Лелия Кели
Служител на правосъдието (33)

32

Фермата на Емили се намираше само на няколко километра от Клейтън. Лора и Еймъс следваха главното шосе към северния изход на града, после свиха на изток по един по-тесен път и стигнаха до вечно разтворената порта, която маркираше началото на фермата.

Еймъс мина покрай портата, без дори да намали.

— Подмина я! — извика Лора.

— Знам. Нали до конюшнята има черен път?

— Да. Точно след ливадата до конюшнята. Там ли отиваш?

— Да. Ще скрия джипа до конюшнята и после ще мина през поляната до къщата. Така ще мога да се приближа незабелязано.

Лора посочи пътя, който водеше до конюшнята. Преди да завие, Еймъс изгаси фаровете.

— Няма нужда да разгласяваме пристигането си — заяви, докато караше внимателно по изровения черен път. Лунният сърп осветяваше местността, макар че от време на време се скриваше зад облаците. За щастие пътят вървеше право напред и беше сравнително лесно да се следва и в тъмното. След неколкостотин метра пред тях се появи силуетът на голямата конюшня. Еймъс се приближи до нея и спря.

— Добре — отсече той. — Ти стой тук и да не си мръднала. Ако чуеш или видиш нещо, незабавно се обаждаш на дежурния в Клейтън и на полицейското управление в Атланта, разбра ли?

— Да.

Той се протегна, изгаси лампата в купето и слезе от колата.

— Еймъс? — прошепна тя, когато той стъпи на земята.

— Да?

— Моля те, внимавай — промълви Лора, като се опитваше да овладее треперещия си глас.

— Винаги внимавам. Най-вероятно всичко е наред. Просто взимам някои предохранителни мерки, както бихте казали вие, адвокатите. — Той понечи да тръгне, но после неочаквано се обърна и бързо я целуна. Преди Лора да успее да реагира, той вече се бе отдалечил. Тя седеше в тъмната тиха кола и все още усещаше допира на устните му върху своите.

От време на време беше достатъчно светло, за да може да види часовника си. Минутите се нижеха бавно. Тя имаше чувството, че вече повече от час седи сама в колата, но часовникът й показваше, че са минали едва пет минути. Еймъс сигурно вече бе стигнал до къщата. Ако всичко е наред, скоро ще се върне.

Минутите отминаваха изключително бавно. Най-накрая, неспособна да издържи на напрежението, Лора тихо отвори вратата и стъпи на земята. Носеше ежедневен костюм и мокасини. Чакълът под краката й леко изхрущя, но на Лора й се стори, че шумът е по-силен от фойерверки. Тя не посмя да помръдне, докато отново не се възцари пълна тишина. После внимателно започна да си проправя път към далечния ъгъл на конюшнята. Откри, че може да се движи доста безшумно, и успя да стигне до целта си, без да направи нещо, което да я уплаши особено силно.

С ясното съзнание, че може да бъде видяна от къщата, тя се прилепи към стената на конюшнята и бавно се придвижи до ъгъла, откъдето през поляната се виждаше къщата на отсрещния хълм. Лора не можеше да различи самата къща, но виждаше, че прозорците са осветени. Тя се взря в тъмнината с надеждата да долови някакво движение, може би дори да различи силуета на Еймъс, но не забеляза нищо.

Започна да се придвижва обратно към джипа, твърдо решена да се върне на поста си, когато чу изстрел. Тя неволно извика и падна на колене в очакване на още изстрели. Не се чуха абсолютно никакви звуци — нито викове, нито писъци — нищо. Като се бореше отчаяно с обзелата я паника, тя се изправи на крака. Опита се да заличи чудовищните образи, рисувани от съзнанието й — Еймъс с разкъсано и кървящо тяло или Емили — просната на пода в къщата си.

Не можеше да се остави на произвола на въображението си. Трябваше да предприеме нещо. Тя се огледа в търсене на конкретно решение на ситуацията. Бе застанала точно пред тежките врати на конюшнята, които бяха затворени за през нощта. Познатият мирис на коне и кожа я поуспокои. Без да се замисли, отвори вратата и влезе. Лора все пак можеше да вижда достатъчно, за да знае къде отива. Единият от конете изпръхтя леко при приближаването й. Тя тихо му прошепна нещо и отмина.

Като се движеше внимателно, тя подмина конете и се запъти към мястото, където бяха складирани вече непотребните инструменти. Без колебание се приближи към стария трактор и повдигна седалката. Ключът от стаята с такъмите за езда си беше на мястото.

Тя го взе и пипнешком се насочи към стаята. След няколко опита успя да пъхне ключа в ключалката. За щастие през малкия прозорец в стаята се процеждаше достатъчно светлина и Лора безпогрешно се насочи към шкафа. Отвори чекмеджето и въздъхна с облекчение, когато видя, че револверът на Анжел все още си е на мястото. Провери пълнителя — оръжието бе заредено с пет патрона със сачми, точно толкова, колкото и когато го бе видяла за пръв път. Тя погледна на поличките в шкафа с надеждата да намери нещо по-сериозно, но откри само кутия със същите самоделни патрони. Логично беше, че Емили няма да държи нищо смъртоносно на толкова достъпно място. Лора изпразни съдържанието на кутията в джобовете на панталоните си.

Вече въоръжена, Лора се почувства по-уверена. Излезе от конюшнята, затвори вратата и се запъти към поляната. Мина под оградата, пое дълбоко въздух и притича колкото се може по-бързо през откритото пространство.

След като стигна до другия край на поляната, тя спря и наново прецени ситуацията. До къщата имаше два пътя. Можеше да излезе на главния и да тръгне по алеята, но тогава със сигурност щеше да бъде забелязана. Другата възможност бе да върви по пътечката от задната врата към вътрешността на долината. Реши да тръгне по нея. Беше сигурна, че Еймъс би направил същото.

Пътеката бе стръмна, а изкачването й с револвер в ръка се оказа по-трудно, отколкото бе очаквала. Лора успя да стигне до къщата сравнително безшумно, въпреки че всяко изпукване на клонки й се струваше по-силно от топовен изстрел.

Щом стигна до градината зад къщата, нещата станаха по-лесни. Лора, която изключително добре познаваше района, стъпваше безшумно по влажната трева. Приближи се към задната врата на къщата с увереността, че би могла да бъде забелязана единствено от прозорците на горния етаж. Светлината обаче идваше от първия етаж и Лора реши, че си струва да поеме риска и да прекоси оставащото й открито пространство до къщата.

След като стигна до нея, тя се промуши през ограждащия я жив плет и спря, за да оцени положението. Все още не бе имала време да помисли какво ще прави, след като стигне до къщата. Реши, че първо трябва да разузнае положението. Пое дълбоко въздух и пропълзя до най-близкия прозорец, след което с огромно усилие се изправи.

Виждаше трапезарията. Не се забелязваше никой, но през отворения прозорец долитаха гласове. Те като че ли идваха от хола, който се намираше от другата страна на къщата. Чуваше нечий плач и нечие стенание, долавяше и тих мъжки глас, който се надяваше да е на Еймъс. Тя избърса потните си длани в панталоните си и премести револвера в другата си ръка. Трябваше да надзърне през прозореца на хола, а това означаваше още веднъж да прекоси задния двор. Лора се прокрадна до ъгъла на къщата и отново притича през откритото пространство. След като мина от другата страна, тя се притаи до стената под прикритието на живия плет.

Докато се прокрадваше покрай стената, гласовете започнаха да се чуват по-ясно. Мишел ридаеше. Емили ругаеше на висок глас — всяка нейна ругатня вдъхваше увереност на Лора, че нещата не са чак толкова зле. Чуваха се обаче и нечии стенания. Някой в стаята бе ранен. Лора затаи дъх и се заслуша.

Еймъс говореше толкова тихо и спокойно, че не можеше да разбере думите му. От време на време нечий глас, най-вероятно на Майкълс, го прекъсваше. Майкълс говореше по-високо от Еймъс, но също така спокойно. Сякаш той владееше положението. Лора се изправи бавно и колкото може по-тихо. Надяваше се, че клетвите на Емили ще заглушат всеки неволно предизвикан от движението й шум. Позволи си само за миг да надзърне в стаята. Последното нещо, което би искала, бе да погледне през прозореца и да се озове лице в лице с Майкълс.

Холът беше дълъг и сравнително тесен, а присъстващите бяха разпръснати по цялото му продължение. На дивана, който беше най-близо до прозореца, се виждаше свитата на кълбо, ридаеща Мишел. Пред дивана Емили бе коленичила пред човек в униформа. Това сигурно беше изпратеният на оглед полицай от окръг Рейбън и изстрелът преди малко явно го беше ранил. Той беше блед и дишаше тежко, но Емили явно бе успяла по някакъв начин да превърже крака му.

В далечния край на стаята с гръб към нея бе застанал Дарил Майкълс, а зад него, встрани от прозореца, бе Еймъс. Тя отново приклекна и се заслуша.

— Искам единствено момичето, Ковалски — заяви Майкълс, — и възнамерявам да го взема.

— Не мисля, че ще стане точно така — възрази тихо Еймъс. — Не мога да ти позволя да го направиш.

— Не ставай идиот, Ковалски. Нали видя какво се случи с „приятеля“ ни, като се опита да се прави на герой. Харесваш ми и въобще не ми се иска да стрелям по теб, но ако се наложи, ще го направя.

— Давай, но няма да вземеш момичето.

— Хайде, бе. И кой ще ме спре, след като те очистя — кълнящата лелка или супермоделът? Или може би заместник-шерифът просто се преструва на ранен. Какво ще кажеш, приятел, готов ли си за втори рунд?

Емили изрече още няколко нецензурни ругатни:

— Ще трябва да очистиш и мен, кучи сине. За твое добро е да не ме оставяш жива, защото ако го направиш, няма да се успокоя, докато не те вкарам в затвора и не се погрижа всички педерасти там да ти се изреждат поне по два пъти дневно.

— Емили — намеси се тихо Еймъс, — това няма да помогне.

— Кой каза, че искам да помагам на някого?

— Дарил — заяви Еймъс, — всичко свърши. Можеш да убиеш всички в тази стая, но с това само ще влошиш положението. Шерифът вече е на път за насам с подкрепление, а скоро ще пристигнат и от полицейското управление на Атланта. Няма да се измъкнеш. Най-добре е да се предадеш. В момента положението ти не е чак толкова лошо — имаш какво да разкажеш за случилото се с Лорънс Белю. Не само ти си бил виновен. Ако свидетелстваш срещу Толивър, прокуратурата може да се съгласи на споразумение с теб. Но ако започнеш да убиваш, нещата вече няма да бъдат толкова лесни.

— Остави ме сам да решавам кое е добро за мен, Ковалски. И не бъди толкова сигурен, че няма да успея да се измъкна.

— Ако посегнеш към момичето — заплаши Еймъс, — ще се нахвърля върху теб и ще ти се наложи да ме застреляш.

— По дяволите! Кой би предположил, че си толкова тъп? Виж сега, Робокоп. В мен е и твоят пистолет, и този на приятелчето на пода. Какво възнамеряваш да направиш? С юмрук ли ще ме проснеш на пода?

— Можеш да провериш — отвърна Еймъс.

Лора бе чула достатъчно. Вече знаеше какво трябва да направи щеше да влезе през задната врата. Къщата на Емили бе построена както повечето стари южняшки ферми. През средата й минаваше широк коридор, който имаше врати от предната и от задната страна на къщата. Ако влезеше през задната врата, щеше да се промъкне през коридора и да застане пред хола. Имаше предимството, че знаеше точното местоположение на Майкълс, но трябваше да побърза и да действа, преди той да се премести.

Тя за пореден път се промъкна през живия плет и мина през задния двор. Вече бе взела решение и умът й беше кристално бистър. Изведнъж осъзна нещо — сачмите не бяха недостатък, а предимство. Колкото и да й се искаше да прониже със сребърен куршум малкия мозък на Майкълс и да го убие на място, вероятността да го направи с първия си изстрел бе нищожна. Сачмите обаче щяха да се разпръснат и Лора бе сигурна, че ще успее да го улучи в лицето. Нямаше значение, че изстрелът може и да не бъде смъртоносен. Щеше да го ослепи. Знаеше, че ще го направи, можеше съвсем ясно да си го представи.

Тя стигна до задната врата. Тежката дървена врата бе отворена, така че трябваше да се справи единствено с леката рамка на мрежата за комари. Тя тихо я затвори зад себе си и внимателно пристъпи покрай стълбите през коридора, като се опитваше да не вдига шум. Две стъпки и тя се озова пред хола, сграбчила револвера в двете си ръце и с гръб, опрян в стената. Точно като по филмите.

Лора се ослуша. От силата на гласовете можеше да заключи, че Майкълс продължава да стои точно до входа на хола и че Еймъс все още е точно зад него и се опитва да му попречи да се приближи към Мишел. Лора пое дълбоко въздух, обърна се и застана на прага с насочено право към Майкълс оръжие.

Той държеше лъскав деветмилиметров пистолет, вяло насочен към Еймъс.

— Пусни го! — заяви тя. Майкълс се обърна, погледна я учудено, после й се усмихна.

— Мили Боже! — възкликна той. — Я виж кой е тук… И то с оръжие. Виж какво, скъпа, приятелят ти вече връхлетя тук с цялата си артилерия, но видя, че тя няма да му помогне. Прояви достатъчно разум и хвърли оръжието си. Защо просто не ми дадеш тази играчка? — Лора не отговори. Беше занемяла, но не изпускаше револвера си. Майкълс се усмихна. — Обзалагам се, че знам как да те накарам да го пуснеш. Какво ще кажеш, ако прострелям приятеля ти в коляното? — Той вдигна оръжието си и го насочи към Еймъс. — Хайде, Лора. Не ме карай да стрелям по Ковалски, аз го харесвам. Не обичам да стрелям по хора, които са ми симпатични…

Не успя да довърши. Лора усети унищожителен прилив на гняв и омраза към Майкълс. Страхът й се бе стопил. Тя дръпна спусъка.

Изстрелът бе оглушителен, но тя успя да задържи револвера изправен и сравнително неподвижен. Разнесоха се писъци, някои от които вероятно бяха нейните собствени викове. Тя отново се прицели, но мишената й бе изчезнала. Майкълс се гърчеше на пода с ръце върху лицето си. Той бе един от викащите. Лора свали револвера и с ужас се загледа в процеждащата се през пръстите му кръв.

След миг Еймъс се приближи до падналия на пода и му взе оръжието. Лора продължаваше да стои като вкаменена на прага. Емили се приближи към нея и внимателно пое револвера от ръцете й.

— Ама че работа — промърмори изумено Емили. — Повали го със сачми за плъхове. Кой би помислил, че тази играчка ще свърши такава хубава работа.

Занемяла, Лора се облегна на рамката на вратата. Сякаш всичко се движеше на забавен каданс, все едно че и стаята, и всички в нея се намираха под водата. Еймъс се опитваше да помогне на Майкълс. Навсякъде имаше кръв. Някъде в далечината се чуваше воят на полицейските сирени. С несигурни крачки Лора пристъпи към стълбите и седна, покрила с ръце ушите си, в които все още отекваше изстрелът. Повръщаше й се и имаше чувството, че всеки момент ще припадне.

После чу Еймъс. Бе седнал до нея и я бе прегърнал през раменете. Не разбираше думите, му, но гласът му я успокояваше. Вдигна глава и го погледна. По него имаше кръв — откъде ли бе дошла? Левият ръкав на ризата му — на прекрасната сиво-зелена риза, която му бе подарила — бе разкъсан и подгизнал от кръв. По китката му се стичаха кървави вадички. Тя изведнъж осъзна какво се е случило.

— Застрелях те — промълви. — Аз те застрелях!

— Повърхностно нараняване — отвърна той. — Не си засегнала нищо жизненоважно.

— Но аз стрелях по теб! — проплака тя.

— Скъпа, сачмите се разпръскват. Аз просто се оказах на пътя на няколко от тях. Повечето попаднаха там, за където бяха предназначени. Това е важното. По-късно ще обсъдим въпроса какво въобще си правила с оръжие в ръка. Но сега всичко е наред. Всичко е наред.