Робърт Шекли
Координати на чудесата (3)

Глава 16

Когато преместването завърши, Кармоди дойде с труд на себе си. След кратко проучване той констатира, че все още има две ръце, два крака, едно тяло и една глава. Забеляза също, че Наградата този път се бе превърнала във флейта. — Дотук — добре! — каза си Кармоди. — Не чак толкова — поправи се той, като се огледа.

Стоеше на несигурна почва на края на едно блато. Отровни изпарения се носеха от застоялите тъмни води. Наоколо се издигаха широколистни папрати, ниски тънколисти храсти и палми с пищни корони, въздухът беше горещ като кръв и наситен с мирис на гнило.

— Може би съм във Флорида — каза Кармоди с надежда.

— Боя се, че не — отвърна Наградата. Гласът й беше нисък, мелодичен, с излишък от трели.

— Къде съм, тогава? — попита Кармоди.

— Не съм, а сме — поправи го Наградата. — Намираме се на планета на име Земя. Тази местност по твое време ще стане Скарсдейл, щат Ню Йорк. — Той се захили. — Съветвам те да купиш някой участък, докато цените са ниски.

— Какъв дявол? Та това не прилича на Скарсдейл.

— Разбира се, че не прилича. Като оставим настрана въпроса за „Каквашност“, ще видим, че и „Когашност“-та не е вярна.

— Е, кога сме?

— Хубав въпрос — каза Наградата. — Но е от тези, на които мога да дам само приблизителен отговор. Очевидно, намираме се в палеозойската или по-право в мезозойската ера.

Кармоди погледна нагоре и видя странна птица, размахваща неловко криле.

— Съвсем сигурно е археоптерикс — каза Наградата. — Впрочем, почакай… Трева!… В юрските времена не е имало трева — само папрати и хвощове. Това решава всичко, Кармоди! Залагам си главата, че сме в кредния период!

Кармоди имаше само смътни представи за геологичните периоди.

— Кредния? Това далеко ли е от моето време?

— Е, около сто милиона години, плюс-минус няколко милиона — каза Наградата.

— Откъде знаеш цялата тази геология? — попита Кармоди.

— Откъде ли? Щом като сме тръгнали да вървим на Земята — отвърна Наградата с въодушевление, — реших, че трябва да науча нещичко за нея. Ако не бях аз, дълго щеше да се въртиш в кръг и да търсиш Майами във Флорида, докато накрая те излапа някой тиранозавър.

— Искаш да кажеш, че тук има динозаври?

— Искам да кажа — отвърна Наградата все така с трели, — че сме попаднали в един истински Динозавървил.

Кармоди отвърна нечленоразделно. Той забеляза движение вляво, обърна се и видя динозавър — грамада, висока двадесет стъпки и поне петдесет стъпки от носа до опашката. Като се държеше изправен на задните крака, гигантът бързо приближаваше към Кармоди.

— Тиранозавър ли е? — попита Кармоди.

— Точно. Тиранозавър рекс. Най-знаменитият от раздела Зауришия. Дължина на зъбите половин стъпка. Впрочем, това е бебе. Тегло не повече от девет тона.

— И яде месо?

— Разбира се.

Гигантът беше на петдесет стъпки от Кармоди. А на плоското блатисто място нямаше никакво укритие, ни скали, ни дупки.

— Какво да правим? — попита Кармоди.

— Най-добре е да се превърнем в растения.

— Но аз не умея.

— Не умееш ли? Лоша работа. Да хвръкнеш не можеш, да се зариеш в земята не можеш, и да избягаш, хващам се на бас, също не можеш. Тогава стой кротко, нищо друго не ти остава. Искаш ли да ти цитирам Епиктет? Или дай по-добре да изпеем молитва, ако смяташ, че ще помогне.

— По дяволите молитвата. Искам да се махна оттук.

Но флейтата вече подкара: „Боже мой, аз съм все по-близо до теб!“ Кармоди стисна юмруци. Тиранозавърът вече беше пред него. Той се извиси над главата му като месест подемен кран. Чудовището отвори ужасната си уста.

Глава 17

— Здравейте — каза тиранозавърът. — Казвам се Еми. На шест години съм. А вие как се казвате?

— Кармоди — каза Кармоди.

— А аз съм неговата Награда — добави Наградата.

— Колко сте интересни — каза Еми. — Никога не съм виждал такива. Вече познавам диметродона и скалозавъра, и купчина други зверове — той млъкна, наблюдавайки ги по детски. И Кармоди мълчеше, потиснат от размерите на тази ужасна глава с тясна паст, осеяна с два реда кинжали. Страшилище! Само очите — кръгли, нежни, доверчиви, не се връзваха със зловещия вид на динозавъра.

— Добре — каза накрая Еми. — Какво правите в нашия парк?

— Нима това е парк?

— Разбира се — каза динозавърът. — Детски парк. Та вие не сте дете, макар че сте малък.

— Прав си, не съм дете — каза Кармоди. — Попаднах във вашия парк по погрешка. Знаеш ли, искам да поговоря с баща ти.

— Дадено — каза Еми. — Качете се на гърба ми, ще ви заведа.

И щом Кармоди се настани по-удобно, Еми заподскача на югозапад. Отначало те се движеха по пътя — широко трасе, утъпкано от краката на безброй динозаври, твърдо като бетон. Ту тук, ту там те виждаха хидрозаври, които спяха под върбите или мучаха хармонично с ниските си приятни гласове. Кармоди попита за хидрозаврите, но Еми каза само, че баща му ги счита за „сериозен проблем“.

Пътят минаваше през горички от брези, клен и иглолистни дървета.

Зад частните горички започна истинска гора. Колкото по-дълбоко влизаха в нея, толкова повече динозаври срещаха. Земята бучеше под краката им, дърветата трепереха и облаци прах се рееха във въздуха. Бронираните гърбове се стържеха един о друг и само бързите завои, внезапните спирания и тръгвания помагаха да бъдат избегнати сблъсъците. И непрекъснат рев според правилата на уличното движение! Просто беше страшно да се гледат тези хиляди бягащи динозаври. И каква миризма…

— Ето че стигнахме — каза Еми и спря така рязко, че Кармоди едва не се катурна от шията му. — Баща ми е тук.

Като се огледа, Кармоди видя, че Еми го е довел в малка горичка от секвоя. Един истински оазис на спокойствието. Два динозавъра бавно се разхождаха, без да обръщат внимание на суматохата само на петдесет метра от тях.

— Ей, татко — завика Еми. — Я виж какво намерих, виж, татенце!

Единият от динозаврите вдигна глава. Това беше тиранозавър доста по-голям от Еми с бели линии на синята кожа. Сивите му очи бяха налети с кръв.

— Колко пъти — започна той недоволно, — колко пъти съм те молил да не тичаш, когато идваш тук.

— Прости ми, татко, но виж какво съм…

— Ти винаги искаш да ти прощавам — назидателно каза тиранозавърът, — а си вършиш все своето. С майка ти постоянно разговаряме за поведението ти, Еми. Нито тя, нито аз бихме искали от тебе да излезе устат, невчесан битник, който няма понятие как би трябвало да се държи един възпитан динозавър. Обичам те, сине, но все пак трябва да се научиш…

— Тате, след това ми се карай. Най-напред погледни!

Старият тиранозавър гневно размаха опашка. Накрая наведе глава и видя Кармоди.

— Господи! — възкликна той.

— Добър ден, господине — каза Кармоди. — Името ми е Томас Кармоди. Аз съм човек. Не мисля, че сега на тази Земя има и други хора, пък макар и примати. Трудно ми е да ви обясня как попаднах тук, но дойдох с мирни намерения — завърши той твърде разумното си обяснение.

— Фантастика! — успя да каже само бащата на Еми, който се казваше Борг. — Говорещ бозайник!

Глава 18

Борг покани Кармоди в кабинета си, който се намираше под пищна разлистена плачеща върба. Седнаха, покашляха, помълчаха малко, за да съобразят с какво да започнат. Накрая Борг произнесе:

— И така, вие сте бозайник от бъдещето, нали?

— А вие сте влечуго от миналото?

— Никога не съм мислил за себе си като за същество от миналото — каза Борг. — Е, да предположим, че е така. А далеч ли е това бъдеще, откъдето идвате?

— Сто милиона години или нещо такова.

— О, бая дълъг срок.

Борг кимна и замънка. Кармоди разбра, че динозавърът не знае какво да каже още. Очевидно Борг беше обикновен обитател: гостоприемен, потънал в собствената си работа, добър съпруг, но неинтересен събеседник — типичен представител на тъмните тиранозаври от среден клас.

— Тъй-тъй — рече Борг, когато мълчанието стана тягостно. — И как е там, в бъдещето?

— Трудно — въздъхна Кармоди. — Суматоха. Пълно с нови изобретения, а те само затрудняват живота.

— Да-да-да — каза Борг. — Така си го представят бъдещето и нашите момчета с въображение. Някои даже пишат, че еволюцията ще протече така, че бозайниците ще започнат да доминират на Земята. Но аз смятам, че това е пресилено, гротеска.

— Навярно така ви изглежда — каза Кармоди.

— Какво, вашият вид доминиращ ли е?

— Е… един от доминиращите.

— А какво е положението с влечугите? Или по-точно какво правят тиранозаврите там, Във вашето бъдеще?

Кармоди не намери сили, за да каже, че тиранозаврите ще измрат, че са измрели шейсет милиона години преди да се появи човекът и въобще, че влечугите заемат третостепенно място в природата.

— Какво е положението ли? Точно тъй, както може да се очаква — каза Кармоди, чувствувайки се оракул, при това лъжлив.

— Добре, добре. Така си и мислех — каза Борг. — Ние сме силен народ, знаете ли, имаме и сили, и разум. Бъдещето не ни тревожи — продължи Борг, преминавайки в закръгления стил на следобеден оратор. — Е, има и други видове динозаври, може би по пътя сте забелязал и хидрозаври.

— Да, забелязах ги. Пееха…

— Винаги пеят тези типове — каза Борг сурово.

— Ядете ли ги?

— Небеса! Разбира се, че не. Хидрозаврите са разумни. Единствените разумни същества на планетата, ако не се броят тиранозаврите.

— Вашият син каза, че те са „сериозен проблем“.

— Да, проблем са — потвърди Борг с повишен глас.

— В какъв смисъл?

— Мързеливи са. И още тъжни и груби. Зная какво говоря, имах слуги-хидрозаври. Нямат самолюбие, нямат стремежи, идеи. Никога не знаят кой ще ги нахрани, даже не се тревожат от това. Не ви гледат в очите, когато разговарят с вас.

— Но пеят хубаво.

— Е да, пеят. Някои от най-добрите ни изпълнители са хидрозаври. И за тежка работа ги бива, ако има кой да ги наглежда. Външността им подвежда, този патешки клюн… Но не е вината в тях, какво да се прави. А в бъдеще проблемът с тях ще бъде решен…

— Да — каза Кармоди. — Расата им е изчезнала.

— Може би е за добро — каза Борг. — Да, мисля, че е за добро.

Кармоди и Борг разговаряха няколко часа. Кармоди научи също за урбанистичните проблеми на влечугите. Гористите градове бяха препълнени, защото все повече гущери напускаха селата, заради удобствата на цивилизацията. Изострен е до крайност транспортният проблем. Препълнени градове — това беше резултатът от демографския взрив. Но то не беше единственото. В много страни гущерите почти гладуваха.

— Имаме маса проблеми — въздъхна Борг. — Някои от най-добрите ни умове са изпаднали в отчаяние. Но аз съм оптимист. Ние, гущерите, и в миналото сме виждали тежки моменти и все пак успяваме да удържим. Ще разрешим и новите проблеми. По моему у нас, динозаврите, има вродено благородство, искра на разум. Не мога да повярвам, че тя ще угасне.

Кармоди кимна: „Ще издържите“. Какво остава на джентълмена, освен да лъже?

— Благодаря ви — каза Борг. — А сега, предполагам, ще трябва да поговорите с другаря си?

— С какъв другар?

— Имам предвид бозайника, който стои зад гърба ви.

Кармоди веднага се обърна и видя нисичък дебел човек с очила, с чанта и с чадър.

— Господин Кармоди? — попита той.

— Да, аз съм Кармоди.

— Аз съм Саргис от Бюрото за Подоходен Данък. Заставихте ме да ви гоня, но от Бюрото не можете да се скриете.

Борг каза: „Това не ме засяга“. И се отдалечи безшумно, удивително за такъв огромен тиранозавър.

— Странни приятели имате — каза Саргис, гледайки след него. — Но това не е моя работа, макар че ФБР може да прояви към него интерес. Аз съм тук изключително заради данъците от 1965 и 66 година. В чантата си имам заповед за задържане, напълно редовна е, можете да се уверите. Предлагам да ме последвате. Моята машина на времето е паркирана зад онова дърво.

— Не! — каза Кармоди.

— Съветвам ви да размислите — настояваше данъчният. — Делото ви може да бъде разрешено чрез удовлетворяване и на двете заинтересовани страни. Но трябва да се разреши незабавно. Правителството на САЩ не обича да го карат да чака…

— Казах не! — извика Кармоди. — Измитайте се! Зная кой сте!

Защото без съмнение, това беше неговият хищник. Грубата имитация на служител от Бюрото за Данъци не можеше да заблуди никого. И чантата, и чадърът бяха пришити към лявата ръка. Чертите на лицето бяха правилни, но хищникът беше забравил да сложи уши. И най-нелепото: коленете му се свиваха назад.

Кармоди се обърна, за да си отиде. Хищникът не мръдна от мястото си. Очевидно не беше в състояние да го последва. Той зави от глад и от ярост. И изчезна.

Кармоди не успя да се поздрави с избавлението, защото миг по-късно той също изчезна.

Глава 19

— Влезте! Влезте!

Кармоди само мигаше на парцали: от динозаврите нямаше помен. Сам той не се намираше в гора от кредния период, а в малка прашна стаичка, където каменният под студенееше на краката му, прозорците бяха замъглени от сажди и пламъкът на високите свещи неспокойно трептеше от течението.

Зад високото бюро седеше човек. Имаше дълъг нос, скулесто лице, клепнали уши, кафява бенка на лявата буза, тънки и безкръвни устни.

Човекът каза:

— Аз съм мое преподобие Клайд Бидл Сизрайт. А вие, разбира се, сте господин Кармоди, когото така любезно изпраща при мен господин Модсли. Седнете, моля. Надявам се, че пътуването от планетата на господин Модсли беше приятно.

— Повече от приятно — изръмжа Кармоди. Може би думите му звучаха невежливо, но внезапните прехвърляния от свят в свят бяха започнали да му опротивяват.

— Е, как я кара господин Модсли? — попита Сизрайт с усмивка.

— Повече от чудесно. Къде съм сега?

— Нима моят секретар в приемната не би е обяснил?

— Не видях никакви секретари и никакви приемни не съм виждал!

— Ай-ай-ай! — нежно закудкудяка Сизрайт. — Сигурно приемната е излезнала пак от фаза. Десет пъти я поправям, но тя вечно се десинхронизира. Знаете ли, това дразни клиентите, а секретарят си пати най-много — бедният, също излиза от фаза и понякога не може да се прибере в къщи при семейството по цяла седмица, па и повече.

— Да, лоша работа — каза Кармоди, чувствувайки се близо до истерия. — Няма ли все пак — продължи той, едва сдържайки се, — да ми обясните като начало що за място е това и как да си отида в къщи?

— Успокойте се — каза Сизрайт. — Ще пийнете ли чашка чай? Не? Това, както благоволихте да се изкажете, място, представлява Всегалактично Бюро за Координати. Уставът ни е на стената. Можете да се запознаете.

— А как попаднах тук? — попита Кармоди.

Сизрайт се усмихна и пошава с пръсти.

— Много просто, господине. Когато получих писмото на господин Модсли, веднага се разпоредих да предприемат издирване. Чиновникът ви откри на Земя В 3444123С22. Явно не беше вашата Земя. Разбира се, господин Модсли е направил за вас всичко, но да определя координати той не умее. Затова се реших да ви преместя в бюрото. Ако желаете да се върнете на гореспоменатата Земя…

— Не, не! — каза Кармоди. — Само не мога да разбера къде… Вие, струва ми се, казахте, че това е служба за определяне на координати?

— Всегалактическо Бюро за Координати — поправи го любезно Сизрайт.

— Значи, не съм на Земята.

— Разбира се, че не сте. Или да се изкажа по-точно, не сте в никой от възможните, вероятни, потенциални или темпорални светове със земна конфигурация.

— Добре, прекрасно — каза Кармоди, дишайки тежко. — А вие, господин Сизрайт, бивали ли сте някога в някоя от тези земи?

— Уви, не съм имал щастието. Предвид на работата си, длъжен съм почти неотлъчно да седя в кантората.

— Така значи! — изрева Кармоди. — Никога не сте бил на Земята, както вече казахте. Тогава защо, дявол да ви вземе, седите в тая идиотска стаичка на свещи, при това с цилиндър, като от книжка на Дикенс? Защо, а? Искам просто да чуя какво ще кажете, защото вече зная този трижди проклет отговор! Просто намерил се някой кучи син, който ме е упоил с билки. Всичко това ми се привижда — цялата тази кучешка щуротия, а вие самият, недоносче такова с орлов нос, заедно с вашите усмивки, също ми се привиждате!

Кармоди се отпусна на стола, пухтящ като локомотив, взирайки се в Сизрайт. И чакаше всичко най-после да се разпръсне, да изчезнат нелепите видения, а самият той да се събуди в леглото си, в квартирата си или на дивана у някой приятел или, в най-лошия случай, в болнична стая.

Но нищо не се разпръсна. Триумфът не се състоя и Кармоди почувствува, че повече не може да съобразява, но и това вече не му правеше впечатление — толкова беше уморен…

— Завършихте ли монолога си? — попита с леден тон Сизрайт.

— Завърших го — въздъхна Кармоди. — Извинете.

— Не се измъчвайте — каза спокойно Сизрайт. — Вие сте преуморен, естествено. Но не ще мога да ви помогна, ако не се стегнете. Разумът може да ви върне у вас. Истерията няма да ви заведе никъде.

— Отново ви моля да ми простите — избърбори Кармоди.

— Колкото до тази стая, която ви плаши тъй много, аз я декорирах специално за вас. Разбира се, епохата е подбрана приблизително, но това можах да направя с краткото време, с което разполагах. И го направих само, за да се чувствуваше в къщи.

— Добре сте го замислили — каза Кармоди. — Значи и външността ви…

— Разбира се — усмихна се Сизрайт. — И себе си декорирах по същия начин. Не е много трудно. На клиентите ни такива фокуси се нравят.

— И на мен ми харесва — съгласи се Кармоди. — Сега разбирам, че то успокоява.

— Това исках, да се успокоите — каза Сизрайт. — А по въпроса за туй, че всичко е ваш сън… в него има нещо!… Защото, строго казано — продължи той, — между въображаемите и действителните събития няма голяма разлика. Разликата е само в термините. Между впрочем, сега нищо не ви се присънва, господин Кармоди. Дори да беше сън, трябва пак да постъпите по същия начин.

— Нищо не разбирам — каза Кармоди. — Само ви вярвам, че всичко е действителност… — Той се засмя. — Но едно нещо не мога да разбера: защо всичко ми е познато? Искам да кажа, че Галактичният Център прилича на нашия Радио-възел, а Борг-динозавърът не говори като динозавър, даже не така, както би трябвало да говори един говорящ динозавър! И…

— За бога, не се измъчвайте!

— Извинете.

— Искате да ви обясня — продължи Сизрайт, — защо действителността е такава, каквато е. Но това не може да се обясни. Просто трябва да се научите да пригаждате предразсъдъците си към новите факти. Не бива да очаквате, че действителността ще се приспособява към вас. Ако се срещнете с необикновено явление — нищо не можете да направите. Ако се сблъскате с обичайно нещо — пак нищо не можете да сторите. Разбирате ли ме?

— Мисля, че да.

— Отлично. Сигурен ли сте, че не искате чай?

— Благодаря, не искам.

— Тогава да помислим как можете да се върнете в къщи. На гости е хубаво, но в къщи е още по-хубаво. Нали тъй?

— Разбира се, че е по-хубаво — съгласи се Кармоди. — А трудно ли ще ви бъде?

— Трудно? Не бих казал — проточи Сизрайт. — Работата, разбира се, е сложна, изисква точност и даже е свързана с известен риск. Но трудна не бих я нарекъл.

— Кое считате за наистина трудна работа?

— Квадратните уравнения — без да се замисля каза Сизрайт. — Никога не можах да се науча да ги решавам, макар да съм пробвал много пъти. Това, господине, е трудно!

— А знаете ли къде е отишла моята Земя? — попита Кармоди.

— „Къде“ — не е проблем. „Къде“ вече ви отправиха, но от това не излезе нищо, защото „Кога“ се оказа далеч от търсеното. Сега, предполагам, ще попаднем на вашето лично „Кога“ без излишна трудност. „Каква“ Земя — ето къде е дяволията!

— Непреодолимо ли е?

— Преодолимо е — каза Сизрайт. — Трябва само да се разсортират Земите и да се изясни коя от тях е вашата. Проста работа. Както биха казали у вас: да простреляш риба в бъчва. А сега на работа! — възкликна Сизрайт, триейки енергично ръце. — С колегите подбрахме известно количество светове. Между впрочем, предполагаме, че вашият свят ще бъде между тях. Но да го разпознаете, можете само вие.

— Трябва да ги огледам ли?

— Нещо подобно. По-точно, трябва да ги посетите. Щом си изясните ситуацията, веднага ми съобщавайте дали сме попаднали във вашия свят или сме ви пратили в чужд. Ако е вашият — край! Ако е друг — ще ви преместим в следващия от вероятните.

— Много разумно — каза Кармоди. — А много ли са на брой вероятните земи?

— Невероятно много! Обаче се надяваме да успеем бързо, ако само…

— Какво „ако само…“

— Ако хищникът не ви настигне преди това.

— Моят хищник?

— Той продължава да е по следите ви — каза Сизрайт. — Както вече знаете, устройва ви клопки като избира за стръв някой от собствените ви спомени. Това са „земноформни сцени“ — така бих ги нарекъл, те трябва да ви омотаят, да ви подлъжат и да ви заставят, без да подозирате, да отидете право в устата му.

— Мислите ли, че той ще се домъкне и във всички ваши светове?

— Разбира се! Няма безопасно скривалище. Но запомнете: всяко добро действува открито. Всяко зло непременно хитрува, крие се страхливо зад илюзии, маски, мечти… Е, какво толкова, досега вие успяхте да се измъкнете благополучно…

— Да, провървя ми. Поне досега.

— Значи сте щастливец. Тъй че, дръжте се мъжки, Кармоди. Смелостта, знаете ли… ъ-ъ… планета повдига! Вярно ли е? Изучавайте световете, пазете се от илюзии, излизайте сух от водата и гледайте да не пропуснете от уплаха собствения си свят.

— А ако случайно го пропусна? — попита Кармоди.

— Тогава издирването няма да има край никога. Броят на възможните земи не е безкраен, но просто няма да ви стигне животът да изгледате всички и да започнете отново!

— Добре — каза Кармоди. — Очевидно друг път няма. Моля ви, господин Сизрайт, нека да започнем. И ви благодаря за грижите и търпението…

— Моля — каза Сизрайт доволен. — Да се надяваме, че още първият свят ще се окаже онзи, който ви е нужен.