Лелия Кели
Служител на правосъдието (10)

9

Изслушването на иска започна доста неблагоприятно за Ейвъри Даниълс, който всъщност не присъства на началото. Лора, която бе пристигнала доста преди насрочения час, тайно поглеждаше часовника си и за доброто на Ейвъри се надяваше стрелките да са избързали, и злочестият й опонент да не закъснее за изслушването при славещия се със своята точност съдия Рут. Но часовникът й — както и този на съдията, и на чиновника — бяха съвършено точни.

Приставът оповести влизането на съдията, който зае мястото си още преди откриването на съдебното заседание. Прелисти документите на бюрото си и изгледа присъстващите над стъклата на малките си очила. Лора беше насочила погледа си право напред, въпреки че много й се искаше да се обърне към вратата, за да не изпусне появата на Ейвъри.

— Къде е адвокатът на защитата? — излая съдия Рут. Никой, най-малко Лора, не почувства за свое задължение да отговори на въпроса. — Е? Разглеждаме предявен от него иск? Къде е той?

— Ваша светлост — осмели се да се обади Лора въпреки инстинкта си за самосъхранение, — ако е възможно да отложим изслушването с петнайсет минути, бих могла да се обадя в кабинета му и да разбера какво го е възпрепятствало да дойде навреме.

— Вие ли? Че за какво ви е да го правите? Вие само печелите, ако той не се яви, защото Бог ми е свидетел, че ще отхвърля искането му. Съдът е прекалено зает, за да се съобразява с графика и ангажиментите на всеки новоизлюпен адвокат в Атланта.

— Ако не възразявате, ваша светлост, бих предпочела изслушването да бъде пренасрочено.

— Възразявам. И защо толкова настоявате да пренасроча изслушването? А, досещам се какво си мислите, госпожице Частейн. Не искате великият ви процес да бъде обжалван поради моя грешка при отхвърляне на иск, свързан с някаква техническа подробност. Не съм ли прав?

Беше абсолютно прав. Теоретично на Лора не би трябвало да й пука, дали някаква грешка на съдията е довела до обжалване, дори отхвърляне, на съдебната присъда. Нейната задача бе да победи на ниво Върховен съд и да не допуска никакви грешки или пропуски, които биха могли да доведат до обжалване. Ако съдията направеше нещо, с което да даде повод на защитата да обжалва, обвинението не би трябвало да отговаря за това — поне не и на теория. На практика обаче Лора искаше съдия Рут да не бъде толкова суров и да я остави да изложи своите аргументи срещу предявения иск. После съдията би могъл да използва каквито си иска високопарни думи, за да го отхвърли, защото в края на краищата искът си беше наистина безумен.

Междувременно съдията чакаше отговор на въпроса си.

— Не, ваша светлост. Просто смятам, че трябва да отговоря на твърденията, изложени в иска. Адвокатът на защитата е… засегнал един или два проблема, които според мен се нуждаят от допълнително изясняване.

— Спестете си излишните приказки, госпожице Частейн — изръмжа свирепо съдия Рут. — Искът е…

За щастие, преди съдията да успее да продължи с някоя презрителна забележка, която да затвърди убеждението на Лора, че той вече е предрешил съдбата на иска, в съдебната зала връхлетя Ейвъри заедно с доведения от затвора Роланд Джарвис.

— Господин Даниълс! Благодаря ви, че се присъединихте към нас! Надявам се това да не ви е затруднило, нали?

„Правилен отговор на въпроса естествено няма“ — помисли си Лора и състрадателно изгледа зачервеното лице на Ейвъри.

— Да, ваша светлост, искам да кажа, не, разбира се, че не ме е затруднило. Аз просто… ами… не обърнах внимание на часа…

— Мога ли да ви предложа за в бъдеще да се опитвате да пристигате по-рано, както прави обвинението? Поставихте госпожица Частейн в изключително неловко положение, млади момко — тя се опита да защити иска ви вместо вас.

Ейвъри хвърли бърз поглед към Лора и тя едва се въздържа да не изстене на глас.

— Съжалявам, ваша светлост, но възникна нещо. Извикаха ме в затвора при един клиент и срещата ни се проточи по-дълго, отколкото очаквах. — Ейвъри явно също бе успял да посъбере малко гняв и това до голяма степен успя да възвърне достойнството му и да успокои съдия Рут, който според Лора се канеше да злоупотреби със сократовия метод. „Браво, Ейвъри“ — помисли си тя.

Най-накрая, след като бе изразил мнението си, съдията изглеждаше склонен да започне работа:

— Добре, прочетох иска ви, както и представеното от вас резюме, излагащо основанията за предявяването му. Вие явно смятате, че арестът на клиента ви е резултат от незаконен обиск и задържане. Защо мислите така?

— Ваша светлост, в прецедентното право има множество случаи, в които расовото разграничение се приема за нарушение на Четвъртата поправка. В конкретния случай обвиняемият е бил арестуван, докато е карал жълто–кафяв лексус. Полицията наистина е издирвала жълто-кафяв лексус, но — и именно това е първият ми аргумент — първоначално обявеният номер на автомобила не е съвпадал с номера на колата, карана от обвиняемия.

— Ваша светлост — намеси се Лора. Съдията кимна. — Вярно е, че публикуваният в първоначалния полицейски бюлетин номер на колата е бил сбъркан, но останалата част от информацията, включително описанието на автомобила, както и фактът, че е собственост на чернокож, е била напълно вярна. Бих искала и да добавя, че полицията е извършила много други проверки във връзка с издирваната кола, като е спирала редица превозни средства, които не са отговаряли напълно на описанието, като поне една от проверените коли е била карана от бяла жена. Съдът няма основание да заключи, че Роланд Джарвис е бил спрян единствено поради факта, че е чернокож, който е карал определена марка кола, а според мен точно това е същността на предявеното твърдение за расова дискриминация. Освен това защитата не предлага доказателства, че извършилите ареста полицаи не са получили второто издание на бюлетина, в което номерът на колата е верен.

— Това ме води до втората точка от отправения иск, а тя е, че при арестуването на господин Джарвис полицаите са използвали по негов адрес изрази, отразяващи расистките им предубеждения, което е неоспоримо доказателство в подкрепа на твърдението, че расовата принадлежност е била един от факторите, повлияли на решението им да спрат караната от него кола.

— Моля? — възкликна Лора. — Ваша светлост, в иска не е посочено подобно обвинение!

— Тя е права, синко. За какви „расистки предубеждения“ става въпрос?

— Един от полицаите е използвал… използвал е думата, която започва с „н“.^[1]

— Според кого? — попита прокурорката, вбесена от неочакваната нападка. — Адвокатът на защитата подготвен ли е да предостави показания, потвърждаващи казаното?

— Подготвен ли сте? — попита съдията.

— Да. Клиентът ми ще свидетелства, че при ареста единият от полицаите е използвал по негов адрес споменатата дума.

Лора бе разярена:

— Ваша светлост, каква връзка има истинността на това твърдение с отправения иск? Доколкото разбрах, основният аргумент в иска бе, че спирането на колата е израз на расова дискриминация. Това, което е било или не е било казано на обвиняемия след спирането му, просто няма връзка с иска.

— Тя е права, господин Даниълс. Аргументът ви би могъл да бъде приет само, ако успеете да докажете, че описанието на колата е било толкова неясно, че е давало възможност на някой предубеден полицай да спира за проверка коли единствено въз основа на расата на шофьорите им. Опасявам се, че по-голямата част от случаите, описани в изложението ви, са свързани с превозни средства, проверявани по време на цялостно блокиране на движението, когато полицаите разполагат с доста по-голяма свобода на действие. В случая на патрулите е било възложено откриването на конкретен автомобил и на шофьора му, който мисля, че е описан като чернокож около трийсетте — описание, което отговаря на това на обвиняемия. Независимо от предразсъдъците на извършилите ареста полицаи, които трябва да добавя, че не са доказани, те са имали пълното основание да спрат колата, карана от Роланд Джарвис и впоследствие — тъй като той е карал колата на жертвата — да го арестуват във връзка с изчезването на Лорънс Белю. Следователно искът се отхвърля.

Съдия Рут категорично удари с чукчето, стана от мястото си и напусна залата. Лора започна да си събира документите, като се надяваше да избегне разговора с Ейвъри. Той обаче явно имаше други планове, защото в мига, в който тя се приближи към него, започна да се оплаква.

— Нямах никакви шансове, нали?

— Какво искаш да кажеш, Ейвъри?

— Нищо. Просто изпълнява възложените му задачи. Едва ли би трябвало да се учудвам, като се има предвид фактът, че тази година негова светлост се кандидатира за втори мандат.

— Господи, Ейвъри, наистина ли мислиш така? Никой никога не е обвинявал съдия Рут в друго, освен че понякога е малко заядлив. Той е най-добрият съдия в окръга.

— Убеден съм, че всички прокурори споделят мнението ти.

— Наистина ли искаш да повярвам, че си мислил, че искът ти ще бъде приет? — ядоса се Лора. — Въпреки расисткия коз, който се опита да подхвърлиш на съдията, едва ли сериозно си мислил, че ще успееш. Ейвъри, направи си една услуга — погрижи се първо за самото дело. После ще имаш възможност да обжалваш.

— Ти наистина си изключително арогантна. Какво те кара да си толкова сигурна, че въобще ще има нужда да обжалвам?

— Не съм сигурна — отвърна тя малко по-разпалено, отколкото би желала. — Просто ако аз защитавах Роланд Джарвис, нямаше да си губя времето да предявявам безсмислени искове.

Ейвъри сковано се усмихна:

— И какво щеше да правиш, Пери Мейсън?

— Най-напред бих прекарала известно време в лабораторията и бих проучила физическите доказателства.

— Вече прочетох докладите — махна с ръка той. — Всичко е от сухо по-сухо.

— Говори ли със специалистите, които са ги изготвили?

— Мислиш ли, че ще ми кажат нещо повече?

— Просто го направи, Ейвъри. Защитавай клиента си. Той има право на защита. Моля те да ме извиниш, но трябва да се връщам в кабинета си. — Тя понечи да си тръгне, но видя, че Ейвъри все още е ядосан, и реши да се извини: — Съжалявам, не биваше да ти се нахвърлям така. — Лора се засмя. — Не мисля, че трябва да сме чак такива противници. Изложението ти беше добро, Ейвъри — доста си се потрудил. Въпросът за поведението на извършилите ареста полицаи може би наистина нямаше връзка с конкретния иск, но ако бях на твое място, със сигурност щях да се постарая да бъде включено в съдебните протоколи. Но все пак е време да пристъпиш от теорията към практиката. Процесът си е истинска битка. Започни да нанасяш удари, става ли?

Ейвъри се усмихна намусено:

— Повярвай ми, запланувал съм ги. Просто загрявам. Почакай да дойде процесът. Между другото, ще подам молба за бърз процес.

— Идеално. Нямаме нищо против. До скоро, Ейвъри.

Лора се върна в кабинета си, като печално размишляваше върху разговора си с младия защитник. „Дали и мъжете се чувстват толкова зле, след като избухнат? — запита се тя. — Естествено, че не; всичко беше нормална част от взаимоотношенията. Е, ако съм права, поне Ейвъри няма да ми се сърди. Освен това той ме нарече Пери Мейсън. Ще трябва да се погрижа да му го върна.“ Прииска й се процесът да е колкото се може по-скоро.

Преди отново да застане лице в лице с Ейвъри обаче, Лора трябваше да се изправи срещу друга заплаха — коктейла за набирането на средства. Заедно с останалите помощник–областни прокурори тя приключи работата си в шест и половина и се запъти към един от големите хотели в центъра.

Залата, в която щеше да се проведе „купонът“, бе без прозорци. Архитектите в Атланта имаха натрапчивата идея, че могат да създадат по-внушителни гледки от тези, които е създала майката-природа. Това естествено бе самопотвърждаващо се пророчество. Центърът на Атланта бе изпълнен с монолитни хотели с малки прозорчета, които приличаха на окръжния затвор. Вътрешността им бе изпъстрена в цялата гама от величието на Луи не знам кой си до пейзажи от приказни царства. Във фоайето на този хотел имаше лагуни, които според Лора служеха единствено за тренировка на нещастните гости, които трябваше да влачат багажа си покрай „бреговете“ и по „мостчетата“. Залата на приземния етаж бе абсолютно безлична. Тя апатично огледа ярките цветове на килима, тъмните тапети и белите дантелени покривки на масите.

Бяха подранили. Почетните гости — Маршал, кметът и техните „свити“ — още не бяха пристигнали, но в единия край на залата се настаняваше някакъв състав, а микрофонът бе красноречив залог за бъдещите агитационни речи.

Лора бе застанала с другите, разменяше най-новите клюки и отпиваше от тръпчивото вино, когато слабо раздвижване в другия край на залата оповести пристигането на важните гости. Съставът — ентусиазирани привърженици на ритъм енд блус — засвири популярната песен, превърнала се в символ на предизборната кампания на кмета. „И-ха! Дай ми малко от това!“ — изрецитира вокалистката и кръшно полюшна бедрата си.

„Господи, кой ли би искал малко от това?“ Лора се загледа в проблясващото сред аплодиращата тълпа голо теме на негово кметско величество. Той бе последван от Маршал, който макар и с по-представителна външност, бе точно толкова сексуално непривлекателен, колкото и кметът. На лицата и на двамата бяха изписани широки, топли усмивки, които като че ли бяха залепнали за физиономиите им от мига, в който се бяха кандидатирали за втори мандат. Те бяха един отбор, неразделни партньори, специална промоция, при която плащаш за един, а получаваш двама политици.

Лора не обичаше политиците. Всъщност не обичаше политиката. Сам по себе си Маршал бе доста свестен човек, кметът също не беше лош, като се има предвид незавидното положение на кмет на големия град. Лора намираше желанието за политическа кариера за нелепо и абсурдно занимание и така и не можеше да си обясни защо двама иначе доста умни мъже биха мечтали за ниските доходи, дългото работно време и ругатните на обществото, които бяха неизменна част от професионалната характеристика на постовете, към които упорито се стремяха. Естествено, изказваха се и мнения, че при известно заобикаляне на правилата заемането на висок държавен пост в Атланта може да бъде изключително доходно, но продължаващото и в момента федерално разследване бе разкрило само няколко играчи на дребно. Кметът бе абсолютно чист.

Залата бе препълнена и Лора тайно се надяваше, ако не бъде забелязана от Мередит и Маршал, да успее да си тръгне по-рано. Тя постави полупълната си чаша на масата и започна предпазливо да се приближава към вратата.

— Здрасти — чу глас зад себе си, — опитваш се да се измъкнеш, а?

Лора разтегна устните си в усмивка и се обърна да види кой я бе спипал на местопрестъплението. Логично бе да очаква присъствието на Дон Арчър, началника на охраната на кмета.

— Здравей, Дон. Просто… ами просто търсех тоалетната.

— Тя е в обратната посока — усмихна се той на изписалите се на лицето й раздразнение и объркване.

— Е, до скоро. Радвам се, че се видяхме.

— Къде е Ковалски? — попита Дон, без да се съобразява с нуждите, които биха подтикнали една млада жена да потърси тоалетната.

— Няма го. Трябваше да свърши нещо и явно реши, че сега е идеалното време. Ти не трябва ли да охраняваш кмета?

Арчър се обърна и погледна към малката групичка хора, скупчени около кмета Брод:

— Не. Най-голямата опасност, на която е изложен тази вечер, е да му насинят задника от прекалено много целувки.

Лора трябваше да се засмее на шегата.

— Той всъщност какъв е?

Дон сви рамене:

— Когато не е в разгара на предизборната си кампания, е доста свестен човек. Естествено, много от колегите ми не биха се съгласили с мен. Те го мразят.

— Защо… а, заради премиите. — Миналата година на полицаите в Атланта не бе изплатена обещаната премия, въпреки че парите бяха включени в бюджета. Обяснението на кмета, че парите са похарчени за заплащането на извънредните дежурства, бе сметнато от ченгетата за чиста лъжа по простата причина, че на никого от тях не бе разрешено да работи извънредно. В края на краищата градският съвет бе „намерил“ пари да изплати премиите, но и в десетгодишния бюджет на Атланта едва ли биха се намерили достатъчно пари, за да възвърнат доверието и лоялността на полицаите към кмета.

— Той е готин. Бог е свидетел, че винаги се опитва да помогне, ако някой има нужда. А сега ФБР се е захванало… е, знаеш за какво ти говоря.

— А той виновен ли е? — попита Лора с лукава усмивка.

— Всеки е виновен за нещо, не мислиш ли? — прозвуча отговорът. Тя не знаеше дали това означава да или не, но преди да успее да изясни въпроса, Дон забеляза, че кметът му прави знаци да се приближи.

— Трябва да тръгвам. Ще се видим по-късно — заяви той и се понесе сред тълпата.

Арчър бе по-висок от всички, с изключение на група професионални спортисти, събрани във внушителен полукръг пред обградения със знаменца и бодигардове подиум. Лора с изненада забеляза сред тях ползващият се с незавидна слава Шон Толивър.

Толивър, известен със своето грубо отношение към почитателите и журналистите, точно толкова, колкото и със своя изключително точен изстрел, изпъкваше сред тълпата спортисти. От една страна, бе най-високият сред тях, което далеч не беше малко постижение, като се има предвид, че средният им ръст бе около два метра. Беше и един от двамата бели играчи в отбора. Не беше толкова як, колкото някои от играчите на американски футбол, но намръщеното му лице му придаваше изключително свиреп и злобен вид. Лора не бе единствената, която забеляза физиономията му. Дребна женица — поне изглеждаше дребна в сравнение с него — настойчиво му обясняваше нещо. След малко на лицето му се изписа престорена усмивка. Спортистът погледна жената, сякаш искаше да й каже: „Сега доволна ли си?“ и отново се загледа в състава на подиума.

Лора реши, че присъствието на Шон е част от наложената му програма за рехабилитация. Миналия сезон той бе на първата страница на вестниците заради употребата на расистки епитет при спора си с чернокож рефер. За наказание бе принуден цял месец да седи на резервната скамейка, а след това да участва в „сензитивен тренинг“ и всякакви други щуротии, извършвани под наблюдението на групата специалисти по връзки с обществеността и ръководителите на отбора. Подкрепата на повторната кандидатура на кмета сигурно също бе част от организираните мероприятия, в които трябваше да участва.

Докато си мислеше тези неща, Лора с изненада откри още едно познато лице. Не бе забелязала, че в тълпата около спортистите бе и Алекс Девъру. Той явно работеше допълнително като нечий бодигард, защото едва ли бе платил петдесет долара, за да се здрависа с кмета. Да, спортистите бяха насочвани към подиума и Алекс ги придружаваше. Лора не можеше да познае кого точно охранява, макар че й беше трудно да повярва, че някой от тези херкулесовци може да се нуждае от защитата на един средно висок детектив.

— Забавляваш ли се? — попита в ухото й Мередит.

— Естествено. А ти?

— Я да си помисля… Не, не се забавлявам.

— Кога ще си тръгваш?

— Веднага след речта на Маршал. Той ще бъде пръв, така че няма да ми се наложи да оставам за проповедта на Харисън, която безспорно ще бъде изключително вдъхновяваща.

Лора се засмя:

— Мислила ли си някога да се кандидатираш за областен прокурор, ако Маршал се откаже, разбира се?

— Не, за Бога! И сега си имам достатъчно проблеми. Не, ако някога ти кажа, че мисля да се кандидатирам за областен прокурор, би ли ми направила услугата да ме удариш по главата с някой по-тежичък чук, за да се вразумя?

— Ти си шефката. Здрасти, Алекс — поздрави приближилия се към тях детектив.

— Здравейте Лора, Мередит.

— Да не би да защитаваш добродетелността на някой от почетните гости? — попита Мередит и кимна към сцената, на която вече се бяха качили спортистите.

— Просто се опитвам да заработя някой и друг петак.

— Кого пазиш? — полюбопитства Лора.

— Шон Толивър. — Той забеляза изненадата й и допълни: — Дарил Майкълс ме помоли. Никой друг не искал да се занимава с него, особено след последното му изстъпление. — Шон бе ударил един от привържениците си, който го бе помолил за автограф за шестгодишния си син. Беше повдигнато обвинение за побой, което бе снето в мига, в който адвокатът Крег Фанин пое случая. — На Дарил не му се идваше тази вечер и ме упълномощи да заема мястото му.

— Надявам се да ти плаща вредни — отбеляза Лора.

— Не е толкова зле. Поне не е расист. Не повече от всеки бял, оказал се на поприще, доминирано от чернокожи. Предполагам, че от време на време се чувства не на мястото си. Определено не е особено популярен сред съотборниците си. Сигурно е доста самотен в съблекалнята.

— Господи, Алекс, колко си състрадателен — отбеляза скептично Мередит.

Детективът поклати глава:

— Наистина ми е жал за момчето. Прекалено е млад, а има твърде много пари. Все същата история.

— Алекс — Лора реши да използва предоставилата й се възможност, — имаше ли време да прегледаш отново физическите доказателства?

— Да. Нашият тип е почистил колата, Лора. Това е единственото логично обяснение.

— Определено е обяснение, но едва ли е логично! Би ли ми казал за какво му е било да го прави.

— Защото е видял по телевизията някой да го прави, ето за това.

Врявата се увеличаваше и Лора и Девъру трябваше да крещят, за да се чуят. Някой блъсна Лора и виното й се разля върху ръкава на сакото й. Тя ядосано избърса дрехата си с измачкана хартиена салфетка.

— Мислиш ли, че би могъл да се е научил на това в армията? — попита тя.

— Може би, ако въобще е служил. А за да знае тези трикове, трябва да е бил или в разузнаването, или във военната полиция. Това май не му подхожда особено.

Тя продължи по темата, въпреки че бе доловила раздразнението на детектива:

— А какво ще кажеш за някоя автомивка — може ли там да го е научил?

— Може би — кой знае? Не разбирам защо си се захванала с това.

Лора предпочете да не обръща внимание на враждебния му тон:

— Би ли ми направил една услуга? Просто провери къде е работил Джарвис и обещавам да не повдигам отново въпроса.

— Ако това ще те накара да млъкнеш, да. Ще го направя.

Тя понечи да отговори, но Мередит, която досега си бъбреше с един от градските съветници, ги прекъсна:

— Стига сте говорили за работа. Купонът започва! — Посочи към подиума.

Съставът засвири туш и кметът Брод пристъпи към микрофона.

— Благодаря ви! — закима той и размаха ръце. — Благодаря на всички ви, че дойдохте тук тази вечер. Днес започваме със забава, но нека ви предупредя, че тази кампания въобще няма да бъде забавна — поне не и за уважаемия ми опонент! — Сред тълпата се разнесе смях. — Както и за Елис Брейди, човекът, който бе достатъчно неразумен, за да се изправи срещу победния марш на нашия областен прокурор Маршал Оливър! Поздравете, Маршал! Посрещнете Маршал Оливър с маршова стъпка!

— Мили Боже! — изстена Лора.

— Амин, сестро — съгласи се Алекс. — Марш не е ли една от основните команди на кучетата?

Тя се засмя, но Мередит я погледна ядосано:

— Защо просто не подкрепиш шефа? Остави го да се позабавлява.

И той наистина се забавляваше. Застаналият на подиума Маршал нямаше нищо общо със суровия тиранин, когото Лора познаваше и уважаваше. И той, и кметът изглеждаха пияни. Прегърнали се през раменете, те махаха с ръце и раздаваха усмивки наляво и надясно.

— Погледни го само! — обърна се Лора към Мередит. — Това е човекът, който заплаши, че ще премахне безплатното кафе в прокуратурата, защото любимата му смес за кафе бе свършила.

— Той е роден политик — отвърна шефката й. — И слава Богу. Определено не ми се иска следващия ноември да работя за Елис Брейди.

— Какво му е на Брейди? — попита Алекс.

— Нищо, ако си падаш по смотаняци. Искам да ти кажа нещо — Маршал може да не е най-приятният човек на света, но се грижи за подчинените си и ми дава възможност да си върша работата. Елис е само и единствено политик и на всичкото отгоре не съм съгласна с програмата му. „Връщане към изконните ценности“, целуни ми задника. Нямам желание да прекарам четири години, затрупана с обвинения за неправилно пресичане на улицата. Повярвай ми, в този град има доста по-сериозни проблеми от хвърлянето на хартийки по улиците. Затова ще подкрепя победния марш на Маршал — ура! — извика тя с искрен ентусиазъм, който направо изуми Лора.

Речта на Маршал бе приятно кратка и по време на последвалите я аплодисменти Лора успя да се измъкне почти безболезнено, въпреки че отново се натъкна на Дон Арчър.

— Вече наистина си тръгваш, а?

— Да. Приятно прекарване на остатъка от вечерта.

— Да те изпратя ли до колата ти — предложи той. — Навън е тъмно.

— Благодаря, но пиколото ще ми я докара пред входа — излъга тя. Въобще не искаше да рискува да излиза на тъмния паркинг с Дон. Предпочиташе да се изложи на всички други неизвестни опасности. Все пак усети известна вина. Еймъс най-вероятно бе прав. Дон беше безобиден. Докато потегляше с колата си, мислите й се насочиха от Дон към Еймъс и тя се зачуди дали да не се отбие да го види. Не, реши накрая, по-добре да се наспи. А ако отидеше при Еймъс, със сигурност нямаше да се наспи.