Хедър Греъм
Забранена истина (1)

Пролог

Тя премигна, за да спре внезапно бликналите сълзи, като си спомни за хората, които не беше искала да нарани. В това число и себе си, мрачно си помисли тя. Но в онзи момент така й се плачеше. Не биваше да пие толкова. Алкохолът винаги объркваше всичко. Освен вината, яростта и мъката, които щяха да я преследват от утре, когато всичко в малкия й свят щеше да се промени, я чакаше и противен махмурлук.

Тя ускори крачка по алеята, която минаваше през „Бугънвиля“, огромното имение на семейство Дилейни с мисълта, че би могла да уталожи болката си, ако стигне до брега, където щеше да почувства нежния бриз в късния следобед и да наблюдава как слънцето полека се скрива отвъд водите на лагуната. Това щеше да й липсва. Никой друг не обичаше това имение повече от нея. С изключение на…

Онзи жалък тип!

О, всички те бяха жалки. Шеймъс, Мартин, Ленор, Джош, Кейтлин. Понякога дори Дейвид, когато я гледаше с онзи странен поглед…

Ако членовете на семейството не стигаха, съседите бяха на разположение. Винаги. Мартин Калахан и любимата му малка Шели. И Ели.

Този, за когото трябваше да мисли сега беше Марк. И Кит, разбира се.

Но не сега, когато трепереше от ярост!

Ускори крачка и най-после стигна до плажа. Пред нея се разкри изглед прекрасен като от пощенска картичка. Палмите лениво поклащаха листа под порива на бриза.

Златисти пясъци се простираха чак до хоризонта. Белите пенести вълни задържаха гаснещата светлина и блестяха като диаманти. По брега важно пристъпваше елегантен жерав дангалак. Чайка се стрелна надолу към водата и жеравът излетя.

— Марина!

Тя позна гласа му. Обърна се и потрепери от ярост и… желание, което не би трябвало да изпитва.

— Недей! — предупреди тя, щом се изравни с него. — Не се приближавай. Не трябва. Заминавам, разбираш ли?

Но той се приближи. По лицата и на двамата беше изписано страдание. Протегна ръце и я привлече в обятията си като заглуши тирадата й със страстна целувка. В първия миг бе готова да побегне. Но той я държеше здраво в ръцете си. Стегна се и понечи да се съпротивлява, но това продължи само няколко кратки секунди. Тогава я връхлетя носталгията. И без това си тръгваше. Нека вземе последна глътка от онова, което й бе забранено. А после щеше да прекара живота си в изкупване на греховете и лекуване на раните, които сама си бе нанесла.

С такива мисли и илюзии, породени, разбира се, от алкохола в кръвта, тя отговори на целувката му също толкова страстно. Разменяха си горещи, влажни и жадни целувки, докато се освобождаваха от дрехите си. Той вдигна полата й, а тя издърпа ризата от панталоните му и мушна ръка под колана, наслаждавайки се на недвусмисленото доказателство за това, колко я желае. Разсъблечени се отпуснаха на влажния пясък. Любеха се отчаяно, като двойка обезумели животни, а може би това бе съвсем естествено, като се има пред вид какъв любовник си бе избрала. В кратките мигове след дивия секс, Марина се почувства напълно задоволена, сякаш нещо бе приключено в целостта си. Да, наистина имаше нужда още веднъж да го изпита. Бурно и драматично сбогуване. Ако не друго, изпитаха забранената, но безценна изпепеляваща страст. Толкова е прекрасно да имаш силата, с която владееш един мъж…

И която би унищожила друг.

В сърцето й се прокраднаха угризения.

Но нали заминава? През следващите години щеше да изкупва всичките си постъпки.

Утре щеше да се превърне в онова, което трябваше да е отдавна. В добра съпруга. Бог й е свидетел, че съпругът й го заслужаваше. И нещо повече, щеше да е добрата майка, която винаги е искала да бъде.

Утре…

Утре заминаваше. Но преди това щеше да се погрижи да изпълни заплахите си. Възнамеряваше да каже всичко, което знае.

Възнамеряваше и да се промени.

Ако рече Господ, така щяха да направят и останалите.

Всички те.

За всичко.

Какво щеше да се случи утре? Решението й бе категорично, тя можеше и щеше да се промени. Но засега, имаше нужда да се наслади на тези последни безценни мигове. Първо щеше да завърши онова, което бе започнала, и после щеше да замине, за да не се връща никога назад.

Оставаха й само няколко минути.

А после…

Утре.

Сега лежаха един до друг. И двамата знаеха, че ще се наложи да станат и да се изправят лице в лице с факта, че дрехите им са измачкани и когато се върнат в къщата, всички ще разберат. Но на нея не й се говореше все още. Просто й се искаше да се наслади докрай на усещането, че лежи до него, сякаш мястото й бе там. Слънцето остави алени пътеки в небето. Океанът потъмняваше, скоро белите вълни щяха да се обърнат към луната, въздухът бе наситен с влага, а бризът сладостно чувствен.

— Марина.

— Шшт. Нека помълчим. Прегърни ме, моля те. Само за малко.

Той я прегърна и затвори очи, след като и тя затвори нейните. Палмите нежно зашептяха, щом бризът ги погали.

Папагалите се бяха върнали.

Рано всяка вечер малките дяволи излизаха от обиталището си, което бе туристическа атракция, и кръстосваха града. Кацаха по дърветата и огласяха с писъците си околността. Старата Мери О’Хара правеше чай в бунгалото в имението „Дилейни“, неин дом от 1935 година. Отдавна се беше оттеглила от поста си на главна икономка. Мери погледна през задните прозорци.

— Птици! — отбеляза тя с отвращение. — Проклети, гадни птици! — Размаха юмрук към тях и поклати, глава сякаш недоумяваше как е възможно подобни същества, които пискат така силно, да забавляват публиката, която при това си плаща! Е, добре де. Папагалите невинаги идваха тук. Може би щяха да си намерят друго обиталище.

Мери си наля чай, отпусна се на люлеещия се стол и включи телевизора на повторението на „Холивудски площади“. Обожаваше телевизионните игри. А на нейната възраст… Е, имаше толкова малко начини за забавление. Мери увеличи звука. Така де, беше едва ли не на възрастта на Господ. Може би слухът й бе малко поотслабнал, но и проклетите птици бяха причина да увеличи звука, и това си беше самата истина!

Тя се спря за миг и предположи, че по някое време довечера Марина щеше да дойде. Може да не чуваше твърде добре, но Мери все още бе наясно с всичко, което се случваше наоколо. Вярваше, че е вразумила момичето. Въпреки лудориите си, Марина си оставаше една от малкото радости на Мери, ако не се броят телевизионните игри. Марина винаги я караше да се смее. Мери я обичаше и знаеше, че Марина трябва да замине. Беше за нейно добро. Но щеше да дойде да се сбогува. И тогава…

Мери увеличи звука още повече. Птиците бяха станали наистина прекалено шумни. Тя едва чуваше основните реплики от екрана.

Марина бе толкова преситена и така вглъбена в драмата на собствения си живот, че не забелязваше нищо друго около себе си. Да лежи в прегръдките му на плажа бе наистина прекрасен завършек на този ден.

Почувства се уютно и задряма. Дотук с огромната болка и мисълта за предстоящото изкупление.

Бавно се пробуди, с усещането, че има махмурлук. Първо си помисли, че той се опитва да я събуди, за да се любят отново. Но не. Вече се беше сбогувала. Сега друг човек беше от значение, някой, който не трябваше да плаща за греховете й. Отвори очи. Съзнанието й бе замъглено. Едва мърдаше. Май не беше той? Тя премигна и за части от секундата си помисли, че може би е по-добре, че са ги заварили полуголи заедно на пясъка, тъй като цялата история щеше да излезе на бял свят. От край до край. Не само за тяхната история, но и истината за всичко в „Бугънвиля“. Съучастниците й в измамата и греховете щяха да бъдат заставени да отговарят за деянията си. Цялото лицемерие и забранената истина. Невинните имаха право да избират дали да простят.

Тя осъзна, че не любовникът й се опитваше да я събуди. Някой я влачеше. И нямаше махмурлук, а нещо друго я смущаваше. Тя едва мърдаше, не можеше да мисли, да действа, да разсъждава…

Тогава разбра. Беше от пиенето през нощта. Беше по-силно от обикновено. Отдаваше го на настроението си, на безразсъдството и на яростта си. Но имаше и нещо друго. Трябваше да се досети. Сега й стана ясно, тъй като усещаше не само махмурлук. Някой я влачеше. Тя се опита да помръдне и да разбере какво й се случва. Кой я пренасяше…

Къде?

И защо!

Тогава видя.

Не можеше да си поеме дъх и изглежда нямаше контрол върху крайниците си. Гърлото й бе пресъхнало.

С усилие се опита да разтвори устни и да вдиша въздух, от който така отчаяно се нуждаеше. Молеше се да издаде някакъв звук. И накрая…

Започна да крещи.

Крайниците й тежаха като олово, но мозъкът й работеше. В този миг осъзна какво се случва. И защо.

Тя не спираше да крещи. Остро и пронизително. Знаеше, че не трябва да спира отчаяните си викове за помощ.

Устните й не можеха да произнесат нито дума, но тя издаваше звук, който ехтеше в шубрака. В гъстия шубрак.

Все някой трябваше да чуе. Трябваше.

Усещаше как тялото й се плъзга по пясъка и върху растенията. Чувстваше грубата сила върху себе си, но не можеше нито да помръдне, нито да се съпротивлява.

Утре, отчаяно осъзна тя, може би никога нямаше да дойде!

Положи неистово усилие… и изкрещя силно. Не спираше да крещи.

Докато виковете й не бяха удавени.

Завинаги.

Мери се облегна напред, за да чуе отговора на симпатичната млада звезда от екрана. Птиците отново бяха започнали да пищят, точно в най-важния момент от състезанието. Мери не чу репликите, но видя, че звездите се смеят и състезателят спечели наградата. Проклети папагали.

Не спираха да пищят. Сякаш жена виеше в смъртен ужас.