Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча (41)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА,
в която се разказва как бе намерен начин да се вдигне магията от несравнимата Дулсинея дел Тобосо, едно от най-прочутите приключения, описани в тази книга

Разговорите с Дон Кихот и Санчо Панса доставяха голямо удоволствие на херцога и на херцогинята, които, твърдо решени да му устроят няколко шеги, наподобяващи приключения, и да се посмеят, взеха повод от това, което Дон Кихот им бе разказал за пещерата Монтесинос. Нищо не учудваше херцогинята повече от простодушието на Санчо, който, макар и сам да беше магьосникът и изобретателят, бе приел[304] като несъмнена истина, че Дулсинея дел Тобосо е омагьосана. Те дадоха наставления на прислужниците си кой какво ще върши и шест дни след пристигането им поканиха Дон Кихот на голям лов, в който участвуваха толкова ловци и гонци, че и самият крал не би повел повече. Те дадоха на Дон Кихот ловджийски костюм, а на Санчо Панса зелени дрехи от най-тънко зелено сукно, но Дон Кихот отказа да го облече, под предлог че щял наскоро да се върне към суровия си военен живот и не може да носи със себе си дрехи и багаж. Санчо взе дрехите, с намерение да ги продаде при първа възможност.

Настъпи най-сетне очакваният ден — Дон Кихот се въоръжи, Санчо се облече, яхна магарето си, което не искаше да изостави, макар и да му предлагаха кон, и се нареди между ловците. Херцогинята се яви в разкошно облекло, а Дон Кихот, внимателен и вежлив както винаги, пое юздите на жребеца й, при все че херцогът се противопоставяше от учтивост. Стигнаха най-сетне до една гора, разположена между две много високи планини. След като хората се разпределиха и заеха всички постове, пътеки и засади, ловът започна с такъв шум, викове, кучешки лай и сигнали от рог, че ловците дори един с друг не можеха да се разберат и чуят.

Задава се грамаден глиган. Санчо бяга от страх, покатерва се по един дъб, дрехата му се закачва на един клон и увиснал, той вика за помощ. След като убиват глигана, Дон Кихот отива и смъква оръженосеца си от дървото. Санчо твърди, че не е никакво удоволствие да се ходи на лов.

— Лъжете се, Санчо — възрази херцогът, — няма занимание, по-подходящо и по-нужно за крале и князе от лова на едър дивеч. Ловът е нещо като войната — в него, за да победиш врага си, без да се излагаш на опасност, трябва да прилагаш хитрости, клопки, засади. Когато сме на лов, трябва да търпим и силен мраз, и непоносими горещини, забравяме за безделието и съня, укрепваме силите си, раздвижваме всички части на тялото си и ги правим по-гъвкави — с една дума, ловът на едър дивеч е занимание, което никому не вреди, а на мнозина доставя удоволствие. А най-хубавото в него е, че не е достъпен за всички, какъвто е случаят с другите родове лов, с изключение на лова със соколи, който е също предопределен само за крале и големци. Тъй че, Санчо, променете[305] мнението си и когато станете губернатор, ходете на лов и ще видите от каква голяма полза ще бъде за вас.

— Само това не — отговори Санчо. — Добрият губернатор си стои в къщи, все едно, че му е счупен кракът. На какво ще прилича да се морят хората да идват при него по някоя бърза работа, а той в това време да се забавлява нейде из горите! Къде, по дяволите, ще се отиде с такова управление? Честна дума, сеньор, ловът и развлеченията прилягат повече на безделниците, отколкото на губернаторите. Виж, на Великден и Коледа ще си поигравам на карти, а в неделя и празник — на кегли, но тези ловове-мовове съвсем не ми прилягат и съвсем не ги разбирам.

— Дай Боже, Санчо, така да бъде, защото едно е да говориш, а друго е да вършиш!

— Да става каквото ще — рече Санчо, — добрият платец не се бои да даде залог и повече успява този, комуто Бог помага, отколкото този, който става рано и не краката носят търбуха, а търбухът — краката. Искам да кажа, помага ли ми Бог и върша ли си честно работата, няма съмнение, че ще управлявам по-добре от орел, а ако не вярвате, турете ми пръста си в устата и ще видите дали ще го захапя, или не2.

— Да те прокълне Бог и всичките му светии, проклети Санчо! — извика Дон Кихот. — Кога ще дойде денят, когато ще те чуя да приказваш без поговорки, свързано и смислено, както толкова пъти съм те съветвал? Ваши височества, оставете го този дръвник, той ще ви отрови душата със своите пословици, а те не са две, а две хиляди, и то казани толкова намясто и навреме, че Господ да накаже и него, и мене, ако се съглася да го слушам.

— Пословиците на Санчо Панса — каза херцогинята, — макар и да са по-многобройни от тези на гръцкия комендадор3, заслужават поради сбитата мъдрост, която съдържат, не по-малко похвали. За себе си ще кажа, че ми харесват повече от другите, макар и последните да са по-добре и по-уместно употребявани.

Увлечени в тези забавни разговори, те излязоха от палатката и навлязоха в гората, за да разгледат някои засади и постове, и така мина денят и настъпи нощта, не тъй ясна и спокойна, както е редно през лятото, а доста мрачна, което съвпадаше напълно с кроежите на херцога и херцогинята. И тъй, когато почна да се стъмва и мракът се сгъсти, изведнъж[306] всички видяха как от четирите края на гората лумнаха огньове и веднага се чуха от различни места и от всички страни продължителни сигнали на рогове и на други военни инструменти, сякаш през гората минаваше многобройна конница. Блясъкът на огньовете и бойните звуци на тръбите почти заслепиха и оглушиха присъствуващите, както и всички, които се намираха в гората. Чуха се след това безбройни „леилах или аллах“4, както викат маврите, когато встъпват в бой. Писнаха тръби и кларнети, заудряха барабани, засвириха флейти, всички наведнъж, и то тъй продължително и силно, че от тази врява човек можеше да загуби ума си. Херцогът побледня, херцогинята примря, Дон Кихот се учуди, Санчо Панса се разтрепера, та дори и посветените в играта се изплашиха. От страх всички замлъкнаха и в този миг покрай тях мина вестител, облечен като дявол, който надуваше вместо тръба грамаден рог, откъдето излизаха дрезгави и страхотни звуци.

— Ей, приятелю вестител — извика херцогът, — кой сте вие, накъде отивате и каква е тази войска, която минава през гората?

А вестителят отговори с груб и страшен глас:

— Аз съм дяволът, отивам да търся Дон Кихот де Ла Манча, а хората, които минават през гората, са шест дружини магьосници, които возят на триумфална колесница несравнимата Дулсинея дел Тобосо. Знатната сеньора иде омагьосана и придружена от храбрия французин Монтесинос, за да съобщи на Дон Кихот как може да бъде освободена от магията.

— Ако бяхте дяволът, както казвате и както показва външността ви, щяхте досега да познаете рицаря Дон Кихот де Ла Манча, защото той стои пред вас.

— Кълна се в Бога и в съвестта си — отговори дяволът, — че не ви забелязах. Умът ми е зает с толкова много мисли, че забравих главната цел, която ме води тук.

— Няма съмнение — забеляза Санчо, — че този дявол е сигурно почтен човек и добър християнин, защото, ако не беше такъв, нямаше да се закълне в Бога и в своята съвест. Почвам да вярвам вече, че и в самия ад могат да се намерят добри хора.

А дяволът, без да слезе от коня си, се обърна към Дон Кихот и му каза:[307] — Праща ме при тебе, Рицарю на лъвовете (дано те видя в ноктите им!), злочестият, но юначен рицар Монтесинос с поръчка да ти кажа от негово име да го чакаш точно там, където те срещна, защото той води със себе си тази, която наричаш Дулсинея дел Тобосо, и желае да те научи как можеш да я освободиш от магия. Изпълних мисията си и няма защо повече да се бавя — остани си с дяволите като мене, а при тези сеньори нека останат добрите ангели.

Като каза това, той наду грамадния рог, обърна гръб и си отиде, без да чака отговор.

Всички се учудиха отново, особено Санчо и Дон Кихот. Санчо, защото виждаше, че противно на истината Дулсинея си е все пак омагьосана, а Дон Кихот — защото не можеше още да се убеди дали е истина, или лъжа всичко това, което му се беше случило в пещерата на Монтесинос. Херцогът прекъсна унеса му:

— Смятате ли, ваша милост сеньор Дон Кихот, да чакате Монтесинос?

— Защо не? — отговори той. — Ще чакам тук храбро и безстрашно, ако ще и целият ад да се опълчи срещу мене.

— Що се отнася до мене — рече Санчо, — ако видя друг дявол като този и чуя друг рог, ще ме търсите не тук, а във Фландрия.

В това време вече съвсем се бе стъмнило и из гората заблещукаха тук-там много светлинки, подобни на сухите изпарения на земята, които се издигат на небето и приличат на падащи звезди. Чу се в същото време ужасен шум, сякаш скрибуцаха тежки колелета на волска кола, шум остър и продължителен, който кара — така казват — да се плашат и бягат вълците и мечките, ако такива коли се мярнат по пътя им. А към тази буря от звуци се прибави и друга, която още повече я увеличи — като че ли наистина в четирите края на гората се водеха едновременно четири битки или сражения, тъй като от една страна се разнасяше страшен артилерийски тътнеж, а от друга пукот на безброй ловджийски пушки. Съвсем наблизо се чуваха виковете на сражаващите се, а по-надалеч ехтяха агарянските „ле илах иле аллах“. С една дума, малките и големите рогове, зурлите, тръбите, кларнетите, барабаните, топовете, пушките и над всичко друго страшното скриптене на колите се сливаха в такава тревожна и ужасяваща врява, че дори Дон Кихот трябваше да напрегне всичките[308] си сили, за да издържи. Но Санчо не издържа, падна в несвяст в полите на херцогинята, а тя поръча да му напръскат бързо лицето с вода. След като го напръскаха, Санчо дойде на себе си тъкмо когато една от скрибуцащите колесници стигна при тях.

Водени от грозни дяволи, минават колесници, във всяка от които седи по един мъдрец вълшебник. Последен е вълшебникът Мерлин, представен в образа на смъртта. Той оповестява, че за да се върне предишният образ на омагьосаната Дулсинея, трябва да се ударят на Санчо три хиляди и триста бича.

— Хубаво се наредихме сега! — извика Санчо. — Не три хиляди, а три само да са, за мене е все едно да ме намушкат три пъти с кама! Върви по дяволите с този начин на отмагьосване! Не мога да разбера какво общо имат задните ми части с магиите! Ако сеньор Мерлин не е намерил още някакъв друг способ за отмагьосване на сеньора Дулсинея дел Тобосо, нека си я погребат омагьосана!

— Ще те пипна аз тебе — рече Дон Кихот, — вонещ на чесън селяко, и ще те вържа за едно дърво гол, както те е майка родила, и ще ти ударя не три хиляди и триста, а шест хиляди и шестстотин камшика, и то така ще ти ги залепя, че да не можеш да ги отлепиш, ако ще и три хиляди и триста пъти да се опиташ да го направиш; И нито дума повече, че душичката ще ти извадя.

Мерлин чу тези думи и каза:

— Не, така не бива! Санчо трябва да получи ударите с камшик доброволно, а не насила, и то когато сам той пожелае, защото няма точно определен срок. Позволява му се обаче, ако иска да намали наполовина ударите, другата половина да му ги нанесе чужда ръка, и то по-тежичка.

— Нито чужда, нито собствена, нито тежка, нито лека — възрази Санчо, — никаква ръка не ще ме докосне! Да не би случайно аз да съм родил сеньора Дулсинея дел Тобосо, та сега задните ми части да плащат за нейните грехове? Виж, нека го направи моят господар, който е неделима част от нея и на всяка крачка я нарича „живот мой“, „душа моя“, „моя подкрепа“ — нека той се натупа заради нея и да извърши всичко необходимо за нейното отмагьосване, но аз сам да се набия?… Abernuncio! 5 Санчо още не беше доизрекъл думите си, и сребристата[309] нимфа, която седеше до духа на Мерлин, стана от мястото си, махна с ръка тънкото си було и откри лицето си, което се стори на всички невероятно хубаво. После тя се обърна направо към Санчо и с мъжка прямота, и не твърде женствен глас му каза:

— О, жалки оръженосецо с безчувствена душица, със сърце от корков дъб и с вътрешности от чакъл и кремък! Ако ти бяха заповядали, безсрамни крадецо, да се хвърлиш от някоя висока кула, ако бяха поискали от тебе, враг на човешкия род, да изядеш една дузина жаби, две дузини гущери и три дузини смокове, ако те бяха убедили да убиеш с остър и жесток ятаган жената и децата си — никой не би се чудил, че проявяваш страх и че ще почнеш да се дърпаш. Но да правиш въпрос за триста камшика, когато всеки най-обикновен питомец от духовното сиропиталище ги получава всекимесечно — ето това учудва, смайва и ужасява всички благочестиви хора, които те слушат, и дори всички онези, които ще научат за това с течение на времето. Вдигни, жалко и закоравяло животно, вдигни — казвам ти — очите си на подплашено муле към зениците на моите очи, сравнявани с летящи звезди, ще ги видиш как ронят сълзи капка по капка, струйка по струйка и образуват бразди и пътеки, и пътища по чудните поляни на моите бузи! Трогни се най-сетне, лукаво и злонамерено чудовище, над моята цветуща младост — не съм започнала още двадесетото си лято, едвам съм навършила деветнадесет години, — която вехне и чезне под външността на груба селячка. Ако аз имам сега друг лик, то е по особеното благоволение на тук присъствуващия Мерлин, за да те трогне хубостта ми, защото сълзите на една скърбяща хубавица превръщат скалите в памук и тигрите в овци. Удряй, удряй по дебелите си месища ти, звяр неопитомен, разбуди спящата ти в мързел смелост и не мисли само за ядене. Върни нежността на кожата ми, кроткостта на нрава ми и красотата на лицето ми. Ако ли пък не искаш да се смилиш над мен и да вземеш разумно решение, направи го поне заради този нещастен рицар, който стои до тебе — говоря за твоя господар, чиято душа виждам сега заседнала на гърлото му на не повече от десет пръста от устата и чака само отговора ти — суров или благ, — за да изскочи навън, или да се върне в стомаха му.[310]

Санчо упорствува, но когато херцогът му казва, че не ще стане губернатор на остров, ако не прояви милосърдие, се съгласява да си нанесе три хиляди и триста удара, но при условие, че ще го направи когато и както намери за добре.

На другия ден херцогинята пита Санчо дали е започнал да си налага наказанието за отмагьосването на Дулсинея. Той отвръща, че е започнал и си е нанесъл пет удара с ръка. Херцогинята казва, че това не е бичуване, а напляскване. Обещава да му даде един камшик.

Санчо Панса се обръща към нея:

— Искам да ви доверя нещо, ваше височество господарко на моята душа — написах писмо на жена си Тереса Панса, в което й съобщавам всичко, което ми се случи, откакто се разделих с нея. Писмото ми е тук в пазвата и остава само да му сложа адреса. Желал бих ваша милост да го прочетете, защото — струва ми се — то е написано по губернаторски, сиреч така, както трябва да пишат губернаторите.

— А кой го продиктува? — запита херцогинята.

— Кой друг, ако не аз, грешникът — отговори Санчо.

— И вие ли го написахте? — настоя херцогинята.

— Нищо подобно — отговори Санчо, — аз нито знам да чета, нито да пиша, макар че мога да се подписвам.

— Дайте да го видим! — каза херцогинята. — Уверена съм, че сте проявили в него качествата и способностите на вашия ум.

Санчо извади от пазвата си едно незапечатано писмо, а херцогинята го взе и прочете следното:

Писмо от Санчо до Тереса Панса, негова жена

Макар и хубаво да ме набиха, аз продължих да си яздя невъзмутимо. Имам си добро губернаторство, но за него здравата си платих. Засега, драга моя Тереса, ти не ще разбереш нищо от всичко това, но друг път ще ти го обясня. Знай, Тереса, че съм решил да се разхождаш в каляска. А това е сега важното, защото всяко друго ходене е пълзене. Ти си жена на губернатор и не се оставяй да ти гризат цървулите. Пращам ти едни зелени ловджийски дрехи, които ми подари сеньора херцогинята. Прекрой ги и направи от тях пола и блузка за нашата дъщеря. Чух да се говори в този край, че моят господар Дон Кихот е от умните луди, забавен щурак[311] и че аз не му отстъпвам в нищо. Бяхме в пещерата на Монтесинос и мъдрият Мерлин избра мене за отмагьосването на Дулсинея дел Тобосо, която в селото си се казва Алдонса Лоренсо. Остава ми да си ударя три хиляди и триста камшика без пет, и тя ще бъде свободна от всякаква магия, като майка й, която я е родила. По това не казвай никому нищо, защото, разправяш ли на хората за болката си, едни ще кажат, че е бяла, други — черна. След няколко дни заминавам за губернаторството си с голямо желание да натрупам пари, защото чувал съм да казват, че всички новоназначени губернатори имат същото намерение. Ще разбера как стои работата и ще ти обадя трябва ли да дойдеш при мене, или не. Сивчо е добре и ти праща много здраве. Не мисля да се разделям с него, ако ще да ме направят и султан. Моята сеньора, херцогинята, ти целува хиляди пъти ръцете, а ти й отвърни с две хиляди целувки, защото — както казва господарят ми — нищо не струва по-малко и не е по-евтино от любезностите. Господ не ми помогна да намеря както миналия път чанта със сто ескудос, но не бери грижа, мила Тереса — този, който бие тревога, си седи на сигурно място, а пипна ли губернаторското място, ще си оправим сметките. Едно ме само тревожи — казват, че вкуся ли един път от властта, мога да си изям и пръстите. Ако това е вярно, скъпичко ще ми излезе, макар и сакатите и безръките да получават толкова подаяния, че живеят като каноници. Тъй или иначе, ти ще бъдеш богата и щастлива. Бог да ти дава добро, а мене нека пази, за да ти бъда закрила.

Писано в този замък, 20. VII. 1614 г.

Твой съпруг, губернатор Санчо Панса

Като прочете писмото, херцогинята каза на Санчо:

— На две места губернаторът е малко кривнал от правия път — първо, когато казва или дава да се разбере, че са му дали губернаторството като награда за камшиците, които ще си удари, макар и да знае и да не може да отрече, че когато моят съпруг, херцогът, му го обеща, не ставаше дума за никакви камшици. Второ — че в писмото се показва много алчен за пари, и аз не бих искала това да излезе вярно, защото лакомията пробива торбата, а алчният управител не може да бъде справедлив съдник.[312]

— Аз съвсем не исках да кажа това, сеньора — отговори Санчо, — и ако ваша милост смятате, че това писмо не е написано както трябва, ще го скъсам, за да се напише Друго, само че то може да излезе още по-лошо, ако се осланям на собствения си мозък.

— Не, не! — възрази херцогинята. — Писмото е добро и искам херцогът да го види.

След разговора си те излязоха в градината, където щяха да обядват този ден. Херцогинята показа на херцога писмото на Санчо, което му достави голямо удоволствие.

Управителят на херцогския дворец — весел и остроумен човек, — изпълнил бляскаво ролята на Мерлин, при съдействието на своите господари измисля ново приключение. Щом свършва обядът в градината, чуват се тъжни звуци на флейта и удари на барабан. При херцога се явява страшен великан — Трифалдин Бялата брада, — оръженосец на графиня Трифалди, наричана още дуеня Долорида, която моли да й се позволи да дойде и да разкаже болката си. Той пита дали е тук доблестният рицар Дон Кихот, от чието великодушие господарката му очаква защита. Херцогът разрешава на дуеня Долорида да дойде, а на Дон Кихот казва:

— Мракът на злобата и невежеството не е в състояние, славни рицарю, да скрие и затъмни блясъка на храбростта и добродетелта. Казвам това, защото не са се изминали още и шест дни, откак ваша милост сте в този замък, и вече идват да ви търсят от чужди и далечни страни — не в колесници, нито върху камили, а пеш и изнурени от глад — натъжените и оскърбените, с пълна вяра да намерят във вашите могъщи мишци лек за своите мъки и страдания благодарение на вашите велики подвизи, за които мълвата се носи и шири по целия божи свят.