Нора Робъртс
Произход в смъртта (12)

11.

Ив освободи ума си от всички мисли и опита да се постави на мястото на убийцата. Тиха къща. Позната. Влязла е сама. В клиниката също е била сама. Убива сама.

Да тръгнем от кухнята. „За какво е подносът? — запита се, докато се движеше по маршрута, по който предполагаше, че е преминал убиецът. — За да се успокои жертвата и да й отвлече вниманието.“

Значи, убитият я е познавал. Но ако е подозирал кой е убиеца на баща му, защо скри този факт от тях?

В кухнята застина за миг, загледана в пода.

— Домашната прислужница не е приготвила подноса. Малко вероятно е и Айкоув да го е направил сам.

— Може би той я е очаквал — предположи Пийбоди. — Затова е деактивирал домашните дроиди.

— Да допуснем, че е така, но тогава защо е заключил вратите? Защо включваш охранителната система в режим „не ме безпокойте“, ако очакваш гости? Може би се е случило така: той настройва системата, деактивира дроидите за през нощта и тогава тя му позвънява. Слиза долу и й отваря сам. „Хей, хайде да хапнем!“

Тази версия не й харесваше.

— Спомни си начина, по който лежеше на дивана в кабинета. Посетители не се приемат така. Позата му казваше: „Искам да полегна малко, за да си почина“. Сега да опитаме нещо друго. Тя влиза сама. Знае кода или системата разполага с отпечатък на гласа й. Идва в кухнята и приготвя подноса с храната. Знае, че той е горе.

— Откъде?

— Защото го познава. Знае какви са навиците му. Лесно би могла да провери на домашния скенер, ако не е сигурна на сто процента. Вероятно го е използвала, да. И аз бих постъпила така. Потвърждава не само местонахождението му, но и че е сам в къщата. Проверява също и дроидите, за да е сигурна, че са деактивирани. Отнася подноса горе.

Ив се обърна и тръгна по пътя, изминат от убийцата.

„Била ли е нервна? — зачуди се тя. — Дали чинията е дрънчала в подноса, или е била спокойна като заледено море?“

Оказала се отново пред вратата на кабинета, Ив се престори, че държи поднос в ръката си и наведе глава.

— Ако той се е заключил вътре, тя е използвала гласова команда, за да отвори и влезе. Иначе трябва да остави таблата на пода, за да освободи ръцете си. От електронния отдел да проверят тази врата, да видим какво ще открият.

— Ще бъде направено.

Ив влезе, изучавайки обстановката от този ъгъл.

— Той не би могъл да я види, не и на първо време. Ако е бил буден, е щял да я чуе. Лежал е с гръб към вратата. Тя влиза в стаята и оставя подноса на масичката. Дали са разговаряли? „Донесох ти нещо за хапване. Трябва да се храниш, за да не се разболееш.“ Виж, това е присъщо на съпругата. Не е било необходимо да си прави труда да носи ядене. Направила е грешка.

Ив внимателно приседна на самия ръб на дивана. „Има достатъчно място да седне“ — помисли си тя, като си спомни в какво положение беше лежало тялото на Айкоув.

— Ако е седнала ето така, го е блокирала и му е попречила да стане. Това пак е типично за съпругата. И не е представлявало заплаха за него. После всичко, което трябва да направи, е да… — Ив се наведе напред, стисна длан в юмрук, сякаш държи скалпел, и със замах го стовари върху дивана.

— Хладнокръвно!

— Да, но не съвсем. Въпросът е в подноса. Може би в храната е имало някакъв транквилант, просто така, като резервен вариант. В противен случай, това е… не знам, вероятно чувство за вина — да донесе на осъдения последна храна. При първото убийство няма нищо подобно. Влиза, убива, излиза. Без излишни отклонения. — Ив стана от дивана. — Всичко останало е извършено ефективно. Заключва вратата след себе си, взима дисковете, включва отново охранителната система. Само този поднос ме смущава, крещи ми. — Въздъхна. — Рурк прави подобни неща. Отрупва ме с храна. Това му е като инстинкт. Ако се чувствам зле или съм разстроена, обезателно навира под носа ми купа или чиния.

— Той те обича.

— Точно така. Който е приготвил тази храна, е имал чувства към него. Били са свързани по някакъв начин. — Ив обиколи с поглед стаята. — Нека да се върнем към доктора. Защо се е заключил тук?

— Да работи.

— Да. Но той ляга. Уморен е, без настроение, а може би мисли по-добре, легнал на гръб. Както и да е — Надникна в банята, като продължи да разсъждава. — Много малка баня за шикозна къща като тази.

— Тя е към кабинета, не е достъпна за останалите стаи. Няма нужда от разкош.

— Напротив, има — отвърна Ив. — Сравни я с останалата част от жилището. Просторни помещения, стилни мебели, картини. Личната му баня в клиниката е по-голяма от тази, а тук е неговият дом. — Сега любопитството й се събуди и тя пристъпи в малката стая. — Пропорциите са нарушени, Пийбоди.

Далас излезе бързо, партньорката й я последва и двете отидоха в кабинета на Аврил, от другата страна на банята. Загледаха се в стената, покрита с картини; точно по средата стоеше малка маса с два стола отстрани.

— Има нещо между тях. Между стената и банята.

Върна се отново в банята и започна да изучава малкото шкафче, в което бяха подредени чисти кърпи и тоалетни принадлежности. Отвори вратичките му и почука с юмрук по задната му стена.

— Чу ли това?

— Солидно. Тежко. Вероятно е армирана. Да му се не види! Открихме тайна стая, Далас!

Започнаха да търсят механизъм за отваряне, като прокарваха длани по стените и рафтовете. Накрая Ив седна на пети, изруга и извади линка си.

— Можеш ли да ми отделиш малко време между разработването на планове за световно господство и изкупуването на всички пуйки на планетата?

— Вероятно. Ако имам някакъв стимул.

— Открих тайна стая. Не мога да намеря входа. Навярно е с електронно задействане. Мога да се обадя в електронния отдел, но тъй като все още си у дома, си по-близо.

— Адресът? — Тя му го издиктува. — Десет минути.

Ив седна по-удобно на пода.

— Ще го почакам, а докато дойде, ще проверя алибито на вдовицата. Имаш ли нещо против през това време да поговориш с някои от съседите?

— Няма проблем.

Ив позвъни, без да става от пода, и не се изненада, когато алибито на Аврил в Хемптънс се потвърди. Просто ей така, без конкретна причина, се обади в заведението за сладолед, където госпожа Айкоув бе заявила, че е водила децата. И отново не се учуди, когато получи потвърждение.

„Дяволски добре си се подготвила“ — промърмори тя, стана и се спусна на долния етаж.

Свърза се с Морис.

— Точно се готвех да ти позвъня, Далас. Стомашното съдържание потвърди показанията за последното хранене. Токсикологичният анализ показа прием на болкоуспокояващи. От общоприетите. И лек транквилант. И двата медикамента са погълнати до час преди смъртта.

— Колко лек?

— Колкото да се отпусне, може би да стане малко сънлив. Дозата е стандартна и при двете лекарства. Подобен коктейл може да се вземе, ако имаш неприятно главоболие или искаш да си починеш.

— Съвпада. — Сети се за позата на тялото върху дивана. — Да, всичко пасва. Имаш ли нещо друго?

— Никакви други травми. Здрав мъж, първокласни корекции на тяло и лице. В момента на смъртта е бил в съзнание, но замаян. Идентично оръжие, една рана в сърцето.

Вратата се отвори и влезе Рурк.

— Добре. Оценявам бързината ти. До скоро. Не беше нужно да манипулираш ключалката — каза тя на съпруга си.

— Практика. Прекрасна къща. — Той огледа обстановката във фоайето и всекидневната. — Малко прекалено традиционно за моя вкус, не особено креативно, но красиво по свой собствен начин.

— Със сигурност ще добавя това в доклада си. — Посочи с пръст към стълбите и сама тръгна нагоре.

— Страхотна система за сигурност, между другото — каза той небрежно. — Щеше да ми отнеме повече време, ако специалистите по електроника не си бяха поиграли с нея преди това. Както и да е, няколко от съседите ме огледаха с подозрение. Мисля, че ме взеха за ченге. Невероятно!

Тя му хвърли унищожителен поглед.

— Не, не са. Ченгетата не носят костюми за десет хиляди долара! Тук е.

Рурк огледа кабинета, видя следите от прах, оставени от „метачите“ и отбеляза липсата на електроника. „Откарали са я вече в електронния отдел“ — отбеляза той.

— Картините са най-добрата част от украсата — приближи до скица, рисувана с креда, изобразяваща непринуден семеен портрет. Айкоув седи на пода, свил единия си крак в коляното, жена му до него, склонила глава на рамото му, подвила крака под себе си, децата — сгушени пред тях.

— Прекрасна работа, нарисувана с любов. Прелестно семейство. Младата вдовица е талантлива.

— Да, наистина, но… — Ив застана до него и заизучава портрета. — Нарисувана с любов?

— Позата, светлината, езика на тялото, линиите, извивките. Да, мисля, че тук е запечатан момент на щастие.

— Защо ще убиваш този, когото обичаш?

— Причините са безброй много.

— Тук си прав — съгласи се Ив и се отправи към банята.

— Ти вярваш, че го е направила.

— Знам, че е замесена. Не мога да го докажа точно в този момент, но съм сигурна — пъхна палци в предните джобове на панталоните си и кимна. — Стаята е ей там, от другата страна на шкафчето.

Също като нея, и той първо огледа помещението.

— Да, там е.

Рурк извади от джоба си малко устройство. Когато го включи, то излъчи тънък сноп червена светлина. Той прекара лъча по рафтовете и задната стена на шкафа.

— За какво служи това?

— Шшт! — Ив едва чуваше ниското жужене, което издаваше устройството. — Зад тази стена има стомана — каза съпругът й, загледан в дисплея.

— Това го разбрах и без твоята играчка!

Той само повдигна вежда. Приближавайки още до стената, набра ръчно някаква команда. Бръмченето се превърна в тих, ритмичен сигнал. Рурк бавно движеше снопа светлина, сантиметър по сантиметър, а Ив заскърца със зъби от нетърпение.

— Какво ще стане, ако…

— Шшт — нареди той отново.

Тя се предаде, и когато чу входната вратата да се отваря, излезе да посрещне Пийбоди.

— Успях да открия няколко съседи. Никой не е забелязал нищо подозрително. Всички са потресени от смъртта на Айкоув. Мило, щастливо семейство според съседката Мод Джейкъбс. Хванах я преди да тръгне за работа. Двете с Аврил Айкоув посещават един и същ здравен клуб, понякога тренират заедно, след това изпиват по чаша зеленчуков сок. Описва я като приятна жена, добра майка, щастлива. Семействата им правили нещо като съвместна вечеря на всеки няколко месеца. Не е забелязала никакви търкания между съпрузите. — Пийбоди погледна нагоре. — Реших да се върна, тъй като видях, че Рурк дойде. По-добре да огледаме стаята, съседите можем да разпитаме и после.

— Той още работи по въпроса. Ще се свържем с електронния отдел — продължи Ив, докато се отправяха към кабинета. — Нека те да свалят… Няма значение!

Задната стена беше отворена. „Врата, по-точно“ — коригира се Ив. Вратата беше дебела петнадесет сантиметра и от вътрешната й страна можеше да се види редица от сложни ключалки.

— Супер! — възкликна Пийбоди и тръгна към отвора.

Отвътре Рурк се обърна и й се усмихна.

— Това е бивша паник стая, превърната в строго охраняван кабинет. Щом влезеш вътре, затваряш вратата, заключваш и тези отвън нямат шанс да те достигнат. Цялата електроника функционира автономно — посочи стенните екрани. — Пълно наблюдение на къщата, отвътре и отвън. Има и склад с провизии. Тук може да се преживее всякакво нашествие, дори ядрено нападение.

— Записи? — Ив погледна към празния монитор на компютъра.

— Достъпът е закодиран и блокиран с безотказно устройство. Мога да го заобиколя, но…

— Ще го вземем в Централата — прекъсна го тя. — Веществените доказателства трябва да бъдат напълно запазени.

— Е, можеш да го направиш, но отсега съм длъжен да ти кажа, че записите най-вероятно са заличени. И в помещението няма нито един диск.

— Значи е успял да ги унищожи. Или тя ги е взела. Ако последното е вярно, тогава убийцата е знаела за тайната стая. На съпругата му трябва да й е било известно. Дори и Айкоув да не й е казал, тя е знаела. Тя е художничка. Разбира от симетрия, размери, баланс. В банята пропорциите са нарушени. — Ив огледа внимателно стаята за последен път, излезе от нея и започна да изучава кабинета. — Той не е унищожил дисковете — реши тя. — Твърде организиран е, също като баща си. И знаеш ли какво, този проект е работата на живота им. Това е тяхната мисия. Не е мислил, че ще умре и освен това си има и тази тайна стая. Чувствал се е защитен, но когато аз започнах да задавам въпроси, е осъзнал, че баща му държи записите, макар и кодирани, на прекалено достъпно място. Така че може би проверява стаята просто, за да се успокои. Това му е в характера.

— Ако е познавал жената убила баща му, няма ли да се притесни, че тя ще дойде и за него? — Пийбоди вървеше подир Ив. — Може би затова е изпратил съпругата и децата си далеч. За да са в безопасност.

— Ако човек мисли, че към сърцето му е насочен скалпел, ще се поизпоти малко. Но младши не се потеше. Той се вбеси, защото ровя около баща му. Разтревожи се, дори се изплаши, че смъртта му е следствие от тяхната работа и че ние бихме могли да попречим. Когато се боиш за живота си, бягаш и се криеш. Не стоиш у дома и не пиеш успокоителни. Стандартни, леки. Морис — обясни Ив, преди партньорката й да попита. — Ако е имало записи — добави тя, — убиецът ги е взел. Въпросът е какво има на тях? И за какво са й нужни? — Тя се обърна към Рурк. — Нека разгледаме нещата по този начин. Искаш да премахнеш една организация, фирма. Да я унищожиш или да я погълнеш, все едно. Какво ще направиш?

— Има различни начини. Най-бързият и безмилостен е да й отсечеш главата. Отделяш мозъка и тялото се срива.

— Да, точно така. — Устните й се извиха мрачно. — И двамата Айкоув бяха много умни типове. Но дори и тогава ти ще искаш всички данни, всяка информация, която можеш да събереш. Особено вътрешната. Те не са били сами в тази дейност. Ще искаш да разбереш кои са и другите играчи. Дори и да ги познаваш или поне някои от тях, пак ще ти са необходими данни. И ще искаш да прикриеш следите си.

— Мислиш ли, че убиецът ще отстрани и други участници в този проект?

Тя кимна.

— На нейно място бих си помислила: „Хей, защо да спирам сега?“. Обади се на „метачите“ да дойдат тук, Пийбоди! А ние отиваме в Централата. Имаме да четем много материали. — Ив тръгна към долния етаж, докато Пийбоди звънеше в управлението. — О, и Надин ще дойде за Деня на благодарността — каза тя на Рурк. — Може би с кавалер.

— Добре. Говорих с Мейвис. Тя каза, че ще дойдат двамата с Леонардо със звънтене.

— Звънтене с какво?

— Със звънчета предполагам.

— Какво означава това, между другото? Защо хората ще идват в къщата ти и ще носят звънчета. Това просто е досадно!

— Ммм… О, и, Пийбоди, тя каза, че ако аз говоря с теб преди нея… Не, нека бъда точен. Ако се видя с теб, преди тя да ти е звъннала, да ти предам, че двете с Трина са готови, и ако искаш да разпуснете тази вечер сбирката е у Далас.

Ив пребледня.

— Какво у Далас? Трина? Не!

— Кротко, кротко — Рурк успокоително я потупа по ръката. — Бъди смело, мое малко войниче!

Вместо това тя се нахвърли върху Пийбоди като пантера.

— Какви си ги свършила?

— Аз… ами просто си мислех дали да не направя нещо с косата си и се посъветвах с Мейвис.

— Ах, ти, кучка такава! Ще те убия! Ще изтръгна вътрешностите ти с голи ръце, след това ще те удуша със собствените ти черва!

— Може ли преди това да си удължа косата? — попита Пийбоди с плаха усмивка.

— Ей сега ще ти удължа косата! — тя щеше да скочи, но Рурк я сграбчи изотзад, обви я с ръце и я задържа на място.

— По-добре бягай! — предупреди той Пийбоди, но тя вече тичешком напускаше къщата. — Винаги можеш да убиеш Трина — предложи Рурк на съпругата си.

— Съмнявам се, че тя може да бъде убита — отвърна Ив, като си мислеше за специалистката по грижи за косата и кожата — навярно единственото същество в цялата вселена, което я ужасяваше. — Хайде да тръгваме! Няма да убия Пийбоди — засега — защото имам нужда от нея.

Рурк я обърна с лице към себе си и силно я прегърна.

— Има ли още нещо, което мога да направя за вас, лейтенант?

— Ще те уведомя.

На улицата нямаше и следа от партньорката й.

Изпратила съпруга си, Ив седна на стълбите, за да изчака „метачите“. Тъй като денят й вече бе съсипан от планираните за вечерта козметични процедури, тя се обади в лабораторията, за да проведе един рунд с шефа на техническата лаборатория Дик Беренски, известен с прякора Тъпака.

— Плодовете бяха чисти… и вкусни. — Кльощавото му лице й се хилеше от екрана на видеолинка. — Сиренето, бисквитите, чая — всичко е чисто. Сиренето е натурално, от краве и козе мляко. Висша класа. Жалко за човека, имал е лошия късмет да умре, преди да хапне от него.

— Нима си ял от веществените ми доказателства?

— Само ги опитах. И те не са никакво доказателство, след като не са натъпкани с медикаменти. Имам няколко женски косъма — от естествена блондинка. Един — от пуловера, и два — от дивана. По оръжието на убийството — нищо. Напълно запечатано. По подноса няма отпечатъци. Нито по храната, чинията, салфетката, приборите. Никъде нищо.

„Няма отпечатъци — помисли си Ив, след като прекъсна връзката. — Ако Айкоув сам си е донесъл подноса, все щеше да остави отпечатъци по нещо.“ Това увеличаваше състоятелността на нейната теория.

— Ъъъ, лейтенант? — Пийбоди стоеше на тротоара, на безопасно разстояние от нея. Пристъпваше неспокойно, като човек, готов всеки момент да побегне. — Говорих с още една съседка. Пак същото. Направих проверка на показанията на домашния дроид относно семейното ежедневие и графика.

— Чудесно! Защо не дойдеш тук и не седнеш, Пийбоди?

— Не, благодаря. Искам да се поразтъпча.

— Страхливка!

— Без съмнение. — Лицето й придоби израз на жално извинение. — Наистина, нищо не съм направила. Всъщност вината не е моя. Просто случайно се сблъсках с Мейвис и й споменах, че мисля да си удължа косата, а тя пое топката и спринтира направо към голлинията.

— И ти не успя да вземеш топката от една бременна жена?

— Тя може да е напълняла, но е пъргава. Не ме убивай!

— Прекалено много неща занимават ума ми точно сега, нямам време да планирам и твоето убийство. По-добре се моли и занапред да съм все така заета.

 

 

Когато се върнаха обратно в Централата, Ив стовари на Пийбоди купища информация, открита от Надин. „Нека чете, докато очите й започнат да кървят“ — злорадо си помисли тя.

Рязко се извърна от бюрото на партньорката си и сграбчи Бакстър за яката.

— Душиш ли ме?

— Мантото! Подушвах мантото!

— Престани! — пусна го. — Откачено копеле!

— Дженкинсън е откачено копеле.

— Хей! — Дженкинсън се обади от другия край на помещението.

— Щом не можеш да въведеш ред в отделението си, Далас, притеснявам се как ще командваш подчинените си?

Ив наклони глава на една страна и дари Бакстър с очарователна усмивка.

— Правил ли си някога корекция на лицето или на тялото си, Бакстър?

— Моята неотразима външност се дължи на изключителните ми гени. Защо? Нещо не е наред с лицето или тялото ми ли?

— Искам да посетиш клиниката на Уилфред Б. Айкоув. Облечен в официални дрехи. Ще искаш консултация с най-добрия специалист по лицева хирургия.

— Какво му е на лицето ми? Жените се разтапят, когато използвам силата на чаровната си усмивка върху тях.

— С най-добрия специалист по лицева хирургия — повтори Ив. — Искам да знам през какъв точно процес трябва да се премине, за да бъде приет човек за консултация. Нужен ми е ценоразписа, да усетиш атмосферата. Искам да знам в какво състояние са сега, когато и двамата Айкоув са в моргата.

— Ще се радвам да помогна, Далас, но нека да помислим върху следното — кой ще повярва, че искам да променя нещо по това лице? — Обърна глава и вдигна брадичката си. — Виж ми профила, ако смееш. Убиец е!

— Използвай го, за да притиснеш женския персонал. Докладвай ми за ситуацията. Поискай обиколка на цялото място, преди да оставиш лицето си в ръцете им, нещо такова. Разбра ли ме?

— Ясно! Ами моето момче?

Ив погледна към полицай Трой Трухарт — помощника на Бакстър, който седеше на бюрото си и се занимаваше с писмена работа. Той все още беше зелен като пролетна трева, но Бакстър действаше като тор върху неговото развитие.

— Как се справя с лъжите?

— Има напредък.

Може би, но момчето беше младо, снажно, красиво. По-добре ще е да изпрати опитно ченге — макар и, както той сам се изрази, с профил — убиец.

— Този път той ще пропусне. Задачата ще ти отнеме само няколко часа.

 

 

Ив позвъни на Фийни и му предложи да го почерпи с онова, което минаваше за обяд в столовата на Централата.

Напъхаха се в едно сепаре и си поръчаха сандвичи с фалшива пастърма и ръжени хлебчета. Ив се опита да подобри вкуса на своя, като го удави в горчица, която, за съжаление, имаше нездравословния цвят на урина.

— Първо Айкоув — започна Фийни, като потопи парчето пържено соево месо в локвичка разреден кетчуп. — Никакви входящи или изходящи обаждания от линка в домашния му кабинет вечерта преди убийството. Имам копия на разговорите от служебния и джобния му линк. Нищо до, от, или отнасящо се за заподозряната. — Той сдъвка и преглътна, после отхапа от влакнестото вещество, обявено за пастърма. — Проверих и линковете на доктор Уил. Съпругата му го е търсила по личния от Хемптънс, около 15:00 в деня на убийството му.

— Тя не спомена за това.

— Обикновен разговор — децата са добре, яли сладолед, приятели щели да дойдат по-късно за по едно питие. Иска да знае дали е хапнал нещо, дали е отдъхнал. Семейни неща.

— Обзалагам се, че й е казал, че се прибира вкъщи и ще се заключи до сутринта.

— Да. — Фийни удави още едно парче соево месо. — Казва, че ще се опита да свърши малко работа, след това ще заключи. Че е уморен, с главоболие и е имал още един рунд с теб. Нищо, което да сметнеш за подозрително.

— Но е узнала плановете му за останалата част от деня. Какво друго имаш за стареца?

— Досиетата на пациентите и картоните са доста обширни. Едно от моите момчета има някакво медицинско обучение, дадох му да ги прегледа. Ето как стоят нещата… — Преглътна залъка с фалшиво кафе, чийто вкус беше ужасен. — Има лична записна книга, отделно от работния календар със срещите, който ни даде секретарката му. Лични неща. За напомняне — посещение при внуците, цветя за снахата, консултация с колега от клиниката, заседание на борда. Отбелязана е и срещата с нея. Само с един инициал — единствено Д, часа и датата. Във всички останали записи, било то за среща с друг лекар или за разговор с пациент, той използва име и фамилия, час, дата, някаква ключова дума, отнасяща се до целите. И така е всеки път, с изключение на този случай. А има и още нещо.

— Какво?

— Записната книга е разчетена за една година. Вече сме ноември, значи единадесет месеца. За цялото това време, освен когато е бил извън града по работа или за развлечение, всеки понеделник и четвъртък вечер и сряда следобед той е бил свободен. Никакви ангажименти. Никакви срещи. Нито от личен, нито от служебен характер. Нищо.

— Забелязах същото и в работния му календар, но той не обхващаше цялата година. Да, това наистина е много интересно. Някаква редовна дейност, която не е отбелязвал.

— Толкова редовна, колкото и ежедневната доза фибри. — Фийни размаха соевото резенче. — Да допуснем, че се занимаваш с нещо, а ти си организиран човек. Отделяш за това една вечер в седмицата. Но две вечери и един следобед, всяка седмица през тези единадесет месеца? Това е адска съсредоточеност.

— Ще трябва да разшириш търсенето, да се върнеш назад в миналото. Направи същото и за Айкоув-младши. Виж имат ли съвпадащи си свободни вечери. И още, интересувам се от всяко споменаване на училище и колеж „Брукхолоу“. Всяко споменаване на Джона Д. Уилсън или Ева Хенсън Самюълс.

Фийни извади от джоба си електронен бележник и записа имената.

— Ще ми кажеш ли защо?

Докато привършиха обяда си, тя му разказа всичко.

— Дали паят става за ядене? — зачуди се той и въведе избора си на електронното меню, като поръча и още две кафета. — Добре, сега за доктор Уил. Ако някой е разбил ключалките или е бъркал в системата за сигурност, то той е имал невидими ръце. Никакви отпечатъци.

— Трябва да е минал през проверка на гласа. Можеш ли да свалиш гласовите отпечатъци от паметта?

— Не мога — поклати глава. — Системата не запаметява входящите гласове от съображения за сигурност. Не дава възможност да се извлече запис, да се презапише и клонира. Трябва да призная, че този, който е влязъл в жилището, или е бил пуснат, или е шибан гений.

— Тя е умна, но не е гений. Достатъчно находчива е, за да го направи да изглежда като взлом. По-объркващо е — обясни, когато Фийни вдигна вежди. — Съпругата му има желязно алиби, тя е в Хемптънс. Според нея и показанията на домашната прислуга, никой извън домакинството няма кодовете. Така че си имаме работа с призрак. Трябва да се съсредоточим върху съпругата, но колкото и да я проверяваме, има няколко свидетеля, които, независимо един от друг, потвърждават, че тя е била на километри от дома, докато в сърцето на мъжа й е бил забит скалпела. Търсим съучастник, връзка между нея и Долорес. Досега резултатите са нулеви.

— Освен този проект.

— И училището. — Ив кимна. — Да. Мисля, че ще ми се наложи да пътувам до Ню Хемпшир. Какво правят хората в Ню Хемпшир?

— Да ме вземат мътните, ако знам. — Фийни се намръщи на чинията, която се появи от прореза за сервиране. В нея лежеше кашкав кафяво-оранжев триъгълник.

— И на това му викат тиквен пай? — попита Ив. — Повече прилича на парче…

— Не го казвай! — Фийни смело грабна вилицата. — Ще го ям!

 

 

Решила, че Пийбоди още дълго ще се занимава с информацията от Надин, след обяда Ив отиде в кабинета на Уитни, за да докладва.

— Предполагаш, че „Брукхолоу“ — училище с добра репутация, е параван за какво, търговия със секс робини?

— Мисля, че едното е свързано с другото.

Уитни прокара пръсти през късо подстриганата си коса.

— Ако не ме лъже паметта, това училище фигурираше в списъка на жена ми сред възможните учебни заведения за нашата дъщеря.

— Кандидатствахте ли?

— По-голямата част от този процес за щастие ми е като в мъгла. Но госпожа Уитни ще си спомни.

— Сър… като говорим за госпожа Уитни — „Чувствителен, много чувствителен въпрос…“ — Изпратих Бакстър неофициално в клиниката, под прикритието на потенциален клиент. Това ще му даде възможност да обиколи съоръженията, да провери как работи системата. Въпреки това се питах, ако се наложи, би ли се съгласила госпожа Уитни да разговаря с мен за нейния, хмм… опит?

За момент той впи в нея измъчен поглед.

— Това няма да й хареса, но тя е жена на ченге. Ако имаш нужда от показанията й, ще го направи.

— Благодаря ви, командире. Съмнявам се, че ще ми се наложи. Надявам се да не е необходимо.

— Аз също, лейтенант. Нямаш представа колко много се надявам.

 

 

От кабинета на Уитни Ив отиде в този на Майра, като успя да убеди секретарката й да я пусне да влезе между сеансите на двама пациенти. Не седна, макар психиатърката да й посочи един стол.

— Добре ли си? — попита я Ив.

— Малко потресена, ако ще си говорим истината. И двамата ги няма. Познавах Уил и семейството му. Срещахме се понякога и тези срещи ми доставяха голямо удоволствие.

— Как би характеризирала неговите отношения със съпругата му?

— Любящ, малко старомоден, щастлив.

— В какъв смисъл старомоден?

— Моето впечатление е, че той командваше вкъщи. Всичко бе подчинено на неговите желания и нужди, но ми се струваше, че това положение устройва и двамата. Тя е много любяща и предана майка. Харесва й да бъде съпруга на лекар. Има талант, но изглежда щастлива да се задоволява с ролята на аматьор, отколкото да се отдава страстно на изкуството.

— А ако ти кажа, че тя е замесена в убийствата.

Майра изненадано премигна, след това очите й се разшириха.

— Въз основа на моята професионална оценка на характера й, не бих се съгласила.

— Срещала си се с тях в обществото… от време на време. Виждала си ги такива, за каквито са искали да се представят. Съгласна ли си с това?

— Да, но… Ив, профилът, който направих на убиеца, показва хладнокръвен индивид със здрав самоконтрол и с професионална подготовка. Впечатленията ми от Аврил Айкоув — а те са се трупали през годините — са, че тя е добросърдечна, крехка жена, щастлива и доволна от своя живот.

— Той я е оформил такава за сина си.

— Какво?

— Знам го. Айкоув я е възпитал, образовал и обучил. По дяволите, той почти я е създал като идеалната партньорка за сина си. Не е бил човек, който ще се задоволи с нещо по-малко от перфектното. — Тя седна и приведе цялото си тяло напред. — Изпратил я е в училище — малък частен пансион, над който е имал пълен контрол. Той и неговият приятел и сътрудник, Джона Уилсън. Генетик.

— Чакай! — Майра вдигна и двете си ръце. — Чакай! Да не би да говорим за генна манипулация? Но тя е била на пет или повече години, когато Уилфред й е станал настойник.

— Може би, но аз не изключвам възможността той да е проявявал интереси към нея много по-рано. Има връзка между нея и съпругата на Уилсън. Имат обща фамилия, но все още не сме открили подробности. Трябва да съществува някаква връзка между майка й и Айкоув, който е станал неин настойник. Уилсън и жена му са основали училището. Айкоув е изпратил в него Аврил.

— Тези връзки може би наистина съществуват и това обяснява защо той я е пратил именно там. Сам по себе си фактът, че е познавал или е имал нещо общо с генетик…

— Има забрана за генни манипулации, които излизат извън контролираните рамки на придобитите и вродените дефекти. Забраните са наложени, защото хората и науката винаги искат повече. Ако един ембрион може да бъде излекуван или поправен, защо да не бъде и създаден по поръчка? „На мен момиче, моля. Да, благодаря ви. Русо, със сини очи, и след като вече сте започнали, направете й и малко чипо носле.“ Хората са готови да платят ужасно много за съвършенството.

— Твърде високо скачаш, Ив!

— Може би. Но имаме генетик, пластичен хирург и елитно частно училище. При тези налични елементи не трябва да правя много високи скокове, за да видя цялата картинка, която се доближава до моята теза. Знам какво е да бъдеш обучаван — отпусна се назад в стола и стисна с две ръце подлакътниците.

— Не мога да си представя, че човек като Уилфред би злоупотребявал физически и сексуално с дете.

— Жестокостта е само един от методите на обучение. Може да се направи и с доброта. Понякога той ми донасяше бонбони. Друг път ми даваше подарък, след като ме бе изнасилил. Също както дават на кучето лакомство, за това, че си е изпълнило номера.

— Тя беше привързана към него, Ив. Виждала съм го. Аврил възприемаше Уилфред като баща. Тя не стоеше под ключ. Ако пожелаеше да си тръгне, можеше да го стори.

— Ти знаеш много добре — отвърна Ив, — че светът е пълен с хора, които са заключени без ключалки и решетки. Питам те, би ли могъл той да направи нещо подобно. От чисто научен интерес, от жажда за съвършенство да бъде подтикнат да манипулира дете, и да го превърне в съпруга за сина си и майка за внуците си?

Майра затвори очи за момент.

— Научният аспект би го заинтригувал. В съчетание със стремежа му към перфекционизъм, тази идея би могла да го съблазни. Ако си права за част от нещата, дори само частица от това да е истина, той би смятал, че действа в името на общото благо.

„Да — помисли си Ив. — Самопровъзгласилите се богове винаги го правят.“