Още един от триковете при разпит — смяна на темата.

— Да.

— Хубава къща.

Фини не отговори.

— Сигурно струва доста пари.

— Имам собствен бизнес. — От чесането бузата на Фини беше станала огненочервена. — Дизайнер съм на видеоигри. Освен това поддържам няколко уеб страници.

— Говори се, че твоята собствена е особено добра.

— Затова ли сте тук?

— Ти ни кажи.

Ноздрите на Фини потрепнаха.

— Все същото невежество и тесногръдие.

Слайдъл наклони глава на една страна.

— Вижте, това не е никаква тайна. Аз съм последовател на уика.

— Уика? — презрително изрече Слайдъл. — Като вещиците и последователите на дявола?

— Да, ние смятаме, че сме вещици. Но не сме сатанисти.

— Това много ме успокои.

— Уика е религията на новите езичници, нейните корени са далеч преди християнството. Почитаме един бог и една богиня. Спазваме осемте сабат в годината и есбат при пълнолуние. Живеем според строг етически кодекс.

— Той включва ли убийство?

Фини смръщи вежди.

— Уика включва специфични ритуали, магьосничество, билкарство, гадателство. Последователите на уика използват магиите само за постигането на нещо добро.

Слайдъл издаде някакъв звук, не се разбра какво искаше да каже.

— Както много други последователи на нетрадиционни религии, ние непрекъснато сме преследвани. Тормозят ни и физически, и психически, стрелят по нас, дори е имало случаи на линчуване. В момента за това ли става въпрос? Отново ли ни преследвате?

— Аз задавам въпросите — гласът на Слайдъл беше леден. — Какво знаеш за мазето на Грийнлийф Авеню?

— Абсолютно нищо.

Наблюдавах дали Фини се опитва да се измъкне. Забелязах само възмущение.

— При теб има ли казани и мъртви пилета?

— При уика не се правят животински жертвоприношения.

— А човешки черепи?

— Никога не бихме използвали такова нещо.

— Познаваш ли мъж на име Ти-Бърд Куерво?

Като че ли в погледа на Фини се появи някакво напрежение.

— Той не е един от нас.

— Не те питах това.

— Може би съм чувал името.

— В каква връзка?

— Куерво е сантеро. Лечител.

— Заедно ли танцувате на лунна светлина?

Фини навири брадичка:

— Всъщност сантерия и уика нямат нищо общо.

— Отговори на въпроса ми.

— Не познавам този човек.

Стори ми се, че отново присви очи.

— Нали не се опитваш да ме излъжеш, Ейса?

— Не съм длъжен да стоя тук и да търпя тормоза ви. Знам си правата. „Детмер срещу Ландон^[1]“, 1985 година. Районният съд във Вирджиния признава, че уика е напълно законна религия и последователите й могат да се ползват от всички права, предвидени в закона. Решението е потвърдено през 1986 година от Федералния апелативен съд. Трябва да свикнете с това, детектив. Ние сме признати от закона и никой не може да ни спре да изповядваме религията си.

В този момент чух мелодията на мобилния си телефон. Видях, че Кати се обажда. Станах, отидох в хола и затворих вратата.

— Здравей, Кати.

— Знам какво ще ми кажеш, мамо. Че не си спазвам обещанията. Права си, случвало се е да ти вържа тенекия. Но ме поканиха на един страхотен пикник и, ако нямаш нищо против, много, ама наистина много бих искала да отида.

В първия момент не разбрах за какво ми говори. След това се сетих. Събота. Пазаруване.

— Няма проблем — говорех тихо, за да не ме чуят.

— Къде си?

— Хайде, върви, забавлявай се.

Гласовете стигаха до мен през затворената врата, този на Слайдъл звучеше грубо, а на Фини — обидено.

— Сигурна ли си?

О, да.

— Напълно.

Докато разговаряхме, огледах заглавията на книгите, подредени по дървените полици на стената. „Да достигнеш до ръба на кръга: посвещаване в ритуалите на уика“; „Живот в уика“; „Истинският езичник“; „Езическите пътеки“; „Земните тела и магическата им същност: съвременните езичници в търсене на общността“; „Съвременно американско сборище на вещици“; „Книга за магическите талисмани“; „Азбука на магиите“.

Две книги на долната полица привлякоха вниманието ми. „Сатанинска Библия“ и „Сатанинска вещица“ — и двете написани от Антон Ла Вей. Какво беше мястото на тези книги в цялата история?

— Чарли каза, че онази вечер си била върхът.

— Мм, да.

Погледът ми се спря върху статуетка на богиня с вдигнати ръце, каменна купа с кристали и кукла, направена от царевична шума. Чух леко потракване и вдигнах поглед. Там, на кука, забита в най-горния рафт на библиотеката, беше закачена миниатюрна керамична птичка, от която висяха конци с нанизани мидени черупки по тях.

Кати каза нещо, което мозъкът ми не възприе. Погледът ми остана закован върху един едва забележим предмет зад висящите раковини.

— Чао, мила. Забавлявай се.

Пуснах телефона в джоба си, придърпах един стол до библиотеката, качих се на него и протегнах ръка към най-горната полица.