Нора Робъртс
Произход в смъртта (1)

Пролог

Смъртта й се усмихна и нежно я целуна по бузата. Той имаше хубави очи. Тя знаеше, че са сини, но не като синьото в кутията й с пастели. Разрешаваха й да рисува с тях по един час всеки ден. От всичко най-много обичаше да оцветява.

Можеше да говори три езика, но с кантонския диалект имаше трудности. Умееше да пише йероглифи, обичаше да изписва чертички и фигурки. Но й беше трудно да види в тях думи.

Не можеше да чете много добре на нито един от езиците и знаеше, че човекът, когото тя и нейните сестри наричат Татко, е притеснен.

Винаги забравяше това, което трябваше да помни, но той никога не я наказваше. Не като другите, когато той не беше там. Мислено ги наричаше така — Другите. Те помагаха на Татко като я учеха и се грижеха за нея. Но ако тя направеше грешка, когато той не беше наблизо, те правеха нещо с нея, което й причиняваше болка и тялото й подскачаше.

И не й позволяваха да каже нищо на Татко.

Татко беше винаги добър и нежен, точно както сега, когато седеше до нея и държеше ръката й.

Беше време за още един тест. Тя и нейните сестри бяха подлагани на множество тестове. Понякога, когато тя не можеше да се справи с всички стъпки, у човека, когото наричаше Татко, се появяваха бръчки по челото или тъжен поглед в очите. В някои от тестовете той трябваше да я боде с игла или да прикрепя към главата й някакви машинки. Тя не харесваше много тези тестове, но докато те продължаваха, тя си представяше, че рисува с цветните пастели.

Беше щастлива, но понякога й се искаше да им разрешат да поиграят в двора, вместо само да си дават вид, че играят в двора. Харесваха й холограмните програми, особено тази, в която бяха на пикник, с кученце. Но всеки път, когато попиташе възможно ли е да има истинско кученце, човекът, когото наричаше Татко, се усмихваше и отговаряше: „Някой ден“.

Трябваше много да учи. Беше важно да научи всичко, което й задаваха — да знае как да говори, как да се облича, да слуша музика и да обсъжда всичко, което бе запаметила, прочела или видяла на екрана по време на уроците.

Тя знаеше, че нейните сестри са по-умни и схващат по-бързо, но те никога не й се подиграваха за това. Разрешаваха им да играят заедно всеки ден — един час сутрин и един час преди лягане.

Това беше много по-хубаво, отколкото на пикника с кученцето.

Би казала, че е самотна, ако знаеше какво е самота.

Когато Смъртта я хвана за ръката, тя притихна, готова да даде всичко от себе си.

— Това ще те накара да се почувстваш сънлива — каза той с мекия си глас.

Днес докторът бе довел своя син. Харесваше й, когато момчето идваше, макар то да я караше да се чувства неловко. Беше по-голямо от нея и имаше същите сини очи като човека, когото тя наричаше Татко. То никога не играеше с нея или сестрите й, но тя не преставаше да се надява, че някой ден ще им разрешат да си поиграят.

— Удобно ли ти е, скъпа?

— Да, Татко.

Тя се усмихна срамежливо на момчето, което стоеше до леглото й. Понякога си представяше, че малката стаичка, в която спеше, се превръща в истинска спалня като в замъците, за които беше чела или видяла на екрана. Представяше си, че е принцеса в омагьосан замък, а момчето е принцът, който ще дойде да я спаси.

Но от какво да я спаси, просто не знаеше.

Едва усети убождането. Мъжът беше толкова внимателен.

На тавана над леглото й имаше екран и днес човекът, когото наричаше Татко, беше избрал програма с известни картини. Като се стараеше да му достави удоволствие, тя започна да назовава картините по реда, по който се появяваха на екрана.

— „Градинска пътека в Живерни“, 1902-ра, Клод Моне. „Цветя и ръце“, Пабло Пикасо. „Фигура на прозореца“, Салвадор Да… Салвадор…

— Дали — подсказа й той.

— Дали. „Маслинови дървета“, Виктор ван Гог.

— Винсент.

— Съжалявам. — Езикът й започна да се заплита. — Винсент ван Гог. Очите ми са уморени, Татко. Главата ми тежи.

— Всичко е наред, скъпа. Можеш да затвориш очи. Почини си.

Той държа ръката й, докато тя се унесе. Държеше я нежно, докато умря.

Тя напусна този свят пет години, три месеца, дванадесет дни и шест часа, след като беше дошла в него.