Патриша Корнуел
Обвинението (6)

5.

Никога не съм била пациентка на Ана. Всъщност никога не съм прибягвала до психотерапия, което не значи, че не съм имала нужда. Имала съм, и още как. Не познавам човек, на когото добрият съвет да му е излишен. Просто съм много затворена, трудно се доверявам на хората и си имам причини за това. Пълна дискретност не съществува. Лекарка съм. Познавам други лекари. Лекарите обсъждат пациентите помежду си, а също с роднини и с приятели. Разгласяват тайни, за които са дали Хипократова клетва да не споменават пред никого. Ана изключва осветлението. Късно сутринта е, небето е покрито с облаци, тъмно е, сякаш се свечерява, боядисаните в розово стени отразяват проблясъците на огъня и правят стаята неустоимо уютна. Изведнъж ми става неловко. Ана е подредила декора за моето разбулване. Избирам си люлеещия се стол, а тя придърпва фотьойла и сяда на крайчеца, извърната с лице към мен досущ огромна птица, сгърбена над гнездото си.

— Ако мълчиш, няма да се отърсиш от това — брутално пряма е тя.

На гърлото ми засяда мъка, която се опитвам да преглътна.

— Травматизирана си — продължава Ана. — Не си от желязо, Кей. Дори ти не можеш да понесеш толкова много и да продължиш нататък, сякаш нищо не се е случило. След като убиха Бентън, съм ти звъняла хиляди пъти, а ти все не намираше време за мен. Защо? Защото не искаше да говориш.

Този път не мога да скрия чувствата си. По страните ми се търкалят сълзи, които капят като кръв по коленете ми.

— Винаги съм казвала на пациентите си, че ако не погледнат в лицето проблемите си, ще има да плащат. — Ана се е навела напред и изстрелва думите право в сърцето ми. — Ето, днес ти плащаш — сочи ме тя, без да сваля поглед от мен. — Сега, Кей Скарпета, ще разговаряш с мен.

Гледам със замъглен поглед към коленете си. Панталоните ми са навлажнени от сълзите и аз някак между другото отбелязвам, че капките са очертали кръгчета, понеже са падали под прав ъгъл.

— Никога няма да се отърва от това — проронвам отчаяно.

— Да се отървеш от кое?

Думите ми са разпалили любопитството й.

— От това, с което си вадя хляба. Всичко ми напомня за работата. Няма да говоря за нея.

— Сега ще говориш — настоява тя.

— Глупаво е.

Ана чака досущ търпелив рибар, видял, че съм се запътила към кукичката. После я захапвам. Привеждам примери, които ми се струват смущаващи, да не кажа смехотворни. Казвам й, че не пия доматен сок — чист или с водка с лед, защото, почне ли ледът да се топи, сокът прилича на съсирваща се кръв, която се отделя от серума. Още докато следвах медицина, престанах да ям черен дроб, невъзможно ми е да си представя да вкуся карантия. Помня една сутрин на Хилтън Хед. Двамата с Бентън се разхождахме по плажа при отлив. Вълните бяха оставили тук-там подире си нагънат сивкав пясък, който много приличаше на стомах. Мислите ми се носят, кръжат накъдето си искат и за пръв път от години в спомените ми се разгръща едно пътуване до Франция. В един от малкото случаи, когато с Бентън бяхме успели да се измъкнем от работа, решихме да обиколим винарските райони в Бургундия и бяхме посрещнати с широко отворени обятия в избите на Друен и Дюга, където направо от бъчвите опитвахме шамбертен, монтраше, мюзини и вон-романе.

— Помня, вълнувах се неописуемо от най-различни неща — споделям спомени, за които и не подозирам, че са се съхранили. — От светлината на ранната пролет, променяща се по склоновете, от чепатите клонки на подрязаните лози, огънати все в една посока, така че да ни предложат най-доброто, което имат, самата си същност. А толкова често дори не се докосваме до природата им, не си правим труда да открием хармонията на едва доловимите оттенъци, симфонията, която, стига да го позволим, отлежалите вина свирят върху езика ни. — Гласът ми глъхне. Ана чака мълком да се отърся от унеса. — И мен ме питат само за моите случаи — продължавам аз. — Питат ме само за ужасите, които виждам, макар че могат да ме попитат куп други неща. Не съм някакво евтино забавление в бутилчица — отвърташ капачето, и готово!

— Чувстваш се самотна — отбелязва Ана. — И неразбрана. Може би лишена от човешката си същност точно както мъртвите ти пациенти.

Не отговарям, само продължавам със сравненията и описвам как, докато ние с Бентън прекосявахме с влак Франция в продължение на няколко седмици, за да стигнем накрая в Бордо, покривите на юг са ставали все по-червени. Първата милувка на пролетта е трептяла в призрачно злачните корони на дърветата, а вените на реките, малки и големи, са се носели устремно към морето точно както всички кръвоносни съдове в тялото започват и завършват в сърцето.

— Постоянно се изумявам на симетрията в природата, на това, че от въздуха ручеите и притоците наподобяват кръвоносна система, а скалите напомнят стари разпилени кости — казвам аз. — В началото мозъкът пък е гладък, а с времето се нагъва и надипля, точно както планината се оформя в продължение на хилядолетия. Подвластни сме на същите физически закони. Но не сме изцяло в тяхната власт. Мозъкът например, не е онова, което ни се струва на пръв поглед. Отдалеч наподобява гъба.

Ана кима. Пита ме дали съм споделяла някога всички тези разсъждения с Бентън. Отговарям, че не. Тя ме пита защо не съм била склонна да описвам такива безобидни възприятия пред него, своя любовник, а аз отвръщам, че искам малко да помисля. Не съм сигурна за отговора.

— Не — подканя ме тя. — Недей да мислиш. Почувствай го.

Пак започвам да умувам.

— Не, Кей. Почувствай го. Почувствай го — допира тя длан до сърцето си.

— Трябва да помисля. Каквото съм постигнала в живота, съм го постигнала с мислене — отвръщам така, сякаш се защитавам и се отърсвам от унеса, излизам от непознатото пространство, където току-що съм била.

Сега отново съм в дневната на Ана и разбирам какво точно ми се е случило.

— Постигнала си го с познание — натъртва тя. — А познанието е възприятия. С мисленето обработваме онова, което възприемаме, мисленето често прикрива истината. Защо не си искала да покажеш пред Бентън по-поетичната си страна?

— Защото не я признавам. Тя е безполезна. Така например, сравня ли в съдебната зала мозъка с гъба, няма да постигна нищо — отговарям аз.

— А! — кима отново Ана. — И в съдебната зала правиш непрекъснато сравнения. Затова си толкова добра като свидетелка. Караш обикновения човек да си представи образите. Защо не си споделяла с Бентън асоциациите за които току-що спомена пред мен?

Спирам да се люлея на стола и намествам счупената си ръка, като полагам гипса върху скута си. Извръщам очи от Ана и поглеждам реката — изведнъж ми се иска да съм уклончива като Бъфорд Райтър. Десетки канадски гъски са се насъбрали около стария чинар. Накацали са по тревата като тъмни дълговрати тикви, издуват гърди, пляскат с криле и кълват от храната.

— Не искам да минавам през това увеличително стъкло — обяснявам аз на Ана. — Не исках да казвам не само на Бентън. Не искам да казвам на никого. За нищо на света. Като не повтарям неволно възникналите образи и асоциации, аз не, аз не…

Ана кима отново, този път по-рязко.

— Но с това, че не ги признаваш, ти се лишаваш в работата си от своето въображение — довършва тя мисълта ми.

— Трябва да съм обективна, както подобава на лекарка. Точно ти би трябвало да го разбираш.

Тя се вторачва в мен, сетне отвръща:

— Дали е заради това? Или защото искаш да избегнеш непоносимото страдание, което със сигурност ще отприщиш, ако допуснеш в случаите си своето въображение? — Навежда се още по-близо до мен, подпира се с лакти на коленете си, ръкомаха. — Ами ако например вземеш медицинските и научните факти — прави Ана драматична пауза — и приложиш въображението си, за да възстановиш подробно последните минути от живота на Даян Брей? Ако ги съединиш в нещо като филм и видиш как я нападат, как тя кърви, как я хапят и я бият? Как умира?

— Би било неизразим ужас — отвръщам немногословно.

— Как биха се стреснали съдебните заседатели, ако можеха да видят такъв филм?

Под кожата ми като хиляди малки птички се надигат нервни импулси.

— Но ако, както се изрази, минеш през това увеличително стъкло — продължава тя, — къде ли ще бъде краят? — Ана вдига ръце. — О! Може би край няма да има и ти ще бъдеш принудена да изгледаш и филма с убийството на Бентън?

Затварям очи. Не се поддавам. Не! Моля те, Господи, не ме карай да виждам това! В мрака като светкавица изниква образът на Бентън с допряния до главата му пистолет — чувам тракането и дрънченето на стомана, когато му слагат белезниците. Ще издевателстват. Ще издевателстват над него: „Господин ФБР, нали си ни много умен, я да те видим какво ще правиш сега? Можеш ли да прочетеш мислите ни, да предвидиш, да предскажеш какво ще направим, а?“. Той не им отговаря. Не ги пита нищо, когато го натикват в тясната бакалийка в западния край на Пенсилванския университет, затворила в пет следобед. Бентън ще умре. Те ще го измъчват и изтезават и той ще се съсредоточи върху това как да намали болката и униженията, на които, както знае, ще го подложат, стига да разполагат с време. Тъмно е като в рог, чува се как драсват клечка кибрит. Лицето на Бентън е озарено от мъничкия пламък, който помръдва и трепти при всяко раздвижване на въздуха, докато ония психари сноват напред-назад из теснотията на мръсната пакистанска бакалия, която после ще опожарят.

Отварям рязко очи. Ана ми говори нещо. По страните ми като насекоми пъпли студена пот.

— Извинявай. Не те чух.

— Много, много болезнено. — Лицето й се разтапя от състрадание. — Не си го и представям.

Бентън нахлува в съзнанието ми. Облечен е в любимите си панталони в защитен цвят, на краката е с маратонки, с маратонки „Сокони“. Това е единствената марка, която носеше, и аз често го взимах на подбив, задето, хареса ли си нещо, се вкопчва като невидял в него. Сложил е и износената фланела, подарък от Луси — тъмносиня с яркооранжев надпис отпред, която с годините съвсем си е изгубила цвета и се е размъкнала. Беше й отрязал ръкавите, понеже му били къси, и аз много го харесвах с тази протрита фланела, с посребрената коса, с изсеченото лице, с тайните в дълбоките му черни очи. Той е отпуснал ръце върху страничните облегалки на стола. Има пръсти на пианист, дълги, тънки и изразителни, когато Бентън говори, и винаги нежни, когато ме докосва, нещо, което правеше все по-рядко и по-рядко. Казвам всичко това на глас на Ана, говоря в сегашно време за мъж, мъртъв от близо година.

— Как мислиш, какви тайни е криел от теб? — пита тя. — Какви загадки си виждала в очите му?

— О, боже! Бяха свързани главно с работата. — Дъхът ми трепти, сърцето ми се е свило от страх. — Не ми казваше много подробности. Подробности за случаите, които разследваше, неща, които според него бяха толкова ужасни, че никой друг не бива да ги узнава.

— Дори ти? Има ли нещо, което да не си виждала?

— Болката — проронвам едва чуто. — Не ми се налага да гледам ужаса на жертвите. Не ми се налага да слушам писъците им.

— Но ги възстановяваш.

— Не е същото. Не, не е същото. Мнозина от убийците, с които Бентън се занимаваше, обичаха да снимат с фотоапарат и видеокамера и да записват на касетофон онова, което са вършели с жертвите си. Волю-неволю, Бентън е трябвало да гледа. Трябвало е да слуша. Винаги разбирах. Прибираше се пепелявосив. По време на вечеря бе мълчалив, хапваше колкото да не е без никак и пиеше повече от друг път.

— Но не ти е казвал…

— Никога — прекъсвам я разгорещено. — Никога. Това бе нещо като индианско гробище, където не бива да припарва никой. Преподавала съм в школата за следователи в Сейнт Луис в началото на кариерата си, още преди да се установя тук, докато бях заместник-главен съдебен лекар в Маями. Имах лекция за разследването на случаи на удавяне и реших, че така и така съм дошла, няма да е зле да остана до края на семинара. Веднъж следобед един съдебен психиатър изнесе лекция за убийствата, извършени от сексуални подбуди. Показа диапозитиви на жертвите, преди да бъдат убити. Имаше жена, завързана за стол — убиецът бе намотал стегнато връв около едната й гърда и бе забучил игли в зърното. Още виждам очите на клетницата — тъмни вирове, пълни с адска мъка. Устата й беше широко отворена — явно пищеше. Видях и видеозаписи — продължавам с равен глас. — Жена, похитена, завързана, измъчвана — убиецът тъкмо се канеше да я застреля в главата. Тя, горката, хлипаше: „Мамо, майчице!“. Молеше, плачеше. Според мен беше в някакъв сутерен, защото лентата бе тъмна, едрозърнеста. Чу се гърмеж. После настъпи тишина.

Ана не казва нищо.

Огънят пука и пращи.

— Бях единствената жена в зала с около шейсет ченгета — допълвам.

— Още по-зле: жертвите са били жени, а ти си била единствената жена в помещението — отбелязва тя.

В мен припламва гняв, когато се сещам как някои от мъжете са зяпали диапозитивите и видеозаписите.

— На някои сексуалното осакатяване им действаше възбуждащо — обяснявам аз. — Виждах го по лицата им, долавях го. Същото важи и за някои от криминалните психолози — колеги на Бентън в отдела. Разказвали, моля ти се, как някой е изнасилвал жена анално и същевременно я е душал. Очите й вече били изскочили от орбитите, езикът й бил увиснал от устата. Убиецът се изпразнил, когато жертвата издъхнала. Хората, с които Бентън работеше, с голям кеф разказваха какви ли не страховити подробности. Имаш ли представа какво е това? — Забивам в нея поглед, остър като нокти. — Да гледаш труп, да гледаш снимки, видеозаписи на човек, подлаган на насилие, страдащ и ужасен, и да си даваш сметка, че тия до теб тайничко им се наслаждават! И се възбуждат!

— Според теб Бентън възбуждал ли се е? — пита Ана.

— Не. Виждал е такива ужасии всяка седмица, дори всеки ден. Но никога не ги е смятал за възбуждащи. Бил е принуден да слуша писъците на жертвите — започвам да скачам от тема на тема аз. — Бил е принуден да слуша как плачат и молят за милост. Клетите те, не са знаели. А и да са знаели, не са могли да сторят нищо.

— Не са знаели ли? Какво?

— Че сексуалните садисти и маниаци само се възбуждат още повече от плача. От молбите. От страха — уточнявам аз.

— Как мислиш, дали Бентън е плачел и е молел за милост убийците, когато те са го отвлекли и са го отвели в онази тъмна сграда? — напипва Ана болното ми място.

— Виждала съм заключението от аутопсията му. — Пъхам се в своето скривалище — съдебната медицина. — В него няма нищо, от което да разбера какво точно се е случило, преди да настъпи смъртта. Бентън бе обгорял целият по време на пожара. Толкова много кожа и месо бяха изгорели, че беше невъзможно да се установи например дали е имал кръвно налягане, когато са го наръгали с ножа.

— В главата е имал и огнестрелна рана, нали? — интересува се Ана.

— Да.

— Кое според теб е станало първо?

Гледам я като онемяла. Не съм се опитвала да установя кое е довело до смъртта. Така и не намерих сили да го сторя.

— Представи си го, Кей — моли ме Ана. — Знаеш, нали? Разследвала си толкова много смъртни случаи, не може да не знаеш какво точно се е случило.

Съзнанието ми е тъмно — тъмно като бакалията във Филаделфия.

— Той е направил нещо, нали? — притиска ме Ана, после сяда съвсем в края на фотьойла и се надвесва над мен. — Победил е, нали?

— Победил ли? — Прокашлям се. — Победил! — възкликвам. — Изрязали са му лицето, изгорили са го, а ти разправяш, че бил победил!

Ана изчаква да направя връзката. Аз обаче мълча, затова тя става и тръгва към огъня в камината, като пътьом ме докосва лекичко по рамото. Мята още една цепеница, поглежда ме и казва:

— Нека те попитам, Кей. Защо им е било да го застрелват постфактум?

Разтърквам очи и въздъхвам.

— Изрязването на лицето е част от почерка им — продължава Ана. — Тъкмо това Нютън Джойс е обичал да прави с жертвите си. — Тя говори за съучастника злодей на злодейката Кари Гретхен — двама психопати, до които Бони и Клайд приличат на героите от рисуваните филмчета, които като малка съм гледала в събота сутрин. — Изрязвали са лицата и са ги държали като сувенири във фризера, защото с тая сипаничава мутра Джойс е бил голяма грозотия — уточнява Ана. — Ето защо е крадял онова, на което е завиждал: красотата. Нали?

— Предполагам, да. Доколкото изобщо можем да правим догадки защо хората вършат едно или друго.

— Било е важно Джойс да изрязва лицата внимателно и да не ги поврежда. Затова не е прострелвал жертвите, най-малкото в главата. Не е искал да обезобразява лицето или черепа. А колко му е да стреляш! — свива рамене Ана. — Става бързо. И дори е проява на милост. За предпочитане е да ти теглят куршума, вместо да ти прережат гръкляна. Защо тогава Нютън Джойс и Кари Гретхен са застреляли Бентън?

Ана стои над мен.

Поглеждам я.

— Казал е нещо — отвръщам накрая. — Сто на сто.

— Точно така. — Тя отново сяда на фотьойла. — Точно така. — Насърчава ме с ръце, все едно е регулировчик, който насочва движението към следващото кръстовище. — Какво, какво? Кажи ми, Кей!

Отговарям, че не знам какво е казал Бентън на Нютън Джойс и Кари Гретхен. Но при всички положения е казал или е направил нещо, заради което един от двамата си е изтървал нервите. Станало е импулсивно, като неволна реакция — единият е допрял пистолета до главата на Бентън и е натиснал спусъка. Бум! И забавлението е свършило. След това Бентън не е чувствал нищо, не е съзнавал нищо. Вече е било все едно какво ще му причиняват. Той е бил мъртъв или е издъхвал. Бил е в безсъзнание. Не е усетил ножа. Може би дори не го е видял.

— Познавала си Бентън толкова добре — казва Ана. — Познавала си убийците му, най-малкото Кари Гретхен — и преди това си си имала вземане-даване с нея. Какво според теб е казал Бентън и на кого? Кой го е застрелял?

— Не мога…

— Можеш.

Поглеждам я.

— Кой е изгубил самообладание? — тласка ме Ана натам, накъдето и през ум не ми е минавало, че ще се престраша да отида.

— Тя. — Изваждам това от дълбините на подсъзнанието си. — Кари. За да си отмъсти на Бентън. Имаше му зъб още от самото начало, когато беше в академията „Куонтико“, в научноизследователската група.

— Където преди доста време, може би преди десетина години, се е запознала с Луси.

— Да, Бентън я познаваше, познаваше Кари, познаваше я възможно най-добре, доколкото човек изобщо може да познава змийски разсъдък като нейния — допълвам аз.

— Какво й е казал? — впива Ана очи в мен.

— Вероятно нещо за Луси — отвръщам аз. — Нещо за Луси, което е обидило Кари. Бентън я е обидил, заял се е нещо за Луси — поне според мен.

Всичко това идва от подсъзнанието, дори не ми се налага да мисля.

— В „Куонтико“ Кари и Луси са били любовници — добавя тя поредната плочка от пъзела. — И двете са разработвали в научноизследователския отдел компютър с изкуствен интелект.

— Луси още си беше момиче, тъкмо беше отишла да учи там и Кари я прелъсти. Разработваха заедно компютърната система. Аз издействах на Луси да я вземат в академията — добавям горчиво. — Аз, влиятелната, всесилната леля.

— Но не се получи каквото очакваше, нали? — престрашава се да попита Ана.

— Кари се възползва от нея…

— Направила я е лесбийка ли?

— Не бих отишла чак толкова далеч — отвръщам аз. — Не можеш да направиш някого обратен.

— А да убиеш Бентън? Би ли отишла толкова далеч?

— Не знам, Ана.

— Изплъзващо се минало, лична история. Да. Бентън е казал нещо за Луси, Кари си е изтървала нервите и го е застреляла ей така — обобщава Ана. — Не е умрял, както са смятали — допълва едва ли не победоносно. — Не, не е.

Клатушкам се лекичко на стола, загледана в сивата утрин, която става все по-бурна. Вятърът фучи яростно, подмята из задния двор мъртви клони и шума, и покрай това се сещам за ядосаното дърво във „Вълшебникът от Оз“, замеряло Дороти с ябълки. После Ана се изправя, сякаш часът за психоанализа е изтекъл. Оставя ме и отива да върши някаква работа из къщата. Засега сме приказвали достатъчно. Решавам да се усамотя в кухнята и Луси ме заварва именно там, когато някъде по обяд се връща от спорт. Тъкмо отварям консерва цели домати, и племенницата ми влиза — на печката къкри сосът за спагетите.

— Имаш ли нужда от помощ? — Тя поглежда към лука, чушките и гъбите върху дъската за рязане. — Май не ти е много лесно да се оправяш само с една ръка.

— Вземи си стол — заръчвам й. — Направо ще ахнеш, когато видиш колко добре се оправям. — Правя се на много отракана и наистина отварям без помощ доматите, а Луси ми се усмихва и придърпва от другия край на плота висок стол, на който се разполага.

Още е по анцуг и в очите й сияе тайна светлинка, която ми напомня за река, уловила много рано сутрин слънцето. Закрепвам с два от пръстите на обездвижената ръка лука и започвам да го режа.

— Помниш ли каква игра играехме? — Обръщам резенчетата лук и се заемам да ги кълцам на ситно. — Когато беше на десет години? Или нямаш такива далечни спомени? Аз със сигурност няма да го забравя — отбелязвам с глас, който да напомни на Луси какво невъзможно дете е била. — Нямаш и понятие колко често ми е идвало да те пусна в принудителен отпуск, стига да имах такава възможност — престрашавам се да й кажа болезнената истина.

Може би съм толкова смела заради оголения разговор с Ана, от който хем се изнервих ужасно, хем изпитах огромно облекчение.

— Не бях чак толкова палава — подметва с дяволити пламъчета в очите Луси, защото обича да слуша каква лудетина е била, когато като малка ми е идвала на гости.

Слагам нарязания лук в соса и го разбърквам.

— Серумът на истината. Помниш ли тази игра? — питам я. — Прибирах се вкъщи най-често от работа, и по личицето ти познавах каква магария си направила. Слагах те да седнеш на големия фотьойл в дневната, помниш ли? При камината в старата къща в Уиндзор Фармс. Носех ти чаша сок и ти обяснявах, че е серум на истината. Ти го изгълтваше и си казваше всичко от игла до конец.

— Както онзи път, когато ти форматирах компютъра, докато те нямаше — превива се от смях Луси.

— Дете на някакви си десет години, а да ми форматира хард диска! Щях да получа сърдечен пристъп — спомням си аз.

— Да де, но първо ти записах на дискети всички файлове. Просто исках да те уплаша.

Племенницата ми наистина се забавлява неописуемо.

— Насмалко да те пратя вкъщи.

Бърша в кърпата връхчетата на пръстите на лявата си ръка, като внимавам гипсът да не се вмирише на лук. Плисва ме сладостна тъга. Всъщност не помня защо Луси е дошла при мен първия път в Ричмънд, но при всички положения не бях от хората, създадени да отглеждат деца, пък и бях постъпила отскоро в службата и бях под страхотна пара. Май Дороти пак бе объркала нещо конците. Или беше избягала и се бе омъжила не знам за кой път, или пък на мен не ми се живееше сама. Луси ме обожаваше, а аз не бях свикнала да ме обожават. Отидех ли им на гости в Маями, ме следваше неотлъчно като сянка навсякъде из къщата и вироглаво ми се пречкаше като футболна топка в краката.

— Нямаше да ме пратиш вкъщи — заяжда се Луси, аз обаче долавям съмнението в очите й.

Страхът, че не я искат, съвсем не е неоснователен.

— Само защото си мислех, че не мога да се грижа за теб — отвръщам и се облягам на мивката. — Инак те обожавах, нищо, че беше много немирна. — Тя пак се смее. — Но наистина нямаше да те пратя вкъщи. И двете щяхме да се почувстваме сломени. Сърце не ми даваше — клатя глава. — Слава богу, че измислих малката ни игра. Само чрез нея можех да разбера какво ти се върти в главицата и какви бели си направила, докато ме е нямало и съм била на работа или някъде другаде. И така, трябва ли да ти наливам сок или чаша вино, или сама ще си кажеш какво става с теб? Не съм вчерашна, Луси. Не си отседнала на хотел просто защото ти е хрумнало. Наумила си нещо.

— Не съм първата жена, която са изритали — подхваща племенницата ми.

— Но ще бъдеш най-добрата, която са изритали — отговарям аз.

— Помниш ли я Тиюн Макгъвърн?

— Ще я помня, докато съм жива. — Беше шефка на Луси в Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие във Филаделфия, невероятна жена, която се държа чудесно с мен, когато убиха Бентън. — Само не ми казвай, че й се е случило нещо — притеснявам се аз.

— Напусна преди около половин година — обяснява племенницата ми. — От Службата явно са искали да я прехвърлят в Лос Анджелис, като шеф на отдел „Тежки престъпления“. Най-лошото място по белия свят. Никой не иска да ходи в Лос Анджелис.

На пръсти се броят жените в службите на реда, назначавани за шефове на такива важни отдели. Луси продължава разказа си и ми обяснява как в отговор на предложението Макгъвърн напуснала и отворила нещо като частно детективско бюро.

— „Последен пристан“ — казва племенницата ми, все по-развълнувана. — Името е страхотно, нали? Седалището е в Ню Йорк. Тиюн привлече следователи, специалисти по умишлените палежи, експерти по обезвреждане на бомби, ченгета, юристи, какви ли не хора и само след половин година вече има клиенти. Бюрото й се превърна в нещо като тайно общество, което вече се е прочуло. Закъсаш ли, нямаш ли към кого да се обърнеш, отиваш в „Последен пристан“.

Разбърквам къкрещия доматен сос и го опитвам.

— Доколкото разбирам, поддържаш връзка с Тиюн, откакто напусна Филаделфия. — Ливвам няколко чаени лъжички зехтин. — Ох, да му се не види! За спагетите става, но не и за салатата. — Вдигам бутилката и се свъсвам. — Да правиш зехтин от маслини с костилки, е като да изстискваш портокалов сок от небелени портокали — получаваш, каквото заслужаваш.

— Защо ли ми се струва, че Ана не е голяма почитателка на италианската кухня? — отбелязва сухо Луси.

— И да не е, ще я приобщим. Списък на покупките — кимвам към тефтерчето и химикалката при телефона. — Първо, чист италиански зехтин — правен без костилките, за да не горчи.

Луси си записва.

— Ние с Тиюн поддържахме връзка — уведомява ме тя.

— Участваш ли по някакъв начин в детективското бюро?

Знам, че племенницата ми тласка разговора натам.

— Би могло да се каже.

— Намачкан чесън. На щанда за замразени продукти, в малки бурканчета е. Ще се отдам на мързел. — Взимам купата с нетлъста говежда кайма, която съм запържила и съм изцедила от мазнината. — Сега не му е времето да мачкам чесън. — Слагам каймата при соса. — И как участваш в детективското бюро?

Отивам при хладилника и надзъртам в чекмедженцата. Разбира се, Ана няма пресни подправки.

Луси въздъхва тежко.

— Не съм сигурна, лельо Кей, че ще ти стане приятно да го чуеш. Наистина.

Доскоро ние с племенницата ми разговаряхме малко и съвсем повърхностно. През последната година сме се виждали от дъжд на вятър. Тя се премести в Маями и след смъртта на Бентън и двете се окопахме всяка в своя си бункер. Мъча се да разчета по очите на Луси какво става и какво крие тя от мен и на мига се заемам да правя догадки. Подозирам каква точно е връзката й с Макгъвърн, и то още от миналата година, когато всички бяхме повикани в Уорънтън, щата Вирджиния, за да разследваме убийство, прикрито със страхотен пожар — както се оказа, първият, подпален от Кари Гретхен.

— Пресен джоджен, босилек и магданоз — продължавам със списъка на покупките. — И малко парче пармезан реджано. Кажи ми истината, Луси. — Търся подправки. Макгъвърн е горе-долу на моите години и не е омъжена — най-малкото не беше последният път, когато я видях. Затварям вратата на шкафчето и се обръщам с лице към племенницата си. — Има ли нещо между теб и Тиюн?

— Нямаше нищо.

— Нямаше ли?

— Всъщност не аз, а ти трябва да разправяш — отвръща без огорчение Луси. — Какво ще кажеш за теб и Джей?

— Той не става за мен — отвръщам. — И аз не ставам за него. И не ми се говори за това. Сега разговаряме за теб.

— Неприятно ми е, когато отбиваш номера, лельо Кей — изрича тихо тя.

— Не отбивам никакъв номер — казвам, все едно се извинявам. — Просто се притеснявам, ако хора, които работят заедно, имат и лични отношения. Смятам, че трябва да има някакви граници.

— Но и ти работеше с Бентън — посочва Луси поредното изключение от правилата, които сама съм наложила.

Тръсвам лъжицата над тигана.

— В тоя живот съм правила много неща, които ти казвам да не повтаряш. Казвам ти го, защото първа съм допуснала грешката.

— Докарвала ли си си някога някой долар странично?

Луси разкършва кръст и върти рамене.

Аз се свъсвам.

— Дали съм работила странично ли? Не си спомням да съм го правила.

— Добре де. Време е за серума на истината. Не се страхувам да работя странично и подкрепям всячески Тиюн, основен акционер съм в „Последен пристан“. Цялата истина. Ей сега ще я чуеш.

— Дай да седнем.

Повеждам Луси към масата и двете изтегляме столове.

— Всичко започна съвсем случайно — подхваща племенницата ми. — Преди около две години изобретих търсачка за собствено ползване. По онова време всички говореха само за едно — за баснословните богатства, които се печелели от Интернет технологии. Затова си пуснах пердето и продадох търсачката за седемстотин и петдесет хиляди долара.

Не съм стъписана. Умението на Луси да печели пари се ограничава единствено от професията, която си е избрала.

— После, по време на една акция, конфискувахме няколко компютъра и ми хрумна друго — продължава тя. — Помагах да възстановят изтрити съобщения в електронната поща и покрай това се сетих колко уязвими сме всички ние с призраците на електронната връзка, които постоянно ни преследват. Така измислих начин как да закодирам съобщенията от електронната поща. Как, образно казано, да ги разбърквам. Сега вече има няколко софтуерни програми за такива неща. От това свое хрумване спечелих страшно много пари.

В следващия ми въпрос няма нищо дипломатично. В Службата знаят ли, че е изобретила технология, която би могла да осуети усилията на органите на реда да възстановят електронната поща на лошите? Луси отвръща, че все някой е щял да измисли такава технология, пък и хората, спазващи законите, също трябвало да бъдат защитени. В Службата не знаели за предприемаческата й дейност и че прави вложения в свързани с Интернет изобретения и акции. Сега-засега само финансовият й съветник и Тиюн Макгъвърн били в течение, че е мултимилионерка и дори си е поръчала хеликоптер.

— Ето как, значи, Тиюн е успяла да пробие в такъв скъп град като Ню Йорк, там трудно ще се наложиш — разсъждавам аз на глас.

— Точно така — потвърждава Луси. — Затова и няма да се разправям с ония от Службата. Тръгна ли да им противореча, сто на сто ще излезе наяве с какво съм се занимавала в свободното си време. Всички ще хукнат да ровят и от Инспектората, и от отдел „Кадри“. Ще открият още гвоздеи, с които да приковат доброто ми име върху буквоядския си гаднярски кръст. Защо да си навличам излишни главоболия?

— Ако не се бориш с несправедливостта, други ще пострадат, Луси. А те вероятно няма да разполагат с милиони долари, с хеликоптер и фирмичка в Ню Йорк, на които да разчитат и с които да започнат наново.

— Точно такова е предназначението на „Последен пристан“ — възразява племенницата ми. — Да се бори с несправедливостта. Ще го правя по свой си начин.

— От гледна точка на закона, Службата те разследва за друго, а не че си работила частно, Луси — обажда се юристката в мен.

— Но аз съм печелела пари и това говори зле за професионалната ми почтеност, нали? — изтъква тя противоположния довод.

— От Службата обвинявали ли са те в липса на почтеност? Наричали ли са те непочтена?

— Е, не. Това няма да го има в никое писмо, което ще получа оттам. Бъди сигурна. Но защо да си кривя душата, лельо Кей, наистина съм нарушила правилата. Докато работиш в Службата за алкохолни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие, във ФБР или на друга държавна работа, нямаш право на странични доходи. Не приемам подобна забрана. Не е честно. Ченгетата волю-неволю също си докарват нещичко отгоре. А нас ни следят под лупа. Сигурно открай време съм знаела, че дните ми като държавна служителка са преброени. — Луси става от масата. — Затова съм се погрижила за бъдещето си. Да ти призная, писнало ми е от всичко, нямам намерение до края на живота си да играя по чужда свирка.

— Ако смяташ да се махнеш от Службата, не чакай да те уволнят, напусни сама. Нека изборът бъде твой.

— Мой е, разбира се, на кого друг! — възкликва тя донякъде ядосана. — Я да отскоча до магазина!

Хващам я за ръка и я изпращам до вратата.

— Благодаря ти — проронвам аз. — За мен е много важно, че ми се довери.

— Ще те науча да управляваш хеликоптер — обещава Луси, докато си облича якето.

— Защо не! — възкликвам. — Днес ми се наложи да се рея из непознати пространства. Няма да ми стане нищо, ако опитам и с хеликоптер.