Патриша Корнуел
Обвинението (34)

33.

Зазорява се, мъглата се кълби като пушек над реката, а ние с Луси летим над дърветата. Само двете сме в новия хеликоптер, защото Джак се събудил болен и скован. Остана си у дома, а аз подозирам, че се е поболял от притеснение. Няма да се учудя и ако го мъчи махмурлук и се притеснявам, че непоносимият стрес, на който обрекох подчинените си, е отприщил у моя заместник всички лоши навици. Доскоро той бе напълно доволен от живота. Сега всичко се промени.

Вертолетът марка „Бел 407“ е черен на ярки ивици. Мирише на нов автомобил и се движи с гладката мощ на тежка коприна. Летим на изток, на около двеста и петдесет метра над земята. Загледала съм се в картата върху коленете си и се опитвам да открия далекопроводите, пътищата и железопътните линии, над които прелитаме. Не че не знаем къде точно се намираме, вертолетът на Луси е снабден с летателно оборудване, предостатъчно и за „Конкорд“. Просто имам нужда да се занимавам с нещо, с каквото и да било, само и само да отклоня вниманието си.

— Две антени там, където часовниковата стрелка сочи девет часа — показвам аз картата на своята племенница. — Сто и шейсет метра надморско равнище. Не че са толкова важни, но още не ги забелязвам.

— Аз нали гледам — отвръща тя.

Антените ще бъдат под хоризонта, значи, и да ги доближим, не представляват опасност. Но аз съм развила някаква особена фобия към препятствията, а те са на всяка крачка в този свят на постоянни комуникации. В ефира се чува гласът на диспечера в Ричмънд, който ни казва, че обсегът на радара е дотук и да сме преминели на уредите. Сменям честотата върху импулсния приемо-предавател, превъртам на хиляда и двеста и точно тогава на няколко километра от нас съзирам антените. Нямат високоинтензивни стробимпулси и не представляват нищо повече от призрачни, сякаш прокарани с молив черти в гъстата сивкава мъгла. Соча ги.

— Видях ги — отвръща Луси. — Как само ги мразя!

Тя завива на север, да е по-далечко от дебелите метални кабели на антените, с които не иска да си има нищо общо. За едното чудо ще ти видят сметката.

— Губернаторът няма ли да се муси, ако разбере какво правиш? — чувам в слушалките въпроса на племенницата си.

— Каза ми да съм си вземела отпуск и да не съм се вясвала в службата — отвръщам аз. — Ето, не се вясвам.

— Значи ще дойдеш в Ню Йорк? — възкликва Луси. — Ела да живееш при мен. Страшно се радвам, че я напусна тая работа, какво ти трябва да си шефка, по-добре работи за себе си. Защо все пак не дойдеш при нас с Тиюн?

Не искам да засягам чувствата й. Не й обяснявам, че за разлика от нея аз не се радвам. Искам да съм си в къщата, да си работя работата, а това вече няма да бъде възможно никога. Чувствам се като бегълка, споделям с Луси — тя е насочила вниманието си извън кабината и е приковала очи към онова, което върши. Да разговаряш с човек, който управлява хеликоптер, е като да говориш по телефон. Той всъщност не те вижда. Няма движения, няма допир. Слънцето грее по-силно и на изток мъглата изтънява. Потоците долу проблясват като червата на земята, река Джеймс лъщи бяла като сняг. Снишаваме се, намаляваме скоростта, прелитаме над „Сюзан Констънт“, „Годспийд“ и „Дискавъри“, точни копия на корабите, които през 1607 година са превозили до Вирджиния сто и четирима мъже и младежи. Съглеждам в далечината обелиска, който надзърта иззад дърветата по остров Джеймстаун, където археолозите възкресяват от мъртвите първото селище на английските преселници в Америка. Фериботът прекарва бавно автомобилите по водата към Съри.

— Там, където е стрелката за девет часа, забелязвам зелен силоз — казва Луси. — Същият ли е според теб?

Проследявам погледа й и виждам малка ферма, сгушена до потока. От другата страна на тясната кална лента на водата, иззад гъстата борова гора надзъртат покриви и стари каравани — мотел и къмпинг „Форт Джеймс“. Луси кръжи на сто и петдесет метра височина над фермата, за да се увери, че не я дебнат никакви опасности, например далекопроводи. Оглежда района и явно доволна от видяното, се снишава още малко и превключва на шейсет възела. Започваме да се спускаме към сечище сред дърветата и към малката тухлена къща, където Бени Уайт е прекарал своите кратки дванайсет години. Във въздуха се вдига вихрушка от спаружена трева, когато Луси доближава земята и я оглежда, да се убеди, че е равна. От къщата излиза госпожа Уайт. Затулила с длан очи, за да не й свети слънцето, се вторачва в нас, след малко при нея излиза и мъж в костюм. Стоят на прага и ни чакат да се приземим. Докато вървим към къщата, си давам сметка, че родителите на Бени са се пременили за нас. Изглеждат така, сякаш току-що са се върнали от църква.

— И през ум не ми е минавало, че такава чудесия ще се приземи някога във фермата ми — подхваща господин Уайт, загледан с мрачно лице във вертолета.

— Заповядайте, влезте — кани ни жена му. — Ще пийнете ли кафенце, нещо друго?

Говорим за полета, за незначителни неща, а напрежението се трупа и трупа. Мъжът и жената знаят, че съм тук, понеже явно подозирам, че на сина им се е случило нещо зловещо. Изглежда, са решили, че и Луси участва в следствието, и говорят и на двете. В къщата свети от чистота, вътре е много уютно с големите удобни фотьойли, пъстрите килими и месинговите лампи. Подът е застлан с дъбово дюшеме, дървените стени са белосани и по тях са накачени акварели със сцени от Гражданската война в САЩ. При камината в хола има лавици, по които са подредени какви ли не топовни гюллета и барутници, старовремски шишета и най-различни други предмети, съхранили се още от Гражданската война. Господин Уайт забелязва любопитството ми и обяснява, че събирал стари вещи. Търсел скрити съкровища и обикалял района с детектор за метални предмети, стига да имал свободно време. Инак бил счетоводител. Не обработвали фермата, но родът му я притежавал от сто години, обяснява той на мен и Луси.

— Запален съм по историята — допълва домакинът. — Намерил съм дори няколко копчета, които сигурно са още от Войната за независимост в САЩ. Човек никога не знае на какво ще се натъкне.

Седим в кухнята и госпожа Уайт налива на Луси чаша вода.

— Ами Бени? — питам аз. — Той търсеше ли скрити съкровища?

— О, да, беше много запален — отвръща майката. — Надяваше се да намери истинско съкровище. Например злато.

Започнала е да се примирява със смъртта на момчето и говори за него в минало време.

— Тук се мълви, че от Конфедерацията били заровили някъде всичкото си злато и то не било открито и до ден-днешен. Бени смяташе, че ще го намери — допълва господин Уайт, както държи чаша вода, сякаш се чуди какво да прави с нея. Без да е пийнал и капка, я оставя върху плота. — Обичаше да се разхожда навън. Често съм си мислел — жалко, че не обработваме нивите, щеше да му хареса.

— Обичаше особено много животните — добавя госпожа Уайт. — Не познавам друг, който да ги обича повече. Беше си добричък по душа — преглъща тя сълзите. — Ако някое пиле се блъснеше в прозореца, Бени изтичваше навън, за да се опита да го намери, и ако клетата животинка си беше счупила врата, изпадаше в истерия.

Вторият баща на момчето гледа през прозореца със сгърчено от болка лице. Майката млъква. Едвам се владее.

— Преди да почине, Бени е ял нещо — съобщавам им аз. — Струва ми се, доктор Филдинг вече ви е питал дали е възможно да са му дали да хапне в църквата.

Все така загледан навън, господин Уайт клати глава.

— Не, госпожо, в църквата не дават храна, освен в сряда вечер. Ако Бени е ял нещо, не знам къде е станало това.

— Не се е хранил тук — натъртва и майката. — Бях сготвила телешко задушено, много го обичаше. Така и не си хапна.

— В стомахчето му е имало пуканки и хотдог — обяснявам аз. — Изял ги е малко преди да издъхне.

Правя всичко възможно родителите да разберат колко странно е това и че все трябва да има някакво обяснение. И двамата са озадачени. Объркани са, очите им блестят. Казват, че нямат и понятие къде Бени се е натъпкал с, както се изразяват, тази нездравословна храна. Луси пита за съседите, дали момчето не се е отбило у някого, преди да иде в гората. Родителите отново отговарят, че е изключено синът им да е направил такова нещо, особено на обяд, пък и съседите били все възрастни хора, които за нищо на света не биха почерпили Бени, ако първо не са се обадили да питат майка му и баща му.

— Не биха му развалили обяда, без да ни предупредят — отсича госпожа Уайт.

— Имате ли нещо против да разгледам стаята на Бени? — питам ги аз. — Понякога получавам по-добра представа за пациента, ако видя къде се е усамотявал.

Мъжът и жената се колебаят.

— Защо да не я разгледате? — решава накрая вторият баща на момчето.

Отвеждат ни по коридора в другия край на къщата, подминаваме стая вляво, която с бледорозовите си перденца и розовото покривало върху леглото очевидно е на момиче. По стените се виждат постери с коне и госпожа Уайт обяснява, че това е стаята на Лори, по-малката сестричка на Бени, която сега била при баба си в Уилямсбърг. Още не била тръгнала на училище, щяла да отиде вече след погребението, което било насрочено за утре. Мъжът и жената го премълчават, но аз пак се досещам: решили са, че не е добре за детето да бъде тук, когато от небето им пада съдебна лекарка, дошла да разпитва за насилствената смърт на братчето.

Стаята на Бени е същинска менажерия с плюшени животинки: змейове, мечета, птици, катерички, пухкави и сладки, много от тях смешни. Десетки са. Майката, бащата и Луси остават в коридора, а аз влизам в стаята и заставам в средата, след което се оглеждам, за да добия представа. По стените са налепени ярки рисунки с флумастери, отново на животни, в които личат въображение и голяма дарба. Бени си е бил художник по душа. Господин Уайт ми обяснява от прага, че момчето е обичало да излиза със скицника и да рисува дървета, птици, каквото види. Рисувал картинки и за подарък, уточнява мъжът, а госпожа Уайт ридае нечуто и по страните й на вадички се стичат сълзи.

Взирам се в рисунката върху стената отдясно на шкафа, пъстра, направена с много въображение. На нея има мъж с широкопола шапка, който лови риба от малка лодка. Въдицата е огъната, явно му е провървяло. Бени е нарисувал ярко слънце и няколко облачета, а на брега отзад — квадратна сграда с много прозорци и врати.

— Това потокът зад къщата ли е? — питам аз.

— Да — потвърждава господин Уайт и прегръща жена си. — Успокой се, миличка, всичко ще бъде наред — повтаря й мъжът и преглъща, сякаш всеки миг ще се разплаче и той.

— Бени обичаше ли да лови риба? — чува се откъм коридора гласът на Луси. — Питам, защото някои хора, които обичат животни, не ходят за риба. А и да ходят и да уловят нещо, го пускат обратно във водата.

— Интересно наблюдение — отбелязвам аз. — Нали може да надзърна в гардеробчето му? — питам семейство Уайт.

— Да, да, разбира се — казва без колебание майката. — Не, Бени не обичаше да лови животни, никакви. Всъщност просто излизаше с лодката и си намираше местенце някъде по брега. Най-често седеше мирно и кротко и рисуваше.

— Значи това сте вие, господин Уайт — поглеждам към рисунката с мъжа в лодката.

— Не, сигурно е баща му — отвръща тъжно мъжът. — Често го извеждаше с лодката. Да ви призная, аз не го правя. — Известно време той мълчи. — Честно казано, не знам да плувам и се страхувам от водата.

— Бени не се хвалеше с рисунките си — продължава с разтреперан глас госпожа Уайт. — Според мен носеше въдицата, за да не се отличава от другите момчета. Мисля, че изобщо не си правеше труда да взима стръв. Сърце не му даваше да убие и червейче, камо ли риба.

— Хляб — допълва господин Уайт. — Взимаше хляб, все едно ще прави от него топчета. Все му повтарях, че няма да хване голяма риба, ако използва за стръв хляб.

Оглеждам костюмчетата, панталоните и ризките по закачалките, обувките, наредени на пода. Дрехите са строги, явно са избирани от родителите. В дъното на дрешника е подпряна въздушна пушка и господин Уайт обяснява, че Бени е стрелял по мишени и консервени кутии. Не, никога не бил се целел по птички. Разбира се, че не. Сърце не му давало да хване и риба, повтарят отново в хор мъжът и жената.

Върху бюрото на купчинка са наредени учебници, до тях има кутия флумастери. Отгоре е оставен скицник и аз питам родителите дали са го разглеждали. Не го били отваряли. А имат ли нещо против да видя рисунките? Нямали. Заставам при писалището. Не сядам, не се разполагам, сякаш съм си у дома в стаята на мъртвия им син. Пипам с уважение скицника, обръщам внимателно страниците и разглеждам старателните рисунки с молив. Първата е на кон, който пасе, и е удивително хубава. После следват няколко скици на сокол, кацнал на голо дърво, в дъното се вижда вода. Бени е нарисувал и стара климнала ограда. Има и няколко рисунки със сняг. Скицникът е запълнен наполовина, рисунките си приличат в основното, докато не стигам до последните няколко. При тях настроението и темата рязко се променят. Виждам рисунка на гробище нощем, пълната месечина зад голите дървета осветява едва-едва климналите надгробни плочи. Следва ръка, мускулеста и свита на пестник, накрая откривам и кучето. Женско, дебело и грозновато, с оголени зъби и настръхнала козина, сякаш се кани да захапе някого.

Вдигам очи към семейство Уайт.

— Бени говорил ли ви е някога за кучето на Кифинови? — питам аз. — Казва се Господин Фъстъчков.

Върху лицето на втория баща се изписва странен израз, очите му блясват от избилите в тях сълзи. Той въздиша тежко.

— Лори е алергична — казва мъжът, сякаш това е отговорът на моя въпрос.

— Бени постоянно се оплакваше, че се държали зле с кучето — помага и госпожа Уайт. — Искаше да приберем Господин Фъстъчков. Мечтаеше си да вземем кучето, твърдеше, че Кифинови щели да ни го дадат, но ние нямаше как да го подслоним.

— Заради Лори — предполагам аз.

— Пък и кучето си беше старо — допълва жената.

— Беше ли? — учудвам се аз.

— Тъжна работа — уточнява госпожа Уайт. — Непосредствено след Коледа Господин Фъстъчков явно се почувствал зле. Бени разказваше как клетото куче трепери като листо и постоянно се лиже, все едно го боли нещо. После, преди около седмица, явно отишло някъде, за да умре. Нали знаете, животните го правят. Бени ходеше всеки ден да го търси. Направо ми се късаше сърцето. Личеше си, че много го обича — добавя майката. — Според мен ходеше там главно за това — да си играе с Господин Фъстъчков. След като кучето изчезна, го търсеше под дърво и камък.

— Тогава ли се промени поведението му? — питам аз. — След като кучето изчезна?

— Някъде тогава — потвърждава господин Уайт. И той, и жена му сякаш нямат сили да влязат в стаята на Бени. Притискат се на прага, все едно крепят стените. — Но нали не мислите, че е посегнал на живота си заради някакво куче? — пита той и ми се вижда направо сломен.

 

 

Някъде след петнайсетина минути ние с Луси се отправяме към гората и оставяме родителите в къщата. Не били ходили при ловджийската площадка, където Бени е бил намерен обесен. Господин Уайт ми обясни, че знаел къде се пада и докато е обикалял с детектора за метални предмети, бил минавал много пъти оттам, но сега нито той, нито жена му намирали сили да отидат на мястото, където е издъхнало детето. Питам ги дали според тях другите знаят къде точно е умрял Бени — притеснявам се да не би сеирджиите да са изпотъпкали пръстта наоколо, а родителите отвръщат, че надали някой знае. Освен ако детективът не е казал на съседите, допълва господин Уайт.

Полето, където се приземихме — гол участък, който явно не е разораван и засяван от години, се пада между къщата и потока. На изток на много километри се е разпростряла гора, силозът е току до брега и стърчи ръждив и почернял като уморен тумбест фар, сякаш загледан във водата при мотел „Форт Джеймс“ и къмпинга. Питам се откъде ли е минавал Бени, когато е ходел у Кифинови. През потока няма мост, а той е широк към трийсетина метра. Ние с Луси следваме пътеката през гората и внимаваме къде стъпваме. На хвърлей от водата в дърветата се е заплела рибарска корда, мярвам и няколко гилзи от ловджийска пушка и кутийки от безалкохолни напитки. Да сме вървели, има-няма, пет минути, и се озовахме при ловджийската площадка. Прилича на обезглавена къщурка върху дървото, която някой е сковал надве-натри с дъски, прихванати за дънера. На една от дъските виси жълто найлоново въже — полюшва се от студения ветрец, който подухва откъм водата и нашепва сред клонаците.

Спираме и мълком се оглеждаме. Не виждам никакви отпадъци — пликчета, кутийки от пуканки, нещо, от което да личи, че Бени е ял тук. Приближавам се до въжето. Станфийлд го е срязал на метър и двайсет от земята и понеже Луси е по във форма от мен, я моля да се качи на площадката и да махне въжето като хората. Ако не друго, поне можем да разгледаме възела в другия край. Първо правя снимки. Проверяваме дъските, заковани за дървото; изглеждат, общо взето, здрави. Луси е в дебело подплатено яке, което обаче явно не й пречи да се покатери, а когато стига горе на площадката, тя първо опитва с крак дъските, за да се увери, че ще издържат тежестта.

— Май няма да поддадат — съобщава племенницата ми.

Мятам й ролка лепенки, а тя вади чантичката с инструментите. Всички агенти от Службата за огнестрелно оръжие носят винаги със себе си такива чанти, където наред с останалото има нож с различни остриета, отвертки, клещи, ножици. Ако не за друго, по време на пожар им трябват; за да вадят например пироните, забили се в подметките на подсилените им с метал обуща. Работата на агентите от Службата е доста мръсна. Те проникват в какви ли не опасни места.

Луси срязва въжето над възела и прихваща с лепенката краищата.

— Най-обикновен възел — казва ми тя и ми мята въжето заедно с лепенката. — Каквито правят бойскаутите. Единият край е прогорен. Който го е срязал, го е разтопил, за да не се разнищи.

Това донякъде ме изненадва. Струва ми се нелепо човек, тръгнал да се беси, да мисли дали въжето ще се разнищи.

— Нещо не се връзва — споделям с Луси, когато тя слиза при мен. — Знаеш ли, ще взема да се престраша и да погледна горе.

— Но внимавай, лельо Кей. Стърчат ръждиви пирони. Пази се и от треските.

Питам се дали Бени не е превърнал старата ловджийска площадка в нещо като свое горско убежище. Хващам се за прогнилите сиви дъски и се катеря — добре че съм в панталон в защитен цвят и боти. На площадката има пейка, където ловците да причакват нищо неподозиращия дивеч. Проверявам пейката, като я натискам надолу, вижда ми се здрава и сядам. Бени е бил само два-три сантиметра по-висок от мен, значи, ако момчето наистина е идвало тук, сега и аз виждам каквото е виждало то. Имам силното чувство, че Бени все пак се е отбивал тук. Личи си, че някой се е качвал. Инак площадката щеше да е отрупана с шума.

— Направи ли ти впечатление колко чисто е горе? — провиквам се към Луси.

— Може би ловците още я използват — отвръща тя.

— Кой ловец ще си прави труда в пет сутринта да разчиства сухите листа?

От наблюдателницата ми се разкрива гледка към реката, виждам и задната част на мотела с тъмната тинеста вода в плувния басейн. Над комина в къщата на Кифин се вие пушек. Представям си как Бени е седял тук, как е дебнел какво става, рисувал е и вероятно е бягал от тъгата, която сигурно е изпитвал след кончината на баща си. То оставаше да не си представям! Още помня собственото си ранно детство. Ловджийската площадка е място тъкмо като за самотно момченце с творческа жилка. Само на хвърлей, при водата има висок дъб с дънер, около който се е увил бръшлян — същински гети! Представям си как на някой от високите клони е кацнал червеноопашат сокол.

— Според мен Бени е рисувал ей онова дърво там — соча на Луси. — И е виждал като на длан къмпинга.

— Дали не е забелязал нещо? — отвръща племенницата ми.

— Няма да се учудя — казвам мрачно. — И някой може да го е видял — допълвам аз. — Сигурно се е виждало по това време на годината, все пак листата са окапали. Особено пък ако някой е гледал с бинокъл и е имал причини да бъде предпазлив. — Тъкмо го изричам, и ми хрумва, че нищо чудно да наблюдават сега и нас. Слизам настръхнала. — Нали пистолетът ти е в кобура? — питам Луси, след като докосвам с нозе земята. — Дай да тръгнем по тази пътека, да видим къде ще ни изведе.

Взимам въжето, намотавам го и го слагам в найлонов плик, който след това пъхам в джоба на якето. Прибирам лепенката в дамската си чанта. Двете с Луси тръгваме по пътеката. Намираме още гилзи и дори стрела. Навлизаме все по-навътре в гората, пътеката криволичи покрай реката, тихо е, само дърветата ще простенат от повея на вятъра и ще изпука съчка под краката ни. Искам да проверя дали пътеката ще заобиколи и ще ни изведе чак от другата страна на потока — така и става. До мотел „Форт Джеймс“ има петнайсетина минути ходене и накрая ние навлизаме в дърветата между мотела и шосе номер пет. Бени като нищо е могъл да дойде тук след църквата. На паркинга пред мотела има шест-седем коли, някои под наем, пред автомата за кока-кола е спрял мощен мотоциклет „Хонда“.

Ние с Луси се запътваме към къщата на Кифин. Соча й къмпинга, където намерихме спалното бельо и бебешката количка, и ме обзема гняв и тъга за кучето. Не ми се вярва да е отишло някъде, за да умре далеч от всички. Притеснявам се, че Бев Кифин е постъпила жестоко с него, дори го е отровила, и смятам наред с другото да я питам и това. Пет пари не давам как ще реагира. От днес нататък съм като кораб без котва, отстранена съм от професията си. Не знам със сигурност дали някога ще работя отново като съдебна лекарка. Може да ме уволнят и да ме дамгосат до гроб. Дявол го взел, нищо чудно да осъмна и зад решетките.

Докато се качваме по стълбището пред входната врата на Кифин, усещам, че някой ни гледа.

— Леле, че местенце! Тръпки да те побият! — шушука Луси.

Иззад пердетата надзърта лице — по-големият син на Бев Кифин, който щом усеща, че съм го забелязала, бърза да се скрие. Натискам звънеца, отваря ми момчето — същото, което видях оня път, когато бях тук. Едро и набито, с жестоко лице, надупчено от младежки пъпки. Трудно ми е да кажа на колко години е, може да е на дванайсет, но може и на четиринайсет.

— Вие сте жената, дето идва тия дни — казва ми то и ме гледа под вежди.

— Точно така — потвърждавам аз. — Ще предадеш ли на майка си, че доктор Скарпета е тук и иска да поговори с нея?

Хлапето се хили, сякаш знае мръснишка тайна, от която го напушва смях. Все пак не прихва.

— Няма я. Заета е.

В очите му проблясват метални пламъчета. Момчето поглежда към мотела.

— Как се казваш? — пита го Луси.

— Съни.

— Какво е станало с Господин Фъстъчков, Съни? — интересувам се уж между другото.

— Проклето мръсно псе! — тросва се малчуганът. — Сигурно някой го е задигнал.

Вижда ми се невероятно някой да тръгне да краде старо дръгливо куче. Беше доста недружелюбно към непознати. По-възможно е да го е сгазила кола.

— Така ли? Лоша работа — отвръща Луси на Съни. — Защо смяташ, че някой го е откраднал?

Съни се чувства притиснат до стената. Започва да шари с очи и да ръси лъжи, като сам се прекъсва.

— О, една вечер спря някаква кола. Чух я, после се затръшна врата и кучето се разлая. А след това изчезна сякаш вдън земя. Няма го, и туйто. Зак се разстрои много.

— Кога е изчезнало? — интересувам се аз.

— О, не знам — свива момчето рамене. — Миналата седмица.

— Бени също е бил много разстроен — отбелязвам аз и чакам да видя как ще реагира.

Същият стоманен поглед в очите му.

— В училище децата му викат „женка“. Наистина си беше женка. Затова и се самоуби. Всички ще ви кажат — обяснява със стъписващо бездушие Съни.

— А аз си мислех, че сте били приятели — започва да го притиска Луси.

— Какви ти приятели! Той ми лазеше по нервите — отвръща момчето. — Вечно се мъкнеше тук да играе с келявото псе. Беше приятел на Зак и на Господин Фъстъчков. Аз не се занимавам с женки.

Чува се тътен на мотоциклет. Зак подава личице през прозореца вдясно от вратата — плаче.

— Миналата неделя Бени идвал ли е тук? — питам аз без недомлъвки. — След църквата? Някъде към дванайсет и половина — един часа. Ял ли е с теб хотдог?

Съни отново се озовава в небрано лозе. Не е очаквал да чуе малката подробност с хотдога и се чуди какво да каже. Любопитството надделява над хитростта и той отвръща:

— Откъде знаете за хотдога?

Свъсен гледа как мотоциклетът, който видяхме преди малко, подскача по изровения черен път от мотела до къщата на Кифин. Човекът на него се е отправил към нас — облечен е в червено-черна кожа, лицето му не се вижда от тъмната каска с цветно предпазно стъкло отпред. Въпреки това ми се струва познат. Изведнъж осъзнавам кой е и застивам като попарена. Джей Тали спира и слиза от мотоциклета, като премята ловко крак през високата голяма седалка.

— Прибирай се вътре, Съни — заповядва той на момчето. — Незабавно! — казва хладно и овладяно, сякаш го познава много добре.

Хлапето влиза вътре и вратата се захлопва. Зак се е скрил от прозореца.

Джей сваля каската.

— Какво търсиш тук? — пита го Луси, а аз забелязвам в далечината Бев Кифин, която, понесла пушка, също върви към нас от мотела — очевидно е била там с Джей.

Веднага заставам нащрек, но още нито аз, нито Луси сме направили връзката. Джей смъква ципа на дебелото си кожено яке и тутакси насочва към нас оръжие — черен пистолет.

— Майко мила! — възкликва племенницата ми. — За бога, Джей, какво правиш?

— Наистина не трябваше да идвате — казва ми той спокойно и хладно. — Сега нямам друг избор. — Замахва с пистолета към мотела. — Хайде, елате да си поговорим.

Да бягаме! Но къде! Ако аз хукна, Джей като нищо ще тегли куршума на Луси. Ще ме застреля в гръб. Той вдига оръжието и го насочва към гърдите на Луси, после разкопчава кобура й. Друг може и да не знае, но Джей със сигурност е наясно какво има в него. Взима ми дамската чанта и ме претърсва, като хубавичко ме опипва колкото да ме унизи, да ме постави на място, да позлорадства от яростта, изписала се върху лицето на Луси, която не го изпуска от очи.

— Недей! — казвам му тихо. — Още можеш да спреш, Джей.

Той се хили и по лицето му, което може да е на грък, може да е на италианец, може да е и на французин, се изписват злост и гняв. Бев Кифин също идва при нас и присвива очи срещу мен. Облечена е в същото карирано червено яке както по-миналата седмица, косата й е сплъстена, сякаш тя току-що става от леглото.

— Бре, бре, бре! — възкликва жената. — Някои хора не разбират от дума, че не са добре дошли — плъзга тя очи към Джей.

И без да ми казват, разбирам, че са любовници, и всяка думица, която Джей ми е нашепвал, се превръща във фарс. Сега вече знам защо агент Джилисън Макинтайър е била озадачена, когато й споменах, че мъжът на Бев Кифин е шофьор на камион във фирма „Овърланд“. Макинтайър е работила там под прикритие. Била е уж счетоводителка. Преглеждала е всички отчети. Все е щяла да знае, ако има служител на име Кифин. Единствената връзка с престъпната транспортна фирма, забъркана в незаконна търговия, е самата Бев Кифин, а наркотиците и оръжието са на клана Шандон. Отговори. Вече разполагам с тях, но е твърде късно.

Луси върви с каменно лице току до мен. Дори не трепва, докато под дулото на пистолета минаваме покрай ръждясали каравани, за които подозирам, че не току-така са без обитатели.

— Лаборатории за дрога — казвам на Джей. — Тук произвеждате наркотици, нали? Или просто държите бойни карабини и други нещица, които после пласирате на черно и с които убивате хора.

— Млъквай, Кей — казва ми тихо той. — Погрижи се за нея, Бев — кима Джей към Луси. — Намери й хубава стая и се постарай да не й липсва нищо.

Кифин се подсмихва. Потупва с пушката Луси отзад по крака. Вече сме при мотела и аз оглеждам спрените коли, но не откривам и следа от друго човешко същество. В съзнанието ми като светкавица изниква Бентън. Сърцето ми бие като обезумяло, след като си давам сметка какво всъщност е станало. Бони и Клайд. Наричахме така Кари Гретхен и Нютън Джойс. Двамата убийци. Още от самото начало бяхме повече от сигурни, че тъкмо те са убили Бентън. Но така и не разбрахме с кого е имал той среща онзи следобед във Филаделфия. Защо е отишъл сам и не е казал на никого от нас? Не беше чак толкова глупав, та да не ни предупреди. Не би се съгласил да се срещне с Кари Гретхен и Нютън Джойс, дори с непознат, обещал уж да му предостави сведения. Все пак се е опитвал да хване дирите на такава обиграна, хитра и зловеща серийна убийца като Кари. Спирам на паркинга, а Кифин отваря вратата и чака Луси да влезе преди нея в една от стаите. Стая четиринайсета. Луси дори не се обръща да ме погледне и вратата се затваря след нея и Кифин.

— Ти си убил Бентън, нали, Джей? — заявявам аз, все едно това е установен факт.

Той слага ръка върху гърба ми, както е насочил пистолета и го е опрял в мен, после ми казва да отворя вратата. Влизаме в стая петнайсета, същата, където Кифин ме въведе, когато искаше да ми покаже какви матраци и спално бельо използва в дупката си.

— Ти и Брей — допълвам аз. — Заради това тя е изпращала писмата от Ню Йорк, та да излезе, че са от Кари и Бентън да реши, че са писани от същия град, където тя е излежавала присъдата си.

Джей затваря вратата и замахва почти уморено с пистолета, сякаш му досаждам и му е неприятно.

— Сядай.

Извръщам очи към тавана, да видя има ли болтове. Питам се къде ли е пистолетът с горещ въздух и дали и той е част от съдбата ми. Стоя без да се помръдвам при шкафа с Библията — тази тук не е отворена на никаква глава, била тя за суетата или за друго.

— Просто искам да знам дали съм преспала с човека, убил Бентън — гледам аз Джей право в очите. — Ще ме убиеш, нали? Хайде де! Но вече го направи веднъж, когато уби Бентън. Така че можеш да ме убиеш повторно, Джей.

Колкото и да е странно, не изпитвам страх, само примирение. Боли ме, мъчно ми е за моята племенница и чакам изстрелът да разлюлее стените.

— Защо не я оставиш на мира? — питам напосоки, а Джей знае, че говоря за Луси.

— Не аз съм убил Бентън — отвръща той и ме гледа с безжизненото лице на човек, който, без да му мигне окото, е готов да отиде и да застреля на място президент. Бледо като платно, безизразно като на зомбиран. — Убиха го Кари и онзи мухльо, нейният приятел. Аз само се обадих.

— Обадил си се?

— Обадих се на Бентън за срещата. Не беше трудно. Все пак съм агент — напомня ми той злорадо. — От там нататък Кари пое нещата в свои ръце. Кари и онзи психар, с когото се беше хванала.

— Значи си му заложил капан — казвам. — Вероятно си помогнал на Кари и да избяга.

— Тя не се нуждаеше много от помощ. Съвсем мъничко — уточнява безизразно той. — Беше като мнозина в тоя бизнес. Бита карта. Беше се изчерпала. Песента й бездруго беше изпята.

— Забъркан си в семейните далавери, нали, Джей? — впивам очи в него.

Той държи пистолета до хълбока си, подпрял се е на вратата. Не го е страх от мен. Приличам на опъната до скъсване тетива, надавам ухо да чуя какво става в съседната стая.

— Всички тия убити жени, с колко от тях първо си спал? Както със Сюзан Плес — клатя аз глава. — Я кажи, помагаше ли на Шандон, или той просто те е следял и се е задоволявал с огризките?

Джей ме пронизва с поглед. Напипала съм истината.

— Знаеш ли, прекалено млад си, за да бъдеш Джей Тали, който и да е той — казвам му след това. — Джей Тали без второ име. И изобщо не си следвал в Харвард, съмнявам се да си живял и в Лос Анджелис, дори като малък. Той ти е брат, нали, Джей? Онзи ужасен урод, самообявил се за върколак. Брат ти е и твоята ДНК е толкова близка до неговата, че при обичайно изследване човек би могъл да ви помисли за еднолични близнаци. Знаеше ли, че при такова изследване твоята ДНК е същата като неговата?

Плисва го ярост. Суетният, красив Джей не иска и да мисли, че неговата ДНК е дори сходна с тази на грозотията Жан-Батист Шандон.

— И трупът в товарния контейнер. Онзи, който ни помогна да повярваме, че е уж на брата, на Тома. И неговата ДНК е твърде сходна, но не като твоята — твоята ДНК от семенната течност, която си оставил в тялото на Сюзан Плес, преди тя да бъде направена на кайма. Тома роднина ли ви е? Не ви е брат, значи? Какъв тогава? Братовчед? И него ли уби? Кой го удави в Антверпен, ти или Жан-Батист? А после ме прилъга да дойда в Интерпол, но не защото си искал да ти помогна в разследването, а за да видиш какво зная. За да се увериш, че не съм разбрала онова, до което Бентън явно малко по малко се е добрал: че и ти си от клана Шандон — казвам аз, а Джей дори не трепва. — Вероятно си мозъкът в далаверите на баща си и заради това си се набутал в органите на реда — за да действаш под прикритие, като шпионин. Един бог знае колко сведения си потулил и колко информация си предал, понеже си бил наясно какво ще предприемат добрите и си им забивал нож в гърба. — Пак клатя глава. — Пусни Луси — натъртвам за кой ли път. — Ще направя каквото кажеш. Но нея пусни.

— Не мога.

Той дори не понечва да оспори онова, което съм казала.

Поглежда към стената, сякаш вижда през нея. Долавям, че се пита какво ли става в съседната стая, защо е толкова тихо. Нервите ми са опънати до скъсване. „Моля те, Господи! Много те моля! Поне направи така, че да стане бързо. Не допускай Луси да се мъчи.“

Джей пуска резето и слага предпазната верига.

— Събличай се — казва ми вече без да се обръща към мен по име. По-лесно е да убиваш хора, лишени от самоличност. — Не се притеснявай — добавя ни в клин, ни в ръкав. — Няма да те докосна и с пръст. Просто трябва да направя така, че да изглежда друго.

Извръщам се към тавана. Джей знае какво си мисля. Пребледнял е, целият е плувнал в пот, когато издърпва едно от чекмеджетата на шкафа и вади оттам няколко болта и пистолет с топла струя, червен.

— Защо? — питам го аз. — Защо точно тях?

Имам предвид двамата мъже, за които вече съм убедена, че са убити от Джей.

— Хайде, завинти ги на тавана — подканя той. — Ей там, в гредата. Качвай се на леглото, завинти ги и без номера! — Слага болтовете на леглото и ми кима да ги взема и да изпълня каквото ми е казал. — Неизбежно е, когато някой си пъха носа където не му е работа.

Вади от чекмеджето парцал и въже. Аз стоя, без да се помръдвам, и го гледам. Болтовете блещукат като калай върху леглото.

— Матос дойде тук заради Жан-Батист и трябваше доста да го увещавам, докато разбера какво точно е намислил и кой го е пратил. Но не е това, което си мислиш. — Джей съблича коженото яке и го мята върху облегалката на стола. — Поръчката не е дошла от семейството, издал я е един от наемниците, не искал Жан-Батист да се разбъбри и да подлее вода на доста хора. И понеже стана дума за семейството…

— За твоето семейство, Джей — напомням му аз.

— Да де. — Той се вторачва в мен. — Точно така, за моето семейство. Грижим се един за друг. Който каквото и да прави, семейството си е семейство. Жан-Батист е лайнар, достатъчно е да го зърнеш, за да го разбереш и да видиш защо вечно се набутва между шамарите.

Аз не казвам нищо.

— Не че одобряваме — продължава Джей, сякаш говори за малко дете, което стреля с прашка по уличните лампи или прекалява с бирата. — Но той ни е кръв, наша кръв, а кръвта вода не става. Не закачаме своя кръв.

— Някой все пак е закачил Тома — възразявам аз, без дори да съм се докоснала до болтовете и да съм се качила на леглото.

Нямам никакво намерение да му помагам да ме изтезава.

— Искаш ли да знаеш истината? Беше нещастен случай. Тома не можеше да плува. Препънал се в някакво въже и паднал от кея, нещо от тоя род — обяснява ми Джей. — Не съм бил там. Удавил се. Жан-Батист искал да разкара трупа далеч от кея, да го махне от там — да не пречи на другите неща, да го скрие някъде, за да не установят самоличността.

— На друг ги разправяй тия — тросвам се аз. — Извинявай много, но Жан-Батист е оставил при трупа бележка: „Bon voyage. Le loup-garou“^[1]. Така ли ще постъпиш, ако не искаш да привличаш вниманието? Според мен — не. Я по-добре провери още веднъж версията на брат си. Може би вие във вашето семейство се грижите един за друг. Но както гледам, Жан-Батист прави изключение. Изобщо не го е грижа за семейството.

— Тома ни беше братовчед. — Сякаш от това престъплението става по-малко гнусно. — Качвай се и прави каквото ти казах.

Джей кима отново към болтовете и вече е ядосан, много ядосан.

— Не — отказвам аз. — Сам прави каквото имаш да правиш, Джей — продължавам да го наричам по име. Познавам го. Няма да му позволя да ми причини това, без да му повтарям името и да го гледам право в очите. — Няма да ти помагам да ме убиеш, Джей.

От другата стая се чува тъп звук, сякаш нещо се е преобърнало или е паднало на пода, сетне еква взрив и сърцето ми се свива. Задавям се от сълзите, избили в очите ми. Джей трепва, после лицето му отново става безизразно.

— Сядай — заповядва ми той.

Когато не се подчинявам, се приближава и ме блъсва на леглото. Аз плача. Плача за Луси.

— Ах, копелдак с копелдак! — крещя. — И онова момченце, Бени, и него ли уби? Заведе го в гората и го обеси! А беше едва на дванайсет години!

— Пречкаше се тук. Мич също. Познавах се с Мич. Той ме видя. Нямах друг избор.

Джей се е надвесил над мен, сякаш не знае какво да прави от тук нататък.

— А после уби и момчето.

Бърша очи с двете си длани.

Върху лицето на Джей се мярва смущение. Явно за момчето има угризения. За нас, останалите, нехае, но виж, за момчето се чувства гузен.

— Как ти е дало сърце да стоиш там и да го гледаш как се души! Малко дете. Момченце в официални дрешки.

Джей замахва и ме фрасва през лицето. Прави го толкова бързо, че в началото не усещам нищо. Устата и носът ми изтръпват и засмъдяват, потича нещо мокро. По мен капе кръв. Оставям я да се стича и разтреперана като листо не свалям очи от Джей. Сега вече му е по-лесно. Направил е първата стъпка. Просва ме на леглото и ме яхва, като притиска с колене ръцете ми. Вдига дланите ми над главата и се опитва да ги върже, а в счупения лакът, който тъкмо е започнал да зараства, пак ме пронизва нетърпима болка. През цялото време Джей сумти нещо за Даян Брей. Подиграва ми се, казва, че тя се е познавала с Бентън и той не ми ли бил споменавал, че Брей си падала много по него? Ако бил малко по-мил с нея, щяла да го остави на мира. Сигурно е щяла да остави на мира и мен. Сърцето ми ще се пръсне. Не разбирам почти нищо.

Нима съм си въобразявала, че Бентън чука само мен? Нима съм била толкова тъпа, та да си мисля, че ще изневерява на жена си, а на мен — не? Божичко, колко загубена съм била. Джей се изправя, за да вземе пистолета с горещ въздух. Каквото човек си направел сам, и цяло село не можело да му го направи, продължава да съска Джей. Във Вашингтон Бентън имал кратка забежка с Брей, после — Джей не можел да не му го признае — на бърза ръка я разкарал, оная кучка обаче не му го простила. Не й било в стила. Джей се опитва да ми запуши устата, а аз въртя глава ту на едната, ту на другата страна. От носа ми тече кръв. Запуши ли ми устата, няма да мога да дишам. Брей си била разчистила сметките с Бентън и се била преместила в Ричмънд отчасти за да се увери, че ми е почернила и на мен живота.

— Представяш ли си, да изчукаш някого и да ти излезе толкова солено!

Джей отново става от леглото. Пребледнял е, по лицето му е избила пот.

Мъча се да си поема дъх през носа, сърцето ми думка ли, думка досущ картечница, плисва ме паника. Налагам си да не губя самообладание. Уплаша ли се — край, ще ми стане по-трудно и да дишам. Паника! Мъча се да си поема дъх, по врата ми капе кръв, започвам да кашлям и да се давя, сърцето ми ще се пръсне, блъска като пестници, заели се да избиват врата. Дум-дум-дум, стаята става сивкава, а аз не мога да се помръдна.