Пол У. Феърман, Фредерик Даней, Манфред Бенингтън Ли
Неизвестният ръкопис на д-р Уотсън (2)

Из записките на Джон Уотсън, доктор по медицина
Глава I
Комплект хирургически инструменти

— Вие сте съвсем прав, Уотсън. Напълно е възможно Нощната сянка да е жена.

Беше ясна утрин през есента на 1888 г. Вече не живеех постоянно на Бейкър стрийт 221-б. След женитбата си бях поел задължението — доста приятното задължение — материално да осигурявам жена си и затова възобнових лекарската си практика. И предишният тесен контакт с моя приятел мистър Шерлок Холмс се смени с редки срещи. Моята жена, най-внимателната от всички жени, приемаше тези отношения с рядко търпение. Редовните читатели на моите несъвършени произведения за делата, които разследва Шерлок Холмс, я помнят като Мери Морстън, с която ме свърза щастливата случайност, когато заедно с Холмс бях зает с делото, озаглавено от мен като „Знакът на четиримата“.

Една сутрин на закуска Мери каза:

— Получих писмо от леля Агата. Бедната. Животът на една стара мома е толкова самотен. Пише, че лекарят й наредил да лежи.

— Сама ли е?

— Не, живее с Бет, моята стара бавачка, и един работник, който се грижи за къщата и градината.

— Ако любимата племенница й погостува, това ще бъде за нея по-добро от всяко лекарство.

— Наистина, тя направо не ме моли, само плахо намеква, но аз се колебая…

— Мисля, че трябва да заминеш, Мери. Две-три седмици в Корнуел и на теб ще ти бъдат от полза. Напоследък малко си побледняла.

Моите думи бяха напълно искрени, но отчасти бяха продиктувани и от други по-мрачни мисли. Няма да бъде преувеличено, ако кажа, че през онова утро на 1888 г. всеки мъж в Лондон, който имаше чувство за отговорност, би бил радостен, ако можеше да изпрати жена си, сестра си или любимата си вън от града, стига да му паднеше такава възможност. Причината за това беше само една, и то доста сериозна. Нощем по улиците и тъмните кюшета на града тършуваше Джек Нощната сянка. И макар че нашата тиха къщичка в Падингтън се намираше далеч от Хуайтчепел, където се подвизаваше маниакът, кой можеше да бъде спокоен? Когато станеше дума за това чудовище, логиката не помагаше.

— Не ми се иска да те оставям сам, Джон.

— Предлагаш ми да замина с теб ли?

Мери се разсмя.

— Пази боже! В Корнуел ти ще се побъркаш от скука. По-добре си събери куфара и отиди да погостуваш на своя приятел Шерлок Холмс. Знам, че винаги си добре дошъл на Бейкър стрийт.

Да си призная, много-много не се съпротивлявах. Предложението на Мери беше доста съблазнително. И така, след като я изпратих в Корнуел и бързо уредих всички въпроси, свързани с лекарската ми практика, се преместих при Холмс не само за свое, но лаская се от надеждата и за негово удоволствие.

Просто е удивително колко лесно възстановихме установения между нас ред.

— Слушайте, Холмс, с нищо не съм ви дал да си помислите, че подобна мисъл се е мярнала в главата ми.

Холмс се усмихна, наслаждавайки се на играта.

— Признайте, Уотсън, че познах. Вие не сте прав, като твърдите, че не сте издали мислите си.

— Но аз седях спокойно, фактически неподвижно и си четях „Таймс“.

— Очите и главата ви съвсем не бяха неподвижни. Както четяхте, спряхте поглед на крайната колонка отляво, в която се описва новото злодеяние на Джек Нощната сянка. Малко след това откъснахте поглед от написаното и се намръщихте. Беше очевидно, че се възмущавате как може такова чудовище безнаказано да скита по улиците на Лондон. След това, приятелю, погледът ви се спря на списание „Стренд магазин“, което се намира до вашия стол. Списанието е отворено на рекламата на фирмата „Белдел“, която предлага вечерни тоалети за дами уж по умерени цени. Манекенката показва един такъв тоалет на снимката. Изразът на лицето ви веднага се измени. Станахте някак си замислен. И запазихте този израз, докато не преместихте поглед към портрета на нейно величество, който виси над камината. Миг след това чертите на вашето лице се смекчиха и вие кимнахте с глава. Уверихте се в мисълта, която ви дойде наум. В този момент изразих съгласие с предположението, че Нощната сянка може да се окаже и жена.

— И тъй като заговорихме за Джек Нощната сянка — казах аз, — позволете ми да ви задам един въпрос: защо досега не сте се заинтересували от това дело, Холмс? Бихте оказали огромна услуга на жителите на Лондон.

— Бях зает. Както ви е известно, съвсем наскоро се върнах от континента, където кметът на един град ме помоли да отгатна една извънредно любопитна загадка.

— Но Нощната сянка доведе до задънена улица лондонската полиция!

— Мога да ви уверя, че това говори по-скоро за безпомощността на Скотланд ярд, отколкото за находчивостта на Нощната сянка. Мисля, че скоро всичко ще свърши. В някоя от следващите нощи Лейстрейд ще се натъкне на Нощната сянка, когато маниакът извършва убийство, и победоносно ще го предаде в ръцете на правосъдието.

Позвъни се на вратата и това прекъсна нашия разговор.

Минаха няколко минути и чухме стъпките на мисис Хедсън, която се качваше по стълбата. Когато влезе, видях в ръцете й пакет, увит в амбалажна хартия.

— Я да видим какво са ни донесли? Хм, големината му е приблизително петнадесет дюйма на шест, дебел е четири дюйма. Грижливо е опакован. Най-обикновена амбалажна хартия. Пощенският печат сочи Хуайтчепел. Името и адресът са написани с женска ръка, която бих казал, рядко държи писалка.

— Твърде е възможно, ако се съди по драскулките. Почеркът несъмнено е женски.

Появяването на пакета предизвика живия интерес на Холмс. Да не говорим за мен. Неговите дълбоки сиви очи заблестяха, когато разгъна хартията, извади плосък кожен калъф и ми го протегна.

— Какво ще кажете по този повод, Уотсън?

— Това е комплект хирургически инструменти.

— Кой би могъл по-добре от вас да знае това! Не смятате ли, че това е доста скъпа вещ?

— Да. Кожата е от най-високо качество. И изработката е превъзходна.

Холмс сложи калъфа на стола. Отвори го и ние замълчахме. Беше стандартен комплект хирургически инструменти. Всеки лежеше в съответната вдлъбнатинка от тъмночервено кадифе, с което калъфът беше подплатен отвътре. Една вдлъбнатинка беше празна.

— Кой инструмент липсва, Уотсън?

— Големият скалпел.

— Да започнем с очевидното. Тези инструменти са принадлежали на медик, който е изпаднал в нужда.

Принуден както винаги да призная своята слепота, промърморих:

— Страхувам се, че това е очевидно за вас, но не и за мен.

Погълнат от разглеждането, Холмс отговори разсеяно:

— Ако се окажете материално притеснен, Уотсън, кое от имуществото си ще отнесете в заложната къща най-накрая?

— Разбира се, медицинските си инструменти, но…

— Точно така.

— Но защо смятате, че инструментите са били заложени в заложна къща?

— Има две доказателства. Погледнете ето тук през лупата.

Погледнах посоченото място.

— Виждам бяло петънце.

— Това е прах за чистене на сребърни предмети. Нито един хирург не чисти инструментите си с такъв прах. Тези са били почистени като обикновени прибори за хранене от някого, който се е интересувал само от външния им вид. Виждате ли върху страничната плоскост на калъфа бележка с тебешир? Почти се е изтрила, но ако се вгледате, ще видите, че това е номер. Такъв номер лихварят обикновено пише върху предмета, който се залага. Очевидно той съответствува и на номера на квитанцията.

Почувствувах как се изчервявам. Сега всичко беше ясно като бял ден.

— Значи калъфът е бил откраднат! — възкликнах аз. — Откраднат от някой хирург и заложен за грошове в заложна къща.

— Ако лихварят изпитваше и най-малкото подозрение, че комплектът е откраднат, не би го поставил на витрината, което, както не се и съмнявам, сте забелязали.

— Откъде знаете, че калъфът е стоял на витрината?

— Погледнете внимателно — каза Холмс. — Калъфът е бил отворен и е стоял на място, където е падало слънцето. Нима не ни говори за това избелялата ивица върху кадифената подплата на вътрешната страна на капака? Дори нещо повече, това крайче е избеляло толкова, че калъфът по всяка вероятност дълго време е стоял на витрината.

Можех само да кимна. Както винаги, достатъчно беше Холмс да поясни своите поразителни наблюдения и те веднага започваха да изглеждат примитивно прости.

— Жалко — казах аз, — че не знаем къде се намира заложната къща. Струва си да изясним откъде попадна при нас този любопитен подарък.

— Може би с времето ще изясним и това, Уотсън каза Холмс. — Заложната къща, за която става дума, се намира далеч от шумните улици. Гледа на юг и е разположена на тясна уличка. Работите на лихваря съвсем не са блестящи. Може дори да се добави, че е чужденец. Но вие, разбира се, сам виждате всичко това?

— Нищо подобно не виждам — казах аз отново уязвен.

— Напротив — проговори Холмс, допирайки крайчетата на пръстите на двете си ръце, — вие виждате всичко това, скъпи мой Уотсън, но не правите никакви изводи. Да разгледаме моите заключения поред. Тези инструменти с радост щяха да бъдат купени от някой от многобройните студенти-медици в Лондонското сити, което несъмнено би се случило, ако заложната къща се намираше на някоя голяма и оживена улица. Оттук идвам до извода, че тя се намира далеч от оживените места на града. Обърнете внимание и къде се намира избелялото място. Това е равна ивичка в горния край на кадифената подплата. Следователно слънцето е огрявало отворения калъф, когато се е намирало в зенита, и зданията на противоположната страна на улицата не са закривали лъчите му. Значи заложната къща се намира по южната страна на някоя малка и тясна уличка.

— А как определихте, че лихварят по произход е чужденец?

— Погледнете цифрата седем, написана с тебешир отстрани на калъфа. Вертикалната чертичка се пресича от малка хоризонтална. Само чужденците пишат седмицата по този начин.

Отново се наведе над калъфа и мушна пинцетите си под кадифената подплата. Тя поддаде и той я повдигна.

— Аха, какво е това? Да не би опит да се скрие…

— Да се скрие какво? Петна? Драскотини?

— Ето какво — каза той, — сочейки със своя дълъг и тънък пръст.

— Но това е герб?

— Ключът към личността, на която е принадлежал комплектът с инструментите.

— Чий е този герб, Холмс?

— Моля да ме извините, Уотсън — каза Холмс, излизайки от унеса си, — на Чайрс. На Кенет Осбърн, херцог Чайрски.

Това име ми беше добре известно, както впрочем и на цяла Англия.

— Блестящ род.

Холмс разсеяно кимна.

— Владенията му, ако не се лъжа, се намират в Девъншир, на края на блатата, сред ловни полета, които се ползуват с огромна популярност между спортистите-аристократи. Притежава голям дом, който по-скоро прилича на феодален замък и съществува вече четиристотин години, класически образец на готическия стил. Слабо съм запознат с историята на Чайрс, ако не се смята този общоизвестен факт, че името им никога не е било свързано с престъпния свят.

— Значи, Холмс — казах аз, — отново се връщаме към първоначалния въпрос. Защо са ви изпратили този комплект инструменти?

— Труден въпрос.

— Може би обяснителното писмо се е задържало?

— Не е изключено да сте прав, Уотсън — каза Холмс. — Затова предлагам да предоставим на лицето, което ни изпрати това, малко време, да кажем до… до утре, 10,30 часа сутринта. Ако до това време не получим обяснение, ще ни се наложи да се отправим към Падингтънската гара и да седнем в експреса за Девъншир.

— С каква цел, Холмс?

— С двояка. Първо, краткото пътешествие из селските местности по това време на годината, когато природата сменя цветовете си, ще подействува освежително на двама мухлясали лондончани.

— И второ?

Аскетичното лице на Холмс се озари от странна усмивка.

— Справедливостта изисква — каза моят приятел Холмс — собствеността на херцог Чайрски да му бъде върната, не е ли така?

Елери продължава

Елери се откъсна от ръкописа. Грант Еймс трети продължаваше да си пие уискито.

— В края на краищата черният ви дроб няма да издържи — каза Елери.

— Вижте го какъв моралист… Говорим за ръкописа. През 1888 г. Шерлок Холмс получава тайнствен комплект хирургически инструменти. Мобилизира всичките си изключителни способности и се впуска в едно от своите знаменити приключения. Три четвърти век по-късно друг един пакет донасят при друг знаменит детектив.

Елери се намръщи.

— Единственото, което мога да кажа в дадения момент е, че този почерк, който, като че ли принадлежи на Уотсън, е акуратен, твърд, но на места нечетлив.

— Много сте далеч от Холмс, приятелю. Въпросът е дали това наистина е почеркът на Уотсън? Истински ли е този ръкопис? Е, хайде, Куин, покажете вашите способности.

— Млъкнете, най-после! — извика Елери и се зае да чете по-нататък.