Робърт Шекли
Координати на чудесата (4)

Глава 20

… И тъй, попаднахме някъде, кой знае къде, кога и на коя Земя? Бъдете уверени, обаче, само не и Кармоди, който се озова в град много подобен на Ню Йорк. В много подобен, но дали в него?

— Този Ню Йорк ли е? — попита Кармоди.

— Дявол го знае! — отвърна някой.

Кармоди се огледа и схвана, че гласът идва от черния чадър, който държеше в ръце.

— Ти ли си, Наградо? — попита той.

— Какво мислиш, че е някое шотландско пони?

— Къде беше досега?

— В отпуск. В кратък, но заслужен отпуск — каза Наградата. — И нямаш право да се оплакваш. Отпуските са предвидени в договора между Амалгамираните Награди на Галактиката и Лигата на Реципиентите.

— Не се оплаквам — каза Кармоди. — Просто така… Е, няма значение!… Виж сега: това място е буквално моята Земя. Буквално като в Ню Йорк!…

Край тях се стелеше градът. Поток от коли и хора. Блясък на реклами. Пълно с театри, пълно с павильони, пълно с хора. Пълно с магазини, с обявления за евтина разпродажба по случай фалит. Пълно с ресторанти — най-големите се наричаха „Северен“, „Южен“, „Източен“, „Западен“, а във всички — стандартни бифтеци и картофено пюре. Девойчета в дрешки мидллес танцуваха под звуците на дрезгава музика.

— Ето как се живее весело! — възкликна Кармоди, като си облиза устните.

— Чувам само звукът на монетите в касата — отбеляза Наградата с тон на моралист.

— Недей да лицемериш! — рече Кармоди. — Струва ми се, че съм у дома.

— Надявам се, че грешиш — отвърна Наградата. — Това място ми действува на нервите. Вгледай се както трябва.

Кармоди позна, че седи на ъгъла на Бродуей и 50-ата улица. Ето го и входът на метрото — право пред него. Да, той си е у дома! И побърза да се спусне по стълбите. Всичко беше познато, радваше и натъжаваше едновременно. Мраморните стени гинеха от влага. Блестящата монорелса изскачаше от един тунел и изчезваше в друг…

— Ох! — възкликна Кармоди.

— Какво има? — попита Наградата.

— Няма нищо… Премислих. Я по-добре да се върнем на улицата.

Той бързо се върна назад — към светлото правоъгълно небе. Но пътя му прегради кой знае откъде появила се тълпа. Кармоди започна да се провира през нея към изхода, а тълпата го тласкаше назад. Мокрите стени на метрото затрепереха и трескаво пулсираха. Святкащата монорелса изскочи от мястото си и се протегна към него, подобно на бронзово змийско езиче. Кармоди затича, събаряйки хората насреща си, но те веднага се изправяха на крака като човечета с оловна тежест. Мраморният под стана мек и лепкав. Краката на Кармоди се запънаха, хората го наобиколиха в кръг, а монорелсата надвисна над главата му.

— Сизрайт! — завика Кармоди. — Измъкнете ме от тук!

— И мен! — запищя Наградата.

— И мен! — заскимтя хищникът, защото се беше престорил ловко на подземна станция, в чиято паст така невнимателно се бе намъкнал Кармоди.

— Сизрайт!

И нищо!… Всичко остана както си беше. Кармоди с ужас помисли, че Сизрайт може да се е заблеял някъде: я на обяд, я в тоалетната, я да говори по телефон. Синият правоъгълник на небето ставаше все по-малък. Входът като че ли се затваряше. Около него фигурите започнаха да губят приликата си с хора. Стените станаха пурпурночервени, издуха се, напрягаха се и започнаха да се движат. Гъвкавата монорелса се обви жадно около краката на Кармоди. От утробата на хищника долиташе къркане и потече обилна слюнка.

— Помощ! — продължи да крещи Кармоди. — Сизрайт, помогнете!

— Помогнете, помогнете му! — заплака Наградата. — Или ако ви е трудно, помогнете поне на мен. Извадете ме от тук, а аз ще дам обявление във всички големи вестници, ще организирам комитети и групи за действие, ще изляза на улиците с плакати, за да убедя целия свят, че Кармоди трябва да бъде отмъстен. По-нататък ще се посветя…

— Стига си дрънкал! — каза гласът на Сизрайт. — Срамота е! А що се отнася до вас, Кармоди, трябва да мислите, преди да влизате в устата на своя враг. Моята служба не е създадена само за да ви измъква от примката в последния миг!

— Но сега ще ме спасите, нали? Нали ще ме спасите? — молеше Кармоди.

— Направих го вече! — каза Сизрайт.

Глава 21

И Кармоди отново беше в град, подобен на Ню Йорк — този път стоеше пред хотел „Уолдорф-Астория“.

Носеше солидно палто от фирмата Барбери. Това веднага можеше да се разбере по етикета, зашит не под яката, а отвън, на десния ръкав. И другите етикети се оказаха отвън, така че всеки можеше да прочете, че Кармоди има риза от Ван Хезън, вратовръзка от Графиня Мери, костюм от Харта и Шефнер, носни кърпички Ван Кемп, обувки от кордовска кожа от Ллойд и Хейг, шапка „борсалино“, правена при Райм от Милано. Освен това от Кармоди струеше слаб мирис на мъжки одеколон „Мъх от дъб“ на фирмата Аберкромби и Фитч.

Беше като от кутия изваден, всичко на него бе безупречно и все пак, нима това е истинският шик? А той е честолюбив, ще му се да върви напред и нагоре — да стане от онези, които имат на масата си чер хайвер не само на Нова година и които употребяват след бръснене одеколон „Оникс“, носят ризи от братя Брукс, а пардесюта — само от Пол Стюарт.

Но за да стане това, нужно е да се добере до категорията на Потребители А-АА-ААА, вместо посредствената категория В-ВВ-АААА, на която го бе обрекъл скромният му произход. Просто му е необходим висш разряд. С какво е по-лош от другите? Дявол да го вземе, та нали той беше първи по техника на потреблението сред своите съвипускници от гимназията! Цели три години Потребителският му индекс беше не по-нисък от деветдесет процента. Лимузината му, неговият „Додж-Хорек“, беше безупречно елегантна кола. Тогава защо не го повишиха в по-горна категория? Забравили са го? Не са го забелязали?

Сега той ще играе „ва-банк“. Рискът е гигантски. Ако пропадне, могат с едно мигане на окото да го изхвърлят от службата и завинаги да остане зачислен в редиците на потребителските парии, в категорията НТС–2 (нестандартни търговски стоки клас 2).

Сега в него живееха два Кармоди.

Всички чувства, мисли и действия се струваха естествени само на единия Кармоди (неговото активно Аз). А другият Кармоди (рефлекторното Аз) наблюдаваше активното с голямо удивление.

Активното Аз се нуждаеше от подкрепа преди изпитанията в огън и вода. Кармоди премина през бар „Астория“, долови погледа на бармана — онзи и уста не беше отворил, когато той изкрещя: „Повтори, другарче!“ (Не беше важно, че не му бяха казвали нищо и нямаше какво да се повтаря.)

— Сядай, Мак — каза барманът, като се усмихваше. — Ето ти „Балантайн“. Силно, ароматно и приятно на вкус питие! Препоръчвам ти го!

Дявол да го вземе, всичко това Кармоди трябваше да каже сам — просто го изпревариха! Той седна, отпивайки замислено от бирата.

— Ей, Том!

Кармоди се обърна. Беше Найт Стин, стар приятел и съсед. Също от Ню Джърси.

— А аз пия кола — каза Стин. — След колата съм по-весел. Препоръчвам ти я!

Кармоди пак се изложи. Изпи бирата на един дъх и извика: „Ей, приятел, я повтори! Ще си го повтарям до зори!“ Посредствена уловка, но по-добре с нея, отколкото без нея.

— Какво ново? — попита той Стин.

— Разкош! Жена ми от сутринта е в Майями — каза онзи. — За една седмица. Вземаш слънчевия рейс „Америкън еъруейз“ и след два часа, дори по-малко, си на плажа!

— Отлично! И аз днес изпратих моята на острова — подхвана Кармоди (в действителност неговата Елен си беше в къщи). — Пратете жена си на Бахамските острови и няма да имате семейни драми!

— Правилно! — прекъсна го Стин. — Но ако имате само една седмица отпуск, защо трябва да губите скъпоценни дни за далечни морски пътешествия, когато под носа ви е очарователното село Марлборо!…

— Вярна мисъл! — подхвана Кармоди. — Освен това…

— Недокосната природа, комфортни къщички — прекъсна го Стин. — Живея си на дача, затова не плача!

Това си беше негово право: той предложи темата.

Кармоди отново извика: „Ей, приятел, я повтори!“ Но не можеше да крещи до безкрайност „повтори“. Нещо не беше в ред и в него самия, и в околните, и в тая задължителна игра! Но какво? Това сега не можеше да схване никак.

А Стин, спокоен, стегнат, се обтегна на стола, демонстрирайки новите си небесносини подплънки за мишниците, пришити, разбира се, отвън, отново задрънка:

— А когато ги няма жените ни, кой ще пере? Разбира се, ние!

Това вече беше удар! Но Кармоди се опита да го превари.

— Ей — каза той, хилейки се. — Помниш ли песничката: „Я виж, старче, бельото ми е къде-къде по-бяло от твоето!“

И двамата се разкискаха неудържимо. Но веднага Стин се наклони напред и постави ръкава на ризата си до ръкава на ризата на Кармоди, вдигна вежди и отвори уста.

— Ей — каза той. — Все пак моята риза е по-бяла!

— Виж ти! — отвърна Кармоди. — Чудно! Имаме една и съща марка перални машини, а ти переш на „Невинност“, нали?

— Не, моята е „Снеговете на Килиманджаро“! — ехидно каза Стин. — Препоръчвам ти я!

— Уви! — замислено въздъхна Кармоди. — Значи „Невинността“ ме подведе…

Той изобрази разочарование, а Стин изсвири с уста победен марш. Кармоди си помисли дали да поръча още от прехвалената бира, но тя беше прясна, пък и Стин беше твърде ловък за него партньор.

Той заплати бирата с кредитна карта и се запъти към службата си на 51 етаж, №666, 5-ия булевард. Служителите, които срещаше, се опитваха да го вмъкнат в рекламните си комбинации. Обикновено Кармоди ги поздравяваше с демократично дружелюбие, но сега не можеше да си позволи да се отклонява. Идваше решителният час. Ако си се осмелил да се включиш в съревнованието на Потребителите, ако искаш да се покажеш достоен не за вехтории, а за Вещи, Които На Този Свят Имат Истинска Цена, например швейцарски шал в девствените дебри на щата Мемфис или лимузина Порше 911-С, каквато предпочитат Хората, Считащи Се За Сол На Земята — ако значи искаш да имаш вещи от такава класа, длъжен си да докажеш, че ги заслужаваш! Парите са си пари, произходът — произход, но трябва и целенасоченост. Трябва да докажеш, че си от Особен Сой — от Хората, които могат да Престъпят, да поставят на карта всичко, за да спечелят веднага всичко.

— Напред към победата! — рече си Кармоди, като удари юмрук в длан. — Речено-сторено!

И геройски разтвори вратите на мистър Юберман, на своя началник.

Кабинетът беше още празен. Но Юберман трябваше да се появи всеки момент. И когато се появи, Томас Кармоди ще му каже: „Мистър Юберман, вие, разбира се, можете да ме изхвърлите веднага на улицата, но съм длъжен да ви разкрия истината: устата ви мирише отвратително!“… И след пауза още един път така. „Мирише отвратително!“ А след това: „Но аз намерих…“

В мечтите всичко е просто, но когато дойде до дела? Ако си Истински Мъж, нищо не може да те спре, когато си се наел да се бориш за внедряване на най-новите постижения на хигиената и за собственото си издигане напред и нагоре! Кармоди вече усещаше устремените към него погледи на тези полулегендарни личности — техни величества Промишлениците.

— Привет, Карми! — изстреля Юберман, влизайки с големи крачки в кабинета. (Красив човек с орлов профил, с леко прошарени бакембарди — благороден признак за високо положение. Рогова рамка на очилата с три сантиметра по-широка от рамката на Кармоди!).

— Мистър Юберман — започна с треперящ глас Кармоди. — Разбира се, вие можете да ме изхвърлите на улицата, но аз…

— Кармоди — прекъсна го началникът. Гръдният му баритон прекъсна слабичкия фалцет на подчинения, както хирургическият скалпел марка „Персона“ разсича повехналата плът. — Кармоди, днес аз открих най-възхитителната паста за зъби! „Целуни ме!“ Моят дъх час след час става все по-благоуханен. Препоръчвам ви я!

Фантастична развръзка: шефът сам се бе натъкнал на същата паста, която Кармоди се готвеше да му натрапи, за да получи своето! И тя наистина действуваше. От устата на Юберман вече не дъхтеше на помийна яма след дъжд. Сега го чакаха сладки целувки. От момичета, разбира се. Нямаше намерение да се целува с Кармоди.

— Чували ли сте за тази паста? — И Юберман излезе, без да дочака отговор.

Кармоди се усмихна тъжно. Отново бе претърпял поражение, но от това му стана по-леко. Светът на потреблението се оказа ужасен и фантастично уморителен. Може да е добър за хора от друг сорт, но Кармоди не беше от същото тесто. Значи, стига!

Той знаеше, че ще му бъде жал да се раздели със своите потребителски придобивки, с велуреното си кепе, с просвяткащата вратовръзка и с портфейла „Всичко мое нося със себе си“, със стереоуредбата КЛХ–24 и особено с най-модно скроената полушубка с разкошна яка „Лейкленд“.

— Е-е… Колкото по-зле, толкова по-добре! — каза си Кармоди.

— Наистина ли? Гледай го ти! — каза единият Кармоди на Другия. — Пък много бързо се приспособи тук, а?

Двамата Кармоди се погледнаха един друг с разбиране, направиха равносметка и се сляха.

— Сизрайт! Изведете ме от тук…

Глава 22

С обичайната си точност Сизрайт го прехвърли на следващата от вероятните Земи. Преместването стана по-бързо и от мигване — толкова бързо, че времето се плъзна назад и остана нещичко от него: Кармоди изохка, преди да го тласнат. От това възникна противоречие, много малко, но все пак противозаконно! Обаче Сизрайт оправи нещата, като го избърса и началствата не усетиха нищо. Всичко мина без последствия, ако не се броят дупчиците в пространство-времето, които Кармоди дори не забеляза.

Той се намери в малко градче. Не беше трудно да го познае: Мейплууд, щат Ню Джърси. Кармоди бе живял в него от третата до осемнадесетата си година. Да, това беше неговият дом, ако въобще някога бе имал дом.

Или по-точно, това беше неговият дом, ако Мейплууд беше Мейплууд.

Кармоди стоеше на ъгъла на Дюранд-род и Мейплууд авеню — точно срещу него беше търговският център, зад него — покрайнините с многобройните кленове, дъбове, орехи и брястове. Вдясно — читалнята „Християнска наука“, вляво — железопътната гара.

— Е, как сме, пътешественико? — произнесе глас изпод дясното му рамо. Кармоди погледна надолу и видя в ръката си красив транзистор. Естествено, беше Наградата.

— Ти пак си се изменил!

— Такъв съм си, метаморфичен по природа — каза Наградата. — Променям се, без сам да го очаквам. Нима трябва непрекъснато да ти напомням за присъствието си?

— Би било по-удобно — отбеляза Кармоди.

— Гордостта не ми позволява да се натрапвам — каза Наградата. — Озовавам се, когато ме повикат. А щом не ме викат, значи не съм нужен. По време на последния ни престой в онази Земя ти въобще нямаше нужда от мен. Затова ходих с приятели да пийнем нещо.

— Добре, добре! Остави ме сега да се съсредоточа!

— Няма да продумам дума. Само искам да те попитам: върху какво ще се съсредоточиш?

— Това място прилича на родния ми град — каза Кармоди. — Искам да разбера: той ли е или не е.

— Толкова ли е трудно? — попита Наградата. — Който знае как изглежда родният му град, ще си го познае.

— Когато живеех в него, не го разглеждах. А откак съм го напуснал, съм го и забравил.

— Е, ако сам не можеш да познаеш кой дом е твоят и кой не е, никой не може да ти помогне. Надявам се, че го помниш?

— Помня го — каза Кармоди и изведнъж с ужас помисли, че навярно няма да успее да намери своя истински дом. И той пое бавно по Мейплууд авеню.

Глава 23

Като че ли всичко беше както трябва да бъде. През деня в Мейплуудския театър въртяха на екрана „Сага за Елефантина“, италианско-френски филм на Жак Мара, блестящия млад режисьор, който вече беше дал на света сърцераздирателния филм „Песента на моите язви“ и комедията „Париж — четири пъти Париж“. На сцената гастролираше — „минавайки, само един път!“ — новата вокална група „Яконен и Фунги“.

Кармоди се спря пред галантерийния магазин на Марвин и заразглежда витрината. Видя мокасини, джинси с етикет „Кучешка дрипа“, шалчета със странни картинки и бели ризи с двойна яка. В съседство, в книжарницата, Кармоди поразгърна последната книжка на „Колерса“, прелисти „Либерти“, забеляза още „Манси“, „Черният котарак“ и „Шпионин“. Току-що беше пристигнало утринното издание на „Сан“.

— Е? — попита Наградата. — Твоят град ли е?

— Рано е да се каже — отвърна Кармоди. — Но изглежда, че е същият.

Той пресече улицата и надникна в закусвалнята на Едгар. Не се беше изменила ни най-малко. На столче седеше и дъвчеше содена питка миловидна девойка — Кармоди веднага я позна.

— Лана Търнър? Как я караш, Лана?

— Екстра, Том. Къде беше изчезнал?

— Бях се заплеснал по нея в последния клас — обясни Кармоди на Наградата, като излезе от закусвалнята. — Забавно е като си спомниш всичко това!

— Забавно, забавно! — със съмнение каза Наградата.

На следващия ъгъл, където Мейплууд авеню пресичаше Саутс Маунтън род, стоеше полицай. Между две размахвания на палката, той се усмихна на Кармоди.

— А това е Бърт Ланкастър — каза Кармоди. — Той беше несменяем защитник в най-добрия отбор през цялата история на училището „Колумбия“. Погледни вън! Там стои човекът, който ми махна с ръка, преди да влезе в железарския магазин. Това е Клифърд Уеб, директорът на училището ни. А виждаш ли блондинката под прозореца? Джин Харлоу, беше сервитьорка в ресторанта. Тя… — Кармоди понижи глас, — всички казват, че шавала.

— Познаваш маса хора — каза Наградата.

— Естествено! Нали съм израсъл тук. Мис Харлоу отива в салона за разкрасяване на Пиер.

— Ти познаваш и Пиер.

— Че как! Сега е фризьор, но по време на войната беше участник във френската Съпротива. Чакай, как му беше фамилното име… Аха, спомних си! Жан-Пиер Омон, така се казва. По-късно се ожени за Керъл Ломбард, една от местните.

— Много интересно — каза със скука в гласа Наградата.

— Да, за мен е интересно. Ето още един познат… Добър ден, господин кмете!

— Добър ден, Том — отвърна мъжът, като си повдигна шапката, докато отминаваше.

— Това е Фредерик Марч, нашият кмет — обясни Кармоди. — Страшна личност. Още помня кавгите му с тукашните радикали. Паул Муни, не си го чувал, нали?

— Да, да, само че не е точно тъй — каза Наградата. — Нещо не е както трябва. Не мислиш ли?

— Че защо! Казвам ти, че съм израсъл с всички тези хора. Познавам ги по-добре от себе си. Ето я и Полет Годард, там горе! Беше помощничка на библиотекаря. Ей, Полет!

— Здравей, Том! — отвърна жената.

— Не ми харесва тая работа — настояваше Наградата.

— Познавах се с нея много добре — каза Кармоди. — Беше в една компания с младеж от Мелбърн на име Хъмфри Богарт. Имаше вратовръзка на буболечки, представяш ли си? А веднъж се скарах с Лон Чени, училищния портиер. Дадох му да се разбере, между впрочем. Добре го помня, защото по това време ходех с Джин Хевок, а нейна най-добра приятелка беше Мирна Лой, а Мирна познаваше Богарт и…

— Кармоди! — прекъсна го с тревога Наградата. — Съвземи се! Чувал ли си някога за псевдоаклиматизацията?

— Не дрънкай врели-некипели! Казвам ти, че познавам тези хора! Тук съм израсъл и беше дяволски приятно да се живее в този град. Тогава хората не бяха лекета, а отстояваха нещата. Бяха личности, а не стадо!

— Сигурен ли си? Нали твоят хищник…

— По дяволите! Не искам повече да чувам за него! Виж, ето го Дейвид Нивън. Родителите му са англичани…

— Тези хора идват към теб!

— Естествено. Толкова време не са ме виждали!

Той стоеше на ъгъла, а хората прииждаха от всички посоки: от всички улички, улици, магазини и будки. Бяха стотици, буквално стотици, всички се усмихваха, стари добри приятели. Той забеляза Алън Лед, Дороти Ламур, Дари Бестер Креб. След тях Спенсър Трейси, Лайонел Баримор, Фред Бартоломю, Джон Уейн, Френсис Фармер^[1].

— Нещо не е както трябва! — твърдеше Наградата.

— Всичко е наред! — твърдеше Кармоди. Около него се трупаха приятели с протегнати ръце. Никога не се бе чувствувал така щастлив, от както напусна родния си дом. Как можа да ги забрави? Но сега всичко се бе върнало отново.

— Кармоди! — извика Наградата.

— Какво има?

— Тук винаги ли свири такава музика?

— Какво дрънкаш?

— Музиката. Не я ли чуваш?

Едва сега Кармоди обърна внимание на музиката. Свиреше симфоничен оркестър, само че не можеше да се разбере откъде идват звуците.

— Отдавна ли свири?

— Още като се появихме. Когато тръгна по улиците, се чуваше биене на барабани. Когато минаваше край театъра, във въздуха затръбиха тръби. Щом надникна в закусвалнята, дойде ред на стотици цигулки — една твърде сладникава мелодия. След това…

— Но това е музика към филми! — мрачно каза Кармоди. — Цялата тази помия се разиграва като по ноти, а аз не се и усещам!

Франшо Тон го докосна за ръкава. Гери Купър сложи лапата си на рамото му. Лейърд Грегър го обгърна като мечка. Шърли Темпл се вкопчи в десния му крак. Останалите настъпваха все по-плътно и по-плътно, все така усмихнати…

— Сизрайт! — закрещя Кармоди — Сизрайт, за бога!…