Хедър Греъм
Забранена истина (3)

Втора глава

— О, Боже!

Джен Харисън произнесе тези думи, докато риташе Кит Дилейни под масата. Кит премигна, но не вдигна поглед. Скицираше някакво сърце за Свети Валентин, докато си поставяше автографа в първата си книга, предназначена за млада жена с дете в ръцете. Джен, обаче, търсеше вниманието й.

— О, Боже! Ще погледнеш ли какво се задава? Направо да умреш! — прошепна тя драматично.

Въпреки цялата отдаденост към заниманието си, Кит не можеше да не се засмее.

Джен се чувстваше съвсем уютно на панаира на книжарите в Нова Англия. Това бе огромно търговско изложение за всякакви автори и книги. От години Джен бе известна художничка на комикси. Повече от едно десетилетие нейната поредица „Момиче от Австралия“ излизаше в пресата. Книгата, която днес подписваше, беше четвъртата й авторска книга. Тя бе автор и художник на главния герой. Кит, от друга страна, бе познала успеха в тази област едва от една година и това бе първата й книга на вече известен творец. Въпреки, че бе твърдо решила да не показва колко е напрегната, тя спокойно можеше да се охарактеризира като кълбо от нерви. Тук бяха представени стотици издатели, стотици писатели и илюстратори, без да споменаваме филмовите звезди или спортистите, които може би са написали някоя и друга книга през последната година! Точно преди откриването на изложението я обзе паника, ами ако никой не пожелае нейната книга с автограф? Унижението би било убийствено, особено след като книгите се раздаваха на търговското изложение, където бяха представени такива почитани художници на комикси като Джим Дейвис.

— Да не си помисли, че никой няма да купи книгата ти? — подразни я Джен. Този път бутна Кит по лакътя толкова силно, че тя вдигна глава.

Беше привършила скицата си. С усмивка подаде книгата на чакащата млада жена, която й благодари. Следващият бе мъжът, за когото можеш „да умреш“.

Тя вдигна вежди изумена. Пред нея стоеше Дейвид Мур.

— Здравей! — възкликна тя.

— Здравей? — прошепна Джен. — Кой е той?

Кит не й обърна внимание. Явно Дейвид не беше чул.

— Как е? Добре ли се справяш? — попита той.

— Прекрасно, благодаря — отвърна тя. После поклати глава и тъжно се усмихна. — Сигурна съм, че не си на това изложение само, за да разбереш как я карам. А ти какво правиш тук?

— Издадох книга за фотографията „Птиците на Южна Флорида“. Всъщност, тя е от няколко години. Издателите сметнаха, че могат да подготвят допечатка и изложението е подходящо място за устна реклама.

Той снижи глас и се наклони към нея. Тонът му бе дрезгав, а от него се носеше едва доловим тръпчив афтършейв.

— Ще ми дадеш ли автограф? Така почитателите след мен на опашката няма да станат опасно недружелюбни, докато разговаряме.

— За да ти демонстрирам аспирациите си? — предположи Джен шепнешком, но така, че да се чуе.

Дейвид не реагира. Печалната му усмивка се разшири.

— И се опитвам, Бога ми, да демонстрирам аспирациите си към теб.

— Книга? Разбира се. — Тя едва не започна да заеква. Смутено, отвори един екземпляр и започна да пише на заглавната страница.

— Свободна ли си днес за вечеря? — попита той.

— О, не знам — започна тя.

Джен я ритна. И то силно. Кит погледна приятелката си, която се бе вторачила в нея, сякаш първата бе загубила ума си.

Налагаше се да се усмихне. Отново обърна поглед към Дейвид.

— Моята колежка току-що ме убеди, че днес нямам задължения към издателите си.

— Благодаря — обърна се Дейвид към Джен и се усмихна.

— Удоволствието е мое — отвърна тя, впила поглед в него. — Това е най-малкото, което мога да направя за мъж, откровено признал, че има аспирации към една жена.

— Госпожице Харисън, ще се подпишете ли в книгата ми? — попита един почитател и привлече вниманието на Джен към заниманието й.

— О, съжалявам! — отвърна Джен и наведе глава.

— Къде си отседнала? — попита той.

Кит поклати глава.

— Полетът ми имаше закъснение и не успях да се настаня в хотел. Мисля, че трябва да съм в „Копли“.

— Ще те заведа дотам тогава. Да се срещнем при подвижния бар за кафе след изложението. Аз съм с кола. Имаш ли багаж?

— Само една чанта, но ако има кола, ще е чудесно. Благодаря. Ще се видим до количките за кафе.

Той не сваляше тъмния си поглед от нея. Излъчваше чувственост и очевидно се забавляваше.

— Има ли нещо друго? — неспокойно попита тя.

— Книгата ми? — каза той.

— О! — Тя му я подаде, доволна от посланието, което звучеше приятелски, но не ласкателно.

„На Дейвид, с благодарност към един нов приятел на подходящото място в подходящото време!

Кит Дилейни“

Той мълчаливо го прочете, усмихна се и затвори томчето.

— Благодаря. — С бързи стъпки се отдалечи и освободи място за следващия почитател.

— Значи го познаваш! — тихо я обвини Джен. Бе навела глава, докато подписваше поредната книга.

— Не съвсем.

— Как така, не съвсем? — попита Джен.

— Срещала съм го само веднъж. Преди. Е, предполага се, че съм го познавала преди доста години.

Джен подаде книгата на едно малко момиченце, което искаше да стане художничка, когато порасне. Въпреки, че разговаряше с Кит, Джен успя да посъветва детето да не изоставя мечтите си.

— Кит, ситуацията изисква обяснение.

— Тук сме само още петнадесетина минути… Споменах ти за това преди. Да поговорим за няколко минути като свършим тук — каза й Кит.

Джен нямаше намерение да остави нещата така. След като изтече времето им за даване на автографи на техните места се настани следващата група художници, Джен тутакси хвана Кит за ръката.

— Долу има истински ресторант. Да седнем там и ще ми разкажеш цялата история. Толкова се радвам, че в живота ти се появява нещо интересно.

— Казах ти вече, не го познавам.

— Но според мен, ще го опознаеш — мъдро рече Джен.

За щастие беше късен следобед и се наложи да изчакат само няколко минути за маса. Джен бе нетърпелива, настояваше първо да поръчат.

— Ядохме само преди три часа, а аз изглежда ще ходя на вечеря — запротестира Кит.

— Хапни салата от маруля, тогава. Поръчай си, иначе няма да ни дадат масата.

Кит си поръча салата. След като обясни, че не й предстои вълнуваща среща вечерта, Джен си поръча пържола. Тя не възнамеряваше да изчака ястията, въпреки че поръча месото да е полусурово.

— Разкажи ми за него.

— Казах ти вече. Срещнах го в болницата, всъщност в деня, когато баща ми почина. Спомням си, че ти казах, че е дошъл един приятел от далечното минало.

— Но не го описа — отвърна Джен укорително.

Кит вдигна рамене.

— Беше толкова странно. Татко никога, ама никога, не ми говореше за миналото. През всичките години, откакто се преместихме в Чикаго, живеехме така, сякаш винаги сме живели само там. Той не беше забравил мама. Пазеше снимката й, разказваше ми колко мила и изпълнена с живот била, и че доста приличам на нея. Разбира се, повтаряше, че тя се грижи за мен от там горе. Но после, последния ден се срещнах случайно с Дейвид Мур в болницата. Той ми разказа нещо за миналото и тогава си спомних откъслечни неща за „Бугънвиля“, но за него не можах да се сетя. Тогава…

— Тогава — намеси се Джен, — баща ти произнесе последната си дума „Бугънвиля“! Бога ми, виждам сенките на „Гражданинът Кейн“ да витаят наоколо!

— Не ставай смешна. Баща ми бе учен, не предприемач, и не беше човек със задни мисли. Знаеш много добре, както и аз, че през целия си живот не е наранил никого.

— Добре, добре, забрави за „Гражданинът Кейн“. Все пак, не ти ли се струва, че е невероятно интригуващо? А, и още, навремето каза, че онзи мъж, Дейвид, казал, че трябва да се върнеш в „Бугънвиля“.

— Точно така. И възнамерявам да направя именно това.

Джен впери поглед в нея.

Кит вдигна рамене.

— Трябваше ми малко време.

— Добре, разбираемо е. Но той е тук, загадъчен благодетел, който предлага еднодоларови банкноти за кафе машината, образец на мъжката красота от твоето минало. И ти се колебаеш дали да приемеш покана за вечеря.

— Наистина не си спомням този мъж.

— Какво значение има? — въздъхна ядосано Джен. — Всяка разумна сама жена, която е живо същество и диша, не би изпуснала шанса да вечеря с него. А ти се колебаеш!

Кит сбърчи вежди.

— Чудя се…

— Какво?

— Майка ми е умряла в „Бугънвиля“ — каза Кит.

— Да, удавила се е, когато си била малка. Много трагично. И много, много отдавна.

Кит се облегна напред.

— Баща ми напуснал мястото и напълно го изтрил от миналото си. И когато умираше, последната му дума бе „Бугънвиля“. Недоумявам.

— За какво?

— Защо си тръгва така и никога не проговаря за това място, освен в предсмъртния си час?

Джен я гледаше втренчено.

— Шегуваш се, нали?

— Не!

— Кит, майка ти е умряла там. Баща ти е бил отчаян, тъй като е бил лудо влюбен в нея. После никога не се е оженил повторно. Очевидно тя е била голямата страст на живота му. Тръгнал си е и никога не се е върнал отново, защото просто не би могъл да го понесе. Разбира се, че е мислил за нея. Толкова е тъжно и трагично, и много красиво.

— Може би.

— Защо може би?

— Ами, както и да е. Реших да отида там. Няма значение, че днес се появи Дейвид. Всъщност, бях малко стъписана — призна Кит.

— Защото прекалено дълго чакаш.

— Хей, работя, за да се издържам, не забравяй. Имах доста неща да оправям, пък и изложението беше планирано.

— Нали не си забравила, че съществуват и самолети? — парира я Джен.

— Ще се погрижа за това — увери я Кит. — Сега, когато татко го няма, съм нетърпелива да узная миналото. Истината е, че години наред не съм се сещала за „Бугънвиля“. Но откакто срещнах Дейвид случайно в болницата, започвам да си спомням все повече неща.

— Това е имение, точно в залива на Маями. Слънце, пясък, топло време! По дяволите, гарантирам ти, че аз лично бих си припомнила — каза Джен през смях.

Кит се разсмя.

— Джен, ти си на тридесет години и съвсем независима. Можеш да се преместиш в Маями, ако пожелаеш.

— Не и сама! Ще имам нужда от приятел там. Освен това, доволна съм от живота си, наистина. Изкарвам добри пари, и се гордея с това. Бих искала ти да си щастлива, тъй като напоследък преживя доста неща.

Пристигна поръчката им и те благодариха на сервитьорката. Когато тя се отдалечи, Джен каза:

— Мисля, че всички хора по света имат все някоя леля, чичо, баба и дядо, родители, сестра или брат, които са се преместили във Флорида. Но не и аз. А сега… Очаквам от теб да отидеш в този тропически рай, да разбереш дали ще се местиш и после… Олеле. Ще можем да обикаляме клубовете по южния бряг. Да танцуваме салса. Бих могла да имам и социален живот — каза тя през смях, — а също така и страхотна кариера.

— Джен, нямам намерение да се местя там. Просто ще отида да посетя мястото. Ако изобщо съм поканена наистина на гости.

— Ако си поканена на гости! — Джен повтори невярващо и с пръст се закани на Кит. — Вече си поканена.

— Каза ми да се обадя, ако имам нужда от нещо.

— Скъпа, довечера можеш да опаковаш багажа си. Видях как те наблюдава.

— Може би е обигран да наблюдава хората така — мъдро рече Кит.

— Страхотно. Един жесток мъж те гледа, а ти си скептична.

— Обзалагаш ли се?

— Невъзможна си.

— Не, просто предпазлива. Но и любопитна, признавам си.

— Е, Дейвид ли притежава имението сега? — попита Джен.

— Не — увери я Кит.

— А кой е същинският собственик?

— Един мъж, предполагам стар, далечен братовчед на име Шеймъс Дилейни. Историята е малко объркана, и най-вероятно, когато ми я разказа Дейвид, аз не слушах много внимателно. Мисля, че дядо ми е имал дял заедно с дядото на Дейвид, но и двамата продали собствеността си на братовчеда на дядо Шеймъс Дилейни. Там живеят други хора. Не ги познавам, нито знам каква е връзката между тях и имението, тъй като аз повече си спомням малката лагуна, къщата и разни такива неща.

— Добре е да ме поканиш там — каза Джен с твърд глас.

— Имението не е мое!

— Но ти си едно загубено отдавна дете от Рая! — протестира Джен. — Залавяй се за работа. Довечера разбери нещо повече от високия, мургав мъжкар, иди в имението и ме покани.

— Ще се постарая — сухо я увери Кит.

Джен погледна часовника си.

— Хей, време е за изложението.

— Готови сме.

— Не, да плащаме и да се връщаме. Настава такава бъркотия, когато всички започнат да затварят. Цяла вечност ще се прибирам до хотела си. Ще има много народ в автобусите и такситата. — Тя остро погледна Кит.

— Какво?

— Той каза, че има кола. Ще дойда на вашата среща… и може да ме остави в моя хотел, става ли? Освен това, по този начин ще мога да го проверя дали става за теб, въпреки че не е прието да гледаш зъбите на харизан кон.

— Дейвид — харизан кон?

— За мен би бил такъв, скъпа! — каза Джен и стана сериозна. — Имаш ли нещо против да го помолиш да ме закара? Толкова е трудно да се измъкнеш оттук с автобус или такси. И ще го огледам хубавичко, за да съм сигурна, че не се захващаш с убиец-маниак или нещо подобно.

— Ще се радвам той да те закара — увери я Кит с усмивка. Джен й бе правила един милион услуги. Откакто се срещнаха на първото изложение на Кит, Джен бе откровена и споделяше с нея преживяванията си. Наистина беше най-добрата й приятелка. Обичаше да се шегува, че Кит няма социален живот, но истината е, че вярваше в способностите й и в нея. Кит знаеше, че Джен желае приятелката й да превъзмогне загубата на баща си и да започне да живее пълноценно отново.

Тридесет минути им бяха необходими да получат сметката си, да платят и да си проправят път сред тълпата от уморени и изтощени хора в изложбения център към барчето за кафе, където щяха да се срещнат с Дейвид.

Той не беше там. Кит с изненада откри, че сърцето й се свива. До момента не бе осъзнала, че толкова се вълнува от предстоящата среща. Не, рече си тя твърдо. Не мъжът я вълнуваше толкова, а нейното собствено минало. Искаше да узнае нещо повече за майка си.

— Той няма да дойде! — каза Джен с изненада, докато се оглеждаше. Отново погледна часовника си. — Ние сме закъснели — измърмори тя с отвращение.

— Джен, не се тревожи, ако не се появи. Имам визитната му картичка.

Приятелката й се усмихна.

— Докато стоя тук, няма да стана по-млада. Трябва да ме заведеш във Флорида. А когато това се случи, ще срещна невероятно красив латиноамериканец, ще се омъжа за него и ще заживея щастливо.

Кит се засмя.

— Радвам се, че всичко си планирала.

— Ето! — каза Джен и понижи глас. — Идва.

Тъй като Дейвид бе висок, те го видяха да си проправя път през тълпата, като се спираше тук-там, за да поздрави някого.

Той се приближи и се извини:

— Съжалявам, кой би предположил? Тази година фотографията на диви животни и растения отново е популярна.

Той забеляза Джен.

— Здравей, отново.

— Дейвид, спомена, че си с кола. Надявах се, че ще можем да оставим Джен в хотела й, преди да отидем на вечеря. Настъпва пълна лудница в края на такива изложения.

— Абсолютно — каза той. — Да тръгваме, а? Да се проврем през ада.

Той тръгна пред тях. Джен хвана Кит под ръка.

— Добре е да си имаме бодигард.

— Все още е непознат! — прошепна Кит.

— Всички непознати са потенциални приятели, които очакват този шанс — надуто отбеляза Джен и се усмихна.

След като излязоха от изложението Дейвид ги изведе от тълпите, чакащи автобуси и таксита към странична уличка, където бяха паркирани няколко лимузини. Джен я погледна отново одобрително, щом забеляза, че се насочват към една бяла „красавица“.

Джен най-безцеремонно първа се вмъкна.

— Шампанско! — очарована каза тя, щом забеляза кофичката с лед и чашите, наредени в дясно. Тогава се засрами. — О, съжалявам…

Дейвид се засмя.

— Разбира се, почерпете си. Може ли аз.

Когато лимузината потегли, той се наведе напред, леко измъкна тапата и наля три чаши.

— Така ли правят в Маями? — попита Джен и се облегна назад.

— Всъщност, в Маями през повечето време шофирам доста окаян микробус. Имението „Бугънвиля“ е голямо и всички ние разнасяме било то нови растения или дори брезенти за магазините за морски принадлежности, или пък нещо друго, което е голямо и има нужда от транспортиране — обясни той, вперил поглед в Джен. Той бавно се усмихна. — Има ли нещо?

— Нещо ли? — попита Джен. — Не, всичко е страхотно!

— Непрекъснато ме наблюдаваш — отбеляза Дейвид с усмивка.

— Съжалявам — премигна тя. — Просто си мисля, че е страхотно, че Кит има голямо семейство, за което дори не подозира и не си спомня. А и мястото изглежда невероятно.

— „Бугънвиля“? — попита той. На Кит й се стори, че в тона му долови истинска наслада, докато произнасяше думата, сякаш имението беше човек. — Страхотно е. Почакайте и ще го видите.

Джен седеше на дългата седалка по протежение на колата, а Кит се оказа, че седи от лявата страна на домакина. Той се наведе през нея и Дженифър и извади голям албум от пакет на седалката до Джен.

Кит се озадачи от нахлулите спомени при вида на предната корица. Ето го имението в цвят и величие. „Бугънвиля“. Огромната къща от коралови скали, бетонни блокове и гипсова мазилка, покрита с пълзящи тропически храсти „Бугънвиля“. На снимката на корицата бе фасадата на къщата откъм улицата. Виждаше се и част от моравата отпред, което още повече подчертаваше размерите на имението. Кит веднага си спомни задната част на къщата, бараките и външните постройки, които бяха на пръв поглед в безпорядък, но въпреки това бяха естетично разположени и стигаха до лагуната и водата. Спомни си криволичещите пътеки, екзотичните растения и цветя, невероятното богатство от птици. Тя едва ли не чуваше кучешки лай и знаеше, че ако затвори очи, ще види плажа и майка си, която я държи за ръка и я води припряно по пътеката, извиваща покрай лагуната. Изненада се от внезапното си желание да иде там.

И друго странно усещане я смути. Подозрение, тревога… нещо необичайно, което изпълни сърцето й със страх.

Странна смесица от чувства, помисли си тя, и всичко това причинено само от една снимка.

— Колко величествено! — възкликна Джен и я върна към действителността.

— Добре ли си? — попита Дейвид.

Кит осъзна, че Джен бе взела книгата у себе си, но Дейвид я наблюдаваше. Тя кимна.

— Разбира се. Просто… снимката. Внезапно си спомних много неща. За имението. Странно е, че нямам спомен за хората там.

Джен вдигна поглед от книгата.

— Може би има някой подъл и отвратителен човек, когото искаш да забравиш. Има ли човекоядци във фамилното имение? — опита се да подразни Дейвид тя.

— Просто хора с добри и лоши страни. — Той внезапно смени темата. — Къде отиваме, Дженифър? В кой хотел?

Тя погледна през прозореца, не бе разбрала, че лимузината вече бе пристигнала пред хотела.

— Вече пристигнахме.

— Аз също съм настанен тук — каза Дейвид, — както и голяма част от участниците в изложението, предполагам.

— И аз би трябвало да съм тук — каза Кит и погледна Дейвид. — Имате ли нещо против ако отида да се регистрирам?

— Разбира се, че не. През това време ще изтичам до стаята си — каза той.

— Дейвид, аз съм влюбена — рече Джен и сграбчи книгата. — Може ли да я задържа за известно време?

— На изложението раздавам екземпляри. Разбира се, че можеш да я задържиш и то завинаги.

— Страхотно, благодаря. И благодаря, че ме докарахте. — Джен излезе първа, хвърли поглед към Кит, с който я предупреждаваше да бъде очарователна, а не скептична, след което се вмъкна във фоайето.

Дейвид помоли шофьора да почака, а после се обърна към Кит:

— Да се срещнем на рецепцията?

— Страхотно — отвърна тя и си помисли, че ще успее да си вземе един бърз душ.

Само дето сметката й излезе крива. Наложи се да изчака дълга опашка, после каза името си и името на издателя си. Цяла вечност търсиха резервацията й, едва ли не щяха да й кажат, че хотелът е препълнен.

Всъщност тя бе пропуснала времето за регистриране в хотела, а и нещо не беше наред с потвърждението. Кит не знаеше да се възмути или да побеснее. Но служителят зад бюрото очевидно бе по-отчаян от самата нея, та тя овладя яростта си, благодари му, когато той я уведоми, че ще му са необходими няколко минути, докато й намери стая… някъде… и че хотелът ще се радва да я настани за по-късна дата.

Докато стоеше до бюрото побесняла, с болки в нозете, и желание за бърз душ, се появи Дейвид.

— Проблем ли има? — попита той.

— Нямат стаи.

— Но нали имаш резервация?

— Разбира се. В началото бях готова да удуша някой от издателството, но служителите намериха резервацията. Просто хотелът е пълен, а и всички предвидливо са се регистрирали достатъчно рано.

Обезпокоеният служител пристигна тичешком. Косата му бе много къса и явно той я бе мачкал с пръсти.

— Благодаря ви много за търпението. Продължавам да търся стая.

Кит понечи да каже нещо, но той се стрелна към офиса в ляво в дъното на рецепцията.

— Изглежда ще ме настанят някъде другаде. Може би е по-добре да отменим вечерята. Не искам да те бавя.

Той се поколеба за миг, изучавайки я, и тя си помисли, че ще си тръгне.

— Нямам ангажименти тази вечер. А и очаквах с нетърпение да прекарам известно време в твоята компания.

— Наистина ли? Имаш толкова странно изражение.

— Мислех дали мога да разреша проблема ти, ако не мислиш, че ще е твърде нахално от моя страна. Имам огромен апартамент. С две спални.

Не беше сигурна какво изразява лицето й, тъй като той се усмихна развеселен, и добави:

— Две спални, които се заключват. Всекидневна и кухня. И голям балкон.

— Не мога да приема — категорична беше тя.

— Преди години живеехме в една къща.

Тя не се стърпя и се засмя.

Служителят дойде, тичешком. Бузите му бяха зачервени. Той се поколеба за миг и я погледна печално.

— Опитвам се!

Кит стоеше и се мъчеше да не дава израз на чувствата си, докато гледаше Дейвид. Тя знаеше, че й се иска да я покани в „Бугънвиля“. Копнееше да отиде там, но отново усети странното чувство на страх. Не го разбираше, нито разбираше защо последната дума, която баща й промълви беше именно „Бугънвиля“. Нещо важно, жизненоважно й убягваше и то се намираше в „Бугънвиля“.

Но…

Дейвид наистина бе поразителен, самоуверен и очевидно привикнал със светските маниери. На неговия свят. Свят над нейния. Запита се дали той не я възприема за отчайващо наивна. А тя не бе наивна.

— Ако желаеш, ще се опитам да настоя пред управата — каза той.

Кит погледна обезпокоения служител.

— Бедният. Изглежда наистина не му е лесно.

— Е, нали имаш потвърдена резервация. Мога да го накарам да се почувства още по-нещастен.

— Не желая да го правиш. Има вид на човек, който всеки момент ще заплаче.

— Апартаментът ми е на разположение — напомни й той. Тя знаеше, че вътрешно той се смее, уверен, че води играта умело.

Тя се взря в служителя. Човекът се потеше неистово.

Кит погледна отново Дейвид и вдигна рамене.

— Не желая да те притеснявам.

— Няма да ме притесняваш. Условията в апартамента ми са наистина прекалени за един гост.

— Защо?

— Проведох няколко срещи там — накратко обясни той.

— Аха. — Продължаваше да го наблюдава. Той определено я преследваше. Защо? Дали не я използваше по някакъв начин?

Със сигурност тя имаше намерение да го използва. Но може би и двамата не бяха толкова коварни. Тя искаше единствено да види „Бугънвиля“ и това не се очертаваше да е проблематично.

— Добре, съжалявам, идеята е лоша. Дай ми минутка. Ще ги накарам да извикат управителя.

Кит се засмя.

— Не, моля те. Надявам се твоят апартамент да има две големи спални и два големи душа. Ако си сигурен, приемам предложението ти.

Дейвид просто кимна.

— Ралф!

Обезпокоеният служител дойде тичешком.

— Всичко е наред, госпожица Дилейни прие да отседне в апартамента при мен.

Горкият Ралф, помисли си тя. Огромно облекчение се изписа на лицето му. Всъщност, имаше вид на човек, който ще прескочи бюрото, за да прегърне Дейвид.

— О, господин Мур! Госпожице Дилейни, благодаря ви много. Ще се погрижим да получите безплатен ваучер за хотела в бъдеще.

Той все още се потеше.

— Страхотно. Благодаря — рече Кит.

— Това ли е чантата ти? — попита Дейвид.

— Да, благодаря.

— Хайде. Ще ти покажа стаята.

— Добре — отвърна тя.

Имаше странното усещане, че току-що е направила първата крачка към миналото, което отдавна бе загърбила.

Не…

Крачката вече бе направена. Още когато той дойде в болницата.

Или може би в деня, когато баща й почина. И произнесе думата. „Бугънвиля“.

Но тя отново усети странното колебание. И някакво предчувствие.

Нещо много лошо се беше случило в „Бугънвиля“. Какво точно? Никога нямаше да узнае, освен ако…

Освен ако не му позволеше… да й покаже стаята.